Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Giorno In Piu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Фабио Воло

Заглавие: Още един ден

Преводач: Елица Попова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: италиански

Издание: Първо

Издател: Колибри

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Росен Дуков

Коректор: Колибри

ISBN: 978-619-150-320-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2821

История

  1. — Добавяне

9
Waiting for Michela[1]

 

Силвия ми се обади. За щастие пазеше адреса на Микела. Записах си го на листче, което стиснах в ръка, все едно беше вълшебен пергамент. Преписах го на три различни места.

Радост ми бе да установя, че службата й е близо до моя хотел. Не се помещаваше в небостъргач, като тия от Горен Манхатън, ами беше в Уест Вилидж.

— Как са нещата с Карло, да сте водили пак разговори?

— Карло заяви, че му писнало от моите оплаквания и от факта, че съм все недоволна. Каза ми, че съм лигла. Водела съм живот на кралица, а той се изтрепвал от работа по цял ден.

— И ти?

— Какво да кажа… Маргерита беше там и не исках да чува крясъци. Сега си е втълпил, че му изневерявам. Тоест че съм спряла да го обичам, защото си имам друг. И да беше вярно, а то не е, по-скоро е възможно обратното: да се влюбя в друг, защото него не обичам вече. Ама стига, не искам да те занимавам с тегобите си.

— За мъжете е типично да отказват да поемат своята част от отговорността, да знаеш.

— Ами казах му, че е време да пораснем. И аз, и той. Слушай, ти се забавлявай, завладей Микела и се връщай, чакам те. Целувки!

— Чао, Силвия.

В понеделник сутринта слязох в салона за хранене в хотела, сервирах си кафе в пластмасова чашка и отидох пред сградата, в която работеше Микела с надеждата да я видя да влиза. На Пери Стрийт, на ъгъла е южната част на Седмо Авеню имаше кафене — „Дома Кафе“. Влязох и се настаних на маса с изглед към входа на въпросната сграда. Дори не знаех в колко започва работният й ден. Бях превъзбуден, още повече заради погълнатите две огромни чаши кафе.

Взирах се и в минувачите. Любимо ми е да гледам хората по улицата. Като малък прекарвах часове на бабиния балкон и наблюдавах минаващите под мен. Цели семейства се нижеха пред очите ми — деца като мен, заблизали сладолед, с майките и бащите си. Моята майка през по-голямата част от времето беше на работа, а баба ми нямаше желание за разходки. Спомням си бабиното лице в ония вечери: аз на балкона, тя в стаята, лицето й, осветено от синия екран на телевизора; седеше по комбинезон, с ветрило в ръка и с крака, извадени върху чехлите. С обути чехли краката й изглеждаха свръхподути — сякаш някой ги е бутал навътре, без да му се каже „стига“ — преливаха отвън. Впила поглед в телевизора, баба от време на време клюмаше — ловеше я дрямка. Така и не разбрах защо на всяко мое: „Спиш ли?“, тя отвръщаше: „Не, не, не спя, просто си притварям очите.“ Като че се срамуваше да признае, че е задрямала. Много ми беше чудно. През тия летни вечери, като гледах щастливите семейства по улицата, подобно на алкохолик отварях хладилника и подхващах една бутилка… студен чай. Баба го приготвяше: домашен чай, не от тези на прах. Прекрасен. Дъх на чай и на лимон — най-вече. Защото баба изцеждаше по два-три лимона вътре.

Все ми казваше: „Пий с мярка, защото като свърши — свърши, няма да има повече.“ Но аз си знаех, че предупреждението означава: поне до утре няма да правя нов. Не че това ме спираше, де. То беше по-силно от мен. Абе, трябваше тогава да се запиша в някой от центровете за анонимни алкохолици и да им споделя личната си история на зависим от студен домашен чай. Ама на, не съм се сетил.

— Здравейте всички, казвам се Джакомо, на осем години съм и започнах да пия редовно като на шега. Докато един ден не осъзнах, че не мога без бутилката си чай с лимон. Сега, благодарение на всички вас, реших да приключа с тази зависимост.

На което отговорникът на групата щеше да каже:

— Нека приветстваме нашия приятел Джакомо, който има смелостта да сподели с нас за проблема си. Благодарим ти, Джакомо, за смелостта.

— Не, аз ви благодаря.

