Фабио Воло
Още един ден (6)

5
Бивши (понякога се завръщат)

Понякога излизам на разходка и ми се приисква да се пъхна в някоя книжарница. Да вляза и да прекарам там известно време: да подържа някоя книга в ръце, да я разлистя… действа ми отпускащо. Става ми някак хубаво. Освен това ме кара да се извисявам в собствените си очи — да се чувствам по-начетена и интересна личност, отколкото всъщност съм. Ако кръстосам поглед с някоя жена, отправям лека и деликатна усмивка — това ми е обичайното. В книжарница се чувствам привлекателен, това е. Рядко общувам и обичам да се мотая нагоре-надолу с книжки в ръка. Истината, разбира се, е, че дори в книжарницата, сред хора, пак се чувствам сам. Защото там връзката не е между хора, а между книга и книга. Тъй че винаги сме си леко с гръб един към друг в книжарницата.

Един следобед, както си четях увода на едно есе, чух глас да изрича името ми: „Джакомо“. Вдигнах поглед от книгата и кого да видя: Камила. Моята бивша. Единствената, която приемам за такава, при все, че бяхме заедно едва две години. Плюс-минус. Преди нея съм имал малко гаджета и майка ми до една не ги одобряваше.

От деня, в който се разделихме (в който аз се разделих с нея, по-точно), повече не сме общували. Зървали сме се тук-там няколко пъти, но крадешком, и грижливо сме се избягвали. Помня как веднъж я видях да се прибира с колелото, беше късно вечерта. Неочаквана среща. Скрих се зад една кола, откъдето тайно я наблюдавах. Тя беше прелестна — каквато винаги е била в моите очи. Тогава изглеждаше щастлива. Мина покрай мен с колелото и се отдалечи, а аз останах неподвижен и безмълвен във вечерния мрак. В последвалата нощ не спах добре, бях превъзбуден. Заради нея ли, не знам, но на сутринта се събудих с температура.

Та, онзи ден в книжарницата Камила не само се озова пред мен, но и ми проговори.

— Здравей, Камила, какво правиш тук?

По-глупав въпрос не можах да измисля.

— Търся една книга. Няма да повярваш, но ми се струва, че… както и да е… няма значение… Как си?

— Добре съм.

Гърлото ми беше пресъхнало. И кой знае как е изглеждало лицето ми. И двамата бяхме смутени. По-видно не можеше да бъде.

След пауза от няколко секунди тя каза:

— Трябва да тръгвам. Ще ми дадеш ли телефона си, че съм го изгубила? Нямам намерение да ти досаждам, де…

Дадох й телефона си. Постави на място книгата, която държеше в ръка и се изнесе. Проследих с поглед излизането й от книжарницата. На няколко пъти се сещах за нея през деня след това. И на следващия. Като се събудих и си включих телефона, заварих съобщение от нея. Много обичам сутрин, като си включа телефона, да получавам съобщения. Толкова обичам, че понякога изпращам съобщения вечерта на този и онзи, след което си изключвам телефона и на сутринта получавам отговорите. За да си подсигуря отговори, изпращам съобщения, завършващи с въпрос. Изпращам въпроси към света.

Онази сутрин на телефона ме чакаха три съобщения. Едно от Силвия, едно от Досаданте и едно от Камила. Като нито едно от трите не беше в отговор на мое, изпратено предната вечер: тия тримата ми бяха писали по собствена инициатива. Съобщението на Данте беше кратко: „По бира довечера?“

Съобщението от Силвия съдържаше електронен адрес.

Тутакси й се обадих.

— Какво си ми изпратила?

— Имейл на Микела.

— И откъде го взе?

— Имах малко свободно време и порових в интернет за адреса, който ми даде; излезе ми асоциацията и там в сайта намерих нейния личен имейл. Ако желаеш, можеш да й пишеш.

— Мразя те.

— Ако не й изпратиш имейл, и аз ще те намразя.

