Фабио Воло
Още един ден (2)

1
Момичето от трамвая

Ако срещна жена, която да ми хареса, впоследствие винаги правя нужното, за да се запозная с нея и да правя любов с нея — това най-вече. Много са малко жените, от които съм се отказал, ако са ми харесали. Не виждам причина да го правя.

Но момичето от трамвая бе такъв случай. От самото начало инстинктивно се заех да я пазя от себе си. Не че съзнателно го реших, така се получи. И така и не разбрах дали тя ме подтикна, или аз покрай нея започнах да променям себе си. Засичахме се в трамвая всяка сутрин в продължение на почти два месеца. Превърна ни се в уговорена среща.

Аз съм съдружник в една печатница с Алесандро. Печатаме каталози, книги с ограничен тираж, брошури, рекламни диплянки; по повод на последните парламентарни избори имахме поръчка и за предизборни материали от двете водещи политически сили — да кажеш, че имаше някаква съществена разлика между двете, не: различен цвят за всяка и това е. Политиците вечно се позовават на едно по-добро бъдеще и го обещават. Сигурно рая имат предвид.

В печатницата започнах преди няколко години — първо като служител, а после като съдружник. Сигурно звучи тъпо, но аз съм човек, който винаги успява, с каквото и да се захване. Поставя ли си някаква цел, почти е невъзможно да не я постигна. И причината е проста: ощетяващото ме на любовния фронт се е превръщало в стимул за професионални успехи; несгодите в любовта съм претворявал в успешен професионален живот. Компенсирам с работа, това е, не съм толкова талантлив. Неспособността да управлявам крехката си емоционалност ме подтикна към това да се посветя изцяло на работата. Опре ли до чувства, винаги съм изпитвал особена немощ и съм бил в недостиг. Тъй че убежище ми бе работата. С нея си имах своето допълнително оръжие и не ми се случваше да съм разсеян поради влюбеност. Винаги съм бил със съзнанието, че контролирам в пълна степен живота и чувствата си и че това е неотменно.

Работата неведнъж ме е отвеждала навън, в чужбина. Особено в по-младите години. Докато бях в Лондон, придобих навика да ползвам обществен транспорт, за да ходя на работа.

Редовната среща с момичето от трамвая зае място сред най-вълнуващите неща от ежедневието ми. Всъщност, най-вълнуващото. Защото всичко друго си течеше обичайно — черно-бяло. А минутите в трамвая бяха озарени от чистота и светлина: прозорец към друг свят. Моменти, изпълнени с цвят на фона на останалото черно-бяло всекидневие.

Сред хората, които са част от моя живот или от контактите в мобилния ми телефон, никой никога не бе успявал да ме развълнува така, както непознатата от трамвая. Бях като притеглен от нея. Но не си позволявах да я доближа, при все искреното любопитство.

В онази зима вземах трамвая за работа и всяка сутрин тя беше там, на някоя от седалките. Като някакво видение. Момичето от трамвая беше на около трийсет и пет години или нещо такова. Трамваят спираше на моята спирка, а аз, преди качване, се надигах на пръсти и издължавах шия да видя дали е вътре. Ако не беше, оставах за следващия трамвай. При всичките ми наблюдателни способности на няколко пъти се случи все пак да пътувам към работа без нея.

Мисля, че именно в един от ония зимни дни взех да се будя преди будилника. Защо ли? Ами, не я ли видех в трамвая, оставах със съмнението, че вече е минала, а това не можех да го приема, и започнах да ходя на спирката по-рано от необходимото.

Имах фантазии за нея. И най-вече за нас. Хубаво е, когато имаш някого, за когото да фантазираш през деня. Пък било то непознат, в случая непозната. Необяснимо, но мислите ми за нея не секваха, никога не достигаха крайна точка или предел. Всъщност в мислите ми имаше само запетайки, точки нямаше — някаква магма от думи и образи без пунктуация.

