Матю Райли
Турнирът (25)

Посолството

След късната вечеря учителят ми повика Латиф и го помоли да придружи него, Елси и мен на разходка из двореца. След умственото напрежение от срещата през деня господин Джайлс беше заспал дълбоко и хъркаше шумно.

Вече знаех, че това е заблуда от страна на господин Аскам — за всеки случаен наблюдател ние просто бяхме гости, тръгнали на вечерна обиколка на двореца и водени от високопоставен евнух, докато в действителност учителят ми вече беше помолил Латиф да ни отведе до всички възможни места, откъдето бихме могли да държим под око посолството по-късно през нощта.

Водени от Латиф, тримата се разхождахме из двореца.

Вървяхме под чудесна пълна луна. Окъпан в сребристата й светлина, дворецът беше като излязъл от приказките. С неговите високи куполи, ярки мозайки и изящни решетъчни стени, позволяващи само да се надзърне към съседните дворове, Топкапъ беше толкова фантастичен и екзотичен, колкото английските замъци са студени и утилитарни.

— Латиф — каза учителят ми. — Откри ли нещо за местонахождението на Пиетро, сина на мъртвия готвач?

— За жалост не, господине — отвърна Латиф. — Момчето е изчезнало. Хората ми разпитваха през целия ден, но от него няма никаква следа. Не са го виждали, откакто бяха открити телата на родителите му вчера.

Погледнах учителя си.

— Признак за вина?

— Или страх — отвърна господин Аскам.

Продължихме обиколката си. Известно време вървях с Елси малко зад учителя ми и Латиф.

— Елси, мислех си — казах аз, — за ужасните неща, които си причиняват хората едни на други. Убийства, изтезания, поробване. Запитвала ли си се някога защо причиняват такива страшни неща на другите?

Елси се замисли дълго. После се обърна към мен с внезапно блеснали очи.

— Знаеш ли, Беси, мисля да повдигна косата си за днешната сбирка на принца. Така прическата ще подчертае още повече шията ми.

Погледнах я и не казах нищо.

Стигнахме до югоизточния ъгъл на двореца, където видяхме бялата двуетажна постройка на посолството на кардинал Кардоза.

— Кардиналът вече беше ли посетен от султана? — попита господин Аскам.

— Да — отвърна евнухът. — Султанът си тръгна преди час със свитата си. Сега в посолството има само духовници.

Обиколихме широката поляна около сградата на кардинала — Латиф вървеше пред нас и ни сочеше веригата малки острови в Мраморно море директно на юг.

Посолството бе осветено от свещи и отвътре се чуваха гласове и звуци на лютня. Завесите на всички прозорци на приземния етаж бяха спуснати.

— Но онези на горния етаж не са — отбеляза учителят ми.

Вторият етаж на постройката имаше по четири високи прозореца на южната и източната страна, от които човек можеше да се наслади на гледката. Учителят ми се огледа и видя балкон в самия край на намиращия се недалеч южен павилион, от който човек можеше да надникне на горното ниво на посолството.

— Латиф — каза господин Аскам, — до онзи балкон може ли да се стигне по някакъв начин? Или по-точно, можем ли да стигнем до него незабелязано?

— Можем. Това е личният балкон на султана. Негово Величество го използва само през деня, при това рядко.

— Сигурен съм, че няма да има нищо против да го използваме в интерес на разследването. Това е наблюдателната точка, която търсех. Заведи ни там.

 

 

За да стигнем до балкона на султана, трябваше да се върнем покрай нашите покои и господин Аскам предложи на Елси и мен да се оттеглим, ако искаме. Естествено, Елси се възползва от предложението, макар че и двете много добре знаехме къде ще иде след това. Аз обаче настоях да остана с учителя си.

— Можеш да дойдеш, стига да си даваш сметка, че може отново да видиш неприятни неща — рече той.

— Разбирам. — Вече имах чувството, че съм станала старо куче по отношение на неприятните гледки и трудно мога да бъда шокирана. Трябва да призная, че може би заприличвах и на учителя си. Не ми харесваха необяснени неща. Исках да знам какво се крие зад извършените в двореца убийства.

— Обещаваш ли да не издаваш нито звук? — попита той.

— Нито звук.

— Каквото и да видим?

— Каквото и да видим.

— Добре тогава — рече той, но колебливият поглед, който ми хвърли, предполагаше, че може изобщо да не е добре.

И тъй, водени от евнуха, тръгнахме към личния балкон на султана.

