Фабио Воло
Още един ден (13)

12
На другия ден

В Ню Йорк бях от четири дена, а още не бях ходил по голяма нужда. Бях издут. Вървейки по улиците, честичко изпусках въздух — най-невинно, като че не беше от мен. Истината е, че не разпознавах себе си, така да се каже, в тия газове: миришеха различно. Когато си в чужбина, сякаш не са твои… чуждестранни са. На обиколка из Манхатън изпусках от вида газове, наричани „копои“, тоест такива, за които мислиш, че с изпускането се освобождаваш от тях, а се оказва, че те следват. Защото са гъсти и не се отделят от теб. В случай на такива копои има една много елементарна грешка, която може да се допусне, а именно да изпуснеш, преди да влезеш в колата, мислейки, че няма да те последва вътре. Но на секундата след настаняване на седалката усещаш присъствието — толкова бързо се появяват, колкото облаци над