Ники Пелегрино
Италианска сватба (7)

6

На другата сутрин Пиета се събуди късно и седна в градината с чаша кафе да се наслади на свободата си. Животът й беше толкова динамичен, че почти никога не й оставаше свободно време. Макар и роклята на Адолората да я чакаше, беше изморена и имаше нужда няколко часа да не прави нищо. Искаше да си подари тази почивка.

После телефонът звънна и без да осъзнава каква глупост прави, тя го вдигна.

— О, Пиета, слава богу, че си вкъщи — беше Адолората. Звучеше ужасно притеснено.

— Какво се е случило?

— Двама от сервитьорите се разболяха, а имаме резервация за голяма група на обяд. Не мога да намеря хора. Не ми е приятно, че те моля и знам, че е първият ти почивен ден, но…

— Ще дойда. Само да си взема душ и да се облека.

— Върховна си. Длъжница съм ти — Адолората звучеше някак разсеяно. — До след малко тогава.

В тийнейджърските си години Пиета беше работила като сервитьорка в „Малката Италия“ през уикендите и летните ваканции. Отдавна не беше вземала поръчка и не беше носила пълни табли с горещи ястия, но контролираният хаос в ресторанта й харесваше: баща й крещеше в кухнята, готвачите правеха всичко възможно да работят със скоростта, която той изискваше, а салонът беше изпълнен с доволни, хранещи се хора, които с удоволствие споделяха храната и виното си. Докато обличаше тесния черен панталон и черна риза, осъзна, че няма търпение да поработи в ресторанта.

От момента, в който пристигна, стана ясно, че Адолората е на края на силите си. В кухнята още цареше подготовка за предстоящия ден и миришеше на пържен в зехтин лук и задушено в домати телешко. Всеки вършеше нещо — режеха, бъркаха, белеха с всички сили и въпреки това се долавяше някакво униние.

За разлика от баща им, Адолората не крещеше, когато беше напрегната. Беше известна с това, че никога не изпуска нервите си. Пиета обаче усети, че нещо не е наред от стойката на раменете й и по-бледата й от обикновено кожа.

— Здрасти. Тук съм — извика Пиета. — Какво да правя?

Адолората й се усмихна леко.

— Слава богу! Ще ми трябваш само за обяд, докато си тръгнат хората от голямата маса.

— Няма проблеми. Ще помогна да сложат масите, но, ако има нещо друго, само кажи.

През следващите четири часа нямаше възможност да говори със сестра си. Пиета беше забравила колко народ идваше в „Малката Италия“. Скоро всички маси се напълниха с хора, които искаха да поръчат и да се нахранят за един час. Някои се държаха грубо, отнасяха се с нея като с по-низше създание, само защото взема поръчките им, но имаше и редовни клиенти, които Пиета помнеше от преди години. Докато сновеше между кухнята и салона с пълни табли в ръце, почти нямаше време да мисли или да спре да почине. Пиета се зачуди как някои хора намираха сили да правят това всеки ден.

Гостите изчезнаха също толкова бързо, колкото се бяха появили. Изведнъж Пиета осъзна, че масите, които бяха почистили и заредени с прибори наново, стояха празни и че само няколко човека допиваха кафето си и доизяждаха десертите си.

Тръгна към кухнята да види дали не може да помогне с нещо. Срещна Адолората на вратата с купа спагети с чили, чесън и зехтин и зелена салата.

Пиета объркано потърси с поглед таблото, където закачаха поръчките.

— За коя маса е?

Адолората се засмя за пръв път днес.

— Глупаче, за теб е. Седни на някоя тиха маса да похапнеш. Благодаря ти. Не знам как щяхме да се справим без теб.

Пиета занесе обяда на любимата маса на баща си. Седна да обядва на слънце и се загледа в представлението на уличния пазар — продавачите се надпреварваха да привлекат вниманието на клиентите към намалените дрехи и евтините бижута, които предлагаха, а пазаруващите се опитваха да спазарят по-изгодни цени. Тъкмо обираше чилито с хапка чиабата, когато Ернесто се появи.

— Баща ти няма ли го? — възрастният мъж седна срещу нея. — Сигурно е усетил, че днес ми е късметлийски ден.

Пиета се усмихна.

— Папа мрази да пада на карти.

— Мрази да пада в каквото и да е, cara, винаги е бил такъв.

Ернесто познаваше баща й още от времето, когато бяха млади, и се опитваха да се установят в този странен град. Бяха на една и съща възраст и идваха от планински села в южната част на Италия, а играта на карти беше скрепила приятелството им. Пиета помнеше, че сядаха на същата тази маса и когато тя беше дете. Понякога се смееха, често си крещяха и от време на време се караха, но винаги бързо се одобряваха и продължаваха да играят карти.

