Ники Пелегрино
Италианска сватба (26)

25

Изведнъж Адолората осъзна, че сватбата й е само след две седмици и започна да изпада в паника.

— Какво каза за цветята? А снимките? О, боже, трябваше да участвам в подготовката.

— Всичко е уредено. Докато ти търчеше из Италия да издирваш отдавна изгубени роднини, аз се погрижих за всичко — не успя да прикрие раздразнението си Пиета.

— Отвратителна булка съм, нали? — засмя се Адолората. — За щастие имам теб. Иначе цялата сватба щеше да се превърне в бедствие.

Бяха се излегнали на леглото на Пиета, една до друга, както когато бяха деца. Да има сестра понякога беше истинско проклятие за Пиета. Като тийнейджъри се случваше да не си говорят с месеци, ако някоя заемеше и после съсипеше дрехите на друга. И до ден-днешен се случваше отношенията им да се опънат, ако Адолората я обвинеше в някакъв подтекст или ако Пиета се измореше от несериозното отношение на сестра си към всичко в живота, освен към храната.

— Сватбата ти все още може да се превърне в бедствие — изтъкна тя. — Още не си ми казала какъв е големият план. Как ще се появиш с Изабела и сина й без да разстроиш папа?

— А, това ли? — Адолората дръпна едно одеяло и се зави. — Те няма да присъстват на церемонията в църквата, ще дойдат само на приема. Дотогава папа ще се е разчувствал и ще е пийнал няколко чаши шампанско. Всичко ще мине добре.

— А ако не мине?

— О, спри да се притесняваш! Ела и ми помогни да реша с каква прическа и грим да бъда. Бива те в такива неща.

Следващия час Пиета прави прически на сестра си и гримира лицето й. Каквото и да се случеше на сватбата, поне Адолората щеше да изглежда прекрасно.

— Животът ни ще се промени — промълви тъжно Пиета, докато гледаше отраженията им в огледалото на тоалетката. — Семейството ни ще се раздели.

— Промяната невинаги е лошо нещо — успокои я Адолората. — Но не вярвах, че мама някога ще напусне тази къща. Иска ми се да знам какво се е случило в Италия и какво ги е накарало да стигнат до такива драстични промени.

— Ще разбера — обеща Пиета. — Да слезем долу. Да пробваме роклята за последно.

И Пиета беше любопитна да разбере какво се беше случило в Италия, но реши да изчака баща й да отиде да играе карти с Ернесто. Намери майка си в килера до една отворена кутия, пълна със стари снимки.

— Опитвам се да разчиствам, но не съм стигнала до никъде — призна тя. — Все попадам на неща, които съм забравила. Показвала ли съм ти тази твоя снимка като бебе с майка ми в къщата на Боле Понд Роуд?

— Май не — Пиета седна до нея и взе снимката. — Голяма грозотия съм.

— Не, не е вярно. Беше красива. И двете бяхте красиви. Макар и да не ме биваше много-много като майка.

— Била си в депресия след раждането, мамо — нежно каза Пиета. — Защо не отиде на лекар да потърсиш помощ?

— По онова време не се правеха такива неща. Това състояние изобщо си нямаше име. Моето поколение винаги е вярвало, че човек трябва сам да се изправи и да не си губи времето в лекари.

— Всичко можеше да е много по-различно, ако някой ти беше помогнал.

— Накрая обаче нещата се подредиха, нали? — в очите й заблестяха сълзи. — Имам две прекрасни дъщери, добър съпруг и големи планове за бъдещето.

— Но можеш ли да напуснеш всичко това? — Пиета огледа тавана.

— Трудно, разбира се. Това ще е най-непосилното нещо, което съм правила някога. Само че от финансова гледна точка, това е разумното решение. Разбирам го.

— Но защо? — настоя Пиета. — Как така с папа изведнъж решихте да живеете в Италия? Защо не останете тук като сте щастливи?

Майка й остави фотографията в кутията и отвърна замислено:

— Отчасти заради състоянието на баща ти и защото по-голямата част от живота ни вече изтече. И отчасти заради Италия.

— Нямаше ви десет дни и изведнъж решавате, че ще купите къща там? Какво се случи?

— Да слезем долу. Ще направя чай и ще ти разкажа — предложи майка й.

 

 

Имаш ли представа, че и кафето мирише различно в Италия? Това беше първото, което забелязахме, като слязохме от самолета. Бепи си поръча две чаши еспресо на часа. Според мене той се страхуваше да се върне там. Беше минало много време и знаеше, че всичко се е променило.

