Ники Пелегрино
Италианска сватба (3)

2

— Разкажете ми за сватбата.

Това беше първото, с което Пиета се обръщаше към новите булки. Отговорът определяше дизайна на роклята, която щеше да създаде.

Булката днес беше блондинка с идеална кожа. Тя обаче трудно можеше да мине за красавица, защото брадичката й беше прекалено изпъкнала, а косата й беше много рядка. Седеше на ръба на белия диван в Залата с полилея и оглеждаше белите рокли на манекените и пълните с аксесоари рафтове, наредени по стените. Пиета седеше срещу нея на стол с висока облегалка, куп бели листи на коленете и молив в ръката.

— Ами… аз очаквах… — младата булка изглеждаше объркана. — Веднага ли започваме? Мислех, че Никола Роуз ще бъде тук. Нямам нищо против да почакам.

Пиета леко се усмихна.

— Съжалявам, мислех, че са Ви обяснили. Аз водя първата консултация и правя първите скици. После Никола оправя дизайна и доизпипва детайлите. Така са създадени всичките му рокли. Та, кажете ми за сватбата.

Булката отпи от чашата изстудено шампанско, което Пиета й беше поднесла.

— Семейството на годеника ми са католици и церемонията ще е голяма в една катедрала. После ще има прием и музика и танци. Всичко ще е много традиционно. Проблемът е, че… — тя отпи още малко шампанско. — Искам да съм секси. Искам да се почувствам все едно съм на червения килим преди Оскарите. Затова съм тук, при Никола Роуз. Всички казват, че прави най-прекрасните рокли.

Пиета вече драскаше с молива по белия лист.

— Значи искаме нещо класическо, но и секси — замисли се тя. — По-скромен корсет и без разголени рамена, но нещо по тялото. Нали така? Имате прекрасни форми, би било жалко да не ги покажем.

Булката изглежда се притесни.

— Нося няколко снимки, които изрязах от списания, но не съм сигурна дали господин Роуз… — бръкна в голямата си дамска чанта и извади цяла папка лъскави страници.

Пиета пъхна папката под листите хартия на коленете си.

— Няма проблем — заяви тя и продължи да скицира идеите си. — Никола с удоволствие ще ги разгледа. Кажете ми сега за цветовете. Мислили ли сте какъв цвят ще са роклите на шаферките? А цветята? От какви цветя ще е букетът Ви?

— Аз… не съм сигурна. Трябва да се обмислят толкова много неща…

— Наистина. Можем да помогнем с идеи за всичко, ако искате. Сега трябва да вземем някои мерки и да Ви снимам. После ще говоря с Никола и ще направим още една среща.

Тъкмо сложи шивашкия метър около кръста на булката, когато го чу да влиза. Явно мислеше, че е сама.

— Пиета, Пиета, Пиета — викаше Никола. — Пиета, виждала ли си ми…?

Когато забеляза, че има клиент, спря и веднага смени изражението. Беше облечен с тесни панталони на райета, черна риза и дълго черно яке с червен гербер в бутониерата. Прекоси плавно стаята, обърна булката с лице към огледалото, събра косата й с ръце, вдигна я над главата й и впери поглед в отражението.

— Прекрасно — заяви той. — Просто прекрасно.

— Това е Хелън Сийли — обясни Пиета. — Сватбата й е другото лято и иска рокля от Никола Роуз.

— Разбира се — Никола пусна косата на булката да се разпилее по гърба й и обърна поглед към скиците на Пиета. — Виждам я в нещо ефирно. Нещо, което следва плавно движенията й. Нищо скучно или официално. Виждам бели орхидеи в букета, вързани с една-единствена ментовозелена панделка. Вдигната коса, вплетени бели цветя в кока и бледозелени листа зад ухото. Да, да, прекрасно. Оставям я на теб, Пиета — после се обърна и изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил.

— Това ли беше Никола Роуз? — булката беше поразена.

— Да, това беше той.

Пиета продължи по план — взе мерки, направи снимки за досието на булката, попълни формуляри и накрая даде на булката визитка, на която пишеше „Пиета Мартинели, помощник-дизайнер“.