Една мисъл осени Пиета — ако баща й споделяше с някого, то това беше Ернесто. Бутна настрани чинията си и се наведе към него.

— Не знам дали ти е казал, но с татко напоследък не се разбираме добре — започна тя.

— Така ли? Ами, той понякога има труден характер, баща ти. И бързо пали — засмя се Ернесто. — Всички италиански фамилии се карат. На твое място не бих се притеснявал.

Пиета се замисли как да зададе следващия си въпрос.

— Той споделя с теб, нали? Доверява ти разни неща? — попита накрая.

Ернесто кимна.

— Да, така е. Защо?

— Ако знаеш защо са се скарали с Джанфранко ДеМатео, ще ми кажеш ли?

— Ааа, враждата — Ернесто поклати глава. — Само ако знаеше колко пъти съм се опитвал да го накарам да обясни какво точно се е случило! Казва само онова, което, предполагам, е казал и на теб. Че става въпрос за чест, уважение и неправда от преди много години.

— Сигурно ти е казал и още нещо — настоя Пиета.

— Неи честно казано, го разбирам. Това е негов проблем, не мой.

— И не знаеш нищо?

Ернесто се замисли.

— Майка ти веднъж се изпусна. Беше отдавна и тя още беше сервитьорка при баща ти.

— Какво каза?

— Не помня точно, но останах с впечатление, че има нещо общо със сестрата на Бепи.

— С Изабела?

— Точно.

Пиета не научи нищо ново. Беше сигурна, че възрастният мъж знае още.

— За какво става въпрос? — не се отказа тя. — Какво може да е толкова ужасно, че да отказват да си говорят толкова години по-късно?

Ернесто въздъхна и направи знак на един сервитьор да му донесе чаша червено вино.

— Виж какво, тръгнала си в погрешна посока — обясни той.

— Така ли?

— Гледаш враждата през твоите очи, а трябва да се опиташ да я видиш през погледа на баща си. Ти израсна с това — Ернесто посочи „Малката Италия“. — Винаги си имала храна в чинията и обувки на краката. Когато ние растяхме, беше различно.

— Знам.

— Опитай се да си го представиш, Пиета. Някои дни вкъщи имаше толкова малко храна, че майка ми слагаше само една купа спагети в средата на масата и онзи, който говореше най-много, ядеше най-малко.

Пиета се усмихна. Беше чувала подобни истории и от баща си.

— Имах повече братя и сестри от Бепи и затова може би бяхме малко по-бедни от него. Но не много. И нямахме играчки. Като дете си играех с камъни в прахоляка. За забавление братята ми хващаха змиорки или птички и мама ги готвеше да има какво да сложи на масата — той отпи от виното. — Още помня какво е да си гладен. Никога не се забравя.

Пиета се загледа в Ернесто, в набръчканата му кожа, оредялата коса и големия корем. Трудно й беше да си го представи като озверял от глад младеж.

— После напуснахме селата и дойдохме тук — Ернесто беше потънал в спомените. — Бяхме твърдо решени да работим здраво и да успеем. Баща ти взе назаем пари, рискува всичко. Работеше денонощно. Когато ти се роди, горката ти майка едва успяваше да го види. Стоеше в малкия апартамент над ресторанта и се грижеше съвсем сама за бебето.

— А после, почти веднага е забременяла с Адолората, нали? — Пиета често мислеше за това.

— Това беше грешка на майка ти. Голяма грешка. Нищо чудно, че… — Ернесто млъкна и поклати глава. — Виж, Пиета, опитай се да не съдиш баща си според твоите разбирания. Ние идваме от друго време и друго място.

— Все пак ми се иска да знам — призна Пиета — За какво е враждата и какво се е случило с Горката Изабела.

— Той може и да ти каже някой ден.

— Съмнявам се — Пиета се изправи. — Ще видя дали Адолората има нужда от помощ. Съжалявам, явно днес няма да играете карти, Ернесто. Ще кажа на папа, че си бил тук.

Вместо да се прибере веднага обаче, Пиета реши да се разходи из пазара и да разгледа сергиите, макар и там да нямаше нищо за нея — евтини парфюми, дрехи от изкуствена материя, всевъзможни електронни джаджи. Купи букет слънчогледи за майка си и се обърна да си върви.

— Пиета, чакай!

Микеле бързаше да я настигне. Носеше две найлонови торби със зелени листни зеленчуци. Усмихна й се.

— Не си ли на работа днес?

Пиета неловко се огледа.

— Не, днес не.

— Имаш ли време за кафе?

— Не мога, Микеле, съжалявам.

