Матю Райли
Турнирът (39)

Полуфиналите

След два рунда първокласен шах — и след най-добрите примери за мамене в шаха — в турнира останаха само четирима играчи — братовчедът на султана Заман, брат Раул от Папската държава, нашият господин Джайлс и Ибрахим от Константинопол, шампионът на народа.

Сутринта под вратата ни пъхнаха обновена програма:

1 Рунд		2 Рунд	Полуфинал	Финал
1.	Заман (Константинопол)	Заман (Константинопол)	Заман (Константинопол)	}
2.	Максимилиан (Виена)
3.	Мустафа (Кайро)	Владимир (Московия)
4.	Владимир (Московия)
5.	Али Хасан Рама (Медина)	Пабло Монтоя (Кастилия)	Брат Раул (Папска държава)
6.	Пабло Монтоя (Кастилия)
7.	Брат Едуардо (Сиракуза)	Брат Раул (Папска държава)
8.	Брат Раул (Папска държава)
9.	Гилбърт Джайлс (Англия)	Гилбърт Джайлс (Англия)	Гилбърт Джайлс (Англия)	}
10.	Талиб (Багдад)
11.	Драган (Влашко)	Драган (Влашко)
12.	Марко (Венеция)
13.	Назирудин (Империя на моголите)	Назирудин (Империя на моголите)	Ибрахим (Константинопол)
14.	Лао Це (Хан)
15.	Вилхелм (Кьонигсберг)	Ибрахим (Константинопол)
16.	Ибрахим (Константинопол)

 

Тъй като оставаха само още три срещи (две на полуфиналите и една на финала), вторият подиум беше махнат, така че в средата на „Света София“ отново имаше само една маса.

Поради причини, известни единствено на служителите на султана, днес сутринта щеше да се играе долната половина от програмата. Подозирам, че братовчедът на султана е имал нужда от повече подготовка преди срещата си.

Така първият полуфинал трябваше да бъде между господин Джайлс и Ибрахим. Следобед Заман щеше да се изправи срещу брат Раул. Тяхната среща щеше да бъде битка на верите, ако можеше да има такава. Чух, че организаторите на залози по улиците я наричали Новия кръстоносен поход.

Жителите на Константинопол се тълпяха в „Света София“ и около нея и ентусиазмът им бе почти осезаем. Денят обещаваше да е завладяващ.

Оказа се, че е повече от това.

 

 

Докато господин Джайлс вървеше през тълпата към игралния подиум, господин Аскам, Елси и аз се качихме на платформата на султана. Както обикновено, Латиф ни следваше.

Прозях се широко, докато гледах към шахматната дъска и морето от хора около нея. Нямаше къде яйце да хвърлиш, тълпата се смееше и бъбреше, наслаждавайки се на събитието. До мен господин Аскам също сподави прозявката си. Бяхме успели да дремнем само няколко часа сутринта и макар да се чувствах ужасно уморена, бях достатъчно будна, за да оценя забележителното събитие.

Нямаше как да не сравня този пъстър, жизнерадостен свят с подземния, който бях видяла през нощта. Хората в този свят радостно живееха живота си — живот на работа и игри, на храна и радост, на залагания и зрелища като шахматни турнири, без изобщо да си дават сметка за жестокото съществуване в цистерните под краката им.

Или може би си даваха сметка. Свещениците, които бяха слезли долу да наемат телата на онези деца, със сигурност знаеха за жалкото им положение. Хората, заключих аз, много добре си даваха сметка за всяко превъзходство, което имат над други хора.

Тръснах глава, за да пропъдя тези мисли.

Дискусията за стратегията преди мача между господин Аскам и господин Джайлс този път бе кратка. Ибрахим беше приблизително на възрастта на господин Джайлс и играеше по подобен на него начин. Като че ли не използваше нечестни тактики и стратегии. Двамата решиха, че срещата ще бъде просто битка между двама равностойни и талантливи играчи, в която по-добрият ще победи.

Докато вървяхме към местата си на платформата, садразамът се появи пред нас и дискретно дръпна господин Аскам и Латиф, за да поговори с тях.

Двете с Елси седнахме и секунди по-късно Елси вече намигаше и махаше кокетно на престолонаследника, който седеше на десетина места от нас. Той й се усмихна многозначително в отговор.