Нейният образ ми беше спътник. А плътта на нашата връзка бе направена от усмивки едва загатнати, от плахи, безмълвни погледи.

Тя слизаше две спирки преди моята. Често съм се изкушавал да я проследя, за да разбера повече за нея, но така и не го направих. В трамвая пък така и не посмях да седна до нея. Винаги заставах на разумно разстояние, в зависимост от наличните свободни места и с оглед на добрата видимост. Ден след ден заради нея приучвах очите си да гледат встрани. Понякога се случваше да е на по-голямо разстояние от мен: в такива случаи, за да не обръщам глава в нейната посока, се стараех да следя присъствието й и движенията й със страничното си зрение, та очите ме заболяваха в един момент. Друг път се е случвало в трамвая да е блъсканица и някой да застане на пътя между мен и нея така, че да не я виждам. Не че прекарвах пътуването с прикован в особата й поглед. Но ми харесваше да я гледам, после да разсейвам поглед и после отново да й го посвещавам. Мисълта за нейното присъствие ми вдъхваше увереност, носеше ми спокойствие. Най-доброто място за сядане бе това до вратата. Винаги когато това място беше свободно, приемах деня за успешен: за да слезе, тя нямаше вариант, освен да се насочи в моята посока, а тогава винаги ми отправяше усмивка за поздрав. А още по-добре се получаваше, ако се случеше да съм прав, не седнал (поради липса на свободни места): тогава в даден момент се оказвахме едва ли не един до друг, макар и за секунди. И аз вдишвах от нея. А тя бе като свежия въздух, който нахлува от планината сутрин, щом отвориш прозореца. Вдишвах от нея, но не можех да я докосвам. „Някой ден, може би“, си казвах. Веднъж обаче се докоснахме. Една сутрин, докато стоеше и чакаше вратата да се отвори за слизане, трамваят спря рязко и тя залитна към мен. Палтото й докосна ръката ми за секунда и аз я улових, за да не падне. Ако зависеше от мен, щях да я задържа завинаги.

Случваше се и тя да ми отправя погледи от седалката си. А често се случваше и погледите ни да се засекат. Сякаш помежду ни витаеше негласна взаимност, съучастничество. Само че аз имах и опасението, че нейните погледи, усмивките, с които ме даряваше, са просто знак на добро възпитание и нищо друго.

Тя имаше навик да си пише нещо. И го правеше често. Носеше си една оранжева тетрадка с твърди корици и си пишеше в нея.

„Какво ли толкова пише? Дали пише за мен?“, не спирах да се питам.

Обичах да я гледам така, пишеща. Защото за целта си сваляше ръкавиците и виждах ръцете й; но и защото изглеждаше цяла погълната в заниманието си. Чак ревнувах. Когато пишеше, не вдигаше глава от тетрадката през целия път, но и ставаше още по-привлекателна за очите ми: добивах неистово желание да съм част от света й.

Понякога пък четеше. Тогава също не се разсейваше. Четеше с очила. Стояха й добре. Харесваше ми как слага пръст под дясната страница, плъзга го по ширината и го отделя от останалото от книгата: твърде обикновен жест, но направен от нея, ме пленяваше, беше ми някак обобщаващ за нейната деликатност и чувствителност.

Със същия десен пръст понякога си въртеше кичур от косата.

Момичето от трамвая беше хубаво. Харесвах я — лицето й, косата — гладка, тъмна, гъста. Харесваше ми нейната шия, китките, ръцете. На едната ръка носеше тънка халкичка. Без други пръстени или гривни. Само една тънка халкичка. Но най-много ме привличаха очите й — прокрадващото се в тях, ако само ги кръстосаш с поглед, за миг дори. Нейните очи бяха тъмни, дълбоки, бяха неизбежни.

„Възможно ли е да си влюбен в някого, когото не познаваш, а само срещаш ежедневно по обичайния маршрут в трамвая?“ — това се питах през онези дни. И не знаех отговора. А и продължавам да не зная. Всъщност, не че бях влюбен. По-скоро привлечен. В увлечение. Със сигурност мога да кажа, че изпитвах свързаност с нея и че много лесно си представях как съдбата си играе с мен. Или с двама ни.