Широката тераса предлагаше панорамен изглед към Мраморно море и разбрах защо е била запазена за владетеля. Както се беше надявал учителят ми, балконът гледаше и надолу към католическото посолство, право към прозорците на втория му етаж.

Двамата с учителя ми се настанихме на два дървени стола при парапета и се приготвихме за бдение.

Увереността ми в неспособността да бъда шокирана се оказа недълговечна.

Онова, което видях, ме ужаси. Едва не изкрещях.

Имаше две стаи. В онази отляво видях духовници на Църквата да подскачат в различни степени на пиянство и голота — някои носеха свещеническите си вериги на кръста вместо на раменете си, други път бяха съвсем голи; едни се наливаха с вино от църковни потири и го разливаха по гърдите си, а други пушеха опиум. Сред тях беше и брат Раул.

В стаята имаше шестима свещеници в компанията на група момчета на възраст между тринайсет и петнайсет години. Момчетата носеха препаски на бедрата си и лаврови венци, с които приличаха на купидони, и обслужваха духовниците — едно наливаше вино, друго пееше, а трето игриво галеше косата на някакъв старец.

Начело на цялото празненство беше самият кардинал Кардоза.

Той седеше на издигнат стол, нещо като трон, държеше инкрустиран със скъпоценни камъни потир, пълен с вино, сочеше, смееше се и галеше раменете на момче, седящо до него като вярно кученце. Едрият кардинал също бе гол. От време на време вдигаше малкия си бич от конски косми и прогонваше някое насекомо, осмелило се да приближи лицето му.

— В името на… — прошепнах аз. — Това са Божии мъже…

Учителят ми се намръщи кисело.

— Тези мъже не проповядват Словото Божие. Те се тъпчат от копанята на организация, която им е дала богатство, влияние и власт. И изглежда, че се възползват от тази организация, за да задоволяват перверзиите си. Не мисля, че Бог одобрява такива хора. Същото се отнася и за благочестивите християни като Игнаций. Църквата върши много благородни дела и е създала редица наистина велики личности, но е покварена от недостойни хора, които подронват репутацията й — хора като Бонифаций, който продава индулгенции, и като уж целомъдрени папи, заченали множество копелета.

— Но това, сър — казах аз, — това е безбожие. Това е дело на Дявола.

— Не, Бес, това е дело на хората — тъжно отвърна господин Аскам. — Покваряването на момчета от техните свещеници е проблем за Църквата от повече от хиляда години. За него се споменава още през триста и девета година, когато липсата на морална дисциплина сред свещениците стигнала дотам, че бил свикан събор в Елвира под ръководството на Феликс от Акцитум. Беда Преподобни писал за него в своите „Разкаяния“ през осми век, а през хиляда петдесет и първа година великият монах реформатор свети Петър Дамиани пише в своята Liber Gomorrhianus^[1], че блудството на свещеници с момчета достигнало невиждани размери по онова време. Нещо по-лошо, Дамиани обвинява водачите на църквата, че крият престъпленията на духовенството. И тази абсолютна извратеност продължава и до днес. Нима е чудно, че Лутер намира толкова широка публика за посланията си?

Продължихме да гледаме сбирката и докато се взирах в Божиите мъже, участващи в подобни нечистотии, осъзнах, че са свързани с Бог по-малко и от най-долните престъпници. През целия си живот бях смятала, че свещениците и духовниците имат особена, висша връзка с Господ. Сега виждах, че това не е така. Свещениците бяха просто мъже със същите недостатъци и желания като всички други мъже.

Замислих се за Елси, за описанията й на сбирките на принца и за коментарите й за чудесната тръпка на съвкупяването. Замислих се и върху онова, което бях видяла в публичния дом на Африди предишния ден.

— Господин Аскам — казах аз, — нима всички дела на възрастните наистина са подбуждани единствено от плътски желания?

Учителят ми ме погледна замислено.

— Много ми се иска да знам — настоятелно продължих аз, — особено след като съзрях, и баща ми започна да говори, че ще ме омъжи за някой чуждестранен принц.

Господин Аскам въздъхна.

— В крайна сметка ще трябва да кажа, че да. Много, ако не и всички дела на възрастните, са подбуждани от такива желания. И силните отдавна са научили, че властта сама по себе си може да носи подобни предимства, от долния принцип jus primae noctis^[2], прилаган от лордовете, до похотливия монарх, на когото е достатъчно само да посочи някое момиче и то да бъде отведено в спалнята му.

— Като баща ми ли?

Учителят ми се поколеба. Това беше един от редките случаи, когато го видях несигурен.

— Можете да говорите свободно, сър — окуражих го аз. — Няма да кажа на никого. Питам, защото искам да знам. Интересно ми е да разбера какво е вашето мнение по тези въпроси.