Господин Аскам и Латиф дойдоха при нас. Учителят ми седна до мен. Странно, но докато се настаняваха, двама от личните гвардейци на султана заеха позиции зад столовете ни.

— Защо са стражите? — попитах аз.

— Предпазна мярка — отвърна учителят ми. — Садразамът каза, че имало заплахи за живота на господин Джайлс и на нас, ако той победи местния шампион. Джайлс не знае.

— Боже мой. — Погледнах двамата стражи. Лицата им бяха безизразни.

— И като се има предвид малкият ни нощен инцидент в менажерията — прошепна господин Аскам, — малко защита ми изглежда добра идея.

Съгласих се с него. Исках да говоря с господин Аскам и за случилото се в цистерната преди приключението в менажерията. Изобщо не се бях сетила да повдигна темата, докато треперех в прегръдките му в клетката на вълците. Надявам се, че разбирате, че по онова време ме занимаваха други неща.

И тъй, докато господин Джайлс и Ибрахим заемаха местата си на игралния подиум и започваха срещата, аз се наведох и разказах шепнешком на господин Аскам за приключенията си в подземния свят под двореца, как попаднах на Пиетро и какво научих от него.

Учителят ми слушаше съсредоточено и мълчаливо, като от време на време ме поглеждаше изумено.

Когато приключих, първата игра от мача беше в разгара си, но нито аз, нито господин Аскам забелязвахме това. (Точно тогава Елси стана, за да посети тоалетната. Предполагам, че го направи, за да може да мине покрай престолонаследника.)

Учителят ми ме погледна сериозно.

— Повече никакви нощни разходки сама из двореца, млада госпожице.

— Но вие направихте абсолютно същото…

— Аз съм възрастен мъж! А ти си тринайсетгодишно момиче! Представи си, че беше станало нещо с теб в онези цистерни. Можеше да изчезнеш безследно. — Каза го с искрена загриженост, но и строго. После омекна. — Бес, знам, че Елси се е отдала на нощни приключения, но тя е по-голяма от теб. Освен това е вятърничава глупачка, която не разбира напълно какви са последствията от това, че отдава тялото си на всеки изпречил й се мъж. Да, наясно съм с проявите й както тук, така и у дома. Бих могъл да я спра, но тя е млада жена, която може сама да взема решения. Освен това гледам на нея като пример за теб, който можеш да избереш да следваш или да подминеш. По мое мнение Елси със сигурност ще си докара беля един ден. Не и ти обаче, поне докато си под мое наставничество.

Сведох глава.

— Много съжалявам, сър. Няма да се повтори. — Бях донякъде стресната от това, че знае за разюздаността на Елси. До този момент си мислех, че господин Аскам почти не я забелязва. Оказваше се обаче, че е наясно с много повече неща, отколкото предполагах.

— Благодаря, Бес — каза той, видимо успокоен. — Трябва да добавя също, че съм доста привързан към теб. Щях да бъда съсипан, ако ти се беше случило нещо.

Усмихнах се.

Той се поизправи в стола си.

— След като казах всичко това, с откриването на Пиетро ти ни осигури много обещаващо парче от мозайката на интриги. Значи кардинал Кардоза е отказал християнско погребение на по-малкото момче на Брунело, с което е разгневил готвача. Но дали тази обида е била достатъчна, за да накара Брунело да отрови кардинала? Не съм сигурен.

Радостните възгласи на тълпата ни накараха да се обърнем. Ибрахим току-що бе взел един от конете на господин Джайлс.

Загледах с интерес партията.

Докато тя се разиграваше, забелязах, че господин Джайлс често бърше челото си с кърпа. Като че ли се потеше повече от обичайното, но приписах това на напрежението, че участва в полуфинал срещу талантлив партньор на такава историческа сцена.

От време на време той поглеждаше към господин Аскам и мен и се усмихваше едва-едва — нещо, което не бе правил при предишните срещи. Беше крайно необичайно.

После го видях как допусна грешка. Грешка, която никога не би допуснал.

Премести царицата си на позиция, която щеше да позволи на Ибрахим при следващия ход да застраши царя и царицата на господин Джайлс с коня си.

Разбира се, Ибрахим се възползва от подаръка. Господин Джайлс премести царя си и миг по-късно царицата му беше взета. Тълпата изрева от възторг.

