Фабио Воло
Още един ден (1)

В съня си отварям очи в къща на брега на морето; зная, че съм там, където съм прекарал нощта с жената, която обичам и двамата сме изживели часове на съвършено щастие. Нестихващ и неуморен, шумът от вълните е бил с нас през цялото време — озвучавал е първо безсънието ни, после е бдял над съня ни, над обгърнатите ни в топлината на прегръдката голи тела.

Но ето че се пробуждам в стаята на парижки хотел: било е сън, започвам да го проумявам, макар ушите все още да дочуват нежният плисък на морски вълни.

Какво море в Париж!

С помощта на тази неоспорима истина шумът от улиците на големия град лека-полека завладява слуха ми.

Седем и двайсет сутринта. Будилникът е навит за осем, тоест подранил съм със събуждането. Напоследък ми е навик да се събуждам по-рано и днешната утрин сякаш не е изключение… но и е: днес май си има причина. Снощи на пристигане бях твърде уморен заради напрегнатия ден и заради пътуването. Легнах си към десет, без да вечерям, и едва докоснал възглавницата, съм заспал. Когато си лягам, без да вечерям, е все едно спазвам диета и сутрин се събуждам по-спокоен — с мисълта, че мога да си позволя да хапна на закуска.

Как няма да се събудя преди будилника — та днес ми предстои важна среща. Най-важната в живота ми. Представа нямам какво ще се получи, но изпитвам особено вълнение — толкова загадъчно и пленително, че чак ме пренася назад във времето, в едни утрини, когато, рано-рано, по тъмна доба, ставах от леглото и се залавях да търся коледните подаръци, оставени у дома през нощта. Останах известно време в леглото, повит уютно в спомени. Само станах да дръпна завесите и си се върнах под завивките. Ужасно обичам уюта на пробуждането. Помага ми да се настройвам за предстоящия нов ден. Обръщам поглед към прозореца на хотелската стая: искрено съм възхитен от небето и от покривите на Париж. Навън е леко облачно — разни облаци и облачета сноват из небесната синева. Подреждам мислите си, оглеждам живота отстрани. Да, в ранните часове на утрото съм си особено близък — особено близък на себе си. Много повече, отколкото вечер на заспиване. Не че тогава не се случва да разсъждавам за лични работи — случва се, и то често; но с годините установих, че сутрин умея да проявявам повече доброта към себе си. Да съм по-спокоен. Тъй че използвам ранните събуждания, за да си полежа, да послушам шумоленето на започващия ден. Да послушам и моите си шумове, вътрешните. А и тези на къщата, пък понякога и идващите от съседите, от улицата. Шумовете, които в момента дочувам, са ми непознати. Затварят се разни врати, текат кранчета в съседна стая, в коридора се бърбори на чужд език. А шумът на море, който допреди малко си мислех, че долавям, е всъщност шум от камиончето, което всяка сутрин минава да чисти улиците. Ранобуден хотел съм си избрал.

Будилникът се обади. Решавам да стана. Вземам си душ, обличам се. Септември е. По-точно, 16 септември. Поглеждам към прозореца: дали е топло, дали хладно… не мога да преценя времето за предстоящия ден; ще вали ли, няма ли… Като малък се допитвах до баба ми, исках ли да разбера какво ще е времето през деня — откак се помня. Тя нито веднъж не сбърка с прогнозата. Казваше неизменно следното: „Болят ме краката, утре ще вали.“ И на другия ден валеше. Като бях дете, си имах и една статуетка на Богородица, която менеше цвета си според времето; и тя ми беше полезна, но не можеше да се сравнява с краката на баба — те бяха безпогрешни, по-безпогрешни и от Богородица.

Отварям прозореца. Чак студено не е, но ще си взема за всеки случай един тънък пуловер.

Преди няколко месеца майка ми ми подари сушилня. Вече не простирам из апартамента. Но има една съществена промяна, откакто разполагам със сушилня и тя е, че дрехите ми взеха да се свиват, отесняха и се смалиха. Например тениската ми за спане не стига до по-долу от под пъпа; боксерите, които сега си сложих, ми стягат… ей такива работи. Искам да кажа, че за сушенето, суши сушилнята, ама и свива. Както и да е, аз съм доволен от този подарък, защото предишният ми метод на сушене беше, меко казано, неуместен. Направо безумен: струпвах накуп дрехите върху простора, та им трябваше цяла седмица, за да изсъхнат, и то на части — първо един ръкав сух, после сухо около врата, после останалата част от дрехата. Най-неприятното при такова сушене е, че ако се изпотиш с праните дрехи, те миришат кошмарно. Миришат като мокро куче. И ти съответно.

