Матю Райли
Турнирът (20)

Първата среща

Неестествена тишина изпълни „Света София“. Беше изнервящо да видиш толкова огромно пространство, пълно с толкова много зрители и в същото време така неподвижно и смълчано.

В средата на огромната зала, заобиколени от многолюдната тълпа, седяха шампионът на султана Заман и Максимилиан от Виена, глътнал бастун австриец с малки заострени мустаци, подстригани в модния за онова време стил в страната му. Високо над тях седеше султанът, който се беше върнал на трона си, за да гледа първата среща от историческия си турнир.

Играта започна и тълпата я следеше жадно и напрегнато. След всеки ход се разнасяха вълни тих шепот. Жителите на Константинопол определено обичаха шаха.

Както беше обяснил садразамът предишната вечер, всяка среща се състоеше от седем игри; онзи, който спечелеше четири, печелеше срещата.

Седях с господин Аскам, господин Джайлс и Елси на специалните места на платформата на султана, запазени за участниците и техните придружители. Някъде по средата на играта господин Джайлс се наведе към господин Аскам и прошепна:

— Тази среща ще е кратка. Заман вече прецени Максимилиан. Австриецът не може да се сравнява с него.

И наистина, първата игра приключи за половин час. Заман матира противника си, без да изгуби нито една важна фигура. Втората игра приключи още по-бързо — веднага щом Заман взе царицата на Максимилиан австриецът се смути и в отчаянието си изгуби първо офицерите, после конете и накрая топовете си. След по-малко от час Заман водеше с две на нула.

Когато започна третата игра и Заман взе инициативата още в началото, забелязах, че учителят ми изобщо не гледа дъската. Вместо това наблюдаваше кардинал Кардоза, който седеше в противоположния край на султанската платформа и гледаше играта без абсолютно никакъв интерес. От двете му страни седяха по-нископоставени свещеници от Рим, които изглеждаха също толкова отегчени.

Очите на учителя ми бяха присвити. Мислеше си за нещо.

— Какво има? — прошепнах аз.

— Двамата кардинали са поискали вечерята да им бъде сервирана в посолството… — тихо каза господин Аскам.

— И какво?

Учителят ми не сваляше поглед от кардинала.

— Обривът… подуването на езика… Слонско ухо…

Той рязко стана.

Седящият наблизо Латиф също се изправи.

— Къде отивате? — изсъсках аз, но учителят ми вече се отдалечаваше.

Забързах след него.

Господин Аскам мина решително през главната порта на Топкапъ и закрачи бързо по пътеката, водеща към вътрешната Порта на приветствията.

— Бихте ли ми обяснили какво става? — умолително попитах аз, докато се мъчех да не изоставам.

— Помниш ли как огледахме тялото на кардинала снощи?

— Да.

— Помниш ли обрива в устата му? И подутия език?

— Да.

— Има едно отровно растение, известно като слонско ухо, за което се знае, че причинява обриви в устата и че ако се погълне в големи количества, езикът на жертвата може да се подуе до такава степен, че да спре достъпа на въздух в гърлото му и да го задуши.

— Чакайте малко. Да не би да искате да кажете, че кардинал Фарнезе е бил убит с някаква отрова?

— Да, така мисля.

— Простете — рекох аз, — но тогава какво правят онези прободни рани по цялото му тяло? Не мислите ли, че те биха могли да допринесат значително повече за смъртта му?

— Кардиналът вече е бил мъртъв, когато са го дупчили с ножа — отвърна господин Аскам.

— Откъде знаете?

— Защото многобройните рани на кардинала не кървяха. Когато сърцето вече е спряло, тялото не кърви, когато се прониже. Жив човек, наръган толкова много пъти, би кървял обилно — Господи, би настанила същинска кървава баня — но ти самата ми каза, че не е имало много кръв около басейна, в който са намерили кардинал Фарнезе. Ако е бил пробождан толкова дълбоко, докато е жив, около басейна би трябвало да има голяма кървава диря. Дори ако убиецът му го е отнесъл до водата на рамене, би трябвало да останат някакви следи. А такива няма. Когато сутринта отидохме при кардинал Кардоза, огледах терена около католическото посолство и не открих никаква кръв по тревата. Ако кардиналът е бил наръган до смърт в сградата, щеше да има поне малко останала кръв, докато са го отнасяли.

— Възможно е убиецът да е бил по-внимателен, отколкото си мислите — казах аз. — Може да е заличил кървавата следа, да е откарал тялото с каруца или пък изобщо да не е убил кардинала в посолството.

Господин Аскам кимна. Вече минавахме през Портата на приветствията и влизахме във Втория двор.

— Все добри доводи, Бес. Много добри доводи даже. Въпреки това продължавам да смятам, че кардинал Фарнезе е бил мъртъв, когато са го пробождали.

— Защо!

— Защото не е оказал съпротива на такава свирепа атака.

Спрях.

— Откъде може да знаете пък това? — Учителят ми не спря, а продължи да върви. Забързах след него. — Откъде можете да го знаете? — повторих аз.

— Когато оглеждахме трупа на кардинала в тъмницата, случайно да обърна внимание на ръцете му? — попита господин Аскам.

— Да. Тлъсти, сиви и бледи, но иначе изглеждаха съвсем нормално.

— Именно. При подобна свирепа атака и най-слабият човек ще вдигне ръце в някакъв опит да се защити и съответно ще получи порязвания по дланите, не мислиш ли? По ръцете на кардинала обаче няма нищо. Мъртвецът не се съпротивлява. Оттук е и заключението ми.

Замълчах. Логиката му всъщност бе много силна.

— Добре — съгласих се. — Но защо му е трябвало да го наръгва толкова много пъти, щом вече е бил мъртъв?

Учителят ми ме погледна, без да спира да крачи, и каза:

— За да обърка следата. Подобно на одирането на лицето, пробожданията са заблуда, предназначена да насочи невнимателния следовател към заключението, че кардиналът е бил убит от безумния злодей. Целта е да се скрие идентичността на истинския извършител. Убиецът обаче не е знаел, че безумният злодей вече е бил затворен в тъмницата на султана.

Вече започвах да разбирам защо разплитането на мистерията представлява такава особена тръпка за учителя ми. Наистина си мисля, че му харесваше да изправя съобразителността си срещу тази на убиеца. Той продължи с ентусиазъм:

— Ако приемем, че кардиналът е бил отровен, трябва да се запитаме как. Как е бил отровен? Помниш, че кардинал Кардоза е напуснал банкета, за да вечеря в посолството с кардинал Фарнезе. Мисля, че отровата, убила Фарнезе, е била сложена в храната му — храна, приготвена в кухните и отнесена в католическото посолство. Ето защо незабавно трябва да говоря с готвача Брунело Борджия.

Едва тогава осъзнах, че сме прекосили Втория двор и сме почти при кухните.

Учителят ми влезе забързано, мина през кълбетата пара и покрай няколко кланици, където облечени в престилки касапи изливаха вода върху дръвниците, за да отмият кръвта.

Група слуги се беше събрала в дъното на кухнята.

— О, не… — Господин Аскам ускори крачка. — Не…

Стигнахме до въпросния вход и учителят ми разблъска ужасените работници.

Замръзнахме.

Помещението беше пълно с шест големи говежди трупа, окачени на куки. Между тях, с извити под неестествени ъгли вратове, на въжета висяха и телата на Брунело Борджия и жена му Мариана.