От този момент резултатът от първата игра бе ясен. Без царица господин Джайлс можеше само да се сражава доблестно, но напразно. Ибрахим постепенно го изтощи, като вземаше основните му фигури една по една, и накрая господин Джайлс, останал само с три пешки, които да пазят царя му, се предаде и протегна ръка, за да поздрави противника си.

Тълпата изпадна в делириум. Всички ревяха и ръкопляскаха. Техният човек вече водеше с едно на нула.

А господин Джайлс само погледна отново към господин Аскам и мен.

 

 

По време на почивката между игрите двамата с господин Аскам отидохме при господин Джайлс.

— Джайлс, добре ли си? — попита учителят ми. — Изглеждаш пребледнял. Как си?

Господин Джайлс примигна, за да махне потта от очите си.

— Аз… добре съм, благодаря, Роджър. Добре съм. Нищо ми няма.

Но не играеше като човек, който е добре.

Бързо изгуби втората игра и успя да спечели третата на косъм, когато Ибрахим направи необмислен ход и господин Джайлс го постави в шах и мат с коронната си комбинация с царица и офицер. Въпреки това изглеждаше ужасно изнервен, продължаваше да се поти и явно се чувстваше много неудобно.

Изгуби четвъртата игра в напрегнат ендшпил.

Двамата с учителя ми отново слязохме при него на подиума. Господин Аскам му поднесе чаша чай.

— Джайлс, какво става? — прошепна учителят ми. — Едва ли някой в тълпата може да види, но аз мога. Не си себе си. Не играеш като себе си…

— Казаха ми, че ще убият теб и Елизабет, ако победя, Роджър — тихо отвърна господин Джайлс.

Господин Аскам се вцепени.

— Какво? Кой ти го каза?

— Садразамът. Сутринта, докато заемах мястото си на подиума. Новите ви стражи — господин Джайлс погледна към двамата гвардейци на платформата — не са зад вас, за да ви защитават. Те са убийци. Наредено им е да ви убият, а по-късно да убият и мен, ако победя Ибрахим.

Учителят ми прехапа от ярост устната си и погледна към султана на трона.

— Първо отровата по пътя насам, а сега и това. Негодник! Мръсен интригант и негодник! — Обърна се отново към господин Джайлс. — Ибрахим наясно ли е?

— Не мисля. Но сигурно подозира нещо. Знае, че печели прекалено лесно.

Господин Аскам присви замислено очи.

— Вероятно това е ставало при всички срещи на Ибрахим — имало е заплахи за живота на придружителите на противниците му и те нарочно са губели.

— Да не искате да кажете, че султанът иска Ибрахим да победи? — намесих се аз. — Но това е безсмислено. Султанът иска победителят да е Заман.

— Не е съвсем така — рече господин Аскам. — За султана е изгодно, ако Заман или Ибрахим спечели турнира. И в двата случая победителят ще е мюсюлманин и Османската империя ще се окаже родина на най-великия играч на шах на света. Не забравяй, Бес — всички владетели действат така, че да угодят на поданиците си у дома, а не да впечатляват другите страни. Ако Заман или Ибрахим спечели, поданиците на султана ще са във възторг, защото са победили целия свят. Следователно, ако се стигне до финал между мюсюлмани, султанът няма как да изгуби. Между другото, няма да се изненадам, ако помогне на Заман на финала, за да е сигурен, че победителят ще е мюсюлманин с царска кръв. Именно затова беше подправянето на жребия — за да е сигурен, че двамата местни играчи няма да се срещнат преди финала. После урежда Заман да победи чрез измама и помага на нищо неподозиращия Ибрахим, като тормози противниците му.

— Какво да правя, Роджър? — отчаяно попита господин Джайлс.

Господин Аскам сведе глава и се умисли. Накрая погледна господин Джайлс и после мен.