— О, името Ви е италианско! — доволно възкликна Хелън.

— Да, баща ми е италианец — обясни Пиета.

— Какво съвпадение! Годеникът ми също е италианец. Казва се Микеле ДеМатео. Не е ли чудесно? Скоро ще бъда Хелън ДеМатео…

Пиета замръзна и остави булката да каже каквото има, за да може да се съвземе. Трябваха й няколко секунди и тя се зачуди дали не й пролича, че има проблем.

— А годеникът Ви, — каза накрая — той знае ли, че сте при Никола Роуз за рокля?

— О, не, разбира се. Нали роклята трябва да е изненада? Голяма изненада.

Пиета кимна:

— Да, наистина ще бъде — рече тя. — Обещавам ви.

Измъкна се от ателието, без да каже на Никола. Ако беше разбрал, че излиза, щеше да й намери хиляди задачи, за да я задържи, и вероятно да й връчи дълъг списък с неща, които да му донесе на връщане. А Пиета не можеше да чака. Трябваше да отиде до „Малката Италия“ и веднага да говори с Адолората. Не можеше още дълго да пази новината за себе си.

Преди години „Малката Италия“ беше един от най-тесните ресторанти в града и едва имаше място сервитьорът да минава покрай масите. Нямаше нито меню, нито избор. Клиентите ядяха онова, което Бепи решеше да им приготви. Задоволяваха се със супа с фиде, задушено на бавен огън месо с чушки на тиган, чаша червено вино, както и сух, жилав хляб. Отначало идваха само италианци, но бавно се разпространи слухът, че след толкова години „Малката Италия“ се е разширила в трите съседни магазина. Пред ресторанта на улицата имаше голям бял навес и алуминиеви маси със столове под него; големи саксии с добре подрязани зелени храсти отделяха масите от хаоса на уличния пазар в делничните дни. Именно там Бепи, който трябваше да се е пенсионирал преди години, прекарваше топлите дни, играейки карти с приятели или наблюдавайки как Адолората пише менюто с тебешир на черната дъска всяка сутрин и храни клиенти по цял ден.

Декорът не беше променян. На белите варосани стени още имаше черно-бели стари снимки: Бепи като дете яде спагети на стара кухненска маса; цялото семейство, облечено за църква в неделя сутрин; Бепи и сестра му Изабела карат взет назаем мотопед и се заливат от смях. Масите бяха покрити с червени карирани покривки и храната се сервираше в големи бели купи. Това също не беше променяно от самото начало на „Малката Италия“.

Сега Адолората бавно правеше малки промени, добавяше нови аромати и нюанси в ястията: шепа ядки в гъстото ризото, щипка кимион в агнешкото рагу. Между игрите на карти Бепи влизаше в кухнята да опита соса или супата и тогава често оттам долитаха викове.

Днес Пиета завари баща си на любимата си слънчева маса да играе карти с Ернесто Бозети. Беше само по бялата си жилетка.

— Печелиш ли, татко? — попита го тя.

Той вдигна поглед към нея и се намръщи.

— Можеше и да имам някакъв шанс, ако този stronzo спре да мами.

Ернесто хвърли картите си на масата и вдигна ръце във въздуха.

— Porca la miseria, тридесет години играя карти с теб и не можеш да забравиш онази малка грешка, която направих преди векове — после се обърна към Пиета и поклати глава. — Не знам защо още играя с него, cara, наистина. Радвам се да те видя. Вземи си стол и ела да обядваш с нас.

Тя го потупа по рамото.

— С удоволствие, но имам уговорка с Адолората. Искаше да пробвам една нова рецепта.

— Нова рецепта? — промърмори баща й. — Не прекалявай с яденето, Пиета.

Тя се засмя нервно.

— Та нали тази сутрин ми каза да ям повече?!

— Si, si, но нали ти казах също, че ще правя прекрасна лазаня за довечера? Искам да си оставиш място.