Явно бе забелязала промяна в мен покрай Микела, защото никога не бе имала подобно отношение към жените около мен. Някаква женска интуиция. В жените наистина има нещо странно, паранормално. Те винаги усещат, например, от коя трябва да се ревнува. Да речем, явява се приятелката ти на работното място, а там има поне десет жени. Сред тия десет ти си падаш по една-единствена. Амиии… вечерта у дома ще те поразпитат тъкмо за тази. Първоначално си мислиш, че си прозрачен и предвидим. И няма какво да се направи — жените не бъркат, няма такъв случай. Та, в даден момент, прямо и най-безсрамно ти сервират въпроса дали си падаш по въпросната една, а ти започваш да се оправдаваш, че тя не е твоят тип и прочее: „Да, хубавелка е, глупаво е да твърдя обратното, но не ми харесва, не е моят тип“. Използваш всички словесни ресурси, за да успокоиш гаджето си… иначе е много вероятно, докато сте правели любов, да си мислил за тази от службата. Както по време на оралния секс, който правиш с приятелката си, под планината от коси да виждаш другата — колежката от службата.

Ако пък се случи да сбъркат с интуицията и досега не си бил забелязал жената, от която безпричинно ревнуват, тя автоматично става обект на интерес: започваш да я виждаш в различна светлина. И започва да ти харесва. Опасна работа — жените могат да предвкусят вкусовете ти.

— Силвия, сутринта намерих три съобщения на телефона си: едно от теб, едно от Данте и третото — знаеш ли от кого беше? От Камила.

— Аха, още с нея си губиш времето, ми браво. Ако продължаваш да дълбаеш в тая история, смятам да мина отгоре ти с колата.

— Не, бъди спокойна.

Съобщението на Камила имаше следния текст: „Камила е, би ли се обадил, когато прочетеш това съобщение?“

„Какво ли иска?“

Размислих се. С Камила се разделихме, или по-право аз я оставих, защото открих, че ми изневерява. Помня всичко, все едно онази нощ, в която се случи, беше вчера. Помня лицата ни, думите, гласът й, който ми казва: „Нека ти обясня“. Когато ми каза, че излиза с някаква приятелка, гласът й ми се стори странен. Без да зная къде са ходили, реших да я причакам пред входа й — отклик на вътрешното чувство, че нещо не е наред. Помня, че се чувствах малко глупав да стоя там, в колата, без да знам дали се е прибрала вече или не. Както и да е, завардих като в полицейските филми. Тя се появи към един и половина. С някакъв тип. Съвсем не беше приятелката й. Приятелят беше мой и името му беше Андреа. Моят си приятел — от времената на: от теб ми стана зле, мутра на прасе, не ме заболя, защото си змия; ако ти се спи, при дядо си върви, ако си жаден, при попа отиди, ако си гладен, при кучето върви; кой да каже, кой да каже… огледало. И хиляди други спомени и смешни случки от години наред, прекарани заедно — години от един друг живот. Андреа спря колата, двамата се отдадоха на дълга целувка и после Камила слезе. Каквото сторих и аз. Той ме видя, мисля, и мигом изфиряса, въобразявайки си сигурно, че в тъмното не съм го познал. Тя се обърна към мен с израз на лицето, който никога няма да забравя. Каза:

— Здрасти… какво правиш тук?

Винаги съм мислел, че ако ми се случи да разкрия изневяра, ще ме обхване бяс, ще започна да чупя, да блъскам и прочее; че ще се нахвърля и на нея, и на него. А единственото, което онази вечер пред дома й успях да изтърся, беше серия от:

— Защо? Защо? Защо? — отправени към Камила.

След което се разплаках и си тръгнах, без да ме е еня за опитите на Камила да ми даде някакви обяснения. Не пожелах да я видя повече. Приспособих се към общоприетите правила, които се спазват при раздяла на двама, живеещи в един и същи град. Както в песента на Лучо Батисти, постарах се да „избягвам местата, които посещаваш, които и ти познаваш. Необходимост да се избягваме се ражда, за да не се нараняваме повече.“ Освободих се от всички нейни вещи, понеже всеки поглед към тях ме пронизваше като с нож. Постарах се да не слушам песни, които сме слушали двамата. Пуловери, шапки, обувки: всичко отиде на боклука. Дори приключих с един любим парфюм, защото го купих при запознанството с нея и бях винаги с него, когато се срещахме. Едно-едничко правило ми се опъна и то е за „клин клин избива“. Поне в началото.

