Фабио Воло
Още един ден (25)

24
Баба

От летището отидох директно в болницата. И заварих баба на легло; до нея на един стол седеше майка ми.

— Здравей.

— Здравей.

— Как е тя?

— Спи вече няколко часа. Цяла нощ беше будна. Понякога изглежда така, сякаш нищо й няма, в други моменти говори, без да спре, или се оплаква от болки. Сега не е нужно да стоим тук. Аз се прибирам и после ще се върна за през нощта.

Погледнах спящата си баба. „Да ти се не види!“, помислих си нежно. Целунах я по челото и си тръгнах. Прибрах се у дома. На излизане от болницата изпратих майка ми до колата.

— Как беше в Ню Йорк?

— Добре.

— Как си?

— Добре съм, добре. Мамо, мога и аз да дежуря през нощта — в момента и без друго заради часовата разлика няма да ми бъде трудно да се задържа буден. Ти ела утре сутринта.

— Не се тревожи. Имам много неща за вършене, но ще смогна и ще дойда.

— Не, наистина, глупаво е и двамата да будуваме.

— Ами добре. Ела към осем тогава.

— Окей. Чао.

Точно в осем бях в болницата. Баба ме поздрави и ме нарече с моето си име, без да сбърка. Дадох й подаръка от Ню Йорк. Гривната.

— Как си, миличък? — попита ме.

Често отправяше този въпрос, когато проявявах внимание или правех нещо мило за нея.

Двамата будувахме цяла нощ. Всъщност тя на няколко пъти заспива за кратко, но иначе будува.

Какво бе станало с жената, която познавах като дете — мощната, снажна жена от моето детство? Човекът пред очите ми в този момент не беше вече тя. Само напомняше. Баба винаги е била силна жена, отправна точка. Рано е останала вдовица и е отгледала две деца сама, работейки и грижейки се за всичко.

— Как си, бабо?

Погледна ме, но като че ли не чу въпроса ми.

— Помниш ли, когато ми казваше, че мачкаш грахово зрънце?

— Кога?

— Когато бях малък — казваше, че си смачкала грахово зрънце.

Не ми отговори. След малко каза:

— Като идваш утре, донеси ми обеците, онези с перлите. В една кутийка в чекмеджето на скрина са, на дъното, под гащите.

— За какво са ти тези обеци, бабо?

— Дядо ти Алберто вчера ми каза, че скоро се връща, искам да съм с тях.

Винаги успяваше да ме развълнува, когато говори за дядо.

— Кога ти го каза?

— Вчера, когато дойде да ме види.

В миналото често се мъчех да настоявам пред нея, че каквото си мисли, е невъзможно. Опитвах се да я вразумя, мислех си, че говорейки с нея на тази тема, ще я събудя от фантазията, която съхраняваше и подхранваше в главата си. Докато не се научих да правя обратното: да я следвам в мислите и да я оставям да говори свободно за това.

— Зарадва ли се, като го видя, бабо?

— Разбира се, каза ми, че съм хубава, а щом той го казва, го вярвам. Дядо ти хич не е лесен! Каза ми да си сложа обеците. Казва, че когато съм с тях, си спомня за деня, в който ми ги подари.

— Какво друго ти каза?

— Нищо. Просто постоя тук. Ей там беше, прав, близо до стола, на който си ти в момента, а вчера на него седеше мама. И двамата ме гледаха. Той я галеше по главата. После мама заплака и той си тръгна. Но каза, че пак ще дойде и че ще ми донесе сладолед.

После впери поглед в мен сякаш имаше да ми казва най-важното нещо на света.

— Какво има, бабо?

— С удоволствие бих изяла един сладолед. Но сега, а не когато дядо ти го донесе. Да ти се намира на теб сладолед?

— Къде да намеря сладолед по това време, бабо? Няма сега. Утре ще ти купя. Преди дядо.

После обаче се сетих за онези пакетираните сладоледи. Попитах една от сестрите и тя каза, че на приземния етаж може да се намери, близо до входа.

— Чакай, бабо, отивам да ти купя сладолед.

Докато слизах за сладолед, си мислех, че баба ми не е чак толкова зле — щом и сладолед иска… в някои отношения даже ми се виждаше по-добре от друг път. Намерих сладолед и се качих обратно в стаята. Баба беше заспала.

„Да я будя ли сега, или да я оставя да спи?“

Събудих я.

