Ники Пелегрино
Италианска сватба (8)

7

Орнаментите по една рокля бяха любимата част на Пиета. Отнемаха време и изискваха търпение, затова и много дизайнери прехвърляха тази работа на други хора, но за Пиета именно в орнаментите се криеше същината на една рокля. Тя вярваше, че те или вдъхват живот на роклята, или я съсипват напълно.

Кристалите, които беше избрала за роклята на сестра си бяха деликатни, защото не искаше да се набиват на очи. Целта й беше Адолората да заблести, когато застане пред олтара. Сега Пиета гледаше парчето плат и кутиите с кристали и изпита истинска благодарност, че майка й беше предложила помощта си. Трябваше много труд, за да се получи както трябва.

Опъна плата на рамката и сложи възглавници на дървените столове пред нея. Щяха да стоят тук цял ден и нямаше да е зле да се настанят удобно.

На долния етаж звънна телефон. После спря и след малко зазвъня отново. Този път очевидно някой го вдигна, защото се чу само два или три пъти. На Пиета й се стори, се чу вик и звук от счупен порцелан.

Тя отвори вратата на ателието.

— Мамо, добре ли си? — извика тя, но не получи отговор.

Входната врата се затръшна и настъпи тишина.

— Мамо?

Къщата беше празна. На пода в кухнята имаше счупена чаша и локва от разлят чай с мляко. Пиета забеляза, че слушалката на телефона виси и преди да я затвори я вдигнало ухото си.

— Ало? — попита тя колебливо.

— О, Пиета, ти си! — беше Адолората. Звучеше, сякаш е в истерия. — Мама там ли е? Дай ми я бързо. Трябва да й кажа къде сме.

— Няма я. Какво става?

Адолората замълча за момент, после думите се изляха от устата й резки и неочаквани.

— Господи, Пиета! Мисля, че убих папа.

Пиета реагира като майка си — тресна вратата и хукна да търси такси. Тъй като обаче успя да се задържи достатъчно дълго на телефона и да изслуша инструкциите на Адолората, пристигна преди майка си в болницата.

Завари сестра си да крачи нервно в малката чакалня. Изглеждаше съсипана и отчаяна.

— Как е той?

— Не знам. Чакам някой да каже нещо — беше пребледняла. — Аз съм виновна, Пиета. Цялата вина е моя.

— Какво искаш да кажеш? Как така вината е твоя?

— Спорехме за едно ястие, което включих в менюто. Той се оплакваше, че ненужно усложнявам рецептите. Случва му се поне три пъти на седмица, но този път си изпуснах нервите. Разкрещях му се, казах му, че ми е писнало да ме контролира и че ще напусна „Малката Италия“ и ще започна собствен бизнес, за да готвя както на мен ми харесва.

— Той какво каза?

— Мислех, че ще ми се разкрещи, но той замълча и пребледня. После се свлече на един стол и започна да стене. Фредерико беше при нас и извика линейка. Когато пристигнахме, го вкараха в някаква стая и ми казаха да чакам тук.

— Може да е сърдечна недостатъчност или удар.

— И аз така мисля, но още не са казали.

— Господи! — Пиета се отпусна тежко на един стол. — Горката мама.

— Дано не е отишла в друга болница. Не знам какво успя да чуе, освен че татко е колабирал.

Двете зачакаха заедно в тясната стая под силното флуоресцентно осветление. След малко Пиета донесе отвратително кафе от машината в коридора и момичетата уплътниха времето си като гледаха как кафето изстива.

— Ами ако умре? Ако вече е мъртъв и са забравили да изпратят някой да ни съобщи? — паникьоса се Адолората.

Пиета не отвърна нищо. И тя си мислеше същото.

И двете скочиха, когато вратата се отвори и докторът влезе.

— Баща ви е добре — увери ги бързо той. — След малко ще можете да го видите.

— Инфаркт? — попита Адолората.

Лекарят кимна.

— Пуснахме кръвни изследвания и направихме ЕКГ. Оказа се инфаркт.