Камила просто ме постави в положение шах и мат: с нея ми бе отнето да бъда, за друга не исках и да помисля. В моята глава тя бе жената. Моята жена завинаги. Онази, за която вярвах, че съм опознал най-добре от всички други. Наистина мислех, че я познавам добре. Но явно е било на ниво навици, не и до нейния вътрешен свят. Всичките й мании ми бяха известни до една. Не зная сега как е, дали се е променила, но докато бяхме заедно, предпочиташе например винаги да спи от дясната страна на леглото. Което и да е легло — леглото в нейния апартамент, в моя или в хотела, когато ходехме на почивка. Винаги вървеше отдясно на хората — само и винаги от тази страна. Не помня случай да съм вървял от нейната дясна страна. Сутрин на закуска ядеше четен брой сухари или бисквитки. В метрото винаги сядаше в посоката на движението, а ако нямаше възможност за това, пътуваше права.

Камила бе първата жена, покрай която разбрах, че понятието голота има различно значение, когато е между мъж и жена: ако са решили да си легнат двамата голи, мъжът е чисто гол, а жената е по бикини, понякога по бикини и сутиен. Голо тяло означава голо, с бикини вече не е голо, а е с бикини.

Помня, че много обичаше да ми изстисква пъпките и черните точки. Не само по лицето: най-вече по гърба. И се случваше да го направи без предупреждение:

— Аааааауууууу! Ама какво правииш?!

— Знам, знам… но беше голяма — не можах да се сдържа.

В началото не мислех, че става дума за сериозна връзка. Тя открай време движеше в компанията ми. Един ден се целунахме тайно от останалите. И започнахме да се виждаме нелегално. След един следобед заедно вечерта имахме среща с другите от компанията, за да ходим на пица. През цялото време с Камила си хвърляхме погледи през масата и на няколко пъти да се разсмеем заради съзаклятничеството ни. По едно време й подадох скришом една бележка, на която пишеше мляс и означаваше целувката, дето нямаше как да й залепя пред другите.

Харесвах я, определено, но фактът, че я познавах отдавна, ме караше да мисля, че връзката ни няма да прерасне в нещо важно. Тъй че издържах около месец или нещо такова и излязох с една друга. Това, което се случи впоследствие, ме накара да проумея, че аз наистина харесвам Камила — точно нея. Една вечер бяхме в колата с приятелите и те взеха да изреждат начините, по които биха я изчукали. Ами открих, че се дразня. Една друга вечер пак бяхме заедно, но беше и тя. Лучано на всеослушание ме попита как върви с другата. Аз отрекох, че има друга, с което предизвиках всеобщ смях. Последвалата реакция на Камила ме накара да проумея, че, противно на впечатлението ми, става дума за важна връзка. Не каза нищо вечерта, само сведе поглед и се остави да бъде разсеяна от останалите. Но на следващия ден се обади на другата и й каза следното: „Ако си влюбена в него, добре — постъпи както намериш за добре. Но ако не си влюбена, остави го за мен. Чао“. И затвори. Хареса ми, помня го. Определено ми хареса. Не мога точно да кажа защо. Но след този епизод аз и тя официално станахме двойка.

След което се влюбих в нея до полуда, всеотдайно. И ми беше истински странно, че човек, когото познавам от години, се бе превърнал в обект на толкова красиво усещане. Една вечер едва не прецаках мотора на колата заради това, че я държах за ръка, докато карам: искам да кажа, толкова беше хубаво, че забравих да сменям скоростите, само и само да не я пускам… сума ти разстояние изминахме по този начин.

