Фабио Воло
Още един ден (4)

3
Силвия

Преди няколко години със Силвия си обещахме следното: „Ако до три години никой от двамата не срещне любовта на живота си, ще си направим дете.“

Три години почти след като си дадохме обещанието, Силвия срещна Карло, омъжи се на бърза ръка за него и детето — момиченце, Маргерита, си го направи с него. Но си запазихме приятелството. Карло я ревнуваше малко в началото — нормално, струва ми се, но с времето разбра естеството на нашето приятелство и всичко се успокои. Хубаво е да имаш жена за най-добър приятел. Различно е. Всъщност, понякога е добре, понякога не чак толкова. Ако излезеш да пиеш с приятел и срещнеш примерно някоя мераклийка, не е проблем да зарежеш приятеля си и да си тръгнеш с нея — той ще те разбере, достатъчно е да му кажеш: „Утре ще ти разправям“, и твоят приятел мъж ще се радва за теб. С жените приятелки обаче е трудно да се получи така. Искам да кажа, че, ако ситуацията наложи да напуснеш срещата заради друга жена, става трудно. Те и между тях си са така. Не може да не сте чували един твърде познат отговор: каните случайна жена да си тръгне с вас, а тя: „Бих дошла с удоволствие, но не мога да оставя сама приятелката си.“ Между мъже просто е друго… изоставяте приятел заради жена, без да се притеснявате, че може да се обиди; напротив — по-вероятното е да допълни: „Удари едно и за мен“.

Един ден Силвия ме попита какво мисля за Карло. Казах й, че, ако на нея й харесва, аз съм щастлив. Никога не съм харесвал Карло кой знае колко, затова отговорих по този начин. За да съм по-точен, никога не съм го възприемал като мъжа, с когото Силвия може да даде най-доброто от себе си. Направих опити да се сприятеля с него, няколко пъти ходихме на мач заедно, но така и не се получи. И си останах приятел само със Силвия. Не ни беше трудно — през по-голямата част от времето той е на работа и често е в командировка. Истината е, че е посветен на работата си. Собственик е на текстилна компания и често му се налага да пътува в чужбина за по няколко дена. Силвия му помага в офиса, но преди всичко работи като майка на дъщеря им. Спря да работи и се отдаде на Маргерита по негово настояване.

Карло обича да се хвали с материалното си благосъстояние. Не носи портфейл, парите си държи в една щипка и когато плаща, разгъва едрите банкноти, за да стигне до по-дребните.

Притежава един куп ръчни часовници — повече от един за всеки час. Един куп слънчеви очила. Костюми, якета и различни аксесоари. Леките коли не се броят, естествено. Има си и яхта, или по-точно моторница, което е симптоматично за човек, по-заинтересован от бързината на пристигането, отколкото от самото пътуване.

Понеже зная, че обича да му се забелязват вещите и придобивките, всеки път като се видим му правя комплимент за нещо, което носи. Чувства се оценен. А аз всъщност се бъзикам с него — тънко, но все пак. Казвам му: „Много хубав часовник имаш!“, „Страшни очила!“, „Супер кола!“. Изумителното е, че той всеки път най-старателно ми благодари.

— Ей, какви готини очила имаш, Карло.

— О, благодаря.

Не проумявам защо някои хора благодарят за нещо, което притежават. На Карло ми иде да отвърна: „Като че ли ти си ги проектирал тези очила! За какво по-точно благодариш? Я се осъзнай малко!“

Със Силвия много се смеем на тези работи. Забавно е. Силвия ми е нещо като акробатично въже: когато съм весел и в добро настроение, танцувам отгоре й с цветен чадър, а когато съм тъжен и в лошо настроение, се улавям за нея.

Двамата имаме история — бяхме гаджета известно време: запознахме се и започнахме да излизаме. Но много-много не се справихме като двойка. Като приятели обаче ни се получи чудесно. Може да се каже, че аз и Силвия сме доказателство за това, че между мъж и жена може да съществува приятелство. И то след като сме преспали заедно. И без да го бяхме правили, мисля, че щяхме да станем приятели, но така нещата се наредиха пределно ясно — и двамата сме наясно, че между нас любовно-сексуална връзка не може да съществува, но като приятели сме си незаменими и се даряваме един друг с незабравими моменти и най-искрена обич. Обичам Силвия — за нея наистина мога да кажа: обичам я.

