Фабио Воло
Още един ден (8)

7
Нощ в Бърза помощ

Отидохме в Бърза помощ, прегледаха ме. Нищо сериозно, но за по-сигурно решиха да ме задържат за една нощ за наблюдение. Заради удара на главата.

— Е, за какво да оставам цяла нощ… нищо ми няма.

— Ваше право е да си тръгнете: казвате, подписвам ви документа и сте свободен.

Погледнах Силвия.

После една медицинска сестра попита свой колега:

— Номер три свободна ли е?

— За момента — да.

— Можем да го настаним там. Вие, госпожо, ако желаете, можете да останете с него за компания — каза тя, гледайки Силвия.

Отидохме в стая номер три: алтернативна съботна вечер, дума да няма. Ами какво пък.

— Какво й е специалното на номер три?

— Принципно е с две легла, за разлика от останалите стаи, които са по-големички. Но тук ще ви бъде спокойно. Макар не за дълго: след малко започва обичайният цирк в събота вечер…

Що за комична ситуация: ако изключим леката болка, почти нищо ми нямаше, но бях на легло в Бърза помощ, а Силвия бдеше над мен. Сюрреално е думата, която ми идва наум.

При последното посещение на Бърза помощ пак бях със Силвия. Но тогава нещата бяха обърнати: тя беше зле. Случи се през краткия период, в който бяхме любовници, преди да станем приятели. Косата на Силвия е дълга и тя има навика да си я реше, обръщайки я цялата отпред: прави обръщането чевръсто, като за поклон едва ли не. И си реше косата надолу после. В злополучния ден мивката в банята беше запушена и я бях изместил леко напред, за да отворя тръбата. Като приключила с къпането, Силвия излязла изпод душа и, без да поглежда, направила обичайното движение с главата рязко напред. Дочух само един тъп удар. Когато влязох в банята, я намерих припаднала на земята.

Както и да е, сега на легло в Бърза помощ бях аз. А Силвия беше за бисквити. През което време получих съобщение. От нея. „Ох, че е досадна!“, казах си — за сетен път ми изпращаше адреса на Микела. На която дори имейл не бях писал. Силвините съобщения ме разсмиваха — държеше да ми напомня за Микела и го правеше, когато й скимне. Всъщност тя не просто ми напомняше: казваше ми много повече. Върна се с бисквитите.

— Ти няма ли да престанеш с това съобщение?

— До края на живота ти ще го изпращам, ако трябва.

— Да си призная, онзи ден опитах да си представя сцената: аз и тя се срещаме в Ню Йорк. Няма да знам дори как да я поздравя.

— Ами опитай така: „Здрасти, как си? Случайно минавам през града. Но какво става, едва направил две крачки… и те срещам.“

— Да, не е зле — може и да я развеселя. Слушай, сериозно сега, вечерта ни се очертава дълга: дай два-три женски съвета за това как би трябвало да се държа.

— Откъде да знам… да не сме всички от калъп извадени?

— Не, не че сте от калъп, но жените са жени, а ти си жена — много по-лесно ти е да се поставиш на нейно място, отколкото на мен. Хубаво, визирай себе си, не нея: има ли нещо, което много да те дразни у мъжа при първата ви среща? Какво е то?

— Да ти отговоря, ама от години не ми се е случвало да излизам с мъж, случайно да си забравил? Абе, не може да не се сещаш за нещо… От личен опит помня, че си безмилостна: една дума не на място, един неправилен жест и тоя срещу теб е свършен.

— Факт, не отричам. Но да ти кажа, за нищо не ми послужи… виж докъде се докарах. А и виж кой ми го изтъква. Ти и до ден-днешен прекратяваш отношения заради тъпи есемеси, или ако ти изпращат твърде много и твърде често. Заяви, че си започнал връзка с Моника заради хубавото й дупе. На теб ти стига едно хубаво дупе, за да си с някого, а аз от немай-къде, поради липса на нещо основателно, си намирах причина да не бъда с някого.

Силвия беше права. Пожелавал съм жени заради едното хубаво дупе или заради чифт хубави цици. Попадал съм на жени, които са споделяли, че не са правили секс от дълго време: „Не съм от лесните… за да правя секс с някой мъж, трябва да го харесвам; не е задължително да съм влюбена, но не ми стига да е интелигентен или хубав или симпатичен…“.