Когато открих за нейната изневяра, постъпих точно като дете: избягах от света, скрих се. И се приютих в писане. Със стремеж да си измисля друг, въображаем и по-добър, с главен герой, който прави добро и помага на всички, защото е специален, прави хората щастливи. Пишех, пишех, пишех… пишех без да спра. При първа възможност се притаявах в някое мое местенце, на сигурно, скрит за всички и всичко, и пишех, обърнал гръб на света. Сякаш светът беше миналото, а писането е малък безшумен кораб — моята машина на времето, който пътува към съвършен свят на бъдещето — свят, изграден от финес, толерантност и мир. Пишех и по този начин коригирах в съзнанието си действителността, за да може да ми бъде достояние; иначе ми беше враждебна. Листата на тетрадките ми преливаха от думи, хартията чак скърцаше, като прелиствах. Помня, че като дете съчинявах и пишех разни истории, в които главният герой притежава свръхсила: пишейки за него, бях повярвал, че самият аз притежавам свръхсили. Един следобед видях по телевизията някакъв тип, който огъва лъжичка за чай със силата на мисълта. Цял час после се мъчих да го направя. В резултат накрая взе да ми се привижда, че лъжичката леко се е огънала… А огънатият бях аз, всъщност: от изтощение.

Както и да е, писането се превърна в мое спасение. Също и четенето. Случвало ми се е, и още ми се случва чат-пат да изпадна в периоди на литературна булимия: периоди, в които чета много книги наведнъж. Една книга се оказва недостатъчна. Подхващам една и с нея зачитам друга, после трета… Ненаситност за нови истории и усещания. Съвсем сериозно: понякога ми се случва да чета три книги едновременно.

След злополучната вечер с Камила отказах да поддържам връзка и с Андреа — скъсах и с двамата злосторници. Засякохме се няколко пъти из града, но успявах да ги избегна и не се забелязвахме един друг.

Не очаквах подобна реакция от себе си, де. Мълчалива реакция, отдръпническа, примиренческа. Не изисках обяснение. Минаха години оттогава и тя все още беше с него, бяха си заедно. Какво можеше да иска от мен сега, чудех се. Бях надмогнал всичко, времето лекува, и въпреки това съобщението й от тази сутрин разбуни деня ми. Четири часа се готвих за обаждането. Накрая се престраших. Като чух гласа й, краката ми се подкосиха, обля ме гореща вълна, лицето ми се възпламени. Тя побърза да ме успокои — нищо тревожно, нищо не се е случило. Попита дали бих се съгласил на среща, искала да поговори с мен. Разбрахме се за аперитив след работа.

Позволих си да допусна, че се разкайва; че след толкова години е разбрала, че още ме обича; че се е върнал пламъкът в душата й, или нещо такова.

„А може и да си търси добро чукане, чисто и просто… както в доброто старо време“, това също ми мина през акъла.

Реших, че ако става въпрос за секс, ще приема. За да си отмъстя на оня, на Андреа, заради когото ме заряза. Майната му. Чукането ни с Камила винаги е било на ниво, наше си ниво. Въпрос на химия помежду ни, отвъд личните ни качества, проявления и заслуги. Поне така беше в началото. Камила се оказа от жените, които във Франция наричат femme fontaine, ще рече жени, които, стигайки до оргазъм, стават като фонтанчета — разпръскват ручейчета.

Представете си, че аз споделях всичко с Андреа. По едно време бях стигнал до извода, че аз съм го подтикнал да направи, каквото направи с разказите си. Факт, че всичко се попромени няколко месеца преди да разкрия за изневярата. Бях започнал да се съмнявам. Все не й се правеше секс, а в малкото случаи, когато го правехме, се проявяваше странна, че и го придружаваше с плач. Право да си кажа, не знам как не ми хрумна веднага. В периодите си на криза Камила започваше неистово да прави торти. Затваряше се вкъщи и готвеше, сякаш работи в сладкарница. Във въпросния злощастен период тя направо ме задръсти от торти. И от рога, както се видя. А аз бях един дебел и невнимаващ мъж.

Пристигнах в бара преди нея. Зачаках. Забелязах, че вече никой не поръчва кафе, каквото преди се поръчваше. Преди влизаш в бара и казваш или чуваш около себе си: „едно кафе“. Или най-много „едно макиато“. Сега за няколкото минути чакане чух: безкофеиново, американско, ечемично, в голяма чаша, в студена чаша, топло макиато, студено макиато, дълго, в стъклена чаша…

Аз не поръчвах, чаках Камила. И докато чаках, си написах солиден списък от извинения за Данте, в случай че без да искам, отговоря на някое от многобройните му обаждания. Да не ме завари неподготвен.