Не че беше толкова зле, когато ходехме. Проблемът всъщност беше, че твърде много си приличаме: бяхме еднакви като две винтчета, два щепсела, два ключа. Само три години по-рано обаче можеше да се превърне в майка на децата ми, а аз в баща на нейните деца — да сме родители на наши деца.

Запознах се с нея в едно заведение. Хубава, с дълга коса, висока, но не прекалено, с прекрасна усмивка. Разбираше се, че е симпатична, защото с всяко свое изказване разсмиваше приятелките си. Аз тогава бях в компанията на обвързания до няма накъде повече Силвио и също с Лучано, който е с по-други предпочитания — да го кажем така: сред групичка от мъже и жени Лучано ще се ориентира към мъжкаря на котилото. Да се спра на Силвия не ми беше особено трудно: приятелките й не бяха хубави. Още помня репликата на Лучано при вида им: „Не е ясно кой е виновник за катастрофата — те или трамваят.“

Бързо се насочих към нея, бързо я заговорих:

— Извинявай за безпокойството, днес имам рожден ден и искам да си кажа наздраве с теб! Дано не се натрапвам.

Силвия погледна приятелките си, които до една се подсмихваха. Като че имаше нужда от одобрение. Но вдигна чаша и откликна на моя повик за наздравица.

— На колко години ставаш?

— Ааа, за възрастта не се пита — отвърнах шеговито, — на трийсет.

Първите думи, които си разменихме.

После дълго си бъбрихме.

Аз подхванах редовната си серия от тъпизми, които редовно декламирах при завързване на разговор, но истината е, че с нея, колкото повече плямпах, толкова повече се отделях от образа си на Джакомо „завоевателя“ и се превръщах в Джакомо „аз-съм-искрен-надявам-се-да-ти харесвам-такъв-какъвто-съм“.

Още в началото си пролича, че е интелигентно момиче. Само няколко минути бяха нужни, за да се почувствам като глупак, и то до степен, че да си призная:

— Виж какво, нямам рожден ден, беше тактика… за да разчупя леда… Сърдиш ли се?

— Не… добре направи… щом ти е послужило да си преодолееш стеснителността… Пък и ако си кретен, добре е да стане ясно навреме.

— Не съм от стеснителните.

— Това ще го проверим впоследствие.

Беше пряма, ясна. По тази причина, след като правихме известно време любов и искрицата помежду ни не се възпламени, тя, която го бе разбрала, реагира, без да ни губи времето. Обясни, че ме харесва, че разбира, че и аз я харесвам, но че не сме един за друг.

Да си призная, и аз си го мислех, но нямах кураж да го кажа. Ако зависеше от мен, щях да се правя на ударен и лека-полека щях да започна да се изплъзвам — както правя винаги. И щях да лиша съществуването си от един прекрасен човек.

Не зная дали сред мъжете е разпространено да си траят, дори да е очевидно, че нещата не вървят. На мен със сигурност ми е присъщо. И още как: да се правя, че всичко върви по мед и масло, ми е запазена марка.

И така, няколко вечери след заминаването на Микела отидох на вечеря у Силвия. Бяхме трима — аз, Силвия и Маргерита. След вечеря сложихме детето да спи. Дърпа се известно време, поплака, но накрая заспа.

Със Силвия се настанихме на дивана и приказвахме цяла вечер. Дълго и напоително. Много ни беше хубаво. С нея не беше рядкост. Преди да заговорим на моята тема и да й разкажа за случилото се на летището, се заехме да обсъждаме нея и Карло.

— Онзи ден бяхме на вечеря, бяхме обичайните приятели плюс Патриция и Пиетро.

— Патриция и Пиетро?

— Да… Пиетро, приятелят на Алесандро — партньорът му на тенис.

— А, сетих се, да… Как така се озовахте на вечеря заедно?

