Фабио Воло
Още един ден (15)

14
Играта

Цяла сутрин носих нейното ухание върху себе си. Харесваше ми. Нарочно не се измих. С парфюма й върху мен имах чувството, че и мъжете се отнасяха по-вежливо към мен от обичайното.

След като я изпратих, се поразходих, а после се настаних в „Лотус Лаундж Кафе“ на ъгъла на Клинтън Стрийт и Стантън Стрийт. Червен под, дървени маси и столове, всички с различни форми и цветове, а в дъното на заведението — книжарница. И тук беше пълно със сами хора — четящи, пишещи, мислещи, гледащи навън през витрината. Не помня да съм виждал някога само момче в кафене в моя град в Италия. Тук това е нормално. А в Италия в кафене се отива или за едно светкавично кафе на крак, или с приятели. Тук могат да стоят с часове пред лаптопите си и да работят, а когато им падне батерията, да ги включат в контактите на стената без дори да искат разрешение. Пих кафето с поглед, вперен навън. Небето бе притъмнено, тази сутрин нямаше слънце. Пленяваше ме гледката на минаващи хора по улицата, почти всички с чаша с кафе в ръка, на движещите се на колело с преметнати чанти през рамо, на жълтите таксита, на колите с толкова мощни двигатели, че звучаха като кораби. Все едно бях на кино. Все едно бях във филм. Изпратих съобщение на Силвия: „Любих се. С нея, този път.“ Две минути по-късно ми позвъни. Хубаво си поприказвахме, надълго и нашироко. Ако беше някой приятел, щеше да подхване подробности за физическите й дадености, как се чука. Силвия обаче искаше да узнае как се чувствам, какво сме си казали, дали ми харесва все така както преди, променило ли се е нещо. След като й казах всичко, по гласа й разбрах, че се радва за мен и е с мен. Усещам го, когато е така. Помня, че преди да затвори, ми каза: „Иска ми се да съм там днес, за да ти видя изражението на лицето“.

По едно време в заведението влезе приказно хубаво момиче. Светла кожа, тъмна коса, червени устни. Говореше с френски акцент. В едната ръка държеше черно кученце. Мъничко. Подобна гледка и грубиянин като мен може да разнежи. За да си вземе кафето и да плати, остави кученцето на земята. Секунди по-късно то се изпишка на земята. Момичето се извини и понечи да избърше напишканото със салфетки, но барманът се намеси и й каза да не се занимава, защото той ще се погрижи. Спомних си за един път от детството ми, баща ми вече ни бе напуснал, когато баба ме заведе у една приятелка и ми извести, че там ме чака изненада. Когато пристигнахме, бабината приятелка ме заведе в двора зад къщата й: там заварихме кашон с малки кученца вътре.

Баба ми каза:

— Избери си едно.

Не знаех как да постъпя, приискаха ми се и четирите. Направо ми бе невъзможно да реша, та в един момент баба каза:

— Джакомо, какво чакаш? Не можем да вземем всички, избери си едничко.

Идеше ми да й отговоря: „Сигурна ли си, че не можем? Мънички са, има място у дома“.

В края на краищата едно от четирите направи опит да превали стените на кашона, скачайки и падайки по гръб. Взех него. Не аз избрах кучето си, а то избра мен. Беше мъжко, кръстих го Коки. Само че майка ми не го искаше у дома, защото цапаше пода и го драскаше с ноктите си, та се наложи да го настаним у баба, макар да си беше мое. Аз впрочем бях почти през цялото време в нейната къща, така че нищо не се промени кой знае колко.

Помня как няколко дена след като го преместихме у баба, Коки се изпишка в кухнята. Щом го видя, баба се втурна към кучето, хвана го за врата и като с парцал избърса с него напишканото. Подсуши мокрото с главата му. Аз ревнах. Ами не бях виждал баба си да върши подобна жестокост, изненадах се. По-късно ми обясни, че го е направила съзнателно: за да покаже на животинчето, че така не може да се прави. Спрях да рева, взех Коки на ръце и му казах повече да не ги върши тези работи. В мое присъствие повече не съм я видял да го прави, но не е ясно, когато не съм бил у тях, дали е повторила и потретила. Та, сега и на мен ми идеше да кажа на момичето от кафенето да избърше напишканото с муцуната на кученцето си, а не със салфетките. Чудя се как ли би реагирала?! Нищо не й казах, разбира се, и си тръгнах.

Започна да вали. И то силно. В Америка, когато вали силен дъжд, употребяват следния израз: it’s raining cats and dogs. Валят котки и кучета… иди ги разбери американците!

Исках да се скрия от дъжда и попаднах под навеса на едно кино — „Съншайн“ на Ийст Хюстън Стрийт. Беше десет и половина сутринта, а в единайсет беше първата прожекция. Сутрешно кино: чудно! Купих си билет и влязох. Усещах уханието на пуканки, но по това време на деня ми се догади от него. В началото бях съвсем сам в залата. При започването на филма вече бяхме петима.

Помня учителката си по английски да ми обяснява, че сред най-лесните начини да научиш един чужд език е да ходиш на кино или на театър, макар в началото да не разбираш нищо. Тази теория явно беше популярна, защото в салона всички бяхме чужденци.

