Матю Райли
Турнирът (37)

Вълците на Топкапъ

Щях да изпищя от ужас, но в същия миг облечена в кожена ръкавица ръка запуши устата ми и ме дръпна в гъстите храсти.

— Бес, ш-ш-ш — изсъска учителят ми, докато се взираше в мрака. — Да не си гъкнала, в опасност сме. Влязохме в капан.

— Какво правите тук? — шепнешком попитах аз.

Погледът му обхождаше менажерията.

— Би трябвало да ти задам същия въпрос. Вечерта получих бележка. Вътре пишеше, че ако искам да разбера кой е убил гостуващия кардинал, трябва да дойда тук след полунощ, сам, без Латиф, и всичко щяло да ми бъде разкрито.

— Клетката на вълците е отворена…

— Знам.

— Което означава, че вълците са на свобода…

— Знам.

Един от слоновете отново изрева, този път по-силно. Погледнах натам и внезапно през завесата на ситния дъжд видях сянката на едър вълк да се плъзва пред слона с наведена глава и напрегнати крака, душейки плячката си.

Потупах господин Аскам по рамото, за да му посоча, но в следващия миг учителят ми бе блъснат рязко напред от втори вълк, който се беше хвърлил на гърба му. Сега вълкът се озова върху господин Аскам, изръмжа, щракна със зъби и се опита да се добере до гърлото му, но учителят ми се претърколи, замахна с ръка и удари животното в носа. Вълкът изквича и отскочи, а господин Аскам се надигна и клекна.

Дори не бяхме чули вълка. Беше се промъкнал зад нас, без да издаде нито звук…

И тогава чух сумтене и усетих топъл полъх по дясното си ухо.

Обърнах много бавно глава. Третият вълк стоеше точно до мен, на по-малко от стъпка разстояние, и ме гледаше със светлите си безмилостни очи.

Скочи към мен. Метнах се настрани. Вълкът не улучи. Претърколих се. Лапите на вълка се хлъзнаха по мокрите камъни и той се опита да атакува отново. Нямаше да ме пропусне втория път. Скочи. Затворих очи и вдигнах ръце в жалък опит да се защитя, когато чух господин Аскам да извиква някъде отдалеч: „Не!“.

Нищо не ме удари.

Вместо това нещо жално изквича и се чу хрущене на кост. Погледнах и видях руската мечка, невъзможно грамадна в тъмното, протегнала космата лапа през решетките на клетката си. Беше хванала вълка с яките си нокти точно докато той скачаше и бе пречупила врата му като клечка. При хвърлянето ми настрани се бях озовала до клетката й. Мечката започна да яде вълка. Иска ми се да си мисля, че грамадният звяр ме е спасил, но предполагам, че той просто се беше възползвал от възможността за среднощна гощавка.

Господин Аскам ме сграбчи за ръката.

— Насам! Бързо!

Не знаех накъде ме води, но не ме интересуваше, стига да е на безопасно място.

Видях, че другите два вълка са застанали един до друг и ни гледат, сякаш се опитваха да решат как точно да уловят тази оказала се трудна плячка.

Господин Аскам не спря нито за миг. Блъсна ме през входа на клетката, бързо влезе след мен и затвори вратата, след което бръкна между решетките и я залости.

Седна задъхан. Нужно ми бе известно време да осъзная къде сме и когато разбрах, изсумтях одобрително на решението на учителя ми.

Намирахме се в клетката на вълците.

След малко двата сиви звяра се появиха пред нас, объркани и смутени, и запристъпваха напред-назад, явно раздразнени, че лесната храна им се е изплъзнала.

Господин Аскам се обърна към мен.

— И така. Какво правиш тук, за бога?

— Видях ви да излизате и се разтревожих за вас, така че ви последвах.

