Матю Райли
Турнирът (19)

Тегленето на жребия

Срещите щяха да се проведат в най-голямата зала на света — в централния кораб на „Света София“. Огромната джамия се издигаше непосредствено до външните стени на двореца и бе единственото място в града, способно да побере тълпите, които се очакваше да се съберат за турнира.

Оказа се, че и тя не е достатъчно голяма.

Огромна тълпа от най-малко десет хиляди души се беше събрала около входовете на гигантската сграда. Хората се блъскаха и викаха, всички се опитваха да се набутат вътре, за да гледат тегленето на жребия и първата среща.

Тъй като придружавахме участник, бяхме пуснати да влезем през задния вход, използван от султана. Когато пристигнахме, там вече се беше наредила къса опашка привилегировани гости като нас. Зърнахме Микеланджело да си бъбри с някои от чакащите.

Учителят ми го приближи и каза:

— Микеле, може ли да поговорим насаме, ако обичаш?

Микеланджело се извини на събеседниците си и се дръпна с учителя ми и мен настрани.

— Какво има, Роджър?

— Знаеш за снощния инцидент, нали?

— Знам само, че султанът лично дойде в покоите ми да ме попита за твоите способности да решаваш загадки — рече Микеланджело. — Казах, че не познавам по-добър от теб в тази област.

— Това ли е всичко, което знаеш?

— Носят се слухове. Говори се, че кардинал Фарнезе станал жертва на злодея, който тероризира града. И никой не го е виждал тази сутрин. Вярно ли е? Фарнезе наистина ли е мъртъв?

— Да, мъртъв е, но не, не е жертва на злодея. А на някакъв заговор. И сега, благодарение на препоръките ти, султанът поиска да разследвам случая.

— Съжалявам, Роджър — рече Микеланджело. — Макар че в своя защита трябва да кажа, че султанът май много добре знаеше за талантите ти, преди да ме разпита за тях.

— Разкажи ми за кардинал Фарнезе — каза господин Аскам. — Знам за крайните му възгледи относно мюсюлманската вяра. Беше ли белязан човек в Рим?

— Ни най-малко. Всъщност го харесваха повече, отколкото брат му, папата. Фарнезе беше известен с това, че избягва заговори и интриги. Бих останал силно изненадан, ако някой е дошъл чак от Рим, за да го убие тук.

— Бил е пристрастен към опиума.

— Съвсем не е единственият, Роджър — каза Микеланджело. — Все пак те са свещеници, а не ангели. Опиумът е най-малката забежка на добрия кардинал.

— Най-малката забежка ли? — Учителят ми се намръщи. — Да не искаш да кажеш, че Фарнезе е бил… содомит?

Микеланджело кимна отсечено.

— Мъже или момчета?

— И двете.

— И в Константинопол ли?

Микеланджело кимна отново.

Господин Аскам се замисли за момент.

— И още един въпрос. Ами кардинал Кардоза? Може ли да е имал причина да премахне кардинал Фарнезе?

— Едва ли — каза Микеланджело. — Кардоза и Фарнезе бяха приятели от момчета и Кардоза дължи издигането си в църковната йерархия почти изцяло на влиянието на Фарнезе. Двамата бяха като братя във всяко отношение, освен по име. Който и да го е направил, със сигурност не е бил Кардоза.

— Благодаря, Микеле. Това беше всичко, което исках да знам. Сега разполагам с по-широк контекст за разследването си.

— Успех, Роджър. И внимавай. Не позволявай любопитството ти да те убие.

 

 

Върнахме се на местата си на опашката и скоро влязохме в огромната катедрала-джамия.

„Света София“ беше прекрасна отвън, но интериорът й добавяше съвсем нови нива на великолепие и чудо.

Централният неф се извисяваше нагоре, огромният купол стъпваше върху серия от малки полукръгли куполи. Някога по тях е имало сложни мозайки, изобразяващи християнски светци, но те били грубо унищожени от неверниците мюсюлмани. Бяха се запазили само няколко, сред които централната картина, невероятна мозайка на Богородица и Младенеца, тъй като мюсюлманите почитат Дева Мария и Христос. Те просто не приемат, че Христос е Божий син.

Минахме през личния проход на султана и се озовахме на сцена, гледаща към изумителния неф. На сцената, недалеч от огромния трон на султана, имаше запазени за нас места.

На по-малка платформа в самия център на залата имаше квадратна маса с два стола, поставени един срещу друг. Това беше игралният подиум — и точно сега огромно множество зрители се тълпяха около него, същински развълнуван човешки океан, чието мърморене отекваше в огромното пространство.