— Не се тревожи, папа — извика Пиета през рамо и влезе в ресторанта. — Прекрасната ти лазаня ще бъде изядена, сигурна съм.

Ресторантът беше пълен. Всички маси навън бяха заети, а вътре имаше само една свободна. Беше шумно и облечените в бяло сервитьори италианци щъкаха нагоре-надолу и разнасяха димящи чинии; после, разбира се, ги връщаха празни обратно. Всички по-възрастни сервитьори имаха мустаци, а по-младите бяха с дълги коси, вързани на опашки и носеха златни обици.

Федерико беше главният сервитьор и работеше в ресторанта почти от самото му отваряне. Сервираше купи с ризото със сепия, когато забеляза Пиета. Кимна й за поздрав и посочи празната маса.

— Ciao, bella. Седни. Ще кажа на сестра ти, че си тук.

Докато чакаше, Пиета се загледа в гостите на ресторанта. Онези, с ризотото, бяха редовни клиенти. Хранеха се с удоволствие, попиваха омазаните си усти с червени салфетки и пиеха Кианти. До тях имаше сам мъж с костюм, който четеше вестник, докато се хранеше. Почти беше изял едно от ястията, които Адолората още не бе махнала от менюто: еленски джолан, готвен на бавен огън, с много лук и домати с гъст сос, полят върху картофено пюре с печен чесън. По изражението му личеше, че всяка хапка е божествена.

Лицето на Адолората беше зачервено от жегата в кухнята. В ръцете си държеше две бели купи с паста, чиято рецепта се беше опитвала да усъвършенства цяла сутрин.

— Ето, опитай. Кажи ми какво мислиш. Направих ужасно много варианти, но накрая май се получи.

Пиета си гребна с лъжица. Ястието приличаше по-скоро на супа. Броколито беше сготвено по старомодния начин — беше меко и почти се разпадаше. Празът беше запържен в зехтин и леко задушен в част от водата на броколито и се топеше. Усещаше се лек намек за чили и лимон, а към вкусните мидички от паста имаше едро нарязани черни маслини, кедрови ядки и големи парчета сирене пекорино.

— Не си сложила бекон — отбеляза Пиета.

Адолората лапна една лъжица, наклони глава и сви рамене.

— В крайна сметка май няма нужда от бекон. Харесва ли ти? — Пиета лапна втора лъжица, после трета.

— Ммм, харесва ми. Много ми харесва. Определено трябва да го добавиш в менюто. И го сервирай с дебела филия хляб с хрупкава коричка, за да могат хората да оберат соса.

— Прекалено ли е течно? Дали да не сгъстя соса с малко картоф?

— Не, не, така е добре. Лек е и е приятен. Не слагай картоф.

— И все пак… — Адолората разбърка супата си. — Може пък да добавя бекон…

Това беше едно от неща, които разделяха семейството. Сестра й и баща й живееха за храната. Можеха да ядат лакомо и да говорят страстно за храна цял ден и половин нощ и нямаше да им стане скучно. Пиета обаче, макар и да обичаше зеленчуковата супа и пастата, спокойно можеше да мине и с яйца на очи и препечена филия.

— Та, какво мислиш? — повтори Адолората. — С бекон или без бекон?

— Няма значение — Пиета се наведе през масата. — Имам новина.

— Така ли? — Адолората откъсна поглед от съдържанието на купата. — Каква?

— Сутринта дойде нова булка за консултация. Познай за кого ще се омъжва.

— За кого?

— Микеле ДеМатео.

Адолората изпусна лъжицата си в купата.

— Не! Наистина?

— Да, наистина.

— Знае ли коя си?

— Не мисля.

— Боже господи! Ще й кажеш ли? Старият ДеМатео ще получи удар като разбере — Пиета кимна.

— Така е, но не знам какво да кажа на булката. А и той вече я видя.

— Никола?

— Да. Появи се, докато вземах мерки. Вече не мога да я насоча към друг дизайнер. Той не забравя клиент. А и вече реши какъв цвят ще е панделката на букета й.

— И какво ще правиш? — Адолората бутна купата си настрани и облегна лакти на масата.

