Фабио Воло
Още един ден (16)

15
Правилата

Вечерта аз и моето момиче излязохме на вечеря. Микела ме заведе в „Лъки Страйк“ на Гранд Стрийт. Обсъдихме играта и решихме, че й трябват правила. С най-голяма лекота и с ирония измислихме следните:

През дните ни заедно всеки един от двамата обещава да прави каквото му се иска. Всичко изживявано се споделя, защото принадлежи и на двамата.

Ако единият направи нещо, което не се хареса на другия, веднага се реагира. Без стратегии. Пълна свобода.

Забранено е да се използва израза „завинаги“. Завинаги е илюзия. Ние сме за сега, за настоящето.

Забранено е да се сдържа чувство или да се самоцензурираме: както и да тръгне, както и да протече, след девет дена се разделяме.

Забранено е да се казва как сме, трябва да изживяваме и така да откриваме как сме. В началото на играта сме девствени и непорочни, сякаш ни е за първи път да сме обвързани с някого. И понеже всеки човек, който участва в нашия живот, ни дава всеки път различен образ и представа за нас самите, за които често не знаем, ще изживеем настоящата си връзка, без да носим бремето на предишни наши образи. Да живеем така, сякаш сме едва ли не на пикник. На пикник не се носи диван, кухня, легло и покъщнина. Да бъдем леки, да се съблечем от това, което сме били. Понякога се оказва, че не съзнаваме много неща за самите себе си, не се познаваме добре, но рисуваме себе си както се виждаме и както се усещаме. Ще осъзнаваме сами себе си само изживявайки.

— Мисля, че вече съм в духа на играта, защото, когато казваш, че както и да се развият нещата, ще се разделим, ми става мъчно — казах аз.

— Така е. Но пък сме по-спокойни.

— Откъде ти хрумна тази дяволия?

— Когато сутринта ми каза, че си се страхувал да ми купиш цветя, за да не стане прекалено, ми стана мъчно. Сега с тази игра нещата са съвсем ясни и няма да има проблеми.

— Права си. Дяволия, дяволия, но може и да проработи. А самата идея как ти дойде?

— Тъй като обвързването, връзката, двойките са ни болест, помислих си дали не можем да оздравеем, облягайки се на хомеопатичния принцип. Познат ли ти е?

— Чувал съм, но не много.

— Ами хомеопатичният принцип се състои в това да се вкара в тялото малка доза от онова, за което се смята, че създава даден проблем. Например за проблеми със съня ти се дават хапчета и минимална доза кофеин. Целта е да мобилизира организма сам да възпроизведе защитната си реакция.

Аха, значи, за да оздравеем от обвързването, вкарваме малка доза от него в живота си — едно мини обвързване?

— Точно така. Днес, докато пиех кафе, попаднах във вестника на интервю с терминално болен. Обясняваше, че откакто са му казали, че му остават малко месеци живот, започнал да изживява всичко по-интензивно, по-присъствено. Съзнанието за скорошен край го е накарало да отдава внимание на всеки един миг от живота си, на всяко едно усещане. Често живеем така, сякаш сме вечни и нехаем за миговете. В статията се казваше: В радостно търсене на усещания. Тогава аз си помислих, че и в една връзка употребата на „завинаги“ води до това да пренебрегваме малките моменти и да свикваме. Ето защо обвързването с краен срок ми се струва възможност да изживеем по различен начин срещата ни. Без страхове за бъдещето, без да поставяме помежду ни миналото си.

— А ако в дните, които следват, открием, че сме твърде различни?

— Ами така разговорите ни ще станат по-интересни. Или ще се разделим.

— Вярно е. А може и да успеем да минем отвъд различията.

Същата вечер в ресторанта правихме заедно любимо мое нещо: обсъждане на останалите двойки по масите. Направихме си въображаеми филми за обстоятелствата им, за любовта им, за това как се справят като двойка. Опитвахме се да разберем кой от двамата е по-влюбен, от колко време са заедно, дали и двамата са били съгласни да вечерят на това място или единият е принудил другия. Забавно е. Със Силвия често се забавляваме по този начин. Най-добрите коментари от обсъжданията се раждат, когато попаднем на двама, които не си говорят. Случвало ми се е да видя двойка, която една дума не обелва цяла вечер.