Господин Аскам ме изгледа твърдо.

— Да, като баща ти.

— Обяснете, моля.

Той отново се загледа в стаите на кардинала и продължи:

— Баща ти, при цялото ми уважение, задоволява плътските си прищевки почти всяка нощ през зрелия си живот, независимо дали със собствените си съпруги, съпругите на други мъже, дамите на кралицата или някое слугинче от покоите или кухнята. Той не уважава брака на другите мъже, нито репутацията на девиците. Той смята, че свободният разврат е едно от естествените изисквания да бъдеш крал. Може би единственото време, когато се е сдържал, беше при ухажването на майка ти.

— Ами кралиците? — попитах аз. — Владетелките различни ли са в това отношение?

Учителят ми се замисли.

— Добър въпрос. Трябва да кажа, че животът в такъв плътски разврат е по-труден за една кралица.

— Защо? — почти възмутено възкликнах аз. — Да не би да казвате, че мъжът владетел може спокойно да угажда на похотта си, докато владетелката не може, без да бъде наречена блудница?

— Уви, казвам точно това — отвърна учителят ми. — И ще побързам да добавя, че по-основателната причина за тази моя позиция са последствията от подобно безотговорно поведение, които са много по-големи за жената, отколкото за мъжа. Ако един крал вземе всяко момиче, което види, последствието ще са няколко копелета, от които той може начаса да се отрече. Но ако една кралица се отдава на редовно съвкупяване, тя може да забременее, а това е състояние, което не е в състояние да скрие. Нито пък може да отрече, че детето е нейно.

— Египетската царица Клеопатра е била прочута владетелка — казах аз. — И е родила синове както на Юлий Цезар, така и на Марк Антоний.

— И виж какво е станало с нея. Империята й била завладяна от Август, двамата с Марк Антоний се самоубили и тя е запомнена като една от най-големите блудници в историята.

— А тогава какво ще кажете за щастливия брак с верен съпруг? — попитах аз. — Може ли една кралица да постигне това в наше време?

Господин Аскам се замисли за момент.

— Сигурен съм, че е възможно, но трябва също да добавя, че е трудно за постигане.

— Защо?

— Защото, както много добре знаеш, една кралица рядко може да избира съпруга си. Кралските бракове обикновено се уреждат, когато принцесата е малка. Те са сделка между баща й и владетеля на друга страна. Причините са политически и не става дума за вярност, любов или привързаност. Бракът по любов е нещо рядко за една кралица. Това е цената на кралския живот.

Намръщих се.

— В такъв случай може би най-доброто за една кралица е да се въздържа напълно от всякакви интимни връзки. Така нито ще може да стане съд за раждане на следващия крал, нито блудница.

Учителят ми бавно кимна в тъмното.

— Напълно възможно… Чакай, какво е това?

Очите му се присвиха и той се загледа внимателно в стаите на кардинала.

В стаята отляво се беше появил нов участник.

Опулих се, когато го познах.

Нямаше как да не го позная. Беше Дарий, прочутият персийски борец, който се представи на банкета по случай откриването на турнира. Той бе красив и огромен, с грамадни мускули. Влезе в стаята и застана пред кардинал Кардоза. Носеше само малко бяло парче плат, което да скрие срамотиите му.

Кардиналът каза нещо и Дарий свали плата.

Стоеше гол пред кардинала. Кардоза захапа дръжката на мухобойката си и се усмихна похотливо.

После отведе Дарий в дясната стая. Гледахме как обикаля едрия борец, който просто стоеше и гледаше стоически напред. Хрумна ми, че Дарий не е дошъл доброволно. Кардиналът погали гърдите му, по които нямаше нито косъмче. Борецът продължи да се взира право напред.

Тогава кардиналът му заповяда да се наведе над един стол и Дарий покорно се подчини.

— Бес, извърни се — остро каза учителят ми.

— Но…

— Извърни се. Веднага. Това не е за невинни очи.

Смъкнах се под парапета и така и не видях какво се случи между кардинала и бореца. Видях обаче изражението на учителя си, който продължи да гледа няколко секунди. На лицето му бе изписано дълбоко отвращение и погнуса.

Господин Аскам рязко стана и обърна гръб на гледката.

— Ела — каза той. — Видях предостатъчно от тази гадост.

Напуснахме балкона, следвани от Латиф. Докато вървяхме, учителят ми се намръщи замислено.

— Не разбирам. Кардиналът се отнася с великия Дарий с презрение, използва го като играчка, а той просто се подчинява. Как е възможно?