Ако тълпата отвън беше голяма, то това беше водещата й част — пет хиляди щастливци, успели да се вмъкнат вътре. Те се блъскаха около подиума, събираха се под балкона за молитва на султана (който представляваше издигната платформа, скрита от решетки от летви) и надничаха от другите балкони на „Света София“, издигащи се на сто и петдесет стъпки височина. Най-добрите места там обаче бяха заети от любимците на султана и благородните фамилии на Константинопол.

Съобщиха ни, че в този момент слугите на султана издигат големи дървени екрани, приличащи на шахматни дъски (заедно с фигури, които могат да се местят) около огромната сграда, така че множеството отвън да може да следи срещите.

Предположих, че в древния град не са се събирали подобни тълпи от времето на състезанията с колесници, провеждани на отдавна изчезналия хиподрум на Константинопол. Гледката беше страховита и будеше страхопочитание.

Още играчи и техните придружители влязоха в залата от задния вход и заеха местата си на подиума на султана.

Внезапно засвириха тръби и всички се смълчаха, когато се появи и самият султан. Свитата му го следваше, а от дясната му страна вървеше Микеланджело, понесъл в ръце голям предмет с неправилна форма, покрит с блестящ златен сатен.

— Дами и господа! — каза султанът. — Вижте шахматните комплекти, с които ще се играят срещите!

И с театрален замах вдигна сатененото покривало и разкри двата комплекта, създадени специално за събитието от великия художник.

Събралата се тълпа ахна, аз също.

Красотата им беше изумителна.

Дъската сама по себе си представляваше невероятно произведение на изкуството, със сребърни и златни квадрати, които проблясваха по начин, който не бях виждала никога.

И самите фигури. Едната страна беше от злато, а другата от сребро. Подредени по местата си, блестящи и искрящи на слънчевата светлина, лееща се през високите прозорци на купола, те приличаха на съкровище, нямащо равно на себе си, на безценна награда.

— Каква дързост само проявява султанът — чух зад себе си глас на испански. — Изработил е комплектите от златото и среброто, които пиратите му са ограбили от нашите галеони, връщащи се от Новия свят.

Погледнах крадешком и видях, че говорещият е посланикът на Кастилската династия.

Микеланджело тръгна през смълчаната тълпа (съпровождан от четирима дворцови стражи, за които подозирах, че пазят по-скоро безценния комплект, а не безценния художник) и се изкачи на игралния подиум. Изключително тържествено постави дъската и фигурите на масата. Стражите останаха на подиума, където щяха да останат за всяка среща в турнира.

След това садразамът излезе с прекрасен стъклен съд с внушителни размери, в който се виждаха шестнайсет кръгли камъка, всеки с размерите на ябълка и изгладен в сферична форма.

— Време е да изтеглим жребия! — извика той на турски и гръцки. — Върху тези камъни са изписани имената на шестнайсетте участници в турнира. Ваше Величество, бихте ли ни оказали честта?

Султанът пристъпи до съда, бръкна вътре и разбърка камъните.

Тълпата се наведе напред.

Султанът продължи да разбърква още известно време, като се усмихваше на поданиците си и се наслаждаваше на напрежението, което създаваше. Всички се разсмяха.

После хвана един камък и го вдигна високо, за да прочете името върху него.

— Заман от Константинопол!

Тълпата нададе радостни викове. Заман беше един от двамата местни герои, братовчед на султана и алият.

Султанът отново бръкна в стъкления съд и разбърка театрално камъните, преди да извади още един и да прочете името.

— Максимилиан от Виена!

Тълпата задюдюка и засъска, когато чу името на противника. Всички бяха наясно с изострените отношения между османците и Хабсбургите.

— Добра среща за Заман — прошепна господин Джайлс на учителя ми. — Максимилиан е един от по-слабите играчи. Алият като Заман набързо ще се справи с него.

Тегленето на жребия продължи по подобен начин, с голямо театралничене от страна на султана и ентусиазирани реакции от страна на тълпата. Имената на играчите във всяка среща се изписваха на голяма дъска, подобна на онези, които могат да се видят на рицарските турнири (по-късно научих, че същите дъски са били издигнати и за тълпите навън); след като вадеше камъните, султанът ги оставяше в редица на една маса до дъската.

На господин Джайлс му се падна много силен противник за първата среща. Щеше да играе срещу Талиб, възрастния библиотекар от Багдад.