— Патриция е приятелка на жената на Джорджо.

— Аха. А кой е Джорджо?… Да, добре, няма значение, давай по същество. Защо ми разказваш тези работи?

— Гледах ги цяла вечер — тя не спря да го прегръща, да взема ръката му в своята, да го нарича „любов“ и прочее… И им завидях, много им завидях. Двамата имат това, за което винаги съм мечтала, но което така и не успях да имам. Моят брак е провал.

Отношенията им с Карло бяха обтегнати не от вчера. През последната година и половина Силвия прави какви ли не опити да спаси брака им, но постепенно разбра, че усилията й отиват напразно. Бе проявила търпение с надежда, че кризата им е мимолетна, че ситуацията ще се окаже преходна. На няколко пъти опита да говори с мъжа си открито, но всеки път удряше на камък: той неизменно омаловажаваше нещата и упорито твърдеше, че между тях не съществуват сериозни проблеми и че не е нужно да си създават тревоги заради факта, че нещата са претърпели известна промяна. Тоест за него подобни ситуации бяха в рамките на нормалното. Защото всички бракове минавали през такива моменти.

— Скоро опитвала ли си да говориш с него?

Питах, но знаех отговора: Силвия далеч не беше от тия, дето си мълчат, само и само мир да има.

— Как ли не опитвах… но просто няма начин. Реакцията му е винаги толкова абсурдна, че чак смазва, блокира ме. Онзи ден след вечерята, за която ти казах, пак зачекнах темата, но на сутринта той си се върна към обичайното поведение, все едно не сме разговаряли. Всичко винаги си поема по обичайното русло. Имам чувството, че се блъскам в гумена стена. Съзнавам, че твърде често подхващам разговори за нещата между нас и също, че той го приема като нужда да се разтоваря — тоест не го приема сериозно. Онзи ден обаче му казах наистина всичко, каквото имах за казване. Казах му дори, че не го обичам вече и че ако съм с него, то е заради Маргерита.

— И той?

— За себе си каза, че ме обича и че е нормално хората да преминават през подобни кризисни моменти. Значи, омаловажава ме, критикува ме за какво ли не, а после ми казва, че ме обича. От едната крайност на другата.

— Критикува те и те омаловажава, защото сам той се чувства нищожен и има нужда да принизява другите към себе си.

— Оня ден направи опит да ме целуне и аз го отблъснах. Казах му, че нямам желание за него. Джакомо, ти разбираш ли, че от осем месеца не сме правили секс. Аз не мога да продължавам по този начин. Не го обичам вече, не мисля, че някога отново ще го обикна. Ненавиждам, когато ми казва, че „това е нормално“. Просто ненавиждам. Щастлива съм, когато е в командировка. Щастлива съм, че не е вкъщи, разбираш ли? Каже ли ми, че му предстои командировка, аз тутакси прелиствам календара, за да видя колко дни остават до заминаването му. И си лягам по-ведра с мисълта, че ще оставам сама.

— Колко време още смяташ да живееш по този начин в един дом с него?

— Не зная. Не е много лесно да го напусна. Маргерита е влюбена в баща си, обожава го, сърце не ми дава да ги разделя. Събужда се с него… как да я лиша от това? Не мога да си тръгна, а нея да я оставя тук. Това е абсурд. Чувствам се като егоист заради желанието да си тръгна. И е крачка, на която така и не се решавам — страх ме е, че дъщеря ми ще ме мрази заради това. А тя е всичко за мен, тя е моят живот. Изборът ми досега винаги е бил да търпя този брак, който вече не го бива, защото ми се струва по-малката злина, по-лесната за понасяне. Но напоследък никак не съм убедена. Нещо не издържам, ама хич.

