Матю Райли
Турнирът (11)

Султанът

Най-сетне дойде нашият ред да влезем в залата за аудиенции.

— Просто стой зад мен — каза ми господин Аскам. — И остави господин Джайлс да говори. И ако можеш, бъди така добра този път да не ахкаш и охкаш от изумление.

Кимнах енергично и влязохме.

Озовах се в златно помещение — златотъкан килим, златен брокат по стените, златна боя по могъщите колони. И върху златен подиум в самия център на залата имаше великолепен златен трон, над който бе опънат златен сенник.

На трона, облечен в ослепителна златна одежда с висока яка и обсипана с рубини, седеше Сюлейман Великолепният, Законодателят, халиф и върховен султан на Османската империя. Говореше се, че султанът обикновено се явявал единствено на съветниците си, при това като сянка зад полупрозрачен параван, но явно днес намеренията му бяха други. Сега той се появяваше пред света в цялото си страховито великолепие.

Султанът седеше във властна поза, с разкрачени крака, със свити върху облегалките юмруци, и гледаше властно надолу към нас, докато глашатаят обяви на турски, а после и на гръцки:

— Господарю, представителите на Англия, страната на Негово многоуважаемо Величество крал Хенри Осми, господин Гилбърт Джайлс и спътниците му.

Мъжете се поклониха. Двете с Елси направихме реверанс.

Султанът помръдна едва забележимо китката си, давайки ни знак да се изправим.

Имаше невероятно сурово лице — извити надолу вежди, силно изпъкнали скули, ясно изразен гърбав нос и внушителен черен мустак, който обрамчваше устата му. Тъмните му очи блестяха от интелект. Носеше бял тюрбан с брошка, инкрустирана със скъпоценни камъни. Високата яка на златната му одежда блестеше на светлината на лампите; златни нишки се виеха през тъканта като преплетени змии.

От двете страни на султана стояха десетина мъже — гледка, която може да се види във всеки владетелски двор — министри, съветници, чиновници, както и неколцина видни европейски посланици в Константинопол (сред които и кардинал със сребърна грива и алените роби на Ватикана, посланик на самия папа Павел III). Садразамът стоеше отдясно на султана, а до него бе застанал дългобрад мюсюлмански молла с простия черен тюрбан на сектата на шиитите — имам Али, старшият духовник, за когото бях чула, че ненавиждал гостуващия католически кардинал.

И сред всички тези мъже имаше една жена.

Султанката.

Странно, но тя не приличаше на персийка, а имаше бледата порцеланова кожа на европейка. Това бе прочутата Хюрем Султан или, както беше известна в Европа, Роксолана. Възходът й от робиня през конкубина до първа жена на султана беше легендарен, сбъднала се приказка. Произхождала от Рутения, но като момиче била отвлечена от татари, които я продали в султанския харем. Благодарение на красотата, хитрината и острия си ум сега тя делеше леглото и се ползваше с вниманието на един от най-могъщите мъже на света.

При споменаването на името на господин Джайлс суровото изражение на султана се стопи и се смени с доволна усмивка.

— А, значи това е прочутият господин Джайлс! — каза той на гръцки. — Чувал съм за вас. Изключително добър играч от университета в Кеймбридж. За мен е удоволствие да ви посрещна с добре дошъл на моя турнир.

— Честта е моя, Ваше Величество — отвърна господин Джайлс.

Докато казваше това, внезапно видях сред събралите се около султана мъже един човек, когото разпознах. Сепнах се и едва не ахнах, но все пак успях да сподавя изумлението си.

Това беше онзи тип с лице на плъх, който ни беше следвал от таверна на таверна във Влашко. Видях го да шепне нещо в ухото на садразама, след което изчезна някъде отзад. Господин Аскам се оказа прав — нашата сянка наистина бе агент на султана.

Много ясно си давах сметка, че някой на служба при султана — може би някой, който в момента се намираше в залата — се беше опитал да отрови господин Джайлс по пътя към Константинопол, а сега султанът го посрещаше с добре дошъл на турнира. Мислите ми обаче бяха прекъснати, когато глашатаят високо и официално заяви:

— Господин Джайлс! Потвърждавате ли, че сте тук, за да се състезавате на турнира на султана?

— Потвърждавам — също така официално отвърна господин Джайлс.

— И потвърждавате ли, че идвате тук по своя собствена воля?

— Потвърждавам.

— И че сте дошли тук с отговор на искането на султана?

— Нося го. — Господин Джайлс пристъпи напред и подаде мистериозния червен плик на великия везир.

Докато ставаше всичко това, погледът на султана мина разсеяно по останалите от групата — по мен и Елси (макар да ми се стори, че я поглежда за втори път), след което се спря върху господин Аскам.

— Вие, сър — каза той. — Съобщиха ми, че вие сте господин Роджър Аскам, прочутият английски учител.

Господин Аскам се поклони ниско.

— Ваше Величество. Точно така. Поразен съм и поласкан, че знаете за мен.

— Един султан трябва да знае много неща — отвърна владетелят.

И внезапно ме погледна право в очите.

— Защото щом вие сте Аскам, то тази млада дама с очарователните червени къдрици трябва да е вашата повереница Елизабет, втората дъщеря на Хенри, родена от Ан Болейн, неговата втора съпруга и причина за изключително неприятната схизма между Хенри и Римокатолическата църква. — Султанът изгледа многозначително стоящия наблизо кардинал. — Ако мога да добавя, схизма, която следях със значителен интерес.

Обърна се отново към мен.

— Но оттогава тази млада дама бе изместена назад в редицата на наследяване от брат си, роден от третата жена на Хенри. Добре дошла в царството ми, принцеса Елизабет.

Направих реверанс.

— За мен е чест и привилегия да съм тук, Ваше Величество — казах на гръцки, опитвайки се да скрия изненадата си, че султанът знае толкова много за мен.

Още повече се смаях, когато той продължи да говори с мен на немски — език, който малцина в залата, дори сред духовниците, биха могли да знаят.

— Имам шпиони навсякъде, млада Бес — каза той, обръщайки се към мен със съкратеното ми име, което знаеха и използваха само хората в Хатфийлд. — Това е необходимо зло за един владетел. Ако се случи да седнете на престола на Англия, съветвам ви да си осигурите компетентен началник на шпионите. Истинското знание за положението в света е най-голямото съкровище, което може да има един владетел. — Премина отново на гръцки и с усмивка каза: — Надявам се, че ще се насладите на играта.

И кимна, давайки ни да разберем, че аудиенцията е приключила.

Бях така онемяла и вцепенена, че се наложи учителят ми да ме побутне, за да излезем от златната зала.