Матю Райли
Турнирът (30)

Султанът

С известен трепет тръгнах след господин Аскам към двете свободни места отляво на трона на султана.

Съпругата му седеше сковано от другата страна и се взираше право напред. Доколкото можех да преценя, не гледаше нито срещите, нито нещо конкретно. Изобщо не реагира на появата ни.

— Господин Роджър Аскам, принцесо Елизабет — каза султанът. — Моля, седнете. Срещите тази сутрин са напрегнати, нали?

— Определено — каза учителят ми, докато се настанявахме. От тези високи и поставени в центъра места имахме превъзходен изглед към дъските. Да си султан си имаше своите предимства.

— Вашият човек май ще се изправи срещу влаха Драган следобед. Първо Талиб, а сега и Драган. Тежък жребий му се падна.

— Това е природата на всеки жребий, нали така? Никой не би могъл да предскаже в каква последователност ще излязат камъните — невъзмутимо рече учителят ми.

Готова съм да се закълна, че видях как султанът за миг се ухили.

— Народът ми е омагьосан от турнира. Вижте ги само. Идват на тумби, тълпят се по улиците отвън. Казаха ми, че някои прекарали нощта пред вратите на Ая София, за да си осигурят места най-близо до масите. Много съм доволен.

— И напълно основателно — рече господин Аскам. — Събитието е забележително и за него ще се говори из цяла Европа десетилетия, дори столетия наред.

— Вие, европейците, впечатлени ли сте от моя турнир?

Това беше класическият „царски въпрос“, защото на него можеше да се отговори само по един начин — положително. Друг отговор означаваше жестока обида. Учителят ми обаче успя да намери изход.

— Аз самият съм силно впечатлен, че Ваше Величество предпочита да предизвика другите кралства в демонстрация на симулирана война, вместо на истинска. Намирам това за изключително възвишено и ми се иска някои европейски крале да действаха по подобен начин.

— Много сте любезен.

— Елизабет — обърна се господин Аскам към мен, — може би не знаеш, но Западът дължи почти целия свой напредък в последно време на ислямския свят.

— Така ли? — изненадах се аз.

— През тъмните векове след падането на Рим Европа се превърнала в пустош. След като двойната светлина на гръцката и римската цивилизация угаснала, Европа деградирала и се разпаднала на племена и власт, упражнявана със сила. И докато континентът се валял в мръсотията на това съществуване, абасидските халифи спасявали великите трудове на гърците — Аристотел, Ксенократ, Стратон, Теофраст — и ги превеждали на арабски, за да бъдат изучавани от повече хора.

Султанът кимна.

— Първият противник на вашия човек, Талиб, е библиотекар на може би най-големия ни център на преводите — Домът на мъдростта в Багдад. Не е ли странно, че вашата Библия, написана първоначално на гръцки, се е върнала при християнството, след като е била преведена на арабски? Кой знае, може би някой умел ислямски преводач е вмъкнал някои мъдрости от Корана в Библията, преди да я прати обратно в Европа.

И тогава усмивката на султана изчезна.

— Уви — рече той, — онова са били великите дни за исляма.

Учителят ми се намръщи.

— Но, Ваше Величество, под вашето ръководство ислямският свят е толкова могъщ и влиятелен, колкото е бил и тогава. Според личните ми наблюдения в Константинопол вашето общество, вашата умма, както се нарича, може да достигне до висини, до които не е стигал никой досега, дори Рим. Виждам как след петстотин години ще има огромна мюсюлманска хегемония на най-великите технологични и военни постижения, които биха могли да подчинят цяла Европа.

Колкото и скандално да беше това становище, не можех да не се съглася с учителя си. Султанът се усмихна малко насила.

— Много сте любезен в хвалебствията ви към царството ми и виждам, че те са искрени. Но се боя, че реалността е по-сложна.

Замълча за момент, сякаш се мъчеше да реши дали да продължи. Накрая заговори отново.

— Господин Роджър Аскам, вие сте мъдър и умен човек, така че ще бъда откровен с вас. Колкото и внушителна да е моята империя, умма е изправена пред повече вътрешни предизвикателства, отколкото външни. Положих много усилия да превърна ислямския свят в свят на закона — до такава степен, че народът ми ме нарича Законодателя. Това обаче е тежка борба на всяка крачка.

— Още от смъртта на великия Пророк, Господ да го благослови и с мир да го дари, ислямът е разделена вяра. В него има две съперничещи си течения — сунити и шиити — продължи султанът. — Първите са по-прогресивни и вярват в легитимността на халифите като водачи на вярата; вторите твърдят, че водачи могат да бъдат единствено онези, които са потомци на самия Пророк. Виждате ли, мюсюлманите са изключително изобретателни. Когато римските земи са потънали във варварство, ние сме запазили гръцките текстове, учили сме се от тях и сме издигнали величествени градове. Най-големият ми проблем е, че шиитите са решили, че всеки напредък е отклонение от службата на Аллах. Даже по-лошо, те твърдят, че напредъкът е против Аллах. Имам сериозни проблеми с това виждане, защото то възхвалява назадничавостта. — Султанът въздъхна. — А сега виждам как Западът се издига все повече с всяка година, без да показва подобни скрупули към напредъка. Безпокоя се, че колкото повече шиитите славят назадничавостта като добродетел, толкова повече умма ще изостава от Запада. Няма ли да е тъжно, ако след петстотин години ислямското царство не е по-напреднало, отколкото днес?

— Нима това е възможно? — попита господин Аскам.