Брат Раул, човекът на папата, трябваше да играе срещу брат Едуардо от Сиракуза, а на московчанина Владимир му се падна лукав дребен египтянин от Кайро. Грубият влах Драган от Брашов щеше да се изправи срещу представителя на Венеция, който не се смяташе за силен играч поне според коментарите на тези около мен.

Но най-бурно бе посрещнато името на сегашния шампион Ибрахим от Константинопол. Овациите на тълпата обаче донякъде затихнаха, когато бе обявено името на съперника му — силният млад прусак Вилхелм от Кьонигсберг. Срещата щеше да бъде оспорвана и за двете страни.

Когато церемонията приключи, резултатите от жребия бяха изписани на дъската:

1 Рунд		2 Рунд	Полуфинал	Финал
1.	Заман (Константинопол)	}	}	}
2.	Максимилиан (Виена)
3.	Мустафа (Кайро)	}
4.	Владимир (Московия)
5.	Али Хасан Рама (Медина)	}	}
6.	Пабло Монтоя (Кастилия)
7.	Брат Едуардо (Сиракуза)	}
8.	Брат Раул (Папска държава)
9.	Гилбърт Джайлс (Англия)	}	}	}
10.	Талиб (Багдад)
11.	Драган (Влашко)	}
12.	Марко (Венеция)
13.	Назирудин (Империя на моголите)	}	}
14.	Лао Це (Хан)
15.	Вилхелм (Кьонигсберг)	}
16.	Ибрахим (Константинопол)

— Първата среща между Заман от Константинопол и Максимилиан от Виена ще започне точно след един час! — обяви садразамът. — Следобед ще се проведе още една среща. Утре ще се играят останалите шест срещи от първия рунд на две дъски, в тази зала. А сега отдайте почит на султана!

Огромната тълпа падна на колене като един, докато султанът излизаше през задния изход. След като се оттегли, всички отново станаха и започнаха да обсъждат жребия и срещите.

Мнозина от участниците заедно с антуражите им също напуснаха залата, тъй като присъствието им вече не бе необходимо. Тълпата обаче си остана — местата в „Света София“ бяха твърде ценни, за да се откажат с лека ръка от тях.

— Какво ще кажеш, Джайлс? — попита господин Аскам. — Искаш ли да гледаш първата среща? Или предпочиташ да се оттеглим в покоите си?

— Май ще е по-добре да свикна с настроението в залата — отвърна господин Джайлс. — Мястото е голямо, а тълпата е оживена. Освен това ми е интересно да видя как играе Заман.

— Чудесно. Аз самият с огромно удоволствие бих останал да погледам добър шах. — Той ми се усмихна и хвърли поглед към Елси, която съсредоточено изучаваше ноктите си.

После господин Аскам стана и отиде при масата пред дъската за резултатите, на която султанът беше оставил камъните. Последвах го.

Господин Аскам взе няколко от гладките камъни и ги затъркаля в ръка, като се възхищаваше на изкусната им обработка.

Застанах до него.

— Султанът разбира от изнасяне на спектакли.

— Определено — съгласи се господин Аскам, докато се вглеждаше внимателно в един от камъните, преди да го остави на мястото му. — Освен това знае как да нагласи жребия.

— Какво?

— Не реагирай външно, Бес, просто пипни този камък. На него е написано името на Заман. — Господин Аскам ми подаде камъка.

Беше топъл.

— Не реагирай — строго ми прошепна той. — Камъкът на Максимилиан от Виена също е топъл, докато камъните на Ибрахим от Константинопол и на прусака са студени, сякаш са били държани в сняг. Всички останали са с нормална температура.

Бях потресена.

— Да не искате да кажете, че жребият, изтеглен току-що пред пет хиляди души, е бил нагласен? Че султанът е знаел кои камъни да подбере?

— Не е трудно да затоплиш два камъка на огън или да ги изстудиш в сняг. За тълпата пак ще изглеждат като обикновени камъни. Подозирам, че Негово Величество е искал братовчед му Заман да играе в първата среща на турнира и да има слаб противник. Освен това подозирам, че не е искал Заман да се озове срещу Ибрахим, който е любимецът на народа. Не е добре двамата му местни герои да се сблъскат и вероятно затова на Ибрахим му се падна много силен съперник в лицето на прусака Вилхелм. Султанът се грижи за царствения си роднина.

Учителят ми се дръпна от масата. Поклатих глава, докато го следвах.

— Знаете ли, сър, понякога се боя, че сте по-любопитен, отколкото е благоразумно.

— Да, понякога е така — отвърна той, докато се връщахме на местата си в очакване на първата среща от турнира.