А аз си казвах наум: „А на мен ми стига чифт хубави цици и едно дупе и съм окей“.

Моника има най-хубавия задник на света. Според Силвия не е възможно да излизаш с една жена само заради това: заради хубавия й задник. Докато аз твърдя, че е възможно. Какво да направя? Харесват ми женските дупета. Включително тези на манекените по витрините на магазините за бельо — дори те ме привличат. Ако се случи да минавам покрай витрина, чиито манекени са от онези въртящите се, задължително изчаквам да видя пълното завъртане, за да оценя дупето.

— В интерес на истината, никога не се е случвало да приключа с мъж заради неправилно по моите критерии изказване. Въобразяваш си. Факт, че определени изказвания намаляват рейтинга, но това е валидно за всички.

— Поясни…?

— Ами например никога не са ми харесвали мъжете, които ме канят на вечеря у тях, а се оказва после, че хладилникът им е празен и ще се готви каквото има.

— Докато бяхме заедно, аз все така правех.

— О, ти си дори по-зле. Ти ме канеше, предоставяше наличните продукти да сготвя, а преди да седнем да вечеряме, се налагаше да измия и съдовете, иначе нямаше в какво да се храним — чисти никога нямаше.

— Аз и ти сме приятели, различно е.

— Именно, не важи. Добре, не харесвам ония, които питат за всичко, преди да направят каквото и да било. „Мога ли да ти кажа нещо? Мога ли да те целуна? Мога ли да ти се обадя?“ Или ония, които казват неща от рода на: „Няма да ти се обаждам, не искам да те безпокоя; ако искаш, ти се обади.“ Не обичам мъже, които те канят на вечеря навън и питат къде искаш да отидеш. Мъжът трябва да е самоуверен, наясно с нещата, да знае къде да те заведе. Престорените любезности не са за мен. Обичах мъжете, които ми наливат вода в чашата от чисто възпитание — които се държат еднакво възпитано, независимо дали срещу тях стоя аз или баба ми. Те не са внимателни само като за първа вечер. Най-милите и най-любезните през първата вечер обикновено се оказват най-крайните и невъздържаните: отварят ти вратата на колата и прочее, но след известно време ти трябва да ставаш и да подаваш солта например. А и не си падам по тия, дето не си слагат презерватив и в един момент се налага да им го напомняш.

— Сигурно не е лесно да прекъснеш някого по средата, за да поискаш да си сложи презерватив.

— Така е. Но аз се бях научила как да го правя.

— И това ти беше достатъчно за назидание?

— Невинаги, зависи от ситуацията. Същинският кошмар обаче са съответните извинения, от които най-доброто е: „Алергичен съм“. А най-омразното: „Обикновено използвам, но с теб се чувствам сигурен.“

— А аз обикновено казвам, че ме стяга.

— В твоя случай трябва да го кажеш, докато си още облечен. Доколкото си спомням, после ще звучи по-скоро невероятно.

— Извинявай, но след третия път вече не става дума за секс, а за връзка.

Абсурдното ми изказване предизвика бурен смях.

— А Карло? Той какво — успя да издържи всички изпитания и да не допусне нито една от грешките, които изброи?

— В Карло се влюбих мигновено. Да, забелязвах разни работи, но не ме дразнеха.

— Като мина известно време, откак бяхте заедно, ти ми каза, че харесваш определени неща у него, за разлика от други, които те дразнят. Още си го спомням.

— А за какво ставаше дума, помниш ли? Я ми освежи паметта.

— Харесваше например ръцете му, усмивката му, стила на обличане, доброто му възпитание, факта, че е културен човек.

— М-да. А кое не харесвах? Ако ти не се сещаш, аз се сещам, а мога и да добавя.

— Подразни те това, че не мина да те вземе на първата ви среща, а ти даде името на ресторанта. Също и че ти казва „чао красавице“, когато приключва разговор по телефона. А също и че, когато те целувал веднъж и едновременно пуснал ръка, а ти си му казала да не го прави, той приключил с този жест окончателно. Просто не го повторил.