— Боже господи! Аз съм виновна. Стреснах го толкова, че едва не го убих.

Лекарят беше много внимателен и мил. Накара Адолората да седне и обясни, че наистина силен стрес може да предизвика подобно състояние, но че по-вероятно е някоя от артериите на баща им да е запушена. Трябваше да се направят още изследвания и вероятно щеше да се наложи операция.

— Междувременно включихме лекарства, които ще подобрят кръвообращението и ще предотвратят нов проблем. Трябва да остане няколко дни в болницата и да промени начина си на живот, когато го изпишем — усмихна се на момичетата той. — И да, добре би било да няма стресови ситуации.

— Ти върви при него, Пиета — Адолората беше на ръба да се разплаче. — Аз само ще го разстроя отново. По-добре да изчакам мама.

Докато вървеше по коридора, Пиета се опита да се подготви за гледката — баща й в болнично легло, лишен от обичайната си енергия и превърнат в крехък старец.

Очите му бяха затворени, когато влезе. Тя седна до него тихо, за да не го събуди, ако спи.

— Катерина? — промълви той дрезгаво.

— Не, папа, аз съм, Пиета. Мама идва насам.

Той отвори очи и се опита да се усмихне.

— Много приличаш на майка си. Същата като нея си, когато беше на твоите години.

Пиета взе едната му ръка в своите. Дланта му беше груба от честите порязвания с кухненски нож и множеството изгаряния.

— Добре ли си?

— Изморен съм. Много съм изморен.

— Поспи тогава. Почини си.

— Адолората… Къде е тя?

— Притеснява се, че тя е виновна, папа. Обвинява себе си.

— Карали сме се? — той се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни.

— Мисля, че да, но сега това не е важно — Пиета не искаше да го разстройва отново.

— Каза ми, че съм прекалено властен и нетърпим — гласът му беше дрезгав и трудно изговаряше думите.

— Папа…

— Каза, че ще напусне „Малката Италия“ и ще започне собствен бизнес.

— Сигурна съм, че не го мисли сериозно.

Той стисна силно ръката й.

— Не искам дъщеря ми да мисли лоши неща за баща си.

— Шшш! Не се тревожи затова сега. Заспивай.

— „Малката Италия“ е всичко, което мога да дам на Адолората, а тя ми казва, че не я иска — звучеше смутено и объркано.

— Скарали сте се за глупости и вече няма значение. Най-важното е да се оправиш.

Той успя да се усмихне.

— Ужасно много приличаш на майка си.

Пиета се изненада колко бързо майка й пое нещата в свои ръце. Когато се увери, че най-лошото е минало и видя Бепи със собствените си очи, страхът и паниката се изпариха и тя започна да действа.

Каза на Пиета да се прибира.

— Аз ще остана при баща ви да му помагам — увери ги спокойно тя. — Ти започни да слагаш кристалите, ако искаш. Не стой без да правиш нищо, гледай да имаш някаква работа.

— Ами аз? — попита Адолората.

— Ти върви в ресторанта да работиш. Поне това можеш да направиш.

Адолората сведе смирено глава и не каза нищо. На Пиета обаче никак не й се искаше да си тръгва. Едва когато се увери, че родителите й нямат нужда от нея и че баща й видимо черпи сили от ръката на майка й, излезе безшумно от стаята.

Помоли шофьора на таксито да я остави пред „Малката Италия“. Искаше да се увери, че Адолората е добре. Беше късно следобед и с изключение на двама-трима клиенти, салонът беше празен. В кухнята кипеше работа — подготвяха се за вечерта. Пиета обаче усети, че атмосферата е напрегната. Нямаше обичайните шеги и закачки и липсваше веселото оживление. Всеки се беше съсредоточил върху задачата си и се опитваше да не гледа Адолората, която седеше край плота и се преструваше, че преглежда менюто. По лицето й се стичаха сълзи.

Още повече се притесни, когато забеляза Пиета.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Всичко е наред. И двамата са добре. Дойдох да видя ти как си.

