Фабио Воло
Още един ден (21)

20
Сватбата (–4)

Ожених се една слънчева сутрин в края на април. Всеки би трябвало да постъпва по този начин: сватба, на която единствените поканени са младоженците. Паркчето, което Микела предложи, носеше името Джеферсън Маркет Гардън, на „Грийнуич“, между Шесто Авеню и Западна Десета улица. Не точно паркче, а градинка, пълна с цветя и растения. Имаше и малко фонтанче с плуващи рибки. На входа имаше две възрастни госпожи, седнали на дървена маса, които поздравяваха за добре дошли; на масата имаше картонено табло с изредени всички мероприятия, които се правят на мястото. Ден на цветята и децата например или литературно четене, или музикални концерти. Паркчето се издържа от дарения и доброволчески инициативи. Омайно място.

Седнах на една пейка и зачаках бъдещата си съпруга.

Бях облечен с чифт тъмносини панталони и небесносиня риза. Бях си сресал косата назад, както правеше дядо ми. Той използваше брилянтин, аз бях използвал нещо подобно на гел. Този ми дядо, с брилянтина, не съм го виждал никога. Баба ми е говорила за него. Винаги ми казваше, че работел много през седмицата, но дойде ли неделя, или както казваше тя, „празник“, си обличал елегантни дрехи, слагал си чиста небесносиня риза. Бръснел се най-внимателно и си решел косата назад с брилянтин. Баба ми каза, че още като момче правел така и че се влюбила в него от пръв поглед. Били на площада, чествали празника на селото. Забелязал я, доближил я и я поканил да танцува, тя отказала: не защото не искала, а защото ужасно се смутила заради вълнението, което изпитала. На всеки нов танц той отново отивал при нея и отново я канел. На седмия път баба склонила. От този момент нататък повече не се отделили един от друг. На следващата година на празника на селото вече били съпруг и съпруга.

В Джеферсън Маркет Гардън отидох с ясното съзнание, че искам да подаря на Микела незабравим спомен за преживяването. Спрях за закуска преди това, после купих цветя за букета. За свидетел избрах Ник Дрейк: извадих текста на една негова песен. Нямах представа кого е избрала тя.

Видях я в далечината да се приближава. Изправих се на крака. Ставаше дума за игра, но се вълнувах сякаш е наистина. Беше облечена в лятна рокля в сметанов цвят. В ръка държеше книга и някаква торбичка. Стигна до мен, усмихнахме си се. Това си беше нашият филм и много ни харесваше да си бъдем актьори — вживявахме се истински в ролите и се забавлявахме.

Когато човек се жени, обикновено си представя и вярва, че е завинаги. Макар това „завинаги“ да е утопия. Но трябва да вярваш.

Ритуалът беше кратичък. Запазихме мълчание за няколко минути, гледайки се един друг в очите.

— Нямам търпение да се оженя за теб — казах й.

— И аз за теб — отвърна тя.

Извадих халките и си ги сложихме един друг.

След това й прочетох думите на песента Time Has Told Me, която моят свидетел Ник Дрейк бе написал, а аз бях избрал за нея:

Времето ще ти каже

да бъдеш близо до мен,

да продължиш да търсиш,

докато нищо не остане скришно…

Тогава остави пътищата,

които те превръщат в това,

което не искаш да бъдеш.

Остави пътищата, които те карат да обичаш

някого, когото не искаш да обичаш.

Времето ми каза,

че като тебе друга няма,

лек за моя ум измъчен,

пълен със проблеми.

Времето ми каза

друго даже да не искам,

защото ден ще дойде,

в който океанът ни брега ще освети.

Трогна се Микела — усетих го. На свой ред изрецитира стих от Сонет 116: нейният свидетел беше Шекспир. С неин превод:

Да не издигам пречки и стени

пред брака на сърцата. Обич не е

това, което времето мени

или със остарелия старее.

Любов — това е в бури греещ знак,

негаснещ и в мъглите, вечно зрима

звезда е тя за бродещия в мрак,

чиято стойност е неизмерима.^[1]

Тя четеше, а аз напълно забравих факта, че бракът ни е на игра. Почувствах тия думи истински.

После се целунахме.

— Сега трябва да си кажем обетите. Аз моя го написах, докато закусвах тази сутрин — каза ми тя. Извади едно листче и зачете: — Приемам теб, Джакомо, за съпруг и ти предлагам да изживеем телом и духом дните, които ни остават заедно. Да се насладя заедно с теб на плодовете на своите решения, на своите мисли, на своите чувства. За дарове избирам това, което бях, това, което съм и това, което ще бъда. А ти — ти си това, което исках да се случи в живота ми. Твой ред е.