1. Вечер съм на курс по пилатес.

2. Станах член на Свидетелите на Йехова. Довечера имам вероучение… и между другото, ако ти е интересно, мога да ти разкажа в неделя сутринта (но задрасках втората част, защото имаше реална опасност да ми каже: „ОК, ще се видим в неделя рано сутринта“).

3. Ти не знаеш, но аз те обичам, това е истината, по дяволите… Още от лицея въздишам по теб. И предпочитам да не те виждам, защото ми е адски болезнено. А мислех, че съм го преодолял… Чао, кутренце.

Междувременно Камила се появи. Цели десет минути от началото на срещата ръцете ми бях влажни и изпотени, гласът ми трепери, гърлото го усещах пресъхнало. Цялата ми сила се изпари — като на Супермен под влияние на криптонит. Не можех да овладея емоциите си. По-добре да си бях набелязал какво искам да кажа на Камила, отколкото да драскам примерни извинения за пред Данте. А на мен ми се искаше да й кажа: „Здравей, Камила, бивша любов си ми навярно, но съвсем не ми е леко и се чувствам все така неловко“. Да си призная, видях я и си помислих: „Пак бих я треснал, да му се не види. Определено“.

След първите „как си? добре ли си? как е работата?“ дойде ред на две разтърсващи новини. Първата: с Андреа ще се женят.

Камила бе наистина минала история. И ето че въпреки това се разстроих. Срещата очевидно не бе, за да ме кани на сватбата си. Очевидното бе, че искаше да се освободи от нещо, преди да се омъжи. Чувстваше, че помежду ни има недоизяснени неща: искаше да се изговорят и да се изчистят.

Камила беше пред мен. Толкова време мина, откак се разделихме, но нямаше как да се сдържа да не попитам защо го бе направила — защо ми бе изневерила. И дали някога е стигнала до разкаяние за постъпката си.

— Да, сбърках, държах се лошо. И нямаш представа колко ми беше мъчно. Но каквото направих, беше заради теб и твоята ревност. Ти ме обсебваше, иначе щях да си остана с теб. Ужасно те харесвах, бях влюбена в теб. Опитах по всякакъв начин да ти го покажа, да те накарам да го разбереш, да ми повярваш, да се довериш, но постепенно разбрах, че аз нямам нищо общо: че не става дума за мен. Че не ревнуваш заради моето поведение. Аз по онова време водех живот на монахиня, едва ли не заради твоите паранои, страхове и фикс идеи. Накрая се превърнаха в разтворител за самотата ми. Да съм близо до теб ме караше да се чувствам още по-сама. Не желая да се оправдавам: не направих хубаво нещо, така е, но кажи, помниш ли часовете наред заедно, в които се цупеше и се дразнеше от мен? В които ми се гневеше? Когато ме хвана с Андреа, това бе едва вторият ни път. Още дори не бяхме спали заедно, само целувки. Чувствах се зле. Събирах сили и кураж да те напусна, но чаках твърде дълго, защото се страхувах. В същото време духом бях вече другаде. Затова всеки път, когато правехме любов се чувствах сякаш ти изневерявам. Всеки път с теб бе равносилен на изневяра. Вече бях разрушила всичко в съзнанието си. Толкова, че дори нямаше нужда да го откриваш по начина, по който се случи. С появата си онази нощ ти просто ускори хода на нещата и заедно с това пося у мен позицията на виновна и отговорна за всичко.

Знаех, че това, което казва е вярно. Но не й го казах. Прибягнах до мълчание в знак на отмъщение. Почти нищожно отмъщение, но все пак.

— Джакомо, виж, ще ти кажа нещо, което вероятно ще те нарани. Съзнавам, че е егоистично, но трябва да го направя.

— Искаш да правиш любов с мен за последно, преди да се омъжиш?