Рим обаче беше почти същият. Улиците около Термини още бях мръсни и опасни, кафетата по тротоарите и древните сгради изглеждаха същите. Беше по-оживено и по-шумно. Опашката за Сикстинската капела сякаш беше дълга километри и трябваше да си проправяме път през цяла орда туристи, за да стигнем до фонтана ди Треви. Бепи изпадна в неговите си настроения.

И двамата искахме да отидем до площад Навона. Там, където се видяхме за пръв път и където бяхме прекарали по-голямата част от времето си. Почувствах се странно, сякаш вчера бяхме млади.

— Минаха повече от тридесет години, откакто те видях за пръв път в онова заведение и после дойде да говориш с мен — спомни си Катерина, докато минавахме край стативите на художниците, които рисуваха портрети на туристите или картини на древен Рим.

— Не, не, не помниш правилно — настоя той. — Вие, момичета, изгаряхте от желание да се запознаете с нас. Ние бяхме млади, готини и си почивахме край фонтана. Как да ни устои човек?

На мястото, където беше заведението на Анастасио все още имаше заведение. Столовете бяха различни и имаше маси, вместо сепарета и нова машина за кафе. Едва ли не се надявах да видя Анастасио — вече остарял с вестник и бира на някоя маса в ъгъла. Нямаше и следа от него и младото момиче зад бара само сви рамене, когато попитах за него.

— Анастасио? — някакъв кльощав мъж горе-долу на нашата възраст седеше на бара и топеше бишкоти във висока чаша кафе с мляко. — Пенсионира се и се върна в Гърция преди няколко години. Беше заделил достатъчно пари и каза, че иска да си поживее преди да е станало прекалено късно.

— Беше мил човек. Радвам се, че е добре — отвърнах на лошия си италиански.

Мъжът присви очи и наклони глава на една страна.

— Виждал съм ви някъде. Познаваме ли се?

— Работих тук преди тридесет години.

Момичето зад бара не се интересуваше от миналото ми, но мъжът се усмихна.

— Помня красива руса англичанка. Всички момчета бяха влюбени в нея. Но това не сте вие, нали?

— Не, говорите за приятелката ми Одри.

Седнахме и си поръчахме кафе. Изведнъж миналото стана много по-истинско от настоящето. Тогава имаше моменти, когато се чувствах и тъжна и самотна, но най-вече помнех усещането за многото възможности, които предлагаше живота. По онова време имахме чувството, че всичко може да се случи.

Бепи сякаш прочете мислите ми.

— Още сме на по шестдесет години — рече той. — Животът не е свършил.

— Знам, но се чувствам стара. Как мина толкова време без да забележим?

— Дълго време нищо покрай нас не се променяше. Живяхме в една и съща къща, работехме на едно и също място. Това явно е причината да ни се струва, че животът е минал много бързо — Бепи се беше загледал навън, в хаоса на улицата. Коли се опитваха да се проврат в тесните алеи между масите пред заведенията и тълпите хора, една жена на тротоара говореше на висок глас с някого на третия етаж над нея, деца летяха нагоре-надолу на скутери. — Аз определено вярвах, че бързо ще се върна в Италия. Тук обаче вече съм чужденец, Катерина — продължи тъжно той.

Вечерта седнахме в ресторанта, където Бепи беше работил. Още изглеждаше великолепно, но нивото беше паднало малко, според Бепи.

— Тази вечер няма да се притесняваме колко струва това или онова — рече той, когато влязохме. Макар и вече да не познаваше никого, изпита огромно удоволствие, че отново е там. Беше си тръгнал опозорен, благодарение на Джанфранко, сега се връщаше като преуспял човек.

Естествено, храната не успя да го спечели.

— На тази салтимбока й трябва повече салвия. И месото не е достатъчно крехко. Изобщо даже не прилича на телешко — заключи той и бутна доволно чинията настрани.

Вечеряхме в различни ресторанти и Бепи поръчваше повече неща, отколкото можехме да изядем — супа с кестени и нахут, волски опашки с розмарин и червено вино, пълнени със скариди калмари. Докато се хранехме, си водеше записки, които после да даде на Адолората.

— Бепи, престани — не издържах накрая аз. — Ако има нужда от вдъхновение, тя сама ще дойде тук. Време е да отстъпиш. Остави я да управлява „Малката Италия“ както реши.

Бепи сякаш се обиди:

— Само искам да помогна!

— Знам, но тя вече няма нужда от помощта ти.

Бяхме в малко, фамилно заведение на Трастевере.

Имаше само осем маси. Бепи се огледа замислено.

— И ние бихме могли да отворим едно такова ресторантче. С фиксирано меню. Аз ще готвя, ти ще сервираш като едно време — аз се засмях.

— Не, Бепи, не.

— Трябва да правя нещо — отчая се той. — Не мога да стоя по цял ден вкъщи. Ако се пенсионирам, ще умра. Казвал съм го милион пъти.