През ония години ходех татуиран. Когато бях на осем, вечно имах татуировки по тялото. Татуираното имаше разпознаваеми очертания само първия ден, после се размазваше и се превръщаше в петно. Употребявах татуировките, които се продаваха с дъвките. Полагаш изрисуваната хартийка върху кожата, мокриш с вода и се превръщаш в татуиран немирник. Ако добавим и факта, че в ония години лактите, краката и колената ми бяха осеяни с драскотини и рани от падане, може спокойно да се каже, че имах вид на един от ония хладилници с магнитчета и рисунки по тях. Насинен, татуиран, в тунел от чай с лимон. Мъчен живот, мъчееен.

Чаках Микела да се появи и все повече се чувствах като в сапунен мехур. Часовата разлика също си казваше своето явно. Наблюдавах заобикалящия ме свят внимателно, но безучастно — сякаш нямах общо с живота, който течеше около мен. Новите места винаги ми предизвикват подобни усещания, поне първоначално. След това неизменно идва момент, в който отведнъж и силно ми се приисква да се впиша. Защото у мен се заражда нещо като завист или ревност, не мога да кажа точно. Затова избягвам да се мотая в туристическите зони, когато съм на ново място, избягвам да влача със себе си туристически карти или пък да нося през рамо фотоапарат — все едно не съм чужденец. Спомням си как по Лестър Скуеър в Лондон пред погледа ми се мяркаха италианци туристи с раници на гърба: а аз си се разхождах и ги гледах, все едно съм местен, англичанин. Странях, но същевременно изпитвах желание да им давам напътствия — да ги светна къде да се хранят, къде да се забавляват и прочее. Иначе казано, да минавам за познавач на мястото.

Докато седях на масата в „Дома Кафе“, забелязах, че името на кафенето, прочетено отвътре, е различно: може да се чете на обратно и понеже Д-то бе прикрито зад една колона, се виждаха само трите букви след него на обратно — АМО, обичам. „Дали това е знак?“, запитах се наум.

На улицата пред заведението имаше уличен телефон. Реших да позвъня на Микела. Използвах адреса на офиса й. С няколко обаждания стигнах до вътрешния й номер. След което прекарах още половин час в кафенето с бележката с номера в ръка.

„Какво да правя сега, да се обадя ли? Представям си: Здрасти, обажда се Джакомо, не зная дали ще се сетиш — онзи от трамвая. Ами, аз дойдох да ти върна жеста за кафето. Тук отвън съм. Чакам те.“ Пфф, тъпотия отвсякъде… Не се прави така.

Поех дълбоко въздух и позвъних.

Телефонен секретар.

„Please leave a message…“

Клик! Затворих. Сърцето ми разпозна гласа й, при все че говореше на английски, и учести туптенето. Имах чувството, че ще изскочи — толкова ми се разтуптя.

Нищо де. Вече знаех, че се включва телефонен секретар. Подготвих се по-добре и отново позвъних. „Микела, здравей, обажда се Джакомо, онзи, момчето от трамвая. Намирам се в Ню Йорк в момента, в командировка съм и маршрутът ми е оттук. Чудех се дали би склонила да пием кафе… Ако да, аз съм тук набли… можеш да ме намериш в хотела. Това е моят номер, обади се.“

Оставих името на хотела и телефонния номер и затворих.

За малко да й кажа, че се намирам долу на улицата, пред службата й… Добре че се усетих навреме, ще помисли, че я следя иначе. А не я следях. В известен смисъл да, но беше различно. И кое му е различното? Офф! Объркан бях, дума да няма…

Потеглих. Запилях се из Ню Йорк ей така, безцелно. Но на всеки час се обаждах в хотела да проверя дали някой ме е търсил. Нищо. Изпаднах в униние. Чувствах се като пълен нещастник. Както когато изпращаш есемес на мацка, която харесваш, и тя не ти отговаря веднага. Изпратил си съобщението и го препрочиташ на всеки три секунди, гледайки часа на изпращане. После четеш последните от нея. Защото всичките са ти в телефона и си ги пазиш, включително от предишни дни: стоят си в телефона едно подир друго и изпъкват, защото всички останали са изтрити — всички, които не са от нея.

Абе, много е гадно, когато последното изпратено съобщение между двама ви е твоето и трябва да чакаш. Много е гадно, когато се опасяваш, че досаждаш. Като насред партия шах, когато осъзнаеш, че си предприел грешен ход и секунди по-късно започваш да се чувстваш като загубеняк. Представяш си коментара пред приятелки: „Тоя ме засипва със съобщения.“ В такава ситуация си като притиснат в ъгъла, нищо не може да се направи. Единственият изход е да не пишеш нови съобщения. Впоследствие тя твърде често отговаря, просто със закъснение, и тогава потъваш от срам заради филма, който си монтирал в главата си.

