Матю Райли
Турнирът (7)

Османската столица

Излязохме от мрачната тъмнина на Влашко и се озовахме в земите на османските турци. Пейзажът стана по-сух, по-прашен, от време на време покрай пътя можеше да се види навалял сняг. Зимата наближаваше.

Пътувах в първата кола до Елси; госпожа Понсонби вече беше във втората и лежеше завита с одеяло, а съпругът й седеше до нея и държеше ръката й. Състоянието й не се беше подобрило за двата дни откакто напуснахме онзи хан. Страдаше от ужасна треска, от която се потеше обилно и трепереше неудържимо. Нито Елси, нито аз, нито някой от пазителите ни не смееше да изрази на глас мисълта, която занимаваше всички ни — че заболяването на госпожа Понсонби може да е чума.

— Какво мислите за госпожа Понсонби? — попитах господин Аскам. — Дали не е…

— Не е чума — простичко отвърна той.

— Според нея е от развалената крушовица — казах аз.

— Не е от крушовицата. Приложи логиката, Бес. Ако крушовицата е била развалена, нямаше ли и господин Джайлс да се разболее? Той пи същото питие.

Намръщих се. Вярно беше.

— Ами ако в напитката е имало нещо друго? — продължи учителят ми.

— Не разбирам — отвърнах аз.

— Горката жена може да е изпила неправилния сайдер — каза господин Аскам, загледан право напред. — В хана двамата с Джайлс си поръчаха крушовица. Но тя явно е разменила неволно чашите и е дала своята на Джайлс. В неговата е имало нещо, някакъв вид отрова, която е имала за цел да разболее него, а не нея. Не забравяй човека на султана, който ни следи. Лесно би могъл да плати на момчето на ханджията да добави нещо в питието на Джайлс.

Обърнах се и погледнах треперещото тяло на госпожа Понсонби и яздещия недалеч господин Джайлс.

— Но… защо? Защо да канят господин Джайлс да участва в турнир, а после да го тровят по пътя?

— А, султанът не е канил Джайлс. Той покани нашия крал да изпрати играч. Султанът не е знаел кого ще избере крал Хенри. Но явно неговите хора са ни следили и са преценили, че господин Джайлс играе прекалено добре и че представлява сериозна заплаха. — Господин Аскам поклати мрачно глава. — Още не съм се срещнал с този султан, а вече не ми харесват правилата, по които играе.

Трябва да призная, че земите на османските турци бяха много по-впечатляващи, отколкото бях очаквала.

Пътищата им, някои останали от времето на Римската империя, бяха павирани и чисти, поддържани в отлично състояние, почти без коловози и дупки. Къщите им бяха яки и добре построени, а самите турци, за разлика от техните вкиснати влашки съседи, бяха чисти, къпеха се често, носеха пъстри дрехи и се държаха дружелюбно. Мнозина ни се усмихваха, докато минавахме покрай тях на път за столицата.

— Очаквах земите на османците да са… по-назадничави — споделих с учителя си.

— Всяка държава смята своята култура за връх на цивилизацията, а всички останали — за примитивни и варварски — отвърна господин Аскам. — Тъжен, но естествен предразсъдък на човешкия ум. Именно затова човек трябва да пътува колкото се може повече. Пътуването е най-добрата форма на обучение.

Скоро след пристигането ни в тези земи за първи път видях мюсюлмански молитвен дом — особен вид куполна църква, наричана от мюсюлманите джамия. Предстоеше ми да видя още много от тях и всички те следваха една и съща основна архитектура — стройна кула, наречена минаре, от която в определени часове един певец призоваваше правоверните на молитва с изключително обезпокоителни протяжни вопли.

Вече наистина се намирах в чужда земя. Макар никога да не го признах на учителя си, трябва да кажа, че той беше прав — пътуването наистина е най-добрата форма на обучение и изпитвах силен трепет и вълнение от нашето пътешествие. Пътуването в чужбина, при това толкова далеч от Англия, ми показваше колко затворен е бил животът ми у дома. По-късно, когато се срещах с много крале и важни особи, често се питах дали разликата между великите и посредствените владетели не се крие в милите, които са пропътували преди коронацията си.

И една сутрин, след четири седмици пътуване по суша, изкачихме един хребет и дъхът ми секна. Гледах към великия Константинопол.

Градът бе зашеметяваща гледка — безкрайно море от кремави сгради и бели джамии, осеян с високи дървета и тук-там по някоя по-висока римска постройка. Окъпани в прашната светлина на турското слънце и заобиколени от проблясващите златни води на Босфора, светлите сгради на града представляваха почти райска гледка. Първата ми среща с Константинопол бе в буквалния смисъл секващо дъха изживяване.

Сърцевината на града се беше сгушила на рязко изразен полуостров, който се врязваше на изток в Мраморно море, в което се вливаше Босфорът, и бе защитена от висока осемдесет стъпки крепостна стена, построени от римския император Теодосий преди хиляда години.

Могъщата стена — приличаше на една, но всъщност се състоеше от две стени — минаваше от север на юг и отрязваше полуострова от основната суша. В двата си края огромната преграда достигаше чак до самата вода. Имаше няколко укрепени порти, разположени на равни интервали по дължината й; главната беше огромен портал, известен като Златната порта, макар че дебелите й яки врати бяха обковани в бронз (първоначалният златен обков беше отдавна изгубен през вековете).

В далечината, скрита от характерната за източните земи омара, успях да различа грамадата на някаква сграда, в сравнение с която стената на Теодосий изглеждаше жалка; тя имаше колосален купол и изящно минаре, което се издигаше високо в небето. Несъмнено това бе най-голямата постройка в града.

Оставихме гвардейците при Златната порта — на чужди войници бе забранено да стъпват в града. Щом влязохме, като видни гости получихме ескорт от облечените в алени роби гвардейци от двореца на султана.

Но градските стражи се заковаха на място, когато видяха Примроуз Понсонби.

Разтревожени, че тя може да донесе чума в града, те категорично отказаха да я пуснат вътре. Никакви увещания и аргументи не бяха в състояние да променят решението им. Накрая господин Аскам реши, че госпожа Понсонби ще остане с нашите войници в един хан в едно паянтово пазарско село, долепено до външната страна на огромната порта. Изцяло преданият й съпруг, явно силно смутен, щеше да остане с нея до възстановяването й.

Въпреки силната си треска госпожа Понсонби намери сили да попита господин Аскам:

— Но кой ще наглежда госпожица Елизабет?

— Аз — отвърна господин Аскам.

Наложи се да се извърна, за да не може никой от тях да види усмивката, цъфнала неканена на лицето ми.

Учителят ми щеше да бъде мой придружител зад стените на Византион.