— Не знам. Ще продължа напред и ще й направя рокля. Мисля, че ще стане много красива. Иска да е дискретно секси и бляскава.

— А тя каква е? Секси и бляскава ли е?

— Красива, руса и по-млада от Микеле с няколко години. Но не е точно бляскава.

Адолората се замисли.

— Знаеш ли, Микеле ДеМатео всъщност е много мил и беше влюбен в теб в училище.

— Не!

— Наистина. Все се опитваше да привлече вниманието ти.

Пиета се засмя и поклати глава.

— Искаш да кажеш, че все ме дразнеше. А понякога крадеше обяда ми.

Фредерико дойде и вдигна вежда, а Адолората му кимна да разчисти чиниите. Малко по-късно донесе две малки чаши еспресо с по едно квадратно парче шоколадов кекс във всяка чинийка. Пиета захапа кексчето преди да докосне кафето. Обожаваше сладкиши. После отпи и отново поклати глава.

— Микеле не се интересуваше от мен по този начин. И да е имало нещо, какво можеше да се случи? Папа и старият ДеМатео щяха да откачат, ако ни видеха заедно. Не казвай на татко, Адолората. Не му казвай, че годеницата на Микеле е била при мен. Това ще причини само неприятности.

— Е, все някога ще разбере, нали? — намръщи се Адолората. — Мислех, че сватбите са хубави събития, а се оказва, че винаги има някаква драма.

— Твоята ще е изключение — обеща Пиета. — Ще бъде съвършена. Аз ще се погрижа за това.

Вече беше станало късно. Никола щеше да бъде бесен. С надеждата, че следващата булка още не е дошла, Пиета забърза по оживения тротоар обратно към булчинския салон.

Булчински салон „Никола Роуз“ заемаше няколко свързани помежду си стаи на горния етаж на старо имение в Холбърн. Точно в този момент, ако Пиета нямаше късмет, самият велик дизайнер щеше да е в Залата с полилея и да разговаря с булката, с която имаха уговорка за последна проба. Роклята й я чакаше в Залата с огледалата, но Никола нямаше да посмее да направи каквото и да е. Това беше работа на Пиета. Той обичаше да се появява в самия край на срещата, за да среше косата на булката или да оправи шлейфа на роклята и после изчезваше в съседното дизайнерско ателие, докато не се появеше друга булка, върху която да изпробва чара си.

Най-важното помещение в Булчински салон „Никола Роуз“ беше шивашкото ателие. Там работеха пет възрастни жени. Стаята беше тясна и имаше дълга шивашка маса. Именно това беше основната причина Пиета да не смее да си тръгне от салона и да отвори свое ателие. Тук работеха най-добрите шивачки в Лондон, кройките на роклите им бяха безупречни и бяха прославили Никола Роуз с изящния шев и бродериите. Често само с един поглед забелязваха детайли, които тя беше изпуснала. В по-спокойните дни, когато Никола го нямаше, жените увиваха манекените с плат и й помагаха с идеи за колекцията рокли, която мечтаеше да осъществи някой ден. Пиета мислеше, че знае какво иска. Щеше да започне с малка колекция, с не повече от осем модела, които булките можеха сами да променят и пригодят към собствените си изисквания. На етикета на всяка рокля щеше да пише: „Пиета Мартин ели, дизайнер на булчински рокли“.

Не беше обаче никак лесно да си тръгне от Никола Роуз. Петте шивачки щяха да й липсват, а имаше и други неща — репутацията на Никола Роуз, богатите булки, които идваха при него, готови да харчат много пари за красиви тъкани и сложни бродерии. Самият Никола щеше да й липсва. Макар и да беше капризен, дразнещ и много взискателен, той често имаше гениални прозрения. Можеше да вземе прекрасна скица на Пиета и да я превърне в нещо наистина специално. Всеки ден, откакто работеше тук, научаваше по нещо ново. Затова не можеше да си тръгне и да отвори свое ателие. Някой ден да, но още не беше готова.