Един път доближих момичето от трамвая: нямаше свободни места за сядане и се озовах прав до нея. Застанах с гръб. Тази сутрин улових погледа й, отразен в стъклото на прозореца срещу мен. Тя ме гледаше. Погледите на двама ни се срещнаха в стъклото, уловило образите ни в контражур. Аз и тя се срещнахме. В единението на нашите две отразени лица открих, че погледи, които се засичат, могат да са много по-задушевни от нарочните и директни погледи. Бяхме като заловени на местопрестъпление. Сякаш стъклената повърхност онагледи копнеж, останал до момента неизказан.

Два пъти в седмицата тя носеше спортен сак, обикновено в понеделник и четвъртък. „И аз трябва да правя като нея“, казвах си. „Трябва да си нося раницата в службата, нищо, че спортната зала е близо до дома ми, и да ходя веднага след работа: така наистина ще спортувам по-редовно.“ Иначе какво става — след работа уж само минавам през вкъщи да си взема нещата и в крайна сметка не отивам. Прекрача ли веднъж прага на дома си след цял ден работа, ми идва непосилно да поемам наново към физически усилия и прочее… идва ми множко. Да не говорим, че винаги се прибирам изгладнял, тъй че първата ми работа е да хапна. Спортуването все остава за следващия ден. И имам, освен това, странна връзка с раницата си за спорт. Докато си я приготвям вечер за следващия ден, ми идва да положа глава вътре върху сгънатата кърпа и да заспя — толкова си я обичам в този вид. Но далеч не се отнасям добре с нея, като я зарежа на прибиране след спорт, без да я изпразня… Твърде често забравям да го направя и се сещам едва когато вече съм в леглото. Само като си представя потната фланелка и най-вече мократа кърпа с банския в нея, който впрочем използвам и за сауната, и се налага да стана и да оправя всичко, защото пък иначе нямам мира. Оставя ли го за другия ден, опасенията ми са, че в сака мога да заваря поникнали гъби.

Та, момичето от трамвая проявяваше по-голяма находчивост от мен: носеше си спортния сак в службата.

Помня, че една сутрин се качих в трамвая и за първи път я видях с коса, хваната на опашка. Висока опашка — много ми е женствено, сред най-женствените неща на света, за мен лично главозамайващо. Откриваха й се шията, ушите, линията на челюстта. Помня, че си помислих: „Е, ако сега не отида до нея и не започна да я гледам, докато не вдигне поглед към мен и не започнем да се гледаме един друг, пак добре! И да си кажем без думи всичко, което изпитваме един към друг. Да се погледнем настоятелно, напрегнато, поглъщащо — с поглед от ония, дето пронизват душата. После да се целунем. А след целувката да откъснем устни и аз да обсипя очите й с целувчици — очите, носа, бузите, челото и после отново устните. Хората в трамвая ще се втренчат в нас и в крайна сметка ще ни приветстват с бурни ръкопляскания. Ще зазвучи музика, трамваят ще спре, двамата ще слезем и ще потънем в атмосферата на града. Следват: надписи, запалване на светлините и развълнувани зрители, напускащи киносалона“.

Да. Ама не. Защото аз не мръднах от мястото си: аз, както винаги, не я доближих. Ни музика, ни ръкопляскане, само запарени прозорци на трамвай и толкоз.