Той я погледна въпросително.

— Всичко наред ли е?

— Да… Не… Виж, проблемът е, че татко ще побеснее, ако чуе, че пак съм говорила с теб. Заради онази глупава вражда. Много съжалявам, не мога да пия кафе с теб.

— Тези старчоци са големи инати — каза Микеле. — След толкова години трябва вече да са го надживели.

— Знаеш, че и аз мисля така… — сви рамене. — Какво да правя? По-лесно е да не се виждаме.

Тя се огледа още веднъж, докато вървеше през пазара. Микеле остана където беше с найлоновите торби в ръце и продължи да я гледа. Сякаш изобщо не забеляза, че започна да вали.

Докато се прибра, лекият летен дъжд се превърна в буря. Вятърът виеше в дърветата и водата се стичаше като река в шахтите. Мокра и замръзнала, Пиета влезе бързо в кухнята, където винаги беше най-топло. Нямаше и следа от баща й. Погледна през прозореца — може би беше в градината и се опитваше да спаси скъпоценните си домати. Макар и високата тухлена стена да пазеше донякъде градината, вятърът и дъждът бяха безмилостни. Баща й обаче не се виждаше никъде.

Докато се качваше по стълбите да се преоблече, повика майка си:

— Мамо, тук ли си? Има ли някого?

— Тук съм — обади се майка й от спалнята. — Легнах за малко.

Пиета пъхна глава през вратата.

— Добре ли си? Да ти донеса нещо?

— Само малко ме боли глава, това е. Взех си хапчетата, ще се оправя.

— Къде е папа?

— Трябваше да излезе. Няма да се бави.

— Ернесто дойде да го търси в „Малката Италия“.

Майка й се изправи и се облегна на възглавницата.

— Така ли? — попита без особено да я интересува. — Всъщност, Пиета, би ли ми направила чаша чай?

— Разбира се, мамо. Ще се изсуша и ще сложа вода — Пиета направи пауза. — После мислех да започна роклята на Адолората, но, ако не ти се работи, няма проблем.

В ателието миришеше на застояло, въпреки че през последните няколко дни майка й постоянно влизаше и излизаше от стаята и подреждаше. Пиета вече беше прекарала много часове в работа по роклята. Беше планирала и екипирала модела, беше избрала идеалната копринена тафта в прекрасен бял нюанс и беше добавила подплата, за да стане по-тежък платът и да се работи по-лесно с него. А и беше прекарала един изтощителен час, че и повече, с Адолората, докато вземе всички мерки — през цялото време сестра й се въртеше и нервничеше.

— Не ми казвай колко е ханша ми, не искам да знам — беше изстенала тя, докато Пиета се опитваше да измери раменете й, разстоянието между кръста и основата на врата й, дължината на краката й.

После дойде ред на техническата част — да скицира кройката и да я структурира. Беше ушила четири басми, за да докара формата и едва сега щеше да започне работа с истинския плат.

Докато разгъваше големите парчета, на които беше нарязала плата, майка й влезе с втора чаша чай и се настани в стария фотьойл в ъгъла. Тихомълком загледа как дъщеря й работи.

— Гордея се с теб, Пиета — каза накрая тя. — Никога не съм имала увереност да се боря за онова, което ти постигна. Виж колко много направи за толкова кратко време!

— О, мамо… — подобни разговори караха Пиета да се чувства неловко. Майка й директно изливаше любовта си и Пиета предпочиташе това да не се случва често.

— Говоря истината. С баща ти много се гордеем с теб и сестра ти. Не можем да искаме по-добри дъщери — очите на Катрин се наляха със сълзи.

— Знам, мамо, знам.

Пиета се опитваше да нагласи плата, но майка и продължаваше да говори. Не казваше нищо ново — колко трудно било, когато били бебета, каква борба било да запазят покрива над главите си, как работели и се притеснявали за това и онова по цял ден и цяла нощ. Пиета беше чувала същите тези думи много пъти, но сега разговорът с Ернесто още отекваше в главата й и този път й беше интересно.

Вдигна поглед от плата и попита:

— Защо папа е дошъл тук, като е било толкова трудно? Защо не е останал в Италия?

— Предполагам, че отчасти заради мен — отвърна майка й. — Той знаеше, че семейството ми ще ми липсва. А и там не го очакваше нищо хубаво, никакво бъдеще. Беше твърдо решен да постигне по-добър живот и да даде на децата си всичко, което на него му беше липсвало.

— Много ли е бил беден като дете, мамо?