— Силвия, слушай, аз мисля, че моментът е настъпил. Мина повече от година, откакто заговорихме за тези неща. Оттогава насам ти прави какви ли не усилия да спасиш този брак. Не ми е ясно как издържаш и откъде намираш толкова сили. Живееш с мъж, който изобщо няма уши за теб, а вероятно и за самия себе си. Явно така му е добре. Откакто си с него, а после и от появата на Маргерита, твоят живот коренно се промени. А неговият — как точно се е променил? Финансово, да, но иначе? Живее по начина, по който винаги е живял, прави това, което винаги е правил. Точка. Досега нещата вървяха криво-ляво, защото ти ги приемаше. Ти пренебрегна себе си в името на семейството. Пое всички отговорности на свой гръб. Е, докато я караш така, мислиш ли, че ще иска да си тръгнеш? Проблемите ви се заредиха от момента, в който ти пожела повече внимание от негова страна, повече участие в семейните дела, включително по отношение на дъщеря ви, не само на теб; това на него не му отърва. Какво направи последния път, когато ти повдигна въпроса? Подари ти часовник. Ето какъв е неговият стил на участие. И какви са му възможностите. Дай си нужното време, за да събереш сили и да се оттеглиш, но го направи. Без чувство за вина и прочее. Направи го. Ще бъде по-добре и за Маргерита, така мисля. Защото да има нещастна майка не е добър вариант за възпитанието й. Не си въобразявай, че детето не забелязва нищо. Децата всичко усещат.

— Зная, зная… Ако знаеш какво ми каза онзи ден, докато я слагах да спи… „Мамо, защо вече не се смееш?“ Сдържах си сълзите, но само докато излязох от стаята. После избухнах в плач. Колко пъти само съм плакала през тези месеци… Спохождат ме някакви нервни пристъпи. Случва се да се будя нощем и да не мога да заспя отново поради чувството, че се задушавам. Никога не ми се беше случвало подобно нещо. Държа се благодарение на Маргерита — тя ми дава сили. Една думичка от нея, една прегръдчица ми стига. Каже ми: „Мамо, обичам те“ и сърцето ми се разтапя.

Очите на Силвия се насълзиха.

— Уморих се, Джакомо, наистина се уморих, изтощих се, сили не ми останаха.

Прегърнахме се, тя си поплака. За да разтуша атмосферата, я попитах какво оправдание измисля, за да отказва на Карло, когато той иска да се любят.

— О, той не ме и моли вече, след всички тези месеци… При последния ни път се почувствах наистина зле, защото хич, ама хич нямах желание. Направих възможното да свърши по-бързо, по всякакъв начин му пречих да спира и да се разсейва. Ох, по-добре да сменим темата… кажи за Микела. Не бях и допускала, че би отишъл на летището заради нея. Каквото и да се е случило, знай, че добре си направил и добре си се справил. И си мислех, че онзи тип, с когото си я видял, може да е колега, примерно.

— Не, не… държеше се твърде нежно с нея. Целуна я по челото, като сядаше на масата.

— По челото, не по устата. Добре, какво смяташ да правиш? Така ли ще оставиш нещата?

— И какво да направя според теб?

— Седмици наред повтарях да я поканиш на кафе, ти така и не го стори. Сега тя замина и ти страдаш, че вече я няма в трамвая. Дните ти минават в мисли по нея. Може би следва да се запиташ защо мисълта за нея те кара да се чувстваш по начина, по който се чувстваш. Не е единствената жена, която те е заговаряла. С нещо задържа мислите ти — все има някаква причина. Съветът ми е да не се отказваш лесно. Два месеца вече ги обсъждаме тези работи.

— И какво да направя: да замина за Ню Йорк и да й кажа, че ми липсва?

— Все някакво обяснение за тази история си се опитал да намериш, нали?

— Знаеш ли какво ме държи за нея? Изпитах странното усещане, че винаги сме се харесвали, дори когато само се гледахме. Това е. В бара ми се стори, че и тя се вълнува. Такива неща си мисля, мисля и после ги отричам — казвам си, че си правя някакъв филм. Не направих първата стъпка от страх да не изглеждам като някой, който, усмихне ли му се мацка, веднага мисли, че му е навита. Такива типове са толкова много… Резултатът е, че жените вече не се усмихват. Погледите ни от трамвая, мълчанието помежду ни, следенето един друг, срещата в бара — всичко беше тъй хубаво, че се страхувах да не го разваля, да не банализирам всичко. Все едно сме се засекли на въртящата врата на някой хотел. Поздравяваме се, усещаме се, но се движим в различни посоки. Мислиш ли, че различните хора, които човек среща в различни моменти, създават различни, своеобразни отношения?