— Ти си се разтревожила за мен? — Господин Аскам се разсмя тихо. — Май следващите събития доказаха, че страховете ти са били основателни. — Той разроши косата ми. — Благодаря, че си се тревожила за мен, малка принцесо. За мен е чест, че заемам такова важно място в мислите ти.

— Сега какво? — попитах аз. Зъбите ми затракаха. Изведнъж ми стана ужасно студено.

Учителят ми видя това и ме прегърна.

— Не можем да направим нищо до сутринта, когато дойдат хората, които се грижат за животните. Макар тези условия да не отговарят на обичайните за една принцеса стандарти, те са адекватни предвид положението, в което се намираме. Ето, стой плътно до мен и се топли. Вълнението си е казало думата и тялото ти реагира. А сега спри да говориш и просто дишай дълбоко. С известен късмет може и да заспиш.

Послушах го и се сгуших в силните му ръце и под невероятно голямото му палто, което бе затоплено от тялото му. Зарових глава в гърдите му. Въпреки мрачната обстановка никога досега не се бях чувствала по-защитена, така затворена в обятията на друго човешко същество. Можех да остана така вечно. Красотата да върви по дяволите. С меките си заоблени черти и големия си нос господин Роджър Аскам може и да не бе смятан за привлекателен от дамите в Лондон, но с острия си като бръснач ум, милото си сърце и невероятната си способност да вижда нещата през очите на другите, за мен той бе най-прекрасният мъж на света. Всички онези глупави момичета, които бяха отхвърляли поканите на Роджър Аскам за танц, никога нямаше да разберат какво са пропуснали.

И, разбира се, той отново бе прав. Тялото ми наистина бе в шок и реагираше на двете вълнуващи преживявания тази нощ — в цистерните със Зубайда и в менажерията с вълците и мечката. И когато сърцето ми постепенно се успокои и тялото ми се стопли, усетих как се унасям.

Вълците останаха да лежат на пост до клетката и да чакат, а в средата на менажерията мечката радостно пируваше с улова си. Хрущенето на костите на плячката й отекваше в ограденото пространство.

Вече не можех да държа натежалите си клепачи отворени. Потънах в дълбок сън, забравяйки всички неща, които исках да кажа на учителя си.

Господин Аскам ме притискаше към себе си през цялата нощ. Той не мигна. Остана да ме пази. Моят учител. Моят рицар. Моят закрилник.

Малко преди изгрев началникът на менажерията на султана и помощникът му пристигнаха и откриха, че естественият ред на нещата е обърнат — двата вълка бяха в централната част, в клетката им имаше две човешки същества, а мечката лежеше предоволна в клетката си с прясна кръв по муцуната.

Отначало отказаха да ни пуснат въпреки твърденията ни, че сме агенти на султана. Мисля, че подозираха, че сме бракониери, чиито планове са се объркали. Повикаха садразама и когато пристигна малко по-късно с кохорта стражи, великият везир само ни изгледа и поклати глава.

— Защо ли не съм изненадан? — каза и се обърна към служителите. — Извадете ги оттам.

Накрая служителите успяха да прилъжат и уловят двата вълка и ги прибраха в клетката им, а ние излязохме навън. Двамата с господин Аскам им благодарихме сърдечно и забързахме към двореца. Междувременно утрото беше настъпило, макар че все още валеше.

Преди обаче да тръгнем нагоре по склона, господин Аскам направи още нещо. Приклекна да огледа разкаляната земя пред портата на менажерията.

— Какво търсите? — попитах аз.

— Предполагам, че ти, работниците, садразамът и хората му сте вървели по павираната пътека, за да стигнете дотук. Мисля обаче, че онзи, който ни вкара в капана, се е крил някъде тук и после се е промъкнал през калта, за да затвори портата след нас. Търся… това.

Клекнах до него, видях онова, което търсеше, и отново се възхитих на съобразителността му.

В калта имаше пресни отпечатъци от сандали с дървени подметки. На лявата имаше резка във формата на буквата V.