— Аз не съм подготвил нищо освен Ник Дрейк.

— Импровизирай.

Няколко секунди по-късно казах:

— С най-честни и лоялни помисли вземам теб, Микела, за своя съпруга за следващите четири дена. Обещавам да не ти давам обещания, а да живея и да споделям с теб способността да се обича и да те обичам по най-спонтанен начин. Ти си жената, с която съм се чувствал истински красив и онова, което съзрях у себе си покрай теб, не ще отмре.

Целуна ме.

— Здравей, съпруже мой — прошепна ми тя.

— Ако някой знаеше какви ги вършим тези дни, щеше да ни помисли за откачени и двамата — казах й.

— Тъкмо това е хубавото. Че си знаем само ние, че си го разбираме само ние. Какво ни интересува светът сега? Какво ни интересува мнението на хората, определенията им, оценките им? А и какво по-малко лудо от това да удържиш на обети, които си дал?

Отидохме да обядваме като съпруг и съпруга. Избрахме „Кац Деликатесен“ на Хюстън Стрийт. Ядохме страхотни сандвичи с гигантски кисели краставички и пържени картофи.

Следобед се посветихме на разходка, по време на която най-неочаквано се озовахме пред магазина с евтините дискове.

— Да си купим диск за саундтрак на сватбата ни — предложих аз.

Спряхме се на Луис Армстронг и Ела Фицджералд. И на двамата ни се стори уместно по случай брака ни да си вземем диск на двойка. По отношение на музиката Микела ми имаше пълно доверие. Изкуших се да купя албума Porgy and Bess на Джордж Гершуин, но единствената песен, която и беше позната от него, беше Cheek to Cheek и я нямаше в албума. Тъй че си взехме диска Ella & Louis. A Cheek to Cheek от този момент нататък се превърна в нашата песен.

По пътя за вкъщи попаднахме на една църква на Източна Трета улица. Влязохме, седнахме вътре. Най-мълчаливо. Не зная за какво мислеше Микела, но аз мислех за доста работи: за нас двамата, за майка ми, за баба ми, за Силвия, за кучето ми и за куп други хора. Станахме и на път към изхода Микела се спря пред една статуя на мадоната: свали си пръстена от ръката, свали и моя и ги пъхна в процепа, където се пускат пари за свещи. Взехме си две и ги запалихме. И дума не казах, съгласен бях с нея. Погледнах я в един момент и всичко останало в съзнанието ми избледня. Сякаш извън тая църква свят не съществуваше: гледах я, без да се тревожа, че е абсурдно да се чувстваш по този начин с някого, когото познаваш от съвсем скоро. Задържах се така няколко секунди отвъд всяка рационалност. И когато тя обърна глава към мен и ме погледна право в очите, кожата ми настръхна — част от секундата, препълнена със сила, с присъственост.

Излязохме от църквата и дневната светлина ни застави да притворим очи.

— Хубава църквичка, нали? — казах й.

— Да. Често влизам в църква. Знаеш ли, че дипломната ми работа е върху иконографията на мадоната през Средновековието?

— Интересно… един ден ще ми обясниш за какво говориш. А вярваш ли в Бог?

— Агностичка съм.

— Агностичка? Какво точно означава?

— Агностик е този, който твърди, че не знае със сигурност дали Бог съществува; или поне, че не е в рамките на човешките възможности да постигне окончателен отговор за съществуването на Бог. А ти вярващ ли си?

— Аз сега си дадох сметка, че не съм наясно дали вярвам или не. Като малък бях, да, после за известно време не, след което вярата ми се възвърна. На периоди съм. Като бях дете, ми трябваше съвсем малко, за да преустановя вярата си в Бог. Отмъщавах си. Само си помисли: по едно време спрях да вярвам, понеже нямах косми на срамната кост. Вярата ми е на пресекулки.

— Е, космите по срамната кост са си добър повод да изгубиш вяра. Твоето обаче се казва олигопистия — несъстоятелна вяра, нетрайна, маловерие.

Погледнах я озадачен.

— Добре, добре, спирам, преди да ти е рукнала кръв от носа. Да изпием по едно кафе.

Вечеряхме у дома и останах да спя при нея. Първа брачна нощ с моята съпруга! Целувахме се, милвахме се, прегръщахме се, но не правихме любов. Удостоихме се с внимание, потопихме се в океан от нежност. И заспахме един върху друг — аз върху нея.

На сутринта, ей така на шега, подхвърлих:

— Значи си е абсолютна истина, че женените не правят любов.

Малко дни оставаха до раздялата ни. Както за Пепеляшка, и нашият танц, цялата ни приказка щеше скоро да достигне своя край.