Пиета бързаше толкова много, че пробяга шестте стръмни етажа на сградата на високите си обувки. Старият асансьор с двойните врати и скърцащите дървени панели щеше да пътува безкрайно дълго, а тя нямаше търпение да чака. И най-важното — Никола също нямаше да чака.

Беше останала без дъх, когато отвори вратата на Залата с полилея. Както се опасяваше, и булката, и Никола чакаха там. Бузите им бяха поруменели и на ниската маса между тях имаше наполовина празна бутилка шампанско.

— Съжалявам, че закъснях — Пиета се опита да успокои гласа си. — Трябваше да изляза и да се погрижа за няколко поръчки. Задържаха ме.

Никола се усмихна леко. Нямаше да си позволи да избухне пред клиент.

— Мис Лейни няма търпение да види роклята си, Пиета. Моля те, заведи я в Залата с огледалата.

Това беше трудна булка. Беше си сменила мнението за плата и стила на роклята няколко пъти; ревеше за формата на ръцете си; пищеше колко дебели били бедрата й; отслабна, после напълня и отслабна отново. Роклята претърпя безкраен брой промени, но Пиета през цялото време беше държала булката за ръка. Сега се чудеше дали вече готовата рокля всъщност не е най-красивата, която беше създавала някога.

Висеше на закачалката, където я беше оставила, в Залата с огледалата. Беше дълга до земята и събрана в кръста и беше изработена от най-добрия копринен сатен. Имаше дълги ръкави с копчета, същите като копчетата на гърба. Завършващият детайл беше черна сатенена панделка, дълга до земята. Очите на булката се напълниха със сълзи, когато я видя.

— О, Пиета, ти и господин Роуз сбъднахте мечтата ми.

Пиета се усмихна нежно.

— Да я облечем за последно, за да сме сигурни, че всичко е наред. Една рокля на Никола Роуз не трябва да се събира никъде, да се свлича или да се набира нагоре. Трябва да е най-удобното нещо, което си обличала някога, както и най-красивото.

Последваха още сълзи, когато булката застана пред огледалото, облечена с роклята и Пиета й връчи голяма кутия кърпи, каквито предвидливо винаги имаше в Залата с огледалата за подобни емоционални моменти.

— Идеална е, нали? — попита тя.

— О, да — булката изглеждаше зашеметена. — Наистина ли мога да я взема у дома?

— Но първо господин Роуз трябва да те види и лично да се увери, че си доволна.

Пиета позвъни с декоративното месингово звънче, което висеше в ъгъла в Залата с огледалата.

Никола изчака малко и се появи величествено. Днес беше с тесни панталони, черни велурени боти и тясна черна риза. Беше дяволит мъж със слаба фигура, имаше гъста, преждевременно посивяла брада, а устните му винаги бяха леко нацупени.

Спря на вратата и изведнъж забрави за лошото си настроение.

— Пиета, скъпа! — възкликна той като видя роклята. — Наистина мисля, че това е най-божественото нещо, което сме създавали двамата.

— Аз също.

Той влезе и отиде да докосне ръкавите, които бяха предвидливо набрани, за да скрият ръцете на булката.

— Толкова е модерна, съвременна и оригинална. Много, много съм доволен.

Сълзите на булката течаха като река.

— Това е най-красивата рокля, която съм виждала през целия си живот. Не искам да я събличам.

Той й се усмихна.

— Всички булки на Никола Роуз са красиви. При нас това е закон.

И после изчезна и остави Пиета да приеме последната вноска, да приготви роклята за вземане, да ги настани двете с булката в такси и да ги изпрати вкъщи. След няколко седмици щяха да получат плик със снимки на булката с букет в ръка на стълбите пред църквата. Щеше да е по-прекрасна и щастлива и от днес. Пиета усети как и нейните очи се напълниха със сълзи.

— Късмет. Бъди щастлива… Да не забравиш да дадеш роклята на химическо след сватбата и да я увиеш в хартия преди да я прибереш — това винаги беше последното, което Пиета казваше на булките преди да отпътуват с новите си рокли към новия си живот.