В списъка с неща, които обичам да правя, добавям и това: да ходя на сутрешно кино.

Като излязох от киното, на телефона си имах съобщение от Микела: „Имам обедна почивка към два, да обядваме заедно, ако искаш. Имам едно предложение за теб.“

Минах за момент през хотела и после се срещнах с нея. Пред хотела срещнах Алфред, който за обичайния долар ми разказа един виц — първия от вицовете му, който схванах:

— Един мъж отива при своята лекарка и й казва: „Извинете, докторе, имам проблем. Постоянно ми е надървен, двайсет и четири часа в денонощието, какъв лек ще ми предложите?“ А лекарката се усмихва и отвръща: „Вито, предлагам подслон и хиляда долара на месец…“

Микела ме заведе в някакъв ресторант, в който продават прежда и всякакви пособия за плетене. Магазинът е и бар, предлагат храна, но основно е магазин, в който желаещите сядат и плетат. Пият, ядат, бъбрят си и междувременно си изплитат по един пуловер, по един шал или нещо друго. Има и мъже, които плетат като бабички. Името на заведението е „Пойнт“ и се намира на Бедфорд Стрийт.

Размислих се за баба: като бях малък, вечно беше с плетка в ръце, плетеше постоянно, чак пожелах да ми покаже как се плете и нещичко даже научих. На една от масичките в заведението имаше две игли с вече започната плетка и който желаеше, можеше да продължи с работата. Когато казах на Микела, че мога да плета, тя ме принуди да изплета малко. Бавен бях, но помнех как се прави. После седнахме да обядваме.

— Какво прави тази сутрин?

— Ходих на кино.

— Един от следващите дни бих могла да си взема свободен ден и да обикаляме из града, ако искаш. Как ти се струва?

— Струва ми се добре, естествено — тук съм заради теб, забрави ли?

— Обичам да ми го казваш.

И ето че докато ядяхме бейгъли с cream cheese and tomato, тя ми отправи предложение.

— Помниш ли онзи ден, като говорихме за това, че когато искаш да изживееш тръпката си с даден човек, без да се обвързваш, този човек се влюбва в теб, а ако пък се чувстваш добре с него и му го кажеш, той бяга?

— Разбира се, че си спомням. Проблемът на века е това.

— А помниш ли, че каза как често сам се възпираш и цензурираш, защото, ако се отпуснеш, може да те разберат погрешно?

— Да, помня, разбира се.

— Ами на мен ми беше много хубаво с теб снощи, всъщност винаги ми е било добре с теб. Колкото и абсурдно да звучи, още преди да се запозная с теб, когато се срещахме в трамвая.

— Отнася се и за мен.

— Добре, тогава имам едно предложение за теб.

— Трябва ли да се тревожа?

— Не, това е… дяволия, игра. Обичаш ли игрите?

— Да… Зависи, де.

— Колко дена ще останеш тук, в Ню Йорк?

— Още девет дена.

— Добре, за да избегнем самоцензурирането или уплахата поради внимание от страна на другия, на мен ми хрумна нещо.

— Стреляй.

— Да се сгодим.

— Как така да се сгодим?

— За времето, което остава. Предложението ми е да се сгодим и, както и да потръгне, след девет дена да се разделим. Предлагам ти годеж с краен срок. С отчетливо изписана дата на давност.

— Годеж с краен срок?

— Да: сгодяваме се, но отсега решаваме, че както и да се получи, ще се разделим. Още няколко дена си в Ню Йорк. Ще се заемем един с друг, ще се грижим един за друг, ще правим всичко, което ни се прави и с настъпването на деветия ден се разделяме. По този начин няма да има място за недоразумения. Каза, че ти се иска да обичаш някого, да се отпуснеш, да подаряваш цветя, да пишеш стихове и тем подобни, но не го правиш, защото се страхуваш да подведеш някого, а ти впоследствие да си промениш мнението… Всички тези неща, ако искаш да ми ги дадеш, ги приемам, и ако аз искам да ти ги дам, искам да имам възможност да ги направя. Така и така сме двамата тук и сега, така и така ни е добре, защо да сведем общуването единствено до вечери и чукане? Да оставим отворена възможността за изразяване на чувствата. Може да ти се струва глуповата подобна игра, но може и да се окаже забавна — кой знае? Обвързвал ли си се с някого, знаейки предварително крайния срок на обвързването? Не е само чукане, не е ще те обичам цял живот, ами е трети вариант да бъдем заедно. Какво ще кажеш? Да опитаме, какво има да губим? По-добре, отколкото да станем обикновени познати… Не се налага да изграждаме връзка, а да я изживеем с взаимната си свобода. Да видим дали ще сполучим, дали ще успеем да вземем всичко, което другият има за даване. Усетих, че двамата с теб си приличаме, затова ми хрумна тази идея. Една уютна територия, която да опитаме, да изследваме. Да изживеем нещо, което е и на двама ни. Би било жалко да го пропилеем. Винаги е вълнуващо да срещнеш сродна душа. Доколкото успях да разбера, за мен ти си такъв. С теб почувствах заряда.