— Да, така мисля. В днешно време такъв като мъжа ми и на сладолед не би съумял да ме заведе.

— Добре, но представи си, че всичко е плод на моето въображение, на филм, който сам си въртя в главата… Съзнаваш ли какво би се получило, ако й се явя в Ню Йорк? Това, което трябва да направя, е да намеря телефонния й номер, да й се обадя и да я помоля да ми изпрати нейната филмова лента по случая, за да се види дали съвпада с моята: „Ало, Микела? Слушай, какво ще кажеш да си разменим филмовите ленти, за да видим дали поне малко си приличат, или филмите, които си правим и в които живеем ти и аз, са съвършено различни.“ Абе, може и да ти се стори странно — защото едва я познавам, все пак — но когато узнах, че заминава, ужасно се натъжих; а когато пък я видях на летището с онзи мъж, все едно заварвах съпругата си в леглото с някой друг. Не, много съм чувствителен в това отношение.

— Наясно съм, познавам те, но рано или късно ще трябва да се изправиш срещу проблемите си. Не може все да бягаш.

— От какво бягам?

— От собствената си крехкост. Изпадаш в паника всеки път, като се сблъскаш с нея.

— Какво да сторя?

— С течение на годините, и особено по отношение на жените, ти изгради някаква стена вътре в себе си. Виждам го. Така направи и с мен. Проблемът е, че издигайки стена, постепенно ти сам се превръщаш в такава. Стена, която може да се обходи, да се огледа от различни страни, но не и да се премине.

— Може проблемът ми да е, че никога не изисквам нищо от никого, а същевременно имам нужда от всички. Винаги съм се стремил да не разочаровам другите, да се вместя в техните очаквания, да не съм в тежест, да не огорчавам. Отраснах, изграждайки себе си спрямо очакванията на майка ми.

— Ти си сред най-сърцатите хора, които познавам. Лоялен си. За мен това е по-важно от всичко останало. И съм крайно любопитна да следя израстването ти. Израстването ни, всъщност. Представям си те след някоя друга година.

— И как ме виждаш?

— Ами сега например ми се струва комична твоята тотална дезорганизираност и хаотичност. На твоята възраст. Хладилникът ти е винаги празен. Картините ти стоят незакачени, в очакване да намерят място на стената. Често не знаеш къде си паркирал колата. Разпилян си. Нерядко си обезсърчен и без желание. А в последно време със сигурност си и отегчен.

— Това, което изтъкваш, е, мисля, естествена реакция срещу манията на майка ми за ред и подреденост.

— Все още търсиш жени, с които да прекараш нощта, следвайки указателя на мобилния си телефон. И все пак не си като другите. Ти си различен. Любопитен си, имаш творчески потенциал, пътувал си, отрано си се научил да се справяш сам, по някакъв начин си странстващ мъж, движещ се. Единственото, на което все още не си се научил, е на отношения с хората. С теб, заради теб се научих да поддържам известна дистанция; ако не го бях направила, и от мен щеше да избягаш. Трябваше време, за да се довериш. Но аз си зная, че рано или късно, ще пораснеш. Искам да кажа, че ще се научиш да управляваш и организираш живота си по по-ясен и подреден начин. С повече спокойствие. Винаги съм го мислела. Както мисля, че кризата, в която си изпаднал, цялостната апатия и заедно с това новопоявилият се интерес към Микела представляват някакви отговори за теб: врати, които ще се отворят и ще открият път към нова епоха в твоя живот.

— Врати? Къде според теб се намирам?

— Понякога хората, които срещаме по пътя си, са врати, или коридори, по които преминаваме. Микела например може да се окаже възможност в това отношение, път към някакъв изход. Може пък покрай нея да опознаеш своите лични ресурси за израстване.

— Силвия, ти ме познаваш, знаеш, че не съм от тия, дето ще хванат самолета и ще се явят при непозната само заради това, че мислят за нея.