За щастие да се разхождаш из Манхатън е едно от най-прекрасните неща в света. В този град има всичко, той зарежда и мотивира, изпълнен е с хора, цветове, ухания. Вървиш си по тротоара и усещаш уханията на какви ли не ястия: едва си се наситил на мирис на пица и ето че те завладява дъх на ориенталска кухня, а веднага след нея — ухание на печени орехи. Какви ли не миризми. Минаващите покрай теб хора създават усещане за самоувереност — уверени, че са това, което искат да са. Кой от кого е по-различен, всеки със своите вкусове и нагласи. Винаги когато съм в Ню Йорк, ме поразява впечатлението, че там е събран целият свят и че всичко останало е просто периферия на този метрополис. Понякога си представям как се оттеглям да живея сред природата, в някое планинско селце, или пък до море, на някое спокойно място. Представям си ги, но истината е, че аз съм роден и израсъл в град и градът ми харесва. Уютно ми е да се шляя из центъра, да зяпам по витрините. И да не правя покупки. Да вляза в книжарница, после да седна в някой бар и да разлистя купените книги, да прегледам корицата на някое CD, докато отпивам от чая си. Ето на, задача за бъдещето: да разбера къде бих искал да живея. Местата, градовете са различни и менят излъчване според възрастта ни, според периодите в живота ни. Всеки, който живее в един и същи град, без да го напуска, всъщност рискува никога да не се промени.

Върнах се в хотела. В четири следобед все още ни следа от Микела — никакво съобщение. Слязох в бара да пия една бира.

„Какво ли си е помислила, когато е чула съобщението ми?“, питах се. „Сигурно нещо неприятно, щом не се обажда… Дори за да откаже не се обажда. Впрочем тя ми го каза в бара, когато бяхме на кафе: заминава, защото иска да даде обрат на живота си, да започне нов етап. Ако нямаше желание да се вижда с мен, можеше да измисли хиляди извинения — поне един телефон можеше да завърти. Пффф, може и да не е чула съобщението…“

Унесен в размисли, чух един глас да произнася името ми:

— Джакомо!

Обърнах се: Дина. Покани ме да й правя компания за питие. Чакаше съпруга си. Побъбрихме малко, само че бях твърде разсеян. Мисълта за Микела ми обсебваше съзнанието. Започвах да се паникьосвам заради приумицата да дойда в Ню Йорк. С всяка минута действието ми губеше чара на авантюра и добиваше привкус на съвършена глупост. Дина обаче беше много симпатична и в крайна сметка ми дойде добре да поприказвам с нея: успя за малко да отвлече вниманието ми и да ме накара да забравя всичко. И ето че по едно време в разговора ни се намеси момичето от рецепцията, за да ми каже, че има бележка за мен. Извиних се на Дина и отидох да си я получа. Заварих следните думи: „МОЛЯ ТЕ, НА ВРЪЩАНЕ МИ КУПИ ЕДНА ШАПКА НА «НЮ ЙОРК ЯНКИС», СТАВА ЛИ? ДАНТЕ.“

Да полудее човек… Някои хора избират най-неподходящия момент, без въобще да им е ясно. Взех си довиждане с Дина и се качих в стаята. Към осем пак излязох на разходка. Поех към Горен Манхатън — зоната с небостъргачите. Наивно си въобразявах, че ще срещна Микела по улицата, че една от ония странни случайности ще ме споходи. Но… нищо такова не се случи. Слязох в метрото. Обичам да пътувам с метро и го правя винаги във всички градове, които посещавам. Човек може да разбере много за един град, пътувайки из подземните му галерии. Все едно опознаваш тяло, съдейки по венозната система. В моите очи Ню Йорк винаги е бил по-сложен град. Парижкото метро е сред най-добрите, безспорно, а в нюйоркското нерядко ми се случва да се объркам. Но да се загубиш или объркаш има своя чар. Особено когато не си на работа. Често попадаш на какви ли не интересни и любопитни места.

Няколко пътувания насам-натам по-късно излязох отново навън. Спрях на улицата за хотдог. Изядох три. После се упътих към хотела. Една проститутка ме догони, докато крачех по тротоара на една улица в Ийстсайд. Лепна ми се отстрани. Хубавичка. Поговорих си с нея. Попита ме откъде съм.