— Независимо дали става въпрос за война, или за игра, резултатът всъщност е без значение — каза сериозно той. — Победите и загубите са случайност. Блестящият гръцки военачалник Пир е спечелил битката при Аскулум, но на такава цена, че е останал в историята като глупак, докато онези триста спартанци, сражавали се до смърт срещу огромната персийска войска при Термопилите, продължават да се почитат и две хиляди години след събитието. Във войната и в спорта важното е да се изтощиш в усилията си. Това е. Направи го, Гилбърт, за да можеш да останеш с високо вдигната глава. Но когато се изправиш срещу противник, който не уважава играта, който желае единствено да спечели и е готов на всякаква мерзост, за да постигне победа, тогава играта губи стойността си и усилията ти се оказват напразни. Гилбърт, приятелю, ти се представи великолепно на турнира. Победи двама наистина талантливи противници в две наистина трудни срещи. Нямаш какво повече да доказваш — нито на мен, нито на Елизабет, нито на крал Хенри, нито на себе си. Да не пилеем повече усилията ти. Дай на султана онова, което иска, и да приключваме с нагласения турнир.

Господин Джайлс кимна мълчаливо.

Погледнах учителя ми й осъзнах, че е прав.

 

 

Така господин Джайлс изгуби последната партия, а с нея и срещата. Тълпата изпадна в екстаз. Хората се втурнаха на подиума и понесоха Ибрахим на ръце. Шампионът им бе достигнал финала, а те се държаха така, сякаш бе спечелил целия турнир. И ето че нашите нови телохранители изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили.

Последва почивка, по време на която султанът напусна залата, за да обядва. Отново никой от тълпата не помръдна от мястото си.

Докато групата ни излизаше от „Света София“, ни доближи пратеник на престолонаследника (мисля, че беше приятелят му Рахман) и попита Елси дали желае да обядва с принца в града.

Разбира се, Елси нямаше абсолютно никаква представа за машинациите около загубата на господин Джайлс и опасността, която бе висяла над главите ни. Тя погледна умолително господин Аскам. Той просто кимна уморено.

— Прави каквото искаш, Елси.

С възторжен писък Елси побягна и отново бях оставена да обядвам в компанията на двама възрастни и без приятелката си.

След обедната почивка игралният подиум беше подготвен отново и участниците във втория полуфинал Заман и брат Раул заеха местата си от двете страни на дъската. Върнах се с учителя ми и господин Джайлс. Господин Аскам беше особено любопитен да види дали Заман отново ще получава помощ свише.

Когато срещата започна, Елси още не се беше върнала от обяда си с престолонаследника.

Първата игра между Заман и Раул навлезе в решителната си средна фаза и отново установих, че гледам не дъската, а учителя.

Всеки път, когато идваше ред на Заман, господин Аскам се вглеждаше внимателно в него, след което хвърляше поглед към балкона на султана. Аз също видях там движещи се сенки.

Понякога учителят ми поглеждаше в друга посока, към кардинал Кардоза. Едрият църковен представител явно беше отегчен. Верният му слуга Синон стоеше зад него, без да обръща внимание на шаха, но и без да изпуска от поглед нищо друго. Макар да играеше представителят на Църквата, кардиналът гледаше срещата от задължение, а не с интерес, сякаш мачът му пречеше да се занимава с други, по-важни неща. От време на време размахваше малката мухобойка пред лицето си.

— Тази мухобойка… — прошепна учителят ми.

Само аз го чух и също погледнах натам. Видях разноцветните косми — кафяви, черни, руси…

Господин Аскам се взираше напрегнато в малкия камшик, когато изведнъж го осени.

— Бенисио, по-малкият син на готвача, е бил с руса коса. Почти снежнобяла. Ох, господи. Това не са конски косми. А човешка коса. Кардоза си запазва кичур коса от всяко момче, което насилва.

Сега видях малкия камшик в ужасяваща нова светлина. Очите ми се присвиха към кичура снежнобяла коса сред многото други цветове.

— Кардоза, чудовище такова… — промълви учителят ми. Личеше си, че умът му работи на пълна скорост.

Точно тогава до кардинала се появи дворцов страж и му прошепна нещо. Кардоза бързо напусна „Света София“, следван от Синон и наблюдаван от учителя ми и мен.

Това накара учителя ми да се замисли още по-напрегнато. Той се взираше незрящо в далечината, без да обръща внимание на играта, сключил съсредоточено вежди.

После рязко стана.

— Ела, Бес. Тази среща ще се проточи. Имаме загадки за разрешаване, а интересът на всички към срещата ще ни даде възможност да посетим незабелязано твоя подземен свят и да намерим неоткриваемия Пиетро.

— Пиетро ли?

— Да. Искам да му задам един въпрос. Един-единствен въпрос, който ще реши случая.