Заради това момиче извърших куп безумни действия. Например един ден, след като тя слезе, изчаках няколко секунди, станах от моето място и седнах на нейното, като поставих ръка там, където тя бе държала своята допреди минути. Усетих топлината от нея. Този ден помня, че се нуждаех от повече, не ми стигна само да я гледам. Допирът изиска своето, наравно с даденото на очите. Затова подирих следа от нея. Затопленото място бе част от нейната интимност и аз желаех да се докосна до нея — да се докосна до мъничка част от нейния свят; исках моят допир да бъде първият отгоре. По същата причина веднъж натиснах звънеца на трамвая за слизане. Усещах топлината от нея и се питах: „Какво сме ние? Приятели, съучастници, другари в игра, платонически любовници, обикновени непознати?“

Една сутрин тя слезе бързешком и си изпусна едната ръкавица точно пред мен. В трамвая имаше малко хора и всички дремеха, както обикновено. Никой не забеляза изпуснатата ръкавица и никой не видя, че я вземам. Трябваше да й я метна от трамвая, но вратите вече бяха затворени, а и нещо ме спря да го направя. Да я бях извикал, мълчанието, в което се приютявах, щеше да се разкъса. Но май нямах смелост. Ръкавицата остана у мен. Вълнена, с цвят на череша. Което си беше късмет: ако беше кожена, парфюмът можеше и да не се задържи върху нея. Целия ден прекарах с ръкавицата под носа, душех я, усещах я. И се страхувах някой да не разбере и да ме помисли за маниак. Защото аз прекрасно съзнавах, че върша абсурдни неща, които иначе не бих и помислил да върша. Ако ми ги бе разказал някой приятел за себе си, щях да го взема за луд — не мисля, че щях да проумея подобно поведение. Но ето че се случваше на мен и нищо не можех да сторя. Момичето от трамвая се изплъзваше от обсега на моите контролирани връзки. Когато разказах всичко на Силвия, тя искрено се разсмя, но не ме взе за луд.

Силвия е моята най-добра приятелка. Тя знае всичко за мен. И момичето от трамвая, естествено, бе честа тема на нашите вечери заедно. Упрекна ме единствено за това, че ми е щукнало да държа ръкавицата в пликче за храна, все едно съм в сериала „От местопрестъплението“. А аз го направих, за да запазя по-дълго впития в нея мирис от парфюма.

Разбира се, когато ми щукнеше да подуша ръкавицата, ми щукваше и въпросът: „Ти виждаш ли се какво правиш?“ И я връщах отново вътре, без обаче да се отърсвам от мисълта за нея. Минех ли в близост до пликчето, изкушавах се и я подушвах. Бях пушач, който се опитва да приключи с пушенето. Та, върху пликчето може би следваше да напиша: „Вреди сериозно на здравето… на умственото здраве!“

В крайна сметка просто престанах. Не да я душа: престанах да се чувствам глупаво. Исках да го правя и го правех, наслаждавах се и угаждах на желанието си. Точка. В деня след този, в който падна ръкавицата, аз я взех с мен, за да й я върна. И естествено монтирах цял филм в главата си. Имах най-прекрасното и валидно извинение да разкъсам мълчанието между мен и нея, имах си повод — дар от съдбата. Една ръкавица щеше да ме направи част от нейния свят, а аз, с влизането си в него, щях да й донеса радост. „Хей… аз съм този, който намери твоята ръкавица.“

Та, трамваят пристигна онази утрин, тя беше вътре. Качих се, седнах. Но както събирах смелост да я доближа, взех да си мисля, че ръкавицата бе единственото нещо от нея, което имах: защо да не го задържа някой и друг ден… Така и направих.

При това пътуване обаче, помня го, тя ме погали с усмивка.

По едно време момичето от трамвая изчезна за около две седмици, просто не се появяваше. Нямаше как, то е ясно, да разбера дали е болна, дали е в отпуска; само зная, че се разтревожих да не би да си е сменила местоработата, или да е зарязала трамвая, решена да ходи на работа с кола. Мира нямах. Тази раздяла ме потискаше, а чувството за безсилие ме ужасяваше: не я виждах, не можех да я открия, не знаех нищо за нея.