— Престани, става дума за сериозни неща…

А аз не знаех дали искам да го чуя това нещо. Достатъчно ми бе споделеното за естеството на връзката ни.

Тя запази миг мълчание, преди да заговори. После каза:

— Знаеш ли, докато бяхме заедно, преди да се реша на онова, което впоследствие направих, а именно да погледна към друг мъж, се случи нещо, което ме накара да проумея, че не искам да бъда с теб. Нещо важно, което така и не ти казах и което беляза живота ми завинаги.

Замлъкна. Очите й заблестяха и за секунди се изпълниха със сълзи. Нямах представа как да постъпя в този момент. Инстинктивно ми дойде да я прегърна, но не знаех дали е редно, дали ми е позволено, дали…

Нямах понятие за физическата граница помежду ни.

Все пак сложих ръка върху нейната.

— Камила, какво има?

Тя притихна с хлипанията, вдигна нос и каза:

— Джакомо, три месеца преди да се разделя с теб… аз направих аборт!

Почувствах се вцепенен, буквално: не проумявах дали новината ме разтърсва или съм абсолютно неспособен да се почувствам въвлечен. Дълбоко в себе си не долавях озлобление или нещо такова: цялата ми реакция: й физическа, и психична, бе разположена в ума ми, всичко бе рационално. Новината просто не преминаваше извън, не я усещах по-надолу от главата: не прекосяваше границите на защитните ми стени. Тя просто не ме докосна. Усетих се много повече ядосан, че не ми е казала своевременно, че го е скрила от мен, отколкото от всичко останало. Стана ми объркано.

— Защо не ми каза?

— Не зная, от страх. От една страна не исках да те замесвам, не исках да го знаеш — така решението си зависеше само от мен. От друга страна се опасявах, че ще поискаш да го задържа, а аз вече не те обичах. Ако трябва да съм докрай честна, при все че те харесвах, Джакомо, не бих допуснала ти да си баща на децата ми. Много ми беше трудно да преодолея всичко това. Нямаш представа колко сълзи съм проляла през онези години. В началото и най-малкият комплимент на хората ме караше да се чувствам зле. Чувствах се толкова мръсна, че на всеки комплимент ми идваше да отвръщам, че ме харесват, понеже не знаят всъщност що за човек съм. Важи и за Андреа: толкова дълго страдах, без да давам израз на страданието си пред него, без да разкривам причината.

— Каза ли му в крайна сметка?

— Не. Знаете само ти и Федерика. Беше ми неимоверно трудно да си простя, но бях и твърде млада, сбърках. Сега гледам напред. Когато те видях оня ден в книжарницата, си мислех за теб и че ми се иска да знаеш. Приех го за знак като се засякохме. Извинявай.

Задържахме се още известно време в бара. Но сменихме темата. Очите й си останаха зачервени до края. Гледах я, седнала пред мен, и постепенно осъзнавах колко е страдала, какво бреме е била за нея пазената тайна. Усетих се отново привлечен към нея. Но вече по друг начин. Знаех, че след тази среща повече няма да я видя. Но и знаех, че ще остане в мен завинаги — като едно от най-важните емоционални преживявания в моя живот, и за добро, и за лошо. Чак ми се прииска да й отправя оная патетична, извираща право от сърцето фраза, която често сама излиза от устата: „Камила, каквото и да се случи, винаги можеш да разчиташ на мен.“ Е, не я казах. Но я прошепнах на себе си. Произнесено мълчаливо, такова обещание ми изглеждаше по-искрено.

По пътя към вкъщи си помислих, че в онези години едва ли съм щял да се съглася за дете и че дори не изпитах чувство на вина, когато разбрах. Ужасна мисъл, типично по мъжки. Бях си направил и бърза сметка: сега щях да имам около десетгодишно дете. През последвалата нощ доста се повъртях, преди да заспя.

Ужасно звучи, но не бях разтърсен. По-скоро усещах дискомфорт, неуют. Изпитвах някакво раздразнение, както когато си вървял с подгизнали обувки и вечерта си легнеш, без да си измиеш краката. Бях като изтръпнал, нещо такова.