— Ще останете изумен какво са способни да направят и да кажат хората в името на благочестивостта. В момента най-ревностните шиити агитират за още по-строги закони срещу жените. Искат да им забранят да показват лицата си на публични места. Лицата, представете си.

Погледнах учителя си. Исках да спомена онова, което се обсъждаше предишния ден с Микеланджело и Игнаций, но господин Аскам поклати едва забележимо глава.

— Пророкът е обичал жените, обичал е онова, което те носят на света — тъжно продължи султанът. — Светът е прекрасен именно заради равновесието между мъжката и женската енергия. Общество, което е прекалено мъжко, е обречено завинаги да зависи от мъжкия гняв. Големият ми страх е, че моята култура е достигнала върха си и от тук нататък ще започне да запада, разяждана отвътре.

Владетелят сведе очи към пода.

— Знаех за разкола във вярата ви — тихо рече моят учител. — Но нямах представа колко лоши са станали нещата.

Аз също бях изненадана. Бях изумена от идеята, че културата, създала великолепието на Константинопол, може да се намира в зенита на постиженията си. Погледнах мрачното лице на султана и видях човек, който се взира в бездната на някакво тъмно и плашещо бъдеще.

На Запад кралските дворове се безпокояха, че непобедимата ислямска войска може да шества из християнския свят, а тук султанът сериозно размишляваше върху възможността империята му да се срине сама.

В този момент се появи садразамът, подаде на султана бележка и му прошепна нещо.

— Благодаря. — Султанът му махна, че е свободен, и отново се обърна към господин Аскам. — Е, как върви разследването?

— Откривам доста неща — съвсем честно отвърна учителят ми.

— Но все още не сте открили кой е убил кардинал Фарнезе, така ли?

— Не. Изглежда, че всеки, когото искам да разпитам по въпроса, среща ненавременния си край. Първо готвачът и жена му, а след това и австрийският шахматист Максимилиан.

— Не се занимавайте със смъртта на австрийския шахматист — каза султанът.

— Но той е разговарял с Брунело на няколко пъ…

— Съсредоточете се върху убийството на кардинала. Смъртта на шахматиста не е ваша грижа. — Султанът вдигна бележката, която садразамът му беше дал току-що.

Затаих дъх, когато я видях.

Беше същата бележка, която господин Аскам ми беше показал предишната нощ, скритата в тайника в тока на Максимилиан. Хората на султана бяха претърсили покоите ни, докато бяхме наблюдавали срещите в „Света София“.

Султанът посочи кода в началото на бележката.

— Вижте тези числа и букви: N-16К 20G, 6R. Отнасят се за северното военно пристанище. В момента там има шестнайсет бойни кораба, или Kriegsschiffe, както се казват на немски, двайсет галери, или Galeeren, и шест таранни кораби, или Rammschiffe. Максимилиан беше шпионин на ерцхерцог Фердинанд Австрийски и му е докладвал за силата на флота ми.

И в този момент ми стана ясно каква беше онази солена миризма на риба от подметките на Максимилиан. Не беше от кухнята, а от пристанището. Сивата прах пък беше барут, а петънцата кръв — е, на военните пристанища често има кръв.

— Девицата също беше шпионка — продължи султанът. — Задачата й беше да докладва за настроението, мненията, реакциите и поведението ми, докато съм в харема. Както казах, предпочитам да насочите усилията си към смъртните случаи, причините за които не са ми известни.

Учителят ми преглътна с мъка.

— Както желаете.

Точно тогава, може би по щастливо стечение на обстоятелствата, садразамът дойде отново и каза:

— Господарю, другият въпрос е уреден. И обядът ви с имама е готов.

Султанът кимна.

— Благодаря. Ще дойда след края на тази игра…

Тълпата ахна в един глас и всички се обърнахме.

Владимир току-що беше взел царицата на Заман.

Тълпата замърмори смутено.

Някъде отдясно познат глас каза нещо на някакъв славянски език. Беше княз Иван — окуражаваше играча си.

Видя ме и каза на английски:

— Принцесо Елизабет. Моят човек го уби този персиец. Заман е добър, но няма шансове срещу играч с уменията на Влад.

— Не прибързвайте със заключенията, Иван. Пред погибел гордост върви.^[1]

— В Московия гледаме много сериозно на шаха и обучаваме усилено играчите си — каза Иван. — Влад вече е наясно с противника си. Надявам се вашият човек да не застане срещу Влад, защото се боя, че и тяхната среща няма да продължи дълго.

Вгледах се в него, докато се обръщаше към подиумите. У Иван определено имаше напрежение, но то бе някак искрено. Повече от всичко той търсеше уважение — за себе си, за народа си, за княжеството си. Видях го като бъдещ владетел — интелигентен и горд, но винаги наскърбен от начина, по който другите гледат отвисоко на княжеството му.

Малко по-късно Владимир спечели първата игра — при това с голяма лекота, поне според мен. Иван ме погледна и кимна многозначително.

В този момент султанът рязко се изправи и всички в залата също се изправиха.

— Моля да ме извините — каза султанът на учителя ми. — Трябва да се оттегля. Задълженията на владетеля не позволяват почивка. Беше ми изключително интересно да разговарям с вас. Моля, продължете разследването си.

Кимна любезно и излезе.

Канех се да се върна на обичайните ни места, когато учителят ми направи нещо изключително нахално и неочаквано. Наведе се към царицата и каза на гръцки:

— Ваше Величество? Може ли да поговорим?

Царицата го изгледа хладно, но после кимна и каза:

— Съвсем накратко.