— Всички в Равено бяха бедни. Селото беше изолирано в планината. Баба ти и дядо ти имаха малко земя и гледаха кокошки и кози, така че не бяха толкова гладни, колкото голяма част от съселяните им. А и нямаха много деца, само баща ти и малката му сестричка. Всички останали бяха починали. Животът на баба ти Адриана не е бил никак лек. Когато се запознах с нея, беше остаряла преждевременно и беше останала почти без зъби. Не разбирах почти нищо от онова, което казваше, но винаги беше много мила с мен.

— Но татко е живял в Рим, когато сте се запознали, нали?

— Точно така. В Равено нямаше работа. Той работеше като сервитьор в един голям хотел и пращаше по-голямата част от заплатата си на Адриана и Изабела. Дядо ти вече беше починал и беше станало още по-трудно.

Пиета беше виждала старата черно-бяла снимка на родителите й до един голям бароков фонтан. Изглеждаха прекрасно. Баща й беше красив чернокос мъж, а майка й изглеждаше великолепно с шал на главата и слънчеви очила.

— Ти защо отиде в Италия, мамо? — Пиета винаги се беше питала защо майка й е напуснала Лондон и какво е правила в Рим. И как се беше озовала до баща й край фонтана. Като я гледаше сега в стария фотьойл с празна чаша чай на коленете, й се струваше някак невероятно тази срамежлива и затворена жена да тръгне на такова голямо приключение.

— Защо отидох? — Катрин се замисли. — Ами… Бях млада, а младите хора правят подобни щуротии.

— Но защо точно Италия?

— Всъщност идеята не беше моя, а на приятелката ми. Тя започна да ходи на уроци по италиански и ме накара и аз да се запиша. Научихме за изкуството, храната и красивите сгради и искахме да ги видим с очите си.

— Откъде намери пари? Билетите сигурно са стрували ужасно много.

— Нямахме почти никакви пари и всъщност не сме плащали за билети — Катрин се усмихна на спомена.

— А как стигнахте до там?

— Ами ние… — Катрин млъкна, изправи се и отиде да погледне отблизо тафтата. — Ако разкроиш плата днес, може утре да започнем с кристалите — предложи тя.

— Не отговори на въпроса ми, мамо — настоя Пиета. — Как пристигна в Италия? И какво се случи после?

Катрин се засмя.

— Защо те интересува? Така или иначе не помня повечето подробности. Не съм се сещала за това от години.

— Просто така. Любопитно ми е.

— Всичко е минало… Не знам… Ще видим — промърмори майка й и Пиета вече знаеше, че няма намерение да сподели нищо повече.

 

 

Рецептата на Бепи за прекрасна лазаня

Лазаня — не разбирам какво толкова има в лазанята. За мен е прекалено тежка храна. Предпочитам спагетите. Хората обаче обичат моята лазаня и аз я готвя, разбира се. Правя сос рагу и после… Но нека първо ви разкажа за соса, защото става превъзходен.

Използвайте италиански консервирани домати. Пресните домати в Англия са абсолютно безвкусни. И доматите, които отглеждам в двора не стават толкова добри, колкото бяха у дома.

Ето какво ви трябва:

зехтин

2 скилидки чесън (а не като приятелката на Катерина Маргарет — слагаше по две цели глави чесън и на другия ден всички на работа бягаха от нея)

2 средно големи нарязани на дребно глави лук

2 стръка целина и малко листа от целина

100 г печурки

пресен босилек

1 средно голям морков

6 консерви домати

1 консерва доматено пюре

1,5 кг телешка кайма

1 голяма чаша червено вино

сол

черен пипер

 

 

Така. В дълбок тиган сипете малко зехтин (не прекалено много, защото каймата ще пусне още мазнина). Нарежете лука колкото можете по-ситно и го запържете на слаб огън. Малко преди лукът да е готов, добавете ситно нарязания чесън и гответе още няколко минути (може да добавите лъжица вода, за да не прегори лукът). След това започнете да добавяте каймата постепенно, на малки части и пържете, докато покафенее. Изсипете в тигана нарязаните на кубчета гъби и оставете да заври. Прибавете нарязаната целина и морков, както и всички консерви домати. Накрая подправете със сол и черен пипер. По време на готвенето изсипете чашата червено вино и ако е нужно, малко вода, за да не стане сосът прекалено гъст. После разбърквайте от време на време, за да не залепне за тигана.

Това е достатъчно засега. Вървете и се упражнявайте да правите соса. Когато се научите, ще ви кажа другата част на рецептата.

Бележка на Адолората: Забрави да сложиш босилека, папа. Обичам да добавям много босилек през цялото време, чак до края, а може да се използва и малко пресен магданоз за по-богат вкус.

Бепи: Господи, Адолората, винаги слагаш прекалено много подправки. Опитай се да се контролираш.