— Имаш градина, имаш Ернесто и може да се включиш в комитета, който отговаря за процесията за Нашата дама от планината Кармел към църквата „Свети Петър“. Има много неща, с които да си запълваш времето.

Бепи се натъжи:

— Не искам да си запълвам времето.

На другия ден сподели, че започнало да му писва от Рим.

— Да хванем влак на юг и да отседнем някъде по крайбрежието — предложи той. — После може да отидем за един ден до Равено да проверим дали къщата на майка ми е още там.

Спомените ми от Равено не бяха особено щастливи и не ми се ходеше, но Бепи вече беше решил. Отиде да говори с портиера, който (какъв късмет!) се оказа, че има братовчед в Марина ди Маратеа и който имал познат, даващ къща под наем. С два телефонни разговора всичко беше уредено.

В мига, в който видяхме малката бяла къща, и двамата се влюбихме в нея. Беше в залива Поликастро. Пред къщата имаше скали, а зад нея — градина. Къщата беше под сянката на рожкови дървета. Вътре всичко беше съвсем непретенциозно — теракот на пода, печка на дърва в кухнята и варосани стени, по които висяха ярки керамични чинии.

Бепи веднага се съблече и тръгна по стъпалата надолу към морето. Гмурна се под вълните и след малко се показа доволен.

— Красиво е, Катерина. Ела да плуваш — извикаме той.

Поклатих глава. Харесваше ми да си стоя на камъните под сянката на голямо рожково дърво, чиито клони се спускаха около мен.

Следобед заедно накупихме хранителни продукти: малки сладки черита, пресен босилек, бутилка вино алианико, чесън. Бепи приготви обикновена паста, заедно изнесохме кухненската маса и столове на скалата и седнахме да вечеряме на фона на морето.

— Какъв красив живот! — възкликна Бепи, отпи от виното и вдиша дълбоко соления въздух. — Тук мога да съм щастлив и нищо да не правя.

Отложихме пътуването до Равено и следващите няколко дни се потопихме в еднообразен ритъм. Сутрин закусвахме с кафе и сладкиш в едно заведение в града, после пазарувахме храна и се връщахме в къщата. Бепи отиваше да плува и лягаше да се пече на скалите. Когато застудееше, тръгвахме на разходка — обикаляхме малките заливи и сенчестите улички, взирахме се в зеленчуковите градини на хората и ги сравнявахме с нашата у дома.

— Бих искал през лятото да живея тук — не спираше да повтаря Бепи.

За моя изненада, този път бях съгласна с него. Щом той беше щастлив тук, и аз можех да съм щастлива.

— Трябва пак да дойдем тук за няколко седмици другата година — предложих аз. — Дори можем да вземем Пиета и Адолората с нас.

— Би им харесало — съгласи се той. — Няма начин да не им хареса.

Аз бих предпочела да останем завинаги край морето, но вече не можехме да отлагаме пътуването до Равено. Пътят беше какъвто го помнех — виеше се из планината и минаваше през тунели. Бепи караше взетата под наем кола и през цялото време псуваше под нос.

— Cose da pazzi! Всички шофират като луди! — все повтаряше той.

— И ти самият караше така — напомних му аз, опитвайки се да не гледам пропастта, над която се намирахме.

Равено не се беше променило изобщо. Каменните къщи със зелени капаци по прозорците стояха като залепени за планинския склони когато се приближихме, селото за пореден път ни се стори неприветливо и занемарено.

— Забравено от бога място! — оплаках се аз. — Как въобще си оцелял тук?

— За едно дете не е чак толкова лошо. Всеки ден ни чакаше ново приключение.

— Говориш за теб и Джанфранко? — попитах аз. Той кимна, но не отвърна.

Паркира колата на площада и тръгнахме пеш към къщата на майка му. За наша изненада в градината бяха засадени зеленчуци, а лехите бяха прекопани наскоро. Някой беше боядисал входната врата в синьо и беше сложил големи камъни на покрива, за да не падат плочите през зимните месеци.

— Някой живее тук — объркано каза Бепи. Прозорецът беше отворен и надникна вътре. — Buon giorno — извика той. — Има ли някого?

Чухме плач на бебе и после как майка му се опита да го успокои.

Момичето, което ни отвори беше младо и много красиво. Гарвановочерната й коса падаше на букли около лицето й, а очите й бяха с цвят на лешник.

— Signore? — попита момичето. — С какво да ви помогна? Чужденци ли сте?

— Не, аз съм от Равено — сякаш се обиди Бепи.

— О — засрами се момичето. — Не разпознах акцента ви. Не звучите като човек от тук.