— Ами, сещаш се… — изправи се и поведе Пиета извън кухнята да говорят на спокойствие. — Още се чувствам ужасно, но ще ми мине.

Седнаха на една маса в ъгъла и Фредерико, който разчистваше панери за хляб и мелнички за черен пипер, отиде да им донесе кафе.

— Нали не мислиш сериозно да напускаш „Малката Италия“?

Адолората още повече се притесни.

— Обмислях такъв вариант. Идън смята, че трябва да го направя.

— Но защо?

— Ресторантът е на папа. Винаги ще е негов, каквото и да правя. Искам да се пробвам сама, да се докажа.

Пиета си спомни думите на баща си.

— Но той е създал това място от нищо и го е направил за теб. Иска ти да го ръководиш. Ще разбиеш сърцето му, Адолората. Не можеш да си тръгнеш.

— Лесно ти е да го кажеш, не ти се случва да ти се меси във всичко — Адолората закри лице с ръце. — Е, очевидно вече не мога да го направя. Не и докато е болен. Ще задържа топката и ще изчакам да се оправи. Може би трябва да отложа и сватбата.

— Не, не, не го прави. Папа не би искал такова нещо.

Адолората поклати глава.

— Винаги се съобразяваме с онова, което папа иска, нали? — каза тя. После стана и се върна в кухнята.

Пиета не я последва. Когато Адолората изпаднеше в подобно настроение, по-добре беше да я остави сама. Вместо това тръгна да обикаля сергиите на пазара, за да се поразсее.

Обикновено животът на Пиета беше толкова динамичен, че не й оставаше никакво свободно време. Сега се почувства объркана и изнервена и тръгна разсеяно покрай щандовете с евтини чанти и сладникави парфюми, покрай долнопробните заведения, от които се носеше тежката миризма на пържени картофи и мазна наденица и покрай търговци, които обясняваха на висок глас колко чудодейни били почистващите им препарати. После зави към Хатън Гардън и тръгна покрай бижутерските магазини към къщи.

Всичко стоеше както го беше оставила — платът беше опънат на рамката и чакаше някой да започне да нашива кристалите, а меките възглавници стояха по столовете, където тя и майка трябваше вече да седят и да работят. Всичко изглеждаше някак тъжно.

Запълни времето си като се заигра с кристалите и взе да подрежда неща, които нямаха нужда от подреждане. После направи чай, макар и да не й се пиеше. Преди Пиета често си мечтаеше къщата да утихне поне за един ден. Сега желанието й се беше изпълнило: не се чуваше трополене на тигани и нямаше миризма на пържен лук или месо. Тя обаче не можеше да издържа повече тук.

Излезе и седна в двора на църквата. Поне не беше сама — край нея минаваха излезли за половин час в обедна почивка служители от близките офиси. Скоро й омръзна да ги гледа. Притесняваше се за родителите си, тревожеше се дали майка й няма да се почувства самотна в студената обстановка на болницата и се питаше дали състоянието на баща й не се беше влошило. Тя пресече бързо Кларкенуел Грийн и тръгна към главната улица да хване такси. Когато пристигна в болницата, стана ясно, че баща й е по-добре. Той изстена, докато майка й оправяше възглавниците и притисна едната си ръка към гърдите.

— Не, не така, Катерина. Малко по-високо. И една зад главата. Искам малко вода. О, ужасно е, човек да е инвалид.

— Ти не си инвалид, Бепи. Не драматизирай — сопна се майка й.

— Трябва да променя начина си на живот, чу доктора. Никакъв стрес. Ще трябва да започна да тренирам като Идън. Да вдигам тежести и да правя упражнения. Отново ще стана здрав и силен, Катерина, ще видиш. В мен има един младеж, който напира да се появи наново.

Пиета срещна погледа на майка си и двете едва сдържаха усмивките си.

— Бепи, трябва да почиваш — напомни му майка й. — Не мисли за това сега. Не се напрягай, докато си в болницата. Като се прибереш у дома, ще те вкараме във форма.

— Ами ти? — сега той звучеше притеснено. — Как ще се справиш сама, докато аз съм в болницата? Какво ще ядеш?

