Матю Райли
Турнирът (41)

Човекът на кардинала

— Синон — каза учителят ми. — Чудех се дали кардиналът няма да те изпрати да ме убиеш.

— Кардиналът казва, че знаеш прекалено много, англичанино. Нареди ти и момичето ти да умрете и съм тук, за да изпълня присъдата.

Извисяваше се над нас. Лицето му бе напълно лишено от емоции. Стоеше изнервящо неподвижно и с изненада се сетих, че съм виждала подобна стойка преди — в нощта, когато с учителя ми бяхме гледали разюзданото събиране в посолството. Тогава бях зърнала в сенките висока фигура, която стоеше също тъй зловещо неподвижно и ни наблюдаваше зад решетъчната стена на поляната. Значи е бил Синон.

Той слезе в плитката вода на цистерната и пристъпи към учителя и мен. Господин Аскам ме бутна назад, за да ме защити. Зубайда просто се омете.

— Ти си обесил готвача и жена му по заръка на господаря си — каза господин Аскам.

— Правя онова, което ми заповяда господарят.

— И ми устрои капана в менажерията.

Синон продължи да се приближава.

— Правя онова, което ми заповяда господарят.

Учителят ми продължи да отстъпва.

— И убийства ли?

Синон не спираше.

— За твоето убийство ми даде опрощение предварително. — Той кимна към мен. — И за нейното. Господарят ми каза, че ще ида в рая заради това.

— Господарят ти е педераст. В рая няма място за него или за онези, които му служат.

— Ще оставим Бог да решава това — каза Синон и извади къса проблясваща сабя. — Господ ще води ръката ми.

Вече стояхме сред пръснатия боклук, изхвърлен небрежно в цистерната — купчините изпотрошени мебели, ръждиви железни пръти и тежката решетъчна порта.

— Бес, назад — прошепна господин Аскам. — Ако този тип ме убие, бягай в цистерните и се измъкни по някакъв начин. После разкажи всичко на султана. — Погледна ме в очите за миг. — И знай, че винаги ме е било грижа за теб.

Отстъпих назад, както ми беше заръчано. Изведнъж Синон нададе вик и се хвърли към господин Аскам.

Учителят ми обаче беше отстъпвал с цел, която не бях забелязала — когато Синон се втурна към него, господин Аскам стоеше до купчина, на върха на която лежеше желязна тръба. Той бързо я сграбчи и отби с нея атаката на Синон. Желязото звънна зловещо.

Слугата изрева и се хвърли към учителя ми с изненадваща скорост, като размахваше яростно сабята си. Господин Аскам отбиваше ударите с тръбата и отстъпваше назад по прохода. Всеки звън отекваше в огромната цистерна.

Синон, който бе с цяла глава по-висок от учителя ми, удари господин Аскам в лицето и той падна тромаво в дълбоката до коляно вода. Слугата скочи и замахна надолу със сабята, но учителят ми се претърколи настрани, като вдигна пръски. Острието удари само вълните.

Господин Аскам побягна отчаяно, целият вир-вода. Синон го подгони в друг проход, като ревеше от ярост. Ударите на сабята пропускаха учителя ми на косъм.

И тогава господин Аскам видя, че е допуснал грешка. В отчаянието си беше побягнал в задънен коридор. Беше попаднал в капан.

Синон направи крачка напред, този път бавно. Пръстите му застрашително се свиха около дръжката на сабята.

Господин Аскам се дръпна до една купчина пръст. Нямаше къде да отстъпва по-нататък.

Гледах от входа на следващата цистерна, абсолютно безпомощна и ужасена.

— Бог ще решава… — монотонно произнесе Синон, докато пристъпваше към попадналия в безизходица господин Аскам. — Господ ще води ръката ми…

Застана над господин Аскам и вдигна сабята за смъртоносния удар, а учителят ми внезапно направи нещо абсолютно неочаквано — изрита с всичка сила, но не Синон, а крака на една счупена маса в купчината боклуци от лявата му страна.

Кракът се счупи, масата се килна и се катурна, а тежката желязна порта отгоре й се плъзна с цялата си тежест… право в лицето на Синон.

Желязото го удари и в цистерната отекна противно хрущене, когато ръбът на портата смаза носа на Синон и изби няколко зъба. Прислужникът падна, неестествено отметнал глава назад.

Ръбът натисна главата му под водата, а самата порта падна върху тялото му.

Синон лежеше пред учителя ми, затиснат под прътите на тежката порта. Лицето му беше станало на противна пихтия, носът му бе смазан, кървав и безформен. Лежеше само в две стъпки вода, но едва успяваше да си поеме дъх, водата се плискаше върху онова, което беше носът му, тежестта на желязото го приковаваше за пода. Двете му ръце бяха заклещени и не можеха да се движат.

Господин Аскам стоеше над него. Жестокият убиец се бе превърнал в безпомощен нещастник, отчаяно мъчещ се да си поеме дъх. Водата над лицето му се смесваше с кръв и влизаше в устата му. Синон започна да се дави.

Учителят ми не правеше нищо.

Синон се помъчи да повдигне портата, но безуспешно. Беше прекалено тежка. Водата вече покриваше лицето му изцяло.

Учителят ми продължаваше да не прави нищо.

— По… мощ… — успя да изрече Синон през вълничките.

Господин Аскам погледна надолу към мъчещия се да се освободи убиец. Обикновено приветливото му и открито лице бе станало сурово, но не от гняв, а от нещо, което може да се опише единствено като спокойствие на съдник.

— За онези, които не показват милост, няма милост — каза той. — Брунело и жена му са загинали в безпомощен ужас от ръцете ти, Синон. Справедливо е да умреш в същия ужас.

И господин Аскам не помръдна, докато тежестта на желязната порта не притисна изцяло лицето на Синон под повърхността. Слугата зарита отчаяно и водата около него кипна. Не след дълго обаче той замря и вълните се успокоиха. Убиецът се беше удавил само в две стъпки вода.

Когато се върнах при господин Аскам, видях лицето на Синон под повърхността — разбито и окървавено, с взиращи се в нищото очи. Ангелът на смъртта бе мъртъв, умрял в мизерен страх, но дори на тази крехка възраст някак разбирах, че това е подобаващ край за такъв жесток човек.

— Хайде, Бес. — Господин Аскам ме поведе обратно към стълбището. — Време е да сложим край на това. Време е да се изправим срещу кардинал Кардоза.