Матю Райли
Турнирът (16)

Басейнът и тъмницата

Когато тримата стигнахме до решетъчната аркада, отделяща Третия двор от Четвъртия, беше доста след полунощ.

Дворецът беше смълчан. Луната светеше. Многобройните маси от банкета отдавна бяха прибрани. Четирима стражи със сурови лица, въоръжени с ятагани и копия, пазеха портата, водеща към басейна в Четвъртия двор, но по заповед на Латиф се дръпнаха и ни направиха път.

Щом се озовахме на стълбите, си спомних ужасната гледка с трупа на кардинал Фарнезе, лежащ с лице нагоре и с разперени ръце и крака в малкия правоъгълен басейн.

Тръгнахме надолу.

В басейна нямаше труп.

Няколко малки петънца кръв по десния край на басейна бяха единствената следа, че тук се е случило нещо ужасно. Нямаше да останат дълго — точно в момента една робиня бе клекнала и ги почистваше.

— В този басейн ли беше? — попита господин Аскам.

— Да. Лежеше по гръб с разперени ръце, също като Христос. Очите му бяха отворени, а кожата около челюстта бе… одрана…

Поведох учителя си към ръба на басейна.

— Лежеше така, с крака, насочени към Третия двор.

Господин Аскам огледа мълчаливо сцената. После се обърна към мен.

— Бес, имаше ли много кръв? По камъните около басейна? Или може би по ръба?

Замислих се.

— Не. Само онези петънца, които почиства слугинята.

— Ами водата в басейна? Бистра ли беше, или бе почервеняла от кръвта на убития?

— Бистра беше — казах аз. Въпреки многото рани бях успяла да различа съвсем ясно тялото на кардинала под повърхността.

— Ясно. — Господин Аскам се обърна към Латиф. — Кой нареди тялото да бъде отнесено?

— Негово Величество султанът — отсечено отвърна евнухът. — Не искаше някой от гостите да го види.

— А кой го е отнесъл?

Латиф размени няколко думи на турски с робинята, която търкаше ръба на басейна.

— Капитан Фаад, началникът на дворцовата стража, е махнал трупа.

— Къде е тялото? Искам да го видя.

— Защо? — намръщено попита Латиф. — Човекът е мъртъв. Нищо не може да ви каже.

— Ще видим.

Латиф сви рамене, размени още няколко бързи думи с момичето, после каза:

— Тялото е отнесено в основната тъмница на султана.

Господин Аскам кимна.

— Заведи ни там. Трябва да огледам трупа.

Откакто се помня, най-страшната постройка в цял Лондон е Тауър.

Тя се издига като някакъв мрачен бегемот в източния край на града, на мястото, където Темза излиза от стените и продължава към морето. Когато минава покрай кулата по вода, човек може да чуе стоновете и крясъците на измъчваните вътре предатели. Няколко дни по-късно главите им се озоваваха на Лондон Бридж. Като малка се молех на Бог никога да не ми се случва да стъпвам в Тауър.

Но ако съдех по прочетените разкази за английски войници, заловени по време на кръстоносните походи в Светите земи, тъмниците на мюсюлманите били още по-ужасен ад.

Приличаха на излезли от някаква мрачна легенда. Англичаните, пленени през различните свещени войни в Йерусалим, се бяха върнали с истории за ужасяващо варварство. Обезглавявания, жигосване, отрязани езици и ръце. И всичко това, преди да се споменат мюсюлманските инструменти за изтезание — клетки с шипове, менгемета за врата, казани с вряла вода, в които нещастниците били пускани голи.

Любопитното е, че през вековете след злополучните кръстоносни походи всички тези инструменти на мъчението бяха намерили приложение в тъмниците на Европа. Европа бе придобила много познания от мюсюлманите — в областта на астрономията, математиката, трудовете на древните гърци, шахмата, но също и много методи за унищожаване на човешкото тяло — бавно и ужасно мъчително.

Такива мисли прелитаха в главата ми, докато се спусках по дългото каменно стълбище под Кулата на справедливостта към тъмницата на султана.

След като минахме няколко тунела, стигнахме до стражеви пост. Латиф проведе кратък разговор с някакъв страж със суров поглед и ужасен белег на дясната буза. Стражът ни пусна и влязохме в широка каменна зала, осветена от факли, в която имаше килии с решетки.

Желязна клетка висеше над яма с горящи въглени; окови висяха на опръскана с кръв стена; сухо сено покриваше пода. Миришеше на урина, кръв и изпражнения. Откъм килиите се чуваха глухи стонове, но стражите отдавна бяха станали глухи за тях.

На широка каменна маса в центъра на тъмницата лежеше тялото на кардинал Фарнезе. Предположих, че масата обикновено се използва за обезглавяване или може би за отрязване на ръцете на крадците.

Трупът лежеше гол и по гръб. Огромното шкембе на кардинала се издигаше над гениталиите му. Кожата беше бледа и сивкава, пробита на десетки места от удари с нож. Оголените кости на челюстите и зъбите гледаха нагоре към каменния таван.

Учителят ми обиколи масата, като се взираше с любопитство в тялото, без ни най-малко да показва някакво притеснение. Погледна ме и попита:

— Добре ли си?

Кимнах, макар че бях ужасена до дъното на душата си.

Господин Аскам докосна една от раните, сякаш искаше да се увери, че е истинска. После небрежно хвана едната ръка на мъртвия кардинал и огледа двете й страни с толкова внимание и ентусиазъм, с колкото някоя жена ще огледа набита ябълка на пазара. Остави ръката да падне с глухо тупване върху камъка и погледна другата. И двете бяха подпухнали и бледи, мокри и сиви, напълно безинтересни — доколкото можех да преценя.

След това учителят ми застана при обезобразената глава на трупа.

Наведе се над оголената челюст на кардинала и се вгледа внимателно в нея. Не можех да проумея как е в състояние да се доближи до нещо толкова отвратително и да запази спокойствие. Почти очаквах трупът рязко да се надигне и да го захапе.

Господин Аскам погледна към одраната уста на кардинала — и изсумтя, когато откри нещо.

— Какво има? — попитах аз.

— По венците на кардинала има обрив, при тип доста силен. Езикът също е силно подут.

И за мое най-голямо отвращение и ужас господин Аскам бръкна с показалец в противната уста на мъртвеца и заръчка вътре.

— Интересно — спокойно отбеляза той. — Цялата долна повърхност на езика е покрита с черен налеп. Изглежда, че нашият кардинал редовно се е отдавал на удоволствията на опиума.

После учителят ми направи нещо още по-странно — рязко и силно натисна гърдите на трупа, като в същото време се взираше внимателно в устата на мъртвия кардинал.

— Какво пра…? — започнах аз.

Той вдигна пръст и натисна гърдите още няколко пъти. Накрая спря и каза замислено:

— Няма вода.

— Какво искате да кажете?

— Няма вода в дробовете — обясни господин Аскам. — Което означава, че не е дишал, когато са го хвърлили в басейна. Вече е бил мъртъв.

Учителят ми сви устни. После отсече:

— Хайде, Бес, приключихме тук. Беше полезно да видим тялото толкова скоро след времето на смъртта, но тази нощ няма да научим нищо повече. Да се върнем в стаите си и да се опитаме да поспим. Утрешният ден се очертава доста натоварен.