— Италианец съм.

— Италианеееец… Аз говоря италиански… хайде, ела с мен… ще ти го стопя от смукане!

Опита и с циците си да ме убеди, но в крайна сметка разбра, че не съм заинтересован и ми тегли една. Трябваше да й отвърна с една фраза на Силвио, когато е на проститур, тоест на тур за проститутки: „Нямам време, бързам. Завий ми една свирка, ще мина по-късно да си я взема.“ Но не го направих.

Прибрах се и си легнах. Не зная дали заради хотдозите или защото Микела така и не се обади, нито отговори на съобщението ми, но доста се повъртях, преди да заспя. Заспал съм в един момент, но спах зле. Сутринта в шест бях буден, в осем бях в „Дома Кафе“, срещу офиса на Микела.

Няколко часа по-късно вече наистина се чувствах глупав и смешен. И да я бях видял, тя нито се обади, нито съобщение изпрати… всичко беше ясно. Замислих се да си променя датата за връщане и да остана в Ню Йорк още само няколко дена. Ама ми беше тъпо, че съм стигнал дотук и че дори едно „не“ няма да отнеса със себе си.

Запътих се към хотела. Озовах се в парка на Уошингтън Скуеър. Пълно с хора. Учащи, четящи, свирещи, спортуващи, хора, водещи кучетата си към отредената кучешка зона. Всеки погълнат от свое си занимание. В центъра на този парк има статуя на Джузепе Гарибалди. „Ей, Гарибалди, здрасти, аз съм Джакомо, синът на Джовани — този, дето изостави мен и майка ми.“ Стигнах до хотела. Впрочем в града се намирах от малко време, но вече имах своите навици. Да мина през салона за закуска например, преди да го затворят. Налях си кафе и минути по-късно пристигна Дина. Вече сядахме на една маса, без да се питаме един друг. Двама сами в хотела. Разменихме няколко думи, после си взехме довиждане и аз се качих в стаята. Четвърт час по-късно телефонът в стаята иззвъня. Веднага вдигнах, оказа се Дина, която ме питаше дали искам да посетим заедно „Гугенхайм“. Нямах специални планове и се съгласих… защо не?

Казах й, че ми трябват десетина минути да се оправя.

— I’ll pick you up, ще мина да те взема.

Когато почука на вратата, тъкмо си миех зъбите. Отворих й и се върнах в банята. Дина седна на ръба на леглото. Секунди по-късно вече се целувахме. Свалих й дрехите и по бельото й разбрах, че бе решила да се люби с мен предварително. Възбудих се от ръката й с халка на пръста. Направих три тека. Като между първия и втория влезе камериерка да чисти. Не сколасахме да поставим табелка Do not disturb на вратата.

Излязохме от хотела чак към два и се упътихме да обядваме. После тя се прибра в хотела да чака съпруга си. Аз реших да се поразходя. Колкото до „Гугенхайм“, остана си само намерение, ясно е.

Когато същата вечер излизах за вечеря, на рецепцията се натъкнах на Дина и съпруга й. Сексът с нея бе толкова хубав, че ми се надърви, като я видях. Хвърлихме си по един поглед и после всеки влезе обратно в своя живот. Тя на следващия ден си заминаваше.

Ядеше ми се пица, затова отидох в „Пицарията на Джон“ на Блийкър Стрийт. Момчето, което сервираше, беше родено в Бруклин, но семейството му беше родом от Калабрия. Класически италиански имигранти, каквито ги има по филмите. Говореше нещо смесено между американски английски и калабрийски. Малко италиански. How are you, градски?

Вечерта, като се прибрах в хотела, момичето от рецепцията ми позвъни. Много ми е приятно да чувам името си от устата на чужденки — често го произнасят с ударение в средата… Джакомо. Каза ми, че имало съобщение за мен. Знаех си — Дина ми е написала тайничко два реда. Но съобщението не беше от нея: оказа се от Микела. Преглътнах.

„Здравей, Джакомо, едва сега прослушах телефонния си секретар. Бях в Бостън по работа. Утре ще се освободя към пет. Дали ще ти бъде удобно да минеш сутринта през офиса и да оставиш името си на портиера? Ако имаш време, можем да се видим и за кафе в пет. Това е моят джиесем.“

Бе оставила и служебния адрес, който аз знаех наизуст.