Прехапах неуверено устна.

— Може би аз зная — прошепнах.

Учителят ми се обърна и повдигна учудено вежда, след което погледна към Латиф и ми каза:

— По-късно.

Кимнах.

Той поклати глава.

— Бог да ми е на помощ, надявам се, че не съм покварил напълно невинния ти ум, като те доведох в този покварен град. От толкова много жестокост човек може да изгуби собственото си чувство за порядъчност. Бес, моля те да се поучиш от тази нощ. Тези мъже са негодници не заради неестествените си нагони — мъже са обичали мъже още по времето на древните гърци — а защото използват положението си, за да употребяват телата на други хора за свое собствено удоволствие. А сега да вървим да спим. Утре трябва да сме бодри.

Докато следвах учителя си, хвърлих последен поглед назад към посолството…

И замръзнах.

Докато погледът ми минаваше над решетъчните прегради отляво на посолството по края на поляната, като че ли зърнах някаква фигура зад преградите — сянката на висок мъж, който стоеше абсолютно неподвижен и гледаше право към нас.

Взрях се, но ако там изобщо бе имало някого… беше изчезнал.

Не бях сигурна дали видяното не е трик на въображението ми или игра на вечерните сенки, така че не споменах нищо на учителя си, но изпитах обезпокояващото чувство, че през цялото време, докато сме наблюдавали посолството, някой е наблюдавал самите нас.

 

 

Върнахме се в покоите си.

Щом затвори вратата — Латиф остана навън — господин Аскам се обърна към мен и прошепна:

— Говори. Какво знаеш за Дарий?

Свих рамене.

— Имам представа какви неща стават в дворците. Тайните са много и когато се разкрият, запазването им се осигурява чрез заплащане — понякога със злато, понякога с услуги, било то политически или плътски.

— И какво знаеш за тази ситуация?

— Информираха ме от сигурно място, че Дарий и царицата са любовници — казах аз.

Учителят ми повдигна изненадано вежди.

— И как точно научи това?

Кимнах към стаята, която делях с Елси.

— Видели са ги заедно. Възможно е кардинал Кардоза да е разбрал за връзката им и да държи наученото над главата на Дарий като дамоклев меч — настоява за услугите на Дарий, в противен случай ще каже на султана.

— Боже мой, Бес, ти знаеш много повече по тези въпроси, отколкото аз, когато бях на тринайсет. Какво става с този свят!? — Той замълча замислено. — Но предположението си го бива и е възможно — просто възможно — да имаме нов заподозрян в нашето разследване.

— Така ли?

— Ще разбереш по-добре утре.

— Чакайте! Значи имате теория за убийството на кардинала?

— О, да, имам.

— И тя е?

Господин Аскам се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Мисля, че убийството на кардинал Фарнезе е било грешка.

Замислих се.

— Но тогава…

— Благодаря за помощта, Бес. Оказваш се изключително способен помощник в разследването. — И тръгна към стаята си.

— Сър, само още един въпрос. Защо не искахте да споменавам това в присъствието на Латиф?

— Макар Латиф да е на наша страна, не се заблуждавай. Нашият придружител работи за султана. Можеш да си сигурна, че всичко, което виждаме, чуваме и казваме в негово присъствие, се докладва на султана. В двореца се кроят заговори и самият султан може да се окаже замесен в тях. Предполагам, че той е доста опасен играч на шах, а често най-добрите играчи се преструват на невежи, докато всъщност знаят всичко. А сега си лягайте, млада госпожице — продължи той. — Време е за сън. Първият рунд приключи и утре е почивен ден, поне за шахматистите. А това означава, че ще имаме време да продължим нашето разследване.

Хареса ми, че беше станало нашето разследване.

— Какво смятате да правите? — попитах аз.

— Имам две нишки, които бих искал да проследя. Първо, ще говоря с победения австрийски играч, Максимилиан от Виена. Интересно ми е да разбера защо е искал да разговаря с нещастния готвач Бруно на четири пъти.

— А втората нишка?

— След като чух онова, което ми каза току-що, искам да си уредя аудиенция с Нейно Величество.

 

 

Прибрах се в стаята си. В главата ми се блъскаха картини на голи свещеници, скрити в сенките фигури, мъртви готвачи и перспективата учителят ми да разпитва страховитата царица Роксолана.

Разбира се, Елси я нямаше никаква, но не ми пукаше. Беше много късно и бързо заспах.

Когато на сутринта се събудих, тя вече се беше прибрала и спеше дълбоко, с най-спокойната и доволна усмивка на лице.