— Някои двойки са тъжни. Защо не се разделят?

— Защото, ако заедно не се чувстват добре, то поотделно се чувстват още по-зле. Жалко е, защото има много хубави неща в отношенията между двама души.

— Разводът.

— Любовник. Не, наистина. Има страхотни двойки. Важното е, мисля, да не се влиза в роля: приятел, приятелка, съпруг, съпруга.

— И какво хубаво има в живота като двойка?

— Взаимността, чувството, че принадлежиш някому. На мен например ми е приятно да познавам добре един човек — да го зная наизуст.

— Какво означава това? Ами рутината? Монотонността? Какво им е хубавото на тях?

— Не, не става дума за рутина или монотонност; става дума за това да опознаеш из основи един човек. Не зная как точно да го обясня — както се учат стихотворения наизуст в училище, в този смисъл.

— Е, това не го схващам.

— Е, ти пък — както се учи стихотворение. Нали знаеш как е изразът на английски? By heart, със сърцето…

— И на френски е така: par coeur…

— Ами този смисъл имам предвид. Да познаваш някого by heart, наизуст, означава, подобно на заучаването на стихотворение, да усетиш от присъщия му ритъм. Защото един човек е също като стихотворението: има си свой ритъм, свои моменти. Да познаваш някой човек наизуст означава да синхронизираш ударите на своето сърце с тези на другия, да се оставиш да бъдеш проникнат от ритъма на другия. На мен това ми харесва. Харесва ми да бъда близка с някого, да го допусна, защото по този начин човек поема риска да промени лекичко и себе си. Да се попромени. В една връзка не ме привлича това да бъдеш себе си, а смелостта да бъдеш и един друг себе си: себе си, когото иначе не би опознал никога. Харесва ми да обичам някого и да го зная наизуст като стихотворение, а стихотворението не се изчерпва — никога не можеш да го разбереш от край до край. Всъщност осъзнах, че, обичайки, опознаваш не друг, а себе си. Можеш да опознаеш някого дотолкова, доколкото можеш да опознаеш себе си. Ето защо ми се струва важно да съществува близост, интимност, когато се създава връзка: защото начинанието се превръща в опознавателно, екзистенциално пътуване. Подобно е на това, което казва твоята приятелка Силвия — за отварянето на врати… Разбираш ли?

— Хмм… Мисля, че да. А на теб какво ти сложиха във виното? Аз, че съм затънал, спор няма, ама и ти не се шегуваш. Затова ли не си с никого — защото си като Пенелопа — очакваща завръщането на своя мъж?

— Де да бях Пенелопа. Вярно е, че е чакала, но завърналият се впоследствие е Одисей. Помисли как се е чувствала с него. Какво ли е почувствала в прегръдките му. Вероятно си е давала сметка, че той я наблюдава, при все че е с гръб към нея. Тя е миела чиниите примерно, а той е бил на масата. Почувствала е погледа му върху себе си, усетила е любовта му. Почувствала се е обичана от невидим поглед. А сега какво: чакаш с години и накрая се намираш в един дом с някакъв, който и кранче не може да поправи или се преструва и не казва нищо дори когато нещата не вървят добре. Проблемът не е в това колко чакаш, а кого.

След вечеря се прибрахме. Беше петък вечер, на Микела се падаше да работи в събота. За идната седмица обаче бе обявила, че ще си вземе два свободни дена, за да сме заедно през цялото време.

Розето, което пихме, ни беше развеселило. Не бяхме пияни, ами пийнали. Както казват испанците: al punto, таман. Нали знаете онова усещане, когато се прибирате и свличате дрехите си, а после на сутринта панталоните са на земята с обърнати крачоли и всичко от джобовете е изсипано на пода. Ами нещо такова се случи, като се прибрахме.