— Бабо, ето сладолед.

— Благодаря ти, Алберто. Извинявай, още не съм си сложила обеците.

Аз бях дядо ми, отново.

— Бабо, аз съм Джакомо, внукът ти.

— Знам кой си, за луда ли ме мислиш?!!

Изяде сладоледа — тип ескимо, на дървена клечка. Както винаги, не махна докрай обвивката, а постепенно, все едно ядеше банан. Клечката винаги беше в хартия — за да не си цапа ръцете, мисля. Собствен стил, това е. Докато ядеше сладоледа, аз й разказвах за Микела.

— Бабо, да знаеш колко играх тези дни, както винаги си ме карала да правя…

— Браво, добре си направил, играй винаги. Обещай ми, че после пак ще отидеш на игра… но недей да си играеш с китайците.

— Обещавам. Какво имаш против китайците?

— Ами те са лоши, знам ги аз… Ти доволен ли си?

— Сега не толкова, защото приятелката, с която си играх, ми липсва, но съм щастлив, че си играх с нея.

Аз говорех, а тя гледаше сладоледа си. Сякаш оглеждаше къде да отхапе. Наслаждаваше му се. Като малко момиченце.

После каза:

— Алберто, помниш ли когато приготвях вълнените неща за теб?

Говореше си сама, дядо ми го нямаше в стаята. Аз все пак вярвам малко в тези неща, затова настръхнах. Историята за вълнените неща ми я беше разказвала хиляди пъти. Всяка събота през деня баба приготвяла фланелка и вълнени кюлоти за дядо ми: разпъвала ги, разтягала ги, та да станат по-меки и да не бодат много. Баба ми беше по-яка от дядо ми. Така дядо ми имал топли и небодящи вълнени дрехи за студените зимни дни. Антична версия на днешния омекотител за дрехи.

Погледнах я и, за да наруша мълчанието, казах нещо, свързано с болничния контекст:

— Ако я караш така, след някой друг ден ще те изпишат.

Тя продължи да си гледа сладоледа, все едно за първи път вижда такъв и след няколко секунди каза:

— Но аз трябва да умра. Знаеш ли, че трябва да умра?

Втрещих се.

— Какви ги приказваш?

— Да, да, изяждам си сладоледа и после умирам. Аз си го знам.

— Престани да говориш глупости.

Продължи да си гледа сладоледа, после като момиченце повдигна рамене, все едно казва „какво значение има“.

Бях навикнал на абсурдните неща покрай нея, но този път се изплаших. Замислих се за всички странни неща, които се случват на хората на умиране. Ужасих се от думите й.

След малко, все така като момиченце, каза:

— Ти усещаш болка и си щастлив; аз не усещам болка вече. Не усещам нищо. А в живота, престанеш ли да чувстваш и усещаш, дори болка, означава, че си чакаш момента да умреш, че си на път… изяждам си сладоледа и умирам.

— Бабо, престани.

— Стига Джакомо, бъди добър. Помогни ми да умра спокойно, не прави така.

— Ако продължаваш, и аз продължавам.

Тя отново повдигна рамене. Очите ми се насълзиха.

Не че приличаше на малко момиче: тя направо си беше такова в онзи момент. В бяла роба, с розово везмо и малката джуфка по средата. Бе станала толкова малка и крехка, че когато й помагах да се изправи малко в леглото, се страхувах ръката й да не се счупи.

Приключи със сладоледа и остави клечката на нощното шкафче. Страхувах се: бдях за движенията й, сякаш очаквах всеки момент да падне. Е, мина малко време след сладоледа и не умря.

Не умря: „Да му се не види, бабо, как ме изплаши“.

Останах буден цяла нощ. Баба от време на време измърморваше нещо, гледаше мълчаливо към прозореца, току се унасяше. Болницата се събуди рано на сутринта, лампите светнаха, дойдоха медицински сестри да оправят леглото, изобщо настана обичайната суматоха преди първата визита на лекарите за деня. Баба се пробуди към седем. Изчаках да й донесат закуската и си тръгнах. Целунах я.

— Ще се видим довечера. Ще ти донеса обеците.

— Чао, Джакомо.

В осем сутринта бях в леглото си. Сгромолих се, бях каталясал. Не след дълго се събудих и не знаех къде съм. Само червената светлинка на телевизора ми даде указания.

Когато се събудих следобед, узнах от майка ми, че баба бе починала в десет сутринта.