— Това е моята къща — Бепи беше прекрачил вече с единия крак. — Какво правиш тук?

Момичето не се трогна. Отвори вратата още малко, за да разкрие скромната обстановка вътре.

— Трябва да има някаква грешка, signore. Къщата е на хазайката ми Изабела Мартинели. Тя живее в Рим.

Това много изненада Бепи.

— Дала е къщата под наем?

— Да. Наемът не е висок, защото и имотът не е кой знае какво. Когато се нанесохме преди година, се наложи доста да се потрудим. За щастие съпругът ми е добър работник.

— Изабела дава къщата под наем?! — не можеше да повярва Бепи. Момичето се притесни.

— Добре ли сте, signore? Влезте със съпругата си и поседнете за малко. Ще ви налея чаша вода.

Бепи беше пребледнял.

— Много сте мила — рекох бързо. Хванах го за лакътя и го вкарах вътре.

Момичето беше направило обстановката малко по-уютна. Беше закачила красиви завеси на прозореца, имаше семейни снимки на стената, както майката на Бепи беше закачила преди, а в голяма ваза на масата имаше диви цветя.

— Изабела Мартинели е сестра на съпруга ми — обясних аз. — Не сме я виждали и не сме идвали в Равено от много години. Мислехме, че никой не живее тук.

— Нали няма да ни накарате да напуснем? Имам беб…

— Не, не, не се тревожи — уверих я аз. — Никой не иска такова нещо от вас. Изабела има право да дава къщата под наем, ако иска. Нали, Бепи?

Той кимна бавно.

— Предполагам има нужда от парите — каза и замълча. — Виждала ли си я?

— Не, уредихме всичко по телефона. Тя не идва тук.

Изпих водата си и докоснах Бепи по ръката.

— Трябва да тръгваме. Няма какво да правим тук. Да вървим на крайбрежието.

— Добре — съгласи се той.

Накара ме да обиколим града, но не разказа нищо от детството си. Явно във всички спомени участваше и Джанфранко, а предпочиташе да не говори за него.

Изпитах облекчение, когато влязохме в колата и тръгнахме към Марина ди Маратеа.

— Повече не искам да ходя в Равено — казах му аз.

— Няма да се наложи — караше по-бързо отпреди. — Щом Изабела иска къщата, нейна да е.

Пристигнахме по залез-слънце. Не бяхме имали време за храна и тръгнахме бавно към малката пицария по-нагоре до пътя.

— Джанфранко е навсякъде! — оплака се Бепи. — В Лондон, Равено, Рим! Където и да отида, все нещо ми напомня за него.

— Не и това място — казах аз. Настанихме се на една маса и взех менюто от сервитьора. — Джанфранко не е стъпвал в Маратеа.

— Права си — Бепи се намръщи на менюто. — Не е стъпвал тук.

Следващите няколко дни беше много тих. Дремеше на слънце, печеше се, плуваше и готвеше в малката кухня.

Една вечер седнахме на скалите. Заслушахме се в рева на вълните и гледахме как слънцето потъваше в морето. Изведнъж Бепи каза:

— Взех решение.

— Какво решение?

— Ще купим тази къща и всяко лято ще идваме тук. Адолората ще може да прави каквото си иска с „Малката Италия“, без да й се бъркам. А и няма постоянно да се чудя дали няма да налетя на Джанфранко. Тук мога да забравя за него и глупавата вражда и просто да се наслаждавам на живота си… и на съпругата си — усмихна ми се и разкри силните си бели зъби, които можеха да счупят орехова черупка.

Отворих уста да споря, но спрях за момент и се замислих. Може би Бепи беше прав. Не можех да отрека, че последните няколко дни бяхме много щастливи тук.

— Не е лошо за седмица-две, но няма ли да се отегчиш, ако сме тук цяло лято? — попитах аз.

— Възможно е — съгласи се той. — Но ще имаме жилище и в Лондон, за да можем да се върнем, когато искаме.

— А откъде знаеш, че къщата се продава? — сигурна бях, че това ще е сериозен проблем.

— Вчера говорих с мъжа в магазина за вино, докато ти разглеждаше сувенирите. Според него собственикът ще се съгласи да я продаде. Струва си да опитаме.

Не споменахме къщата ни в Лондон, която беше мое убежище години наред. Според мен част от плана на Бепи беше да я продадем, но още не бях готова да говоря за това.

Когато слънцето залезе, се прибрахме. Денят беше топъл, но въздухът беше станал студен — есента чукаше на вратата. Бепи запали камината и седнахме край нея, загледани в пламъците зад стъклото. Тогава реших, че ако този начин на живот ще бъде нашето бъдеще, то тогава можеше спокойно да забравим миналото.