Въпросните сутрини бяха тъжни и за тях не ми се говори. Защото един ден тя отново се появи в трамвая. Не съм сигурен, че успях да прикрия радостта си. Виждах се като бебе, което се опитва да улови пеперудките над леглото си — толкова се вълнувах. Вярно, не знаех нищичко за нея, нямах представа от нея, но какво от това… Стигаше ми, че отново я има. Не знаех нейното име, нито къде работи, не знаех на колко години е, дали е обвързана, живее ли с някого. Зодията й не знаех. Последното никога не ме е вълнувало, но с нея всичко бе различно: редовно сутрин на спирката взимах някой от безплатните вестници и отварях на страницата с хороскопите — искаше ми се да знам зодията й и да прочета какво й се пише през дните на седмицата… и кой ден е най-подходящ да я заговоря. За нея знаех две неща: че правеше дните ми вълнуващи и че по всяка вероятност живееше на една или няколко спирки след мен по линията на трамвая, освен че живееше в мислите ми.

Една сутрин привърши с писането в тетрадката си, стана, застана на вратата, готова за слизане, и за първи път не ми се усмихна. Стоеше, сякаш не съм там. От което ми стана тъпо. Аз, като гузен негонен бяга, попаднах в плен на параноята: някой сигурно й е казал, че ме е видял как вземам ръкавицата й, а по-вероятно най-сетне й е станало досадно от това, че все я гледам; дали не се е подразнила онзи ден, когато почти се блъснахме един в друг и аз съзнателно я докоснах — да се е подразнила от това, че съм се възползвал?!

Почувствала е от почти неусетния допир всичкото ми желание за нея — жените веднага усещат, ако някой им таи сластни мисли, така са устроени. И може би се е подплашила.

Голям късмет, че не я заговорих. Но колко пъти съм се изкушавал да го направя. Колко пъти съм чувствал в себе си някаква сила да ме тласка към нея. Все съм се сдържал. А не беше лесно. Защото тя беше привлекателна — в пълния смисъл на думата. Понякога я гледах и душата ми лъкатушеше напред-назад. На пръсти — на пети — пръсти — пети — пръсти — пети: да я доближа — да не я доближавам — да я доближа — няма да я доближавам — да я доближа — няма да я доближавам.

Е, не я доближих, излиза, че добре съм направил.

И както си търсех наум причини за нетипичното й поведение, тя ненадейно се обърна към мен и наруши мълчанието.

— Дали имаш време за кафе, или бързаш?

— Моля?

— Какво ще кажеш за едно кафе преди работа? Имаш ли време?

— Ъъ, да, да… с удоволствие. Ще сляза с теб.

— Ей тук, до спирката, има един бар… Микела, приятно ми е.

— Джакомо.

Вървяхме към бара и си помислих, че у нея харесвам и две други неща: името и гласа.

Харесвам инициативните жени, които правят първата крачка, макар това в действителност да ми е леко потискащо. Понеже съм свикнал аз да я правя. А така ме застопоряват, отнема ми се ролята на мъж ловец.

На влизане в бара отворих вратата и дадох път на една възрастна госпожа:

— Заповядайте, госпожо. И се закопчайте, студено е навън.

— Благодаря, благодаря, много сте любезен.

Човек, като е щастлив, е вежлив с другите хора.

И така, седнахме на кафе. Беше ни леко смутено. На мен май доста.

— Поканих те на кафе, защото те имам за свой спътник сутрин в трамвая и понеже животът ми в следващите дни ще се промени, събрах смелост да те поканя.

„По дяволите, тя ще се жени. И аз съм нейното последно ергенско кафе. Най-вероятно е споделила с приятелки и те са й казали: хайде де, не се прави на плаха, покани го на едно кафе“ — ей такива ужасяващи работи върлуваха в главата ми.

— Да, радвам се, че ме покани. И аз съм си мислил да го направя, но се опасявах да не ти е досадно… Когато докоснах палтото ти онзи ден, имах чувството, че се подразни.

— Кога?

„Ами… онзи ден — трамваят спря рязко и ръката ми те докосна, беше неволно, но и не я махнах, напротив… Мисълта, че се докосвам до теб, ми харесваше…“

— Аз дори не съм усетила.