— Много ясно си спомням момента, когато реших да спя с него. Беше пред един ресторант, докато паркираше колата на тротоара. Паркира само с една ръка на волана, а междувременно разговаряше с мен. В този момент реших, че искам да спя с него.

— О, съвсем логично… Мъж паркира на тротоара и ти решаваш, че искаш да го изчукаш. Перфектно е.

— Имам една приятелка, която все повтаряше: „Ако искаш да разбереш за един мъж как прави любов, гледай го как кара.“

— Така значи: ако някога си уговоря среща с Микела, трябва да внимавам как карам и трябва да паркирам с една ръка на волана и докато паркирам, да гледам не трасето, а нея. Е, в кърпа ми е вързана тогава. А някой съвет за секса?

— Пфф, кой ти помни… Добре, по-сериозно: никога не съм харесвала мъжете, които след секс питат: „Хареса ли ти? Доволна ли си?“

— Добре, а можеш ли да ми кажеш следното: жена и мъж правят любов и не се получава твърде добре; тя разбира ли дали се е получило така заради мъжа, или защото им е за първи път?

— Разбира го, и то веднага. Сексът да не ти е атлетическо постижение… Има такива, които просто не се справят. Но в името и от името на всички жени искам да те уверя, че по-лошо от мъже, които правят секс твърде възпитано, няма.

— Какво означава „твърде възпитано“?

— Ами не се сещам за по-дразнещо нещо от възпитаното чукане. Мъжете, които го „практикуват“, са по-тъпи и от онези, които си подреждат дрехите на стола, преди да дойдат в леглото. Това е в състояние да отблъсне всяка жена.

Силвия направи кратка пауза, втренчи се в кутията с бисквити и каза:

— Тази сутрин, след като заведох Маргерита при баба й и дядо й, подхванах разговор с майка ми за положението у дома. Ти разбираш ли, че всеки път, като спомена за това, тя сменя темата. Моментално. Все едно не ме чува. Тази сутрин говорих много прямо, без прелюдии. Стигнах докрай и казах всичко.

— И? Как реагира?

— Много зле. Очаквах поне малко съчувствие и нагласа за съучастничество между майка и дъщеря, ако не друго. Но не би. Започна да ми обяснява, че бракът изисква жертвоготовност, че човек не можел да има всичко в живота, че и тя невинаги е била щастлива с баща ми, но стискала зъби и продължавала включително заради нас, децата й. Сподели, че много пъти е плакала тихомълком. После изрази опасение, че ще причиня голямо страдание на Маргерита и че би трябвало да изчакам, защото често ставало въпрос за временни кризи. Ти разбираш ли, че всички около мен ми говорят едно и също, все в този дух. Опитах да обясня на мама, че не става дума за временна криза, че от доста време е така; че не ми е щукнало да напусна съпруга си ей така, вчера, заради лошо настроение. Обясних, че съм наясно със себе си и никога повече не ще бъда в състояние да обичам Карло — сякаш съм се пробудила от дълбок сън, сякаш за първи път виждам и осъзнавам нещата такива, каквито са, в тяхната обективна стойност. Усещам, че това решение, колкото и да е болезнено, ме зарежда с енергия, носи ми приток на сили, каквито от години не съм имала. Чувствам се жива, будна. Пробудила се. Чувствам, че съм разкарала от себе си един идиот. Хич не е хубаво да говоря така, но Карло наистина е такъв. Къде ми е била главата, питам се?

— Едоардо?

И назовах неназоваемия. Едоардо е мъжът, с когото Силвия ходеше, преди да срещне Карло. Лично аз винаги съм смятал, че тя се ожени за Карло, защото беше съкрушена от историята с Едоардо. Този мъж в известен смисъл я унищожи. Дори моята приятелска прегръдка не можа да я утеши и да й помогне. Едоардо, от нас наречен Егоардо заради космическия егоцентризъм, беше от онзи тип хора, които, мисля си, всеки от нас среща поне веднъж в живота си, рано или късно. От онзи тип хора, които непонятно как обсебват съзнанието ти и не успяваш да се освободиш, докато не те сринат и не те разбият на парчета. Никой не е застрахован, може на всеки да се случи, включително на интелигентни хора. Като Силвия. Всъщност тъкмо нейната интелигентност — това, че търсеше обяснения и се мъчеше да придава смисъл, да дири логика на поведението му, я бе подлудила. Беше като пред ребус без решение. Защо говори подобни неща, не разбирам… Защо го направи? Какво искаше да каже с това? Не разбирам: къде сбърках?