Съобщението ме ощастливи. Качих се в стаята. Но преминаха първите минути на еуфория и осъзнах, че не проумявам нещо: защо трябваше да минавам сутринта през службата и да оставям името си на портиера, при положение че в пет следобед щяхме да се видим? Кафе по предварително заявена уговорка ли?

На сутринта в седем вече бях буден. Поработих един час на компютъра в стаята, после реших, че мога да продължа и в някое кафене. В „Дома“ естествено, откъдето имаше шанс тайничко да я зърна. Тъкмо да проверя как ще ми подейства. А и за да не избухна и да не пукна от вълнение на първата ни среща… да разредя вълнението.

Маса до входа, както винаги. Бях на самата витрина. Стоях, без да мърдам, вторачен в сградата на службата й като някоя кукумявка, вместо да работя.

А самото кафене беше наистина приятно. Дървен под, тухлени стени, боядисани в бяло, с картини на непознат за мен художник. Винаги съм предпочитал оригиналните произведения пред плакати или репродукции на известни картини. В средата на помещението имаше две колони, и те бели. Барът беше стар, дървен, отрупан с торти, мъфини, бисквитен и сладкиши, имаше и два абажура. Отстрани на бара имаше голяма черна дъска със списък на ястията, които се предлагаха.

Музикалното озвучаване беше от айпод, свързан с колоните на заведението. Страхотна музика: Нина Симон, Кросби & Наш, Карол Кинг, РЕМ, Сам Куук, Джанис Джоплин, Джон Ленън, Синди Лоупър.

В кафенето имаше към десетина маси с различна големина. На по-големите се настаняваха и хора, които не се познаваха помежду си. Столовете бяха като събрани от мазета и тавани. Включих си компютъра и продължих да работя. Не ми се получаваше много, понеже постоянно се разсейвах от движещия се около мен свят. Имаше много хора с книга в ръка, други си пишеха нещо на ръка, трети бяха над компютъра. Някакво момиче правеше снимки, включително на нас, седналите на масите. На никого не му и хрумваше да се подразни. Бяхме все непознати, а помежду ни се стелеше атмосфера на съучастничество. Времето на това място сякаш бе спряло, отмерваха го само бавните въртеливи движения на двата вентилатора на тавана.

Набързо изядох парче ябълков пай и изпих чаша кафе. В пая имаше и канела. Много от сладкишите в Ню Йорк са с канела, а това си е солидна причина да се преместя да живея там.

Не успявах да работя. Реших да й звънна на мобилния. Щеше да е първият ни телефонен разговор. Надявах се да не я обезпокоя.

— Здравей, Джакомо е на телефона.

— Здравей, как си? Намери ли ми съобщението? Предполагам, че да, нали се обади сутринта. Ще се видим ли по-късно?

— Да. Но да не би момичето на рецепцията в хотела да е разбрало грешно: каза ми да мина покрай офиса ти първо?

— Ако можеш, да, има нещо за теб при портиера. Но ако не ти е удобно, аз ще ти го донеса.

— Не, свободен съм днес, ще мина. Надявам се, че не е много нахално, че те потърсих, но така и така съм тук, струваше ми се нелепо да не го направя. Надявам се да не съм ти създал главоболия.

— Напротив, радвам се, че го направи. Добре, чао засега, до по-късно.

— Чао.

— А ти имаш ли мобилен телефон?

— Не, изпуснах го… на земята и картата ми се повреди.

Когато се представих на портиера в службата на Микела, един чернокож мъж-грамада ми се усмихна и ми връчи един пакет.

For Giacomo. За Джакомо.

Взех пакета, подписах се, благодарих и се върнах в бара. Където си поръчах плодова салата. Вътре имаше диня, а аз не я обичам в плодова салата, обичам да си я ям отделно. Баба ядеше динята с хляб. Само нея съм виждал да го прави. И все повтаряше: „Колко е щедра природата. Една диня, а колко много семки в нея. Ето това е любов към живота.“ Случва ли се да ям диня, тия думи винаги ми отекват в главата. Помня и още нещо: как баба оставяше динята в хладилника, без да я покрие, та после, когато я ядях, усещах вкуса на всички храни в хладилника.

Седнах и отворих пакета. Веднага разпознах съдържанието: оранжевата тетрадка на Микела, в която тя си пишеше всяка сутрин в трамвая. Освен тетрадката имаше и бележка: „Ако не беше дошъл през първите шест месеца, щях да ти изпратя този дневник. Ще се видим в пет тук долу. Приятно чакане. Микела.“

Бележки

[1] В очакване на Микела — Б.р.