— Какво искаш да кажеш с това, че животът ти ще се промени, в какъв смисъл? Да не би да се омъжваш?

— Не, не, не се омъжвам. Местя се в Ню Йорк, отивам да работя там.

— Отиваш да живееш в Ню Йорк?

— Да, вече получих писмото за назначение от асоциацията, за която работя — бях поискала преместване в Ню Йорк.

И извади въпросното писмо, докато говореше.

— Преди двайсет дена пътувах до Ню Йорк за интервю; тогава ми казаха, че имам големи шансове. И ето че преди няколко дена пристигна окончателното решение. Мислех си, че няма да ме вземат, най-малкото заради възрастта — аз съм на трийсет и шест, не е лесно. Но ето че стана.

— Ех, значи край на пътуванията с трамвая… приключваш с номер 30. Няма ли да ти липсва?

— Да, ще ми липсва, мисля, но и няма. Ентусиазира ме мисълта да започна нов етап в живота си, а и отдавна жадувам да се преместя в Ню Йорк, това не е първи опит за мен.

— И завинаги ще останеш там?

— Нямам представа. Зная, че сега заминавам, пък ще видим. Може след месец да не издържа и да ми се прииска да се върна. Нищо не е окончателно, а аз съм импулсивна — правя онова, което чувствам в момента и после му мисля.

— Ама никак не е честно… най-сетне да се запознаем и ти заминаваш? Много тъпо. Значи, това кафе е за довиждане?

— Ами кажи-речи… извини ме за момент, отивам до тоалетната, сега се връщам.

Наистина ми стана тъпо. Тя вече ми липсваше — вече си представях трамвая без Микела.

Докато седяхме на бара, не можах нищо да измъдря, не знаех какво да й кажа. Дори за ръкавицата не й казах. Исках да имам нейния телефон, нейния имейл, но не се осмелявах да ги поискам. А тя ме бе поканила на кафе преди заминаване — сякаш за да приключи с един етап от живота си. Когато разбереш, че е късно, готов си на всичко, за да наваксаш. Истината е, че винаги съм се притеснявал да не досаждам. Както когато бях малък и на гости в чужд дом, ме питаха искам ли нещо за пиене, аз, и да бях жаден, отговарях: „Не, благодаря.“ Понечеше ли някой да ми предложи нещо, преди да е довършил изречението, аз вече бях отказал. Винаги съм се притеснявал, че досаждам, че съм в тежест. Ужасна работа. Това продължи и после. Когато наех жена да чисти у дома, в началото правех нещо наистина абсурдно: подреждах цялата къща в деня преди идването й. Че и леко почиствах преди нея. За да не свари целия ми хаос като дойде… тоест правех го от уважение.

Не поисках телефона на Микела, за да не се натрапвам: не исках да я смутя и да се наложи да ми го даде от любезност, а не по собствено желание. Това кафе всъщност нямаше цел. Аз бях част от нейния предишен живот — този, от който се готвеше да избяга. Защо трябва да искам подробности за нея? Не бяхме приятели, а пък заминаването й не бе сред най-благоприятните обстоятелства за започване на връзка. Това пиене на кафе не бе начало на нещо, а край. И така, нищичко не се осмелявах да я попитам. Но докато седях на бара и чаках да се върне, свит в разочарованието си, погледът ми спря върху писмото от американската асоциация, което тя ми показа и сега беше на масичката. Новият й адрес беше отгоре. Мина ми през ум да го препиша. Но защо да го правя? Ами защото да я оставя да замине ей така, без да съм узнал нищо за нея, би било жалко. „Препиши си адреса“, нашепваше ми вътрешният глас. „Или поне го погледни.“

„Стига! Аз съм възпитан човек.“ Възпитан човек, но го направих. Бързешком. Прочетох адреса и няколко пъти си го повторих наум, за да го запомня. После станах и отидох да платя.

— Извинете, да ви се намира нещо за писане и листче хартия?