— Не се тревожи. Храната е последното, за което се сещам.

— Не, не, трябва да се храниш редовно — настоя той. — Мини през „Малката Италия“ на път за вкъщи. Помоли ги да ти сипят малко еленско месо със сос. То е почти без мазнини, както го обичаш. Не си взимай от соса с панчета обаче, Адолората слага прекалено много чили.

— Ще мина и с яйца и хляб — настоя тя.

— Винаги казваш така. Вземи си еленско задушено и салата, ако пастата ти е прекалено тежка. Или супа. Адолората може да ти приготви нещо…

Пиета ги послуша известно време, накрая очите на баща й се затвориха и той задряма.

— Беше такъв шок! — каза тихо майка й, докато гледаше как гърдите му се надигаха и спускаха в ритъма на съня. — Баща ти винаги е бил здрав и в добра форма. Винаги в движение. Да го видя така…

— Лекарите казват, че ще се оправи, мамо. Веднага започнаха лечение, а това е важно. Трябва да им имаме доверие.

— Знам, но все пак… Не мога да го оставя сам. Ще прекарам нощта тук. Ще дремна на стола, ако ми се доспи.

Пиета погледна майка си. Кожата й беше суха и сива, а множеството бръчки по лицето й изглеждаха още по-дълбоки.

— Папа е прав. Трябва да се прибереш и да се нахраниш добре — каза й тя. — А после да се наспиш. Можеш да дойдеш утре рано сутринта.

— А ако нещо се случи, докато ме няма? Няма да мога да заспя от притеснение.

— Значи ще ми помогнеш с кристалите. Ще работим, докато капнем. Ела с мен вкъщи, мамо.

— Още не… Ще остана няколко часа да съм сигурна, че няма нужда от мен. После ще се прибера и ще ти помогна с роклята на Адолората. Ако не е готова до сватбата, баща ти много ще се разстрои.

Когато чу майка й да отваря входната врата, Пиета вече работеше по роклята. След като започна, се почувства по-добре. Имаше нещо успокояващо в ритъма на работа и когато намери подходящото темпо, умът й започна да се рее.

Майка й влезе и взе игла без да каже и дума.

— Всичко наред ли е? — попита Пиета.

— Надявам се — тихо отвърна майка й.

— Изглеждаш уморена, мамо. Защо не си починеш? Сигурна съм, че и сама ще се справя.

— Не искам да почивам, Пиета. Или да ям. Остави ме да шия кристали.

Работеха заедно без да говорят и зашиваха много внимателно всяко малко кристалче. Напредваха бавно и Пиета беше доволна, че има кой да й помага, макар и да се притесняваше за майка си — изражението й беше някак отнесено, а мълчанието й не предвещаваше нищо добро.

— Та, мамо — опита се да я разсее Пиета, — щеше да ми разказваш за теб и татко, когато сте били млади в Италия.

Катрин вдигна глава от плата.

— Така ли? — звучеше объркано. — Върнах се назад във времето, докато бях в болницата и баща ти спеше. Сетих се за толкова неща, а мислех, че съм забравила всичко. Бепи, например, ми спретна номер още на първата среща…

— Какво направи?

— Той все се шегуваше и много се смееше.

— Та какво стана на първата среща? — настоя Пиета. — И как всъщност се запозна с татко?

Катрин се поколеба. Досега не беше разказвала историята, но очевидно се изкушаваше да я сподели. Шокът от събитията днес и мисълта, че съпругът й е в болница я караха да иска да говори за него.

— Ако ще ти разказвам за баща ти, трябва да започна от началото — промълви тя.

Пиета кимна да я насърчи.

— В началото изобщо не става въпрос за Бепи, а за Одри. Казвала съм ти за нея, нали?

Пиета поклати глава.

— Не, не мисля. Не си спомням да си споменавала някой на име Одри.

Майки й сякаш не я чу.

— Не съм я чувала от години.

— Коя е тя?

— Одри беше… Одри е… — запъна се тя, спря да шие и започна да разказва.