Фабио Воло
Още един ден (22)

21
Сняг и деца (–3)

На сутринта отидох да я изпратя до работата: заварихме Бароу Стрийт покрита със сняг. Да видиш в един слънчев ден в края на април цяла една улица заснежена си бе истинска изненада. Бароу Стрийт е малка залесена уличка с къщички с червени тухли. Обичах да минавам по нея, когато се разхождам наблизо, защото там е музикалното училище „Грийнуич Хаус“, от чиито прозорци винаги се чува музика. Почти винаги свири пиано. В онази сутрин по растенийцата имаше сняг, сняг беше посипал колите, тротоарите. Да не говорим, че имаше хора, облечени в зимни дрехи. Красиво беше, сюрреално — като във филм на Фелини. Приближихме се, но не можеше да се преминава. Имаше прегради.

— Може ли да се разходим малко в снега?

— Не, съжалявам, не е възможно, не можете дори да спирате.

След което от някакъв мегафон се чу: Rooooll.

— Моля, преместете се.

И ние си тръгнахме. Снимаха филм. Един минувач сподели, че зърнал Винсент Гало.

— Жалко, че не ни пуснаха вътре, иначе щях да ти направя ангел в снега — специално за теб — казах й аз.

— Да, щеше да имаш нужда от ръката ми, за да се изправиш, без да го развалиш.

Думите й ме стъписаха. Точно в този момент изпитах желание наистина да се оженя за нея. И щях, ако вече не го бяхме направили. Отбихме се за кафе в „Джо ди Арт ъф Кофи“. Много приятно кафене, с дървени пейки отпред на улицата, на Уейвърли Плейс и Гей Стрийт. Превъзходно кафе и главозамайващи бисквити с ядки.

Оставаха ни малко дни до края.

— Направи ми извънреден подарък.

— Например?

— Ами например разкажи ми за нещо, което си направил и не си казвал на никого.

— Не зная… момент да помисля.

— Не е задължително да не си го казвал на никого…

Замислих се малко, но реших да използвам момента и да й разкажа. Мисълта ми е, че вече ми бе идвало наум, но се колебаех, понеже ми се струваше глупаво.

— Е, добре, ето нещо, заради което години наред изпитвах срам. И така и не съм го споделял с никого. Дори на изповед пред свещеник… Бях на девет, мисля, когато се случи…

— Нима можеш да сториш нещо кой знае какво на тази възраст? Аз имах предвид нещо по-пикантно, така да се каже, но добре — ако не си го споделял с никого, нека да освободим детето в теб. Давай, слушам те.

— Ами един ден бащата на един мой приятел дойде при нас, докато играехме, и му донесе една разкошна нова-новеничка кола с дистанционно управление. Приятелят ми беше на седмото небе от щастие. Прегърнаха се и започнаха заедно да изпробват количката и да играят. Аз ги гледах отстрани. Гледах ги, изпълнен с ревност и завист. И заради количката, и заради бащата. Никога няма да забравя прегръдката между двамата. Не след дълго бащата си тръгна и с моя приятел си останахме пак двамата, само че той не пожела да ми даде да поиграя с количката. Даде ми я само за миг, за секунди буквално, и после си я взе. Позволи ми да натискам бутончето на дистанционното, което обаче си го държеше той. Не го пускаше. Количката се превърна в център на вселената. Най-вече се превърна в символ на отчуждението помежду ни, на различието. Приятелят ми я мъкнеше винаги и навсякъде, не се отделяше от нея. Един ден, влизайки в двора на неговата къща, видях пред вратата количката и дистанционното. И какво ме прихвана, не зная точно, но ги грабнах и избягах. Стигнах до нещо като малка ливада, с един камък разбих на парчета количката и хвърлих парчетата в едни по-високи стръкове трева около една улична лампа. Заварих приятеля ми да плаче пред къщата. А аз се почувствах добре, като го видях така. Почувствах се щастлив от това, че той е зле. До ден-днешен се срамувам от себе си, дори в момента, докато разказвам. Очите на двама ни се кръстосаха: неговите — подути от плач, плувнали в сълзи — та добих усещането, че той знае какво съм извършил и най-вече знае, че ликувам заради страданието му. Впрочем няколко дена по-късно се скарахме за нещо и той каза: „Зная, че ти ми взе количката. Крадец.“ И се сбихме. За първи път, откакто се познавахме. Останахме си приятели, но не засегнахме повече тази тема, дори когато пораснахме. Идиотщина, виждаш ли. Но и до днес ме боли като се сетя.

— Милото дете — каза ми и добави целувка.

— А ти правила ли си нещо, от което се срамуваш и за което не си разказвала на никого?

— Мога да ти доверя нещо, което не съм казвала на никого, ако искаш, но в моя случай няма срам — не се срамувам, напротив. Но никой не знае за това, освен мен и другия човек.

— Ако не си го споделяла с никого, важи и още как.

— Когато бях на двайсет, аз, тогавашното ми гадже, един негов приятел и гаджето му отидохме заедно на почивка. Бяхме наели къща край морето в Сардиния за няколко дена. От третия ден нататък и до самия край изневерявах на приятеля ми с приятелката на неговия приятел.

— Как така с приятелката… Вероника?

— Спомняш си името?

— Каза, че се шегуваш!

— Ами не посмях да го кажа тогава. Нито аз, нито тя бяхме пробвали подобни неща; тя не беше лесбийка, но нещо ни привличаше, не мога да обясня какво. Беше ужасно красива, а аз до онова летуване не бях и помисляла да правя любов с жена, като изключим разни глупави целувки и лигавщини, които не важат. Една вечер бяхме двете в стаята и се приготвяхме за излизане, слагахме си крем, помагахме си да се облечем и прочее. Тогава се целунахме. И мигом усетихме, че между нас има нещо. Преди онази ваканция я познавах съвсем бегло, бях я виждала няколко пъти, но никога нищо не се беше случвало, дори в мислите ми. Онзи път обаче, в Сардиния, едва докоснали се, се сблъскахме със странно усещане, някаква искра се прокрадна помежду ни. След целувката в стаята преди излизане повторихме в тоалетната на ресторанта и в дискотеката. И от следващия ден нататък постоянно си намирахме извинения, за да останем насаме. Никой нищо не заподозря. Две жени на почивка — винаги има за какво да си дружат, да си обсъждат, да ходят по магазини. Вечер се заключвахме в стаята на първата целувка и се мажехме с крем. В съзнанието ми са се запечатали великолепни образи на нея, гола пред огледалото, и на мен, коленичила до нея и целуваща я. Беше много забавно. Двете го изживявахме като изневяра, беше ни като игра — много възбуждаща и стимулираща. Нямаше нищо общо с любовните ни истории извън стаята. На гаджето ми и дума не казах, естествено. Но по време на тази ваканция правих по-често любов с нея, отколкото с него. След това се видяхме няколко пъти в компания, но лятната ни одисея не се повтори.

Докато разказваше тази история, аз се опитвах да си представя две голи, със загар от слънцето жени, в стая на къща край морето. Представях си стая от онези с отворен куфар по средата, пълен с обувки с токове, сандали, кремове, колани, рокли. Въображаемата гледка ме възбуди. Разказът на Микела ме възбуди. И вечерта, когато правихме любов, бях подвластен на тия образи. Представях си как се целуват, как се опипват и всичко останало. Мисълта ме влудяваше. Вероника можех да си я представям както си искам, а Микела беше пред очите ми.

— Скоро виждала ли си се с Вероника?

— Не. Ясно ми е за какво мислиш. Не! Мъжете сте луди по тези работи. А твоя приятел с количката виждал ли си скоро? Как се казва?

— Андреа. Да кажем така: аз му отнех количката, той, няколко години по-късно, ми отне гаджето. Та от известно време не сме се чували.

— Е, поне сте квит.

— Да… една играчка не се равнява на едно гадже.

— На онази възраст — да. Освен това не става дума за гаджето или за количката, а за предателството. За доверие става дума.

Не зная дали в този момент Микела успяваше да ме убеди в това, което казва, но може и да беше права. Сега мисля същото.

— На твоята възраст много ли са хората, с които вече не общуваш? Освен Андреа.

— Има няколко обидени жени.

— Е, не е толкова зле.

— А при теб как е?

— В моя случай — бившият ми потенциален съпруг и цялото ми семейство.

— Е, хайде, и при теб не е зле — няколко убити, няколко ранени.

След този разговор тя отиде на работа, а аз, както обичайно, се разходих из Ню Йорк. Обядвах в Челси Маркет на Девето Авеню, между Западна Петнайсета и Западна Шестнайсета улица. Чудно място: влизаш вътре и моментално се появява желание да купиш всичко, което виждат очите ти, да посетиш множеството барове и ресторанти. Има една месарница-ресторант например — „Франке Файн Мийте“. Или „Хейл енд Харти Супс“, а да не говорим за тайландския ресторант „Челси Тай“. Без да забравям „Еймис Бред“ и „Фат Уич Бейкъри“, където един път ядох толкова вкусно брауни, че нямам думи… Има и италиански магазин, а в дъното, от лявата страна, се намира така нареченият „Т-Салон“ — салон за чай, където предлагат всевъзможни чаени видове и аромати.

Аз си избрах „Лобстър Плейс“ — рибарница, където може и да се яде на място. Съдинки със скариди, суши, рибени супи, салати с риба тон и със сьомга. За почитателите на рибата мястото е същински рай. А аз направо бих живял в Челси Маркет. Има и художествени експозиции. Взех си суши и порция гигантски раци.

Позвъних на Микела, за да й кажа, че същата вечер в Нюйоркската филхармония имаше концерт с композиции на Рахманинов и Шуман.

— Ходи ли ти се?

— С удоволствие.

— Дали не се налага да си купя елегантен тоалет, как мислиш?

— Не, не мисля…

— Жалко, щеше да ми бъде приятно да отида на концерт с теб — и двамата много елегантни, във вечерни тоалети.

— Е, ако ти се иска… аз имам какво да облека, а за теб няма нужда да купуваш. Можеш да си вземеш под наем за вечерта.

— Вярно, не ми мина през ума. Добре, съгласна ли си така да направим — да се издокараме?

— Да.

— Ще мина да те взема към осем. Ще бъда най-прекрасен.

Така и направихме. Взех под наем един черен костюм. Отидох да я взема с такси: беше прекрасна — с розова вечерна рокля с гол гръб и тънко-тънко колие на врата. Качи се в таксито и на мен тутакси ми се дощя да се качим обратно горе в спалнята. Извивките на гръдта й, подчертани от роклята, бяха примамливи като пътя към роден дом, а красивото й лице създаваше усещане за събуждане на свое и мило място.

Едно от нещата, които ми харесваха у Микела, бе, че тя обичаше всякакви места. Разни незнайни местенца, забутани или пък изискани — без значение. Посещаваше ги без каквито и да е предразсъдъци или противоречия. Притежаваше способността да се качва и да слиза от токовете си, да влиза и излиза от костюми или дънки без тя самата да се променя. Тя винаги си беше тя, в каквато и да е ситуация. Поне в онези дни, прекарани в Ню Йорк.

Концертът беше вълнуващ. Когато засвириха Симфония №2, Микела ме хвана за ръката и се стиснахме един за друг, както правят жените, когато гледат филм на ужасите. Усещането май беше такова: ужасяващо хубаво. Всичко бе толкова фино, мощно и красиво, че ужасяваше.

Върнахме се у дома след концерта и се любихме прави, едва прекрачили прага. Без да й сваляме роклята, разбира се.