Момичето на касата ме снабди с всичко, но тъкмо да си запиша, видях, че Микела се връща от тоалетната. Тъй че казах:

— Всъщност няма да ми трябват, благодаря.

Върнах се на масата. Седнахме отново за малко.

Погледнах я.

— Да си призная, съжалявам, че заминаваш. Глупаво е, знам — аз едва те познавам — но е факт.

Последните думи просто се изляха от устата ми, ей така, без дори да събирам смелост, за да ги кажа, без да обмислям. Искам да кажа, че и аз заедно с нея се чух да ги казвам. Тя ме погледна право в очите и няколко секунди не отмести поглед, безмълвна. Стори ми се трогната и развълнувана от тези думи, които явно я зарадваха, защото на лицето й грейна прекрасна усмивка. Усмивка, от която настръхнах. Или настръхнах от студеното…? Понеже някакъв човек влезе и не затвори вратата на бара след себе си.

— Та, кога заминаваш?

— Утре следобед, полетът ми е в четири.

— Приготви ли си багажа?

— По-голямата част да, останалото довечера и утре. Приятелки и разни колежки организират парти по случай заминаването ми, надявам се да не се прибера вкъщи в такова състояние, че да не мога да си стегна куфара. Искаш ли да се присъединиш? Няма да бъде нещо кой знае какво. Ще бъдем петнайсетина души или нещо такова.

— Не, благодаря, аз… аз вече имам уговорка… Значи, утре няма да бъдеш в трамвая?

— Не, днес бе последното возене в трамвая.

„Ех!“

— Ами благодаря за кафето, сега трябва да тръгвам… сигурно и ти.

Взехме си довиждане и си разменихме две формални целувки по бузите. „Колко хубав парфюм“, помислих си.

— Ами довиждане тогава и приятно пътуване.

— Благодаря. Чао.

Отдалечавах се и си повтарях наум адреса й в Ню Йорк, все едно е мантра. Зад ъгъла се натъкнах на Данте — съученик от лицея, от години не го бях виждал. Засипа ме с въпроси за мен и за разни други от класа. После се зае да разправя за себе си — наскоро се разделил с жена си, имал дете. Разказа ми за всички неща, които синът му се учел да прави.

Той ми обясняваше за своя живот, поместен в няколко минути, а аз подобно на будист повтарях в ума си адреса на Микела.

Накрая ми даде телефона си и попита:

— Нищо ли не забелязваш?

— Какво да забелязвам?

— Телефонът ми… нищо ли не забелязваш?

— Ами не.

— Палиндром.

— Моля?

— Палиндром — телефонният ми номер е палиндром: можеш да го разчиташ и на обратно. Както Ана, Ада, Ото. Схващаш ли? Запомня се по-лесно — достатъчно е да запомниш първите пет цифри. А те са и лесни за запомняне.

Дадох му своя нормален номер и се разделихме.

Дойде ми на ум, че мога да си запиша адреса на Микела в телефона. Написах го и го изпратих на Силвия. Можех да го запаметя в папката „запазени съобщения“. Но не се сетих и го изпратих на нея. Две минути по-късно Силвия ми звънна.

— Какви са тия съобщения, дето ми изпращаш?

— Момичето от трамвая. Днес се заговорихме. Пихме кафе заедно.

— Е, най-сетне да се осмелиш да я поканиш.

— Мхм… днес най-сетне се осмелих да я поканя, но узнах, че утре заминава да живее в Ню Йорк. Това, което ти изпратих, е адресът на новата й работа, нямаше къде да го запиша. Моля те, запиши го някъде и после ще ми го дадеш. Да се видим довечера?

— Днес е от ония дни, няма да мога. Утре?

— Добре, утре.

Пристигнах в работата. Докато крачех натам, получих съобщение от Силвия.

Върна ми адреса, който току-що й бях изпратил. Бива си я. Или пък аз съм замаян.

Ще й отговоря, щом пристигна в работата, както и направих.