На този тип хора отдаваме огромно значение: зависим от всяко движение на устните им, тръпнем от всяко тяхно мнение. Една негативна оценка от тях може да отмени и да срине всичко положително, което са ни отправяли и в което сме повярвали. Такива хора притежават силата и да те унищожат, и да те извисят — с едно-единствено изказване. Неусетно, но неизбежно ни въвличат в състезание със самите себе си: предизвикват ни така, че да се борим за положителната им нагласа, да им се доказваме. Съревноваваме се. Това са взаимоотношения, които просто не можеш да контролираш: ясно съзнаваш, че са зловредни, но не можеш да се откачиш, защото в ума ти се зараждат същите мисловни механизми и схеми, които спохождат наркоманите. Всичко става неуправляемо. Дори нещо толкова дребно като размяна на съобщения се превръща в повод за космически съмнения: Последна аз изпратих съобщение, какво да правя — да изпратя пак аз — защото той не ми отговаря, или да изчакам… Или да му позвъня от непознат номер? Да го обидя ли и аз, както той ме обиди, или по-добре да подходя с чувство за хумор? Или да го атакувам с твърдението, че елементарното възпитание изисква да се отговори на изпратено съобщение?

Като приятел страничен наблюдател мога да кажа, че между Егоардо и Силвия ставаше дума тъкмо за такива взаимоотношения. Но ако бях настоявал да го остави, да се откаже от него, аз щях да бъда губещият: моето мнение щеше да бъде пренебрегнато. В подобни случаи много по-добър вариант са малките крачки. Защото човекът, когото обичаш и искаш да предпазиш, е станал неузнаваем. Все едно е под хипноза. Една първа предупредителна камбанка чух след първата нощ, която тя прекара в дома му. На сутринта ми се обади и каза:

— Джакомо, ако знаеш каква глупост направих! Прекарах нощта у Едоардо, на сутринта се събудих и той вече беше отишъл на работа. Взех да любопитствам наоколо, да отварям чекмеджета и да търся следи от други жени. Наблегнах на банята и, да си кажа, от снощи си бях намислила да го направя. Мивката в кухнята много ме тормози — прекалено е чиста, за да е на мъж, който няма чистачка. Както и да е, нищо не открих.

Да, това беше първият признак за загуба на контрол. Силвия, която аз познавах, никога не би сторила подобно нещо.

Основният проблем на двамата бе, че обичат един и същи човек. Него.

Докато беше с Егоардо, Силвия драстично отслабна, изпи се, сякаш не беше същият човек. А той си беше един ненормалник. Ненормалник и кокаиноман. Това са двете думи, които го определят, нищо повече. Когато историята им най-сетне приключи, Силвия беше като парцал. И у Карло срещна покой. Тогава опитах да й кажа мнението си, че решението да се омъжи за Карло е реакция срещу Едоардо, но тя се постара да ме увери, че е влюбена и се жени от любов. Не мога да кажа, че не беше истина, де. Но мисълта ми беше в друга насока.

— Помниш ли как се дразнеше, когато заглеждаше други жени?

— Естествено, че помня. Но аз не се дразнех точно заради това. Гадно ми беше, че заглежда други жени, да, но повече ме вбесяваше фактът, че го отричаше. Отричаше го, разбираш ли? Това просто ме побъркваше.

От спомена за Едоардо лицето на Силвия посърна.

— Да, да, май това беше причината да се омъжа за Карло. Егоардо. Не е никак приятно да го призная, но… Завинаги ще си остане загадка тази моя токсична, патологична любов към него.

— Майка ти какво друго казва за положението с Карло? Освен това, че е нормално за всеки брак да минава през подобни ситуации.

— Майка ми, както обикновено, проектира върху мен собствените си страхове. Тя на практика винаги е била в услуга на баща ми. И така си я кара. Нали ги виждам вкъщи: не си разменят и дума.

— Мислила ли си да поговориш по темата с баща ти?

— О! Когато Джулия, една приятелка, се разведе, да не ти казвам какви бяха коментарите на баща ми. Трябваха му пет минути, за да я изкара курва. Реша ли да напусна Карло, между мен и баща ми е свършено! Това ми е кристално ясно.

— Какво да ти кажа… добре сме се подредили откъм семейства — и аз, и ти. Какво да правим?

— Нямам представа. Докато живееше с майка ти, много се дразнех и същевременно ми беше мъчно заради начина, по който се отнасяхте един с друг. Много добре зная за майка ти, зная за проблемите помежду ви, които не са от сега, но днес много се натъжих, като ви гледах отстрани.

— И какво да направя, според теб? Изморих се да се боря, Силвия.

Казах това и усетих как очите ми заблестяват. За малко да се разплача. Сдържах се. Но това изречение — „изморих се да се боря“ — ме жегна, докосна ме.

— Поколение на изморени хора — това сме ние. С майка ми, която е по-силна от мен, така и не съумявам да разговарям. Блокирам, затварям се. По-спокоен и уравновесен съм с непознат, отколкото с нея… Дявол да го вземе… А бе можеш ли да си представиш, че вдига скандал на хамалите заради някакви си две драскотини на стената зад гардероба, които дори не се виждат, защото гардеробът няма да бъде местен?!!

— Знам, знам, не е лесно. Виж мен с нашите, особено в момента. Родителите ни са се претрепали, за да не ни липсва нищо, а ние сме имали нужда от съвсем малко, за да ни е добре и да сме радостни и щастливи. Една дума, една милувка, една прегръдка, един одобрителен поглед.

— Не, Силвия, наистина, нещо трябва да се промени, повече не може така.

— В момента мисля единствено за това как да променя живота си, без да навредя на Маргерита с действията си. Искам да бъде добре за нея. Що се отнася до теб — ти отивай при Микела.

— Какво общо има пък Микела сега!? Май забравяш тази незначителна подробност, че тя не отлетя за Ню Йорк сама.

— Гледам те и си мисля, че и друг път си излизал с обвързани жени, пък много-много не си се смущавал. Има общо Микела, и още как. Става дума за първата жена от години, която успя да те поразтърси и да те развълнува.

Няколко дена след нощта в Бърза помощ взех решение да замина за Ню Йорк и да потърся Микела. Помня момента, когато го реших. Намирах се на една пейка в съблекалнята на спортната зала. Всичко отведнъж ми се проясни. Бях по боксери и навивах единия си чорап, за да го обуя. И просто застинах. Подпрях лакти върху краката си с чорапа в ръце и останах така неподвижен, с поглед в нищото. Някакъв глас си проправи път в мен и мигом прогони объркването. Всичко стана ясно — като кристалночиста вода. Трябваше да замина и да се срещна с нея. Да, това беше правилното решение.

Помня едни думи на баба: „Старостта е пространство, направено от спомени. Затова, докато си млад, трябва да си създаваш хубави спомени.“

Всеки път, когато правех нещо хубаво или когато ми се случеше нещо хубаво или пък когато вършех някоя глупост, си припомнях тези бабини думи и си казвах: „Е, поне ще има какво да разказвам на внуците си.“

И ето че реших да отпътувам за Ню Йорк — не с мисълта какво ще излезе, а с мисълта, че ще имам за разказване на внуците си: ще имам да им разказвам какви съм ги вършил заради една непозната. Много ми се прииска да съм ловец на емоции и на спомени.

Та, получих просветление в съблекалнята на спортната зала. Не за първи път впрочем това място ми се явяваше загадъчно и като че с ореол на свръхестественост. Достатъчно ми е да си помисля за непонятния закон на гардеробчето например. Закон най-простичък, но напълно необясним, а именно: да речем, че в съблекалнята сме само двама души — аз и още някой — и ако ще да има хиляди свободни гардеробчета, този някой ще е влязъл точно в момента, в който аз се събличам и гардеробчето му ще се окаже залепено за моето, а аз ще съм подпрял раницата си на него. Иди разбери как се получава така.

А съблекалните така или иначе са странно и налудничаво място. Голи хора се разхождат най-невъзмутимо пред теб, къпят се голи пред очите ти, а дори семейните ти не са те виждали до такава степен гол. После: разни мъже, които си загащват тениската в слиповете така, че ръбовете й да излизат отдолу върху бедрата като полички; мъже, ползващи околоочни кремове, сушащи косата си със сешоар, кипрещи и гиздещи се, преди да влязат да спортуват, сякаш излизат на сцена. И още: мъжете, които смърдят, без още да са се изпотявали, пък после не се къпят, и ония, които казват, че ще си вземат душ у дома, а същевременно си обличат сако и си слагат вратовръзка, та кой знае дали се къпят или не.

Но най-хубавата гледка са онези, които използват всяка огледална повърхност, за да се оглеждат, и най-минимално огледалната: първо си гледат напомпаните мускули, после перчемчето на главата; когато се засичат, случва се взаимно да си отправят комплименти за добрата физическа форма…

Но е факт, че тъкмо на това място си получих просветлението: в спортния център, който се оказа моето светилище.

Станах от пейката, дооблякох се, измих си чехлите и си тръгнах. Винаги си мия чехлите на излизане, защото веднъж имаше залепени косми на подметките. От онези малки къдрави косми… за които не може да се каже, че са от ръцете, почти никога не са, и попаднали извън естествения си контекст, са сред най-гадните за мен неща на света.

Обадих се на Силвия и я уведомих за решението си.

— Заминавам за Ню Йорк.

— Страаашен, браво… По-късно ще ти дам списъка с неща, които искам да ми купиш от там.

— А, ти затова толкова настояваше, така ли?… Имала си своите съображения.

— Естествено. Слушай, в момента съм на разходка с Маргерита, искаш ли по-късно да пийнем нещо?

— Окей. Чао засега.

— Чао.

Не заминах, разбира се, на следващия ден. Но решението бе взето. Нуждаех се от около две седмици, за да се подготвя спокойно, без припряност, да си уредя нещата в службата. Сутрин отивах рано в офиса. Алесандро и в този случай се прояви като истински приятел и ми помогна.

Една от сутрините той пристигна със сак с неща за тенис.

— Не си мисли, че днес ще можеш да играеш при цялата тая лудница от задачи — подхвърлих му шеговито.

— Ще играя в обедната почивка, не ме дразни.

— Вече си на възраст — не можеш да играеш толкова, колкото преди.

— Мога — имам си слаб противник. Пиетро.

— За него винаги си ми казвал, че е едва ли не шампион по тенис.

— Беше, но напоследък е угрижен, има си проблеми и е разсеян. А и е много изморен. От два месеца жена му го е пратила да спи на дивана.

— Ама Силвия ми разказа как една вечер била с тях и Патриция през цялото време го прегръщала — чак усетила по кожата си личния си провал в брака.

— Да. А истината е, че не си говорят от близо година. Тоест за пред хората Патриция се прави, че всичко е наред и че той е мил с нея: не иска да се разбира за положението им. Пиетро всеки момент ще изригне.

— Защо не я напусне?

— Изчаква удобен момент. Апартаментът им е на нейно име.

— Забатачване, ясно… Окей, аз трябва да звънна по телефона и после започваме сериозно със задачите.

Вечерта, преди да замина минах за малко през Силвия. Докато си приказвахме, се яви Маргерита и каза:

— Чичо Джакомо, не си тръгвай, остани да си играем.

— Не мога, трябва да си тръгвам, но пак ще дойда.

— Не, не, ела… ела да ти покажа нещо.

Отидохме в стаята й, поиграх с нея. На връщане заварих Силвия да плаче в кухнята. Прегърнах я силно.

— Скоро се връщам. Знам, че затова плачеш, нали? Защото заминавам.

Надигна нос и се ухили на шегата.

Едва ли съм обичал друг човек повече от Силвия. Целунах я по челото, тя ме изпрати до вратата.

— Да не забравиш да ми донесеш от канелените бонбони.

Прибрах се пеша, исках малко да помисля.

Заминавах за Ню Йорк, за да търся жена, чието лице почти бледнееше в съзнанието ми. Да, постоянно мислех за нея, но едва успявах да възстановя лицето й в съзнанието си.

Жена, която твърде вероятно си имаше някой.

И въпреки това. Трябваше да отида. Бе настъпил моментът да живея част от живота си в компанията на други хора.

А Микела от твърде дълго не спираше да ме интригува.