Вместо да закуся в хотела, избирам едно от любимите ми места, „Льо Пен Котидиен“. Намирам се близо до центъра „Помпиду“, така че ще измина разстоянието до Рю де-з-Аршив, където е въпросното място, пеша. „Льо Пен Котидиен“ е верига от заведения, има ги в цял свят. Форматът им е еднакъв навсякъде, до едно са дървени: с дървен под, дървени маси, столове, шкафове, барплот. Самото дърво е светло — типичното за скандинавските държави. Вътре човек се чувства като горска катеричка. Дали ще пиеш мляко с кафе, капучино или американско кафе, всичко се поднася в панички. Както правеше баба.

Поръчах си прясно изцеден сок от портокали, американско кафе и кифличка. Ако има нещо, по което се познава, че си в Париж, то е мирисът на масло, който ти остава по пръстите през целия ден след закуска с кроасан.

Заведението е вече пълно с хора. Чува се не само френски говор, ами и от съседните маси немски, португалски, английски.

Ще си облека пуловера, в момента е хладно.

Отсреща е „Старбъкс“, с познатите диванчета и креслата до прозореца. Колко ли пъти съм сядал в тия кресла да чета книга или да пиша на компютъра. Било е най-вече преди пътуване обратно за Италия, когато е трябвало да се изнеса от хотелската стая не по-късно от единайсет сутринта. В такива случаи „Старбъкс“ ми е бил нещо като дом за деня: там, на фотьойлите, съм успявал да си доспя.

Моята среща е в единайсет в Люксембургската градина. Още няма десет, а съм близо до уреченото място. Поемам към едно от любимите ми места в Париж: Плас де Вож. Всеки път се вълнувам, като видя този площад. Разхождам се из квартала Маре. Септември е сред най-обичните ми месеци. Харесвам сезоните, в които търсиш слънцето, докато се разхождаш: сезоните, в които от едната страна улицата е сенчеста, а от другата е окъпана в слънчеви лъчи и ти пресичаш, за да се движиш по нея. Доста по-приятно е, отколкото през лятото, когато пресичаш на отсрещния тротоар, за да избегнеш слънцето, а не да се срещнеш с него. В момента на Рю де Фран Буржоа слънцето е от дясната страна на улицата.

Стигам до градинката на Плас де Вож и сядам на пейка под едно дърво, близо до един от четирите фонтана. Въздухът е свеж. Простирам ръце встрани, досягам облегалката на пейката и обръщам лице нагоре със затворени очи, за да получа своята целувка от меките лъчи на слънцето. Дочувам скърцане от стъпки по чакъла. Отварям очи. Някакво момиче е. Сяда на съседната пейка, отваря лаптоп и започва да си пише. Това е често срещана гледка, защото в градинката има безжичен интернет и много хора идват да работят на въздух, докато времето е още хубаво.

Има нещо различно в парижанките — нещо ги прави по-красиви в моите очи, но така и не проумявам кое. Виждат ми се като непокварени, изначално чисти, по природа. Заради стила ли е, заради начина на обличане, който винаги разкрива по нещичко от тяхната интимност — не зная. Но роклите им, дрехите сякаш разказват за тях и ги обуславят по някакъв начин; прелъстителни са. Ако не е дрехата, ще е някоя брошка, или пък шапката, ръкавиците, фишуто или шалът, някое бижу, а понякога и самото съчетание на цветове. Има рокли, които стоят добре само на физически хубави жени; но има такива, които стоят добре само на жени с хубав характер. Начинът, по който е облечено момичето на съседната пейка например, ми говори много за нейната същност: оставя впечатлението, че живее в собствен свят, в който се чувства добре и като я гледа, на човек му се иска да стане част от него.

Има вид на млада жена, която пазарува икономично, но която благодарение на фантазия и изобретателност умее да се облича оригинално и открояващо се. Жени като нея нямат нужда от много разточителство по магазините, за да бъдат добре облечени — при тях красивото облекло е дарба: купуват четири парцала, които съчетават толкова находчиво, че веднага им придават женствен и секси вид. Жени с ухание на ябълка…

Във всеки град, в който съм се установявал за известно време, имам „мое си място“. Там ходя да си размишлявам и то ми носи усещане за уют, за нещо близко и познато. Често „моето си място“ е първото, на което съм се озовал при пристигане в нов град. В Париж това място е Плас де Вож. Когато живеех тук, идвах често, в неделя задължително — заради свирещите под колонадите музиканти… класическа музика, почти винаги.

Добре ми се отразява в днешния ден разходката до това мое място, чувствам го. Разтоварва ми част от напрежението, трупащо се с всяка следваща минута, която ме доближава до срещата. Не съм отпуснат де, напрегнат съм си. Може и да е страх, не друго. Истината е, че се движа като заблуден и май не съм в състояние да овладея вълнението. То расте и ми е все по-неподвластно. Абе, меланхоличен тип съм аз, но склонен към развеселяване. Откак се помня, съм такъв. А вълнението ми в момента е съвсем разбираемо: ако срещата, която предстои, оправдае надеждите ми, ще промени живота ми.