— Ами вместо да бъдеш това, което винаги си бил, опитай по-различно този път: опитай да се държиш по необичаен за себе си начин. Сътвори един нов Джакомо — веднъж и завинаги. Има ли нещо, което да те вълнува, за което да мечтаеш в този момент от живота си? Има ли мисъл, която да ти носи радост?

— Знаеш отговора. Микела е единственото нещо, което ме тласка към мечтания. Защото усещането за нея ми е непознато, ново е за мен.

— Е, в такъв случай излез от рамките на обичайния си живот: щом тази жена те привлича, тя може би е врата, която трябва да отвориш. Извинявай, защо да не отидеш до Ню Йорк? Отиваш, уверяваш се, че си сбъркал и се връщаш. Какво толкова… Поне ще знаеш, че си опитал — това да не е малко.

— Добре, да речем, че отида до Ню Йорк, но какво ще се промени? Ще я открия — да речем ще се случи — и после какво? Нали аз съм си аз, нали си оставам същият.

— Напротив: така ще си поел риска да се почувстваш смешен в собствените си очи. Но ти явно предпочиташ да се откажеш, отколкото да се подложиш на подобно нещо. Твърде ти е рисковано.

— Тази жена е на трийсет шест години, не на петнайсет.

— Е, и? Какво променя това? Ти не познаваш жените.

— Значи, според теб не искам да отида от страх да не стана за смях?

— Точно така! Нужна е смелост, за да се изложиш на подобно нещо, да станеш за смях. А ти по отношение на жените никога не си имал смелост. Не успя да овладееш ситуацията с Микела и си готов да я зарежеш. Това за мъжа с нея на летището е просто извинение. Много добре те познавам. Кой знае какво друго извинение ще измислиш, за да оправдаеш бездействието си. Твоите прийоми са ми добре познати, разсъжденията ти, умствените механизми, чрез които възстановяваш обичайната логика на нещата.

Телефонът ми иззвъня. Данте.

— Силвия, познай кой се обажда.

— Данте?

— Мхм.

Зарадвах се, като го видях преди няколко дена, но оттогава не е спрял да ми звъни и да ми изпраща съобщения. Настояваше да се видим, пък аз нямах желание. Усещах, че нямаме много-много какво да си кажем. Вече бяхме твърде различни. Е, може и да се заблуждавах, но имам навика да не се виждам с определени хора заради начина, по който ме карат да се чувствам след среща с тях. Имам чувството, че ми изсмукват енергията, като консумиран се чувствам. И Данте беше сред този тип хора. А той толкова настояваше, че няма накъде. Дори се случваше да хитрее понякога и да се обажда от непознат номер. За да вдигна. Ясно ми беше, че е той и не отговарях. Мобилният ми телефон има опция за намаляване на звука. Казва се „тишина“. Натисна ли „тишина“ два пъти, линията се прекъсва; натисна ли веднъж, само звукът се отнема. Данте беше от хората, заради които честичко използвах въпросната опция — и в двата налични варианта.

— Не знам как да му покажа, че нямам желание да се виждаме. То жена е трудно да оставиш, пък какво остава за приятел… Как да кажеш на приятел: „Изоставям те“? Можеш само да се надяваш, че ще те разбере.

— Ако ти не му го кажеш сам, рано или късно ще му стане ясно. Право да си кажа, нямам представа как се изоставя някой от същия пол.

— Онзи ден запаметих номера му под друго име. Вече не е Данте, а Досаданте. Понякога екранът на телефона вече е изгаснал след иззвъняването, а той продължава да звъни, представи си; когато отново светне, тогава разбирам, че е прекъснал.

Погледнах Силвия по начин, който тя добре познаваше. По този поглед разбира, че предстои да кажа нещо сериозно и че не е шега.

— Ако не го направя, ще съжалявам ли, как мислиш?

— Ако не отговориш на обажданията на Данте?! — Но тя знаеше, че съм сериозен и затова добави: — А, имаш предвид Микела… Ами кой може да каже? Това му е хубавото на риска — че просто не се знае.