Матю Райли
Турнирът (21)

Още две жертви

Един готвач, три момчета роби и две слугинчета гледаха втрещено труповете.

Вратата зад нас се затръшна с трясък. Обърнах се. Беше Латиф.

Евнухът изгледа свирепо робите и заговори на гръцки:

— Никой да не казва нито дума за това, докато султанът не бъде уведомен.

После подаде глава през вратата и извика стражи. Явно никой от нас нямаше да бъде пуснат да излезе, докато султанът не бъде информиран за положението — а това можеше да отнеме известно време, тъй като той в момента все още гледаше първата среща. Латиф явно имаше и други нареждания.

Учителят ми въздъхна и се загледа в телата на Брунело и Мариана.

— При вчерашната ни среща с Брунело не останах с впечатление да е отчаян, още повече пък склонен да отнеме собствения си живот — отбелязах аз.

— И аз си помислих същото — рече учителят ми. — Трябва ли да приемем, че поради някаква причина е отровил високопоставен кардинал, а след това в пристъп на разкаяние се е самоубил?

— Боя се, че още се опитвам да проумея какви са причините да мислите, че Брунело е отровил кардинал Фарнезе — казах аз.

Господин Аскам огледа ръцете на мъртвия готвач, после обясни, без да ме поглежда:

— Заключението, че кардиналът е бил отровен, се основава на обрива в устата му и подутия език. А че е бил отровен от Брунело… ами, смятам така поради факта, че яденето, отровило кардинал Фарнезе, е било доставено в посолството от кухните, където е било приготвено от Брунело, християнския готвач, отговарящ за ястията за видните гости с чувствителни стомаси.

— Аха…

— А ето че сега се оказва, че убиецът се е обесил — продължи господин Аскам. — Въпросът е защо му е било да прави подобно нещо?

— Добре. Защо му е било да го прави?

Господин Аскам кимна мълчаливо към китките на мъртвеца. Проследих погледа му. Върху кожата имаше червени следи от въже. Подобни белези имаше и по китките на Мариана.

— Ръцете им са били вързани, когато са ги окачили на въжето — прошепна господин Аскам. — След това са ги развързали. Готвачът и жена му изобщо не са се самоубили.

— Но тогава това означава…

— Засега да запазим заключенията за себе си, Бес. Поне докато не дойде султанът. Изглежда, че този дворец крие много тайни, и мисля, че само сме докоснали повърхността.

 

 

Мина цял час. Предположих, че султанът се наслаждава на играта на Заман и няма да дойде в кухнята, докато срещата не приключи. Остра воня изпълваше помещението — не бях сигурна дали от закланите животни, от човешките трупове или и от двете.

Двамата с учителя ми седяхме на пода срещу шестимата кухненски работници. Подобно на нас, тяхното единствено престъпление като че ли бе, че са видели мъртвата двойка.

Само Латиф стоеше прав и продължаваше да пази изхода.

По едно време господин Аскам стана и направи пълен кръг около висящите тела. Странното обаче бе, че не ги погледна. Вместо това вървеше с наведена глава и се взираше в пода.

Отидох при него.

— Какво правите?

Той клекна. Подът в средата на помещението бе покрит с гаден пласт стърготини, смесени със засъхнала животинска кръв. Ужасната смес беше мека под краката ми, досущ като кал. В нея можеха да се различат множество припокриващи се отпечатъци от стъпки, в това число и нашите.

— Предимно сандали — каза господин Аскам. — Сандали с кожени подметки като онези, които носят кухненските работници. Но на няколко места виждам този отпечатък, оставен от равна дървена подметка с ясно изразена резка между палеца и втория пръст, във формата на буквата V. Оставен е от лявата обувка. Дървените сандали са по-скъпи и принадлежат на човек със скромно положение.

— Защо казвате „скромно“ положение?

— Защото, скъпа Бес, ако собственикът на сандалите беше заможен, щеше да си позволи да си купи нови обувки или най-малкото да поправи тези. — Учителят ми се обърна към останалите в помещението. — Латиф. Мога ли да видя обувките на всички? Твоите също.

Оказа се, че и шестимата кухненски работници в помещението са обути с най-прости сандали с кожени подметки, така че отпечатъкът не можеше да е оставен от тях. Единствено сандалите на Латиф бяха с дървени подметки, но на лявата липсваше издайнически белег.

— Вече извън подозрение ли съм? — попит Латиф, докато отново стъпваше на земята.

— Не — отвърна господин Аскам. — Никой не е извън подозрение, особено човекът, който ме държи затворен в помещение против волята ми.

— Служа на интересите на султана, не на вашите.

— Повярвай, много добре си давам сметка за това.

Господин Аскам спря при тялото на съпругата на Брунело Мариана и се загледа замислено в нея. Вдигна ръка и докосна молитвената броеница на шията й, след което огледа черната панделка, вързана за броеницата.

Обърна се към кухненските работници и заговори на гръцки.

— Някой от вас знае ли гръцки?

Едно от слугинчетата кимна. Каза, че името й било Саша и живеела в Македония, преди да бъде заловена от някакъв османски отряд и доведена в Константинопол.

— Жената на готвача носеше черна лента на молитвената си броеница, което означава, че е била в траур — каза господин Аскам. — Кого е оплаквала?

— Сина си — отвърна момичето.

— Сина си ли? Но ние го видяхме снощи.

— Не, видели сте Пиетро, другото им момче. Умря по-малкият им син, Бенисио. Беше кротко момче, сладко малко ангелче с прекрасна руса до бяло коса, но беше малко слабоумен. Бе само на дванайсет, но преди две седмици се самоуби. Намерили го в една от тези кланици с прерязани вени на китките.

— Дванайсетгодишно момче да се самоубие? — изненада се учителят ми. — Самоубийството е нещо много рядко при толкова малки деца.

— Всички бяхме изненадани и много разстроени. Макар и бавноразвиващ се, Бенисио бе добро момче, мило, харесваха го в кухните. Беше винаги усмихнат… и малко дебел, защото готвачите все му пробутваха нещо за ядене. Всички бяхме потресени, че малкото ангелче изобщо знае как да убие каквото и да било, още повече собственото си земно тяло.

— Брунело и жена му как приеха смъртта му? — попита господин Аскам.

— Мариана беше съсипана. Плака дни наред. Брунело също беше разстроен, но бе зает с многото банкети за турнира на султана. Започна лесно да се гневи, викаше и за най-малките ни прегрешения. Веднъж дори си изпусна нервите пред кардинал Кардоза и му се разкрещя, когато един ден кардиналът влезе в кухните, но не зная каква беше причината за избухването.

— Брунело се е разкрещял на кардинал Кардоза? — учуди се учителят ми. — Кажи ми, ти или някой от другите виждал ли е Брунело да се среща или да разговаря прекалено много с някой от участниците в турнира или от гостуващите големци?

Момичето преведе въпроса на турски за останалите в помещението. Отговори готвачът и Саша преведе:

— Каза, че през дните преди банкета Брунело е бил посещаван на четири пъти от австрийския играч Максимилиан от Виена. Идвал с едно младо момиче — онова, което австрийците по-късно подариха на Негово Величество.

— Хелена — обадих се аз.

— Известно ли е какво са обсъждали? — попита господин Аскам.

Саша попита готвача, той поклати глава и тя каза:

— Не, не знае за какво са разговаряли.

 

 

По някое време, не зная кога точно, вратата се отвори и влязоха султанът, великият везир и осем мъже от личната охрана на владетеля. Районът на кухнята зад тях беше напълно разчистен. Шестимата работници в помещението скочиха на крака и застанаха мирно, загледани смирено в краката си.

Султанът погледна двете висящи тела — на лицето му бе изписано повече раздразнение, отколкото тъга — след което строгият му поглед се спря първо върху учителя ми, после върху мен и накрая върху работниците.

— Вие шестимата единствените свидетели ли сте? — попита той на гръцки.

— Да, Ваше Величество — отвърна Саша от името на всички. — Канех се да изтичам да кажа на дворцовите стражи за случилото се, когато тези тримата — тя кимна към господин Аскам, Латиф и мен — дойдоха и евнухът ни задържа тук.

Султанът кимна.

После се обърна към учителя ми и премина на английски.

— Господин Роджър Аскам. Защо ви намирам тук?

— Направих някои заключения, Ваше Величество, но трябва да призная, че не очаквах да открия Брунело мъртъв…

— Май сте по-умен, отколкото си мислех — прекъсна го султанът. — Изглежда, ще ми се наложи и аз да внимавам какво правя около вас. Стигнали сте до заключението, че готвачът е бил свързан със смъртта на гостуващия кардинал, така ли?

— Да.

— И че сега убиецът е мъртъв от собствената си ръка?

Господин Аскам погледна стоящите до нас работници. Явно не му се искаше да говори за разследването пред тях.

— Можете да говорите свободно — спокойно рече султанът.

— Това се очаква да си помислим, Ваше Величество — каза учителят ми. — Но аз не вярвам, че е станало така. По-скоро предполагам, че готвачът и жена му са били убити. Убиецът още е на свобода.

Султанът повдигна вежди, но учителят ми не каза нищо повече. Владетелят го гледаше преценяващо. Взираше се в него много, много внимателно.

— Второ и трето убийство в двореца ми — каза той. — Това не ми харесва. Имате ли подозрения относно новите смъртни случаи, господин Роджър Аскам?

— Между тези стени се спотайва коварен ум, Ваше Величество. Ако всяко от тези убийства се приеме като чиста монета, би трябвало да припишем смъртта на кардинала на безумния злодей, а на тези двамата — като самоубийство. Но не, и трите убийства са били нарочно нагласени така, че да объркат разследването. Те са свързани. Следователно не само разследването ми остава недовършено, но и ви съветвам да ми позволите да включа смъртта на готвача и жена му към случая с убийството на кардинал Фарнезе.

Султанът се замисли за момент, после каза:

— Добре. Направете го и продължете разследването. — Посочи шестимата работници. — Разговаряхте ли с тези хора?

— Да — отвърна господин Аскам.

— Имате ли още нужда от тях?

— Не. Те са невинни. Просто са видели телата. Не знаят нищо важно.

Султанът ни отпрати от помещението, после се обърна към старшия на стражите и остро заповяда нещо на турски.

Забавих крачка и понечих да погледна назад, но господин Аскам ме побутна по рамото да продължа.

И беше напълно прав да го направи, защото докато излизахме и вратата се затваряше зад нас, последното, което видях — за мой пълен ужас и изумление, беше как командирът на стражите и хората му изтеглят сабите си.