— Какъв заряд?

— Ами хармонията, единомислието с някого. Избирателния афинитет. Това, което с други хора не успяваш да усетиш с години.

Не знаех какво да кажа.

— Добре, аз трябва да тръгвам, а ти си помисли… чао засега, до после.

Целуна ме и си тръгна. И аз отново се намерих катапултиран в дълга разходка, отдаден на размишления за играта. Смисълът ми убягваше. Каква нужда имаше да се сгодяваме или обвързваме? Достатъчно е да изживеем момента и толкова. Но пък Микела не е глупава. Щом ми предлага подобно нещо, значи има нещо предвид. Сетих се, че сутринта й бях казал:

— Слушай, не искам да те плаша, но те усещам много близка, някак отвътре ми идва да съм с теб, снощи, когато се къпахме заедно и после, когато се любихме, имах чувството, че винаги съм те познавал. Никога не съм изпитвал подобно нещо. Но не искам да те плаша. Дори ми се прииска да сляза и да ти купя цветя, като се събудих, наистина, но се възпрях — да не би да ти дойде твърде много.

— Това с цветята — отвърна Микела — е нещо, което или правиш, или не го споменаваш дори. Що се отнася до изплашването, ако бях някоя, дето се плаши, ти нямаше да си тук. Права ли съм? Хайде, престани с тази самонадеяност.

— Самонадеяност? Кога съм бил самонадеян?

— Самонадеян си. Откакто си пристигнал, не си спрял да ми казваш да не се страхувам, да не изпадна в паника. Първата вечер например, когато излязохме да вечеряме, ми каза, че си дошъл тук, защото си искал да ме видиш отново. Прекрасно изречение. Вълнуващо, зарадва ме. Защо веднага след това ти трябваше да добавяш да не се стряскам, да не се тревожа? Ето, и сега ми казваш да не се паникьосвам. Самонадеян си. Мислиш, че трябва да обясняваш на другите нещата, мислиш, че трябва да ги защитаваш, да ги закриляш, да ги предупреждаваш. Изглежда като мил жест от твоя страна, но всъщност това е поведение на човек, който страда от комплекс за превъзходство.

— Комплекс за превъзходство?

— Имаш си работа с възрастни хора: всеки решава за себе си. А ако някой впоследствие пострада, означава, че е имал нужда да се учи и опитът ще му бъде от полза. Това не означава да не се интересуваш от другите, но и не значи да се тревожиш твърде много за тях. Заради собствените ти страхове, впрочем. Защото ти си този, който се страхува. Не зная защо ме интригуваше, когато те виждах в трамвая. Но не всичко, което изживявам, произлиза от рационален избор. Интригуваше ме. Точка. Сега обаче имаме възможността да решим какво да правим. Животът не е това, което ни се случва, а това, което правим с и от случващото ни се…

— Мисля, че затова съм тук. За да се науча да живея с повече спокойствие. Харесвам те, Микела. И няма да добавям да не се плашиш.

— И аз те харесвам, Джакомо.

Микела беше неизменно пряма с мен. Както Силвия. Но тази жена ми харесваше по друг начин. Може би играта, която предложи, имаше за цел да ме накара да се отпусна и да правя всичко, което ми се иска. Може би го предлагаше заради мен, не заради нас. Или пък беше само игра, но за мен беше чудесно, защото, докато бях там, ми дойдоха какви ли не желания. Имах желание да правя любов, да я докосвам, да я подушвам, да усещам тялото й под моето. Да държа разтворена ръка под гърба й и да усещам костите й, докато се извива. Имах желание за впечатления, за въздишки, за споделености, смях и прошепнати думи. Желание за внимание, нежност, милувки. Желаех да нашепвам в ухото й колко много ми харесва. И желание за целувки. Исках да я целувам. Винаги. Да оставам с нея в леглото, след като сме правили любов, да се изпотяваме заедно, да ядем заедно плодове, да се смеем на света. Да, исках да се отдам всецяло на усещанията си, без да меря думите, жестовете, оказваното внимание. Без да се налага да се самоцензурирам или въздържам. Свободен да бъда това, което искам. И по-добър избор за целта от Микела нямаше. Просто трябваше да изживея оставащите дни заедно както най-много ми се иска, без да се страхувам да не разочаровам някого, без страх от нуждата да бягам. Чудно: с игра като тази нямаше място за недоразумения и нямаше нужда да давам обещания.

Мисълта, че както и да се развият нещата между нас, всичко ще продължи само девет дена, някак ме успокояваше. Всеки от нас, поне веднъж в живота си, е срещал човек, с когото веднага се е почувствал близък и свой. Някой, който говори на същия език. Човекът, който кара всичко да бъде лесно. Че Микела беше този човек за мен — това го бях разбрал още първата вечер, когато й казах, че никога не съм вършил подобна лудост заради жена. Казах това изречение и веднага съжалих, защото можеше и да не го казвам, някак беше излишно, защото онова, което имаше между нас, не се нуждаеше от обяснения.

Изпратих й съобщение: „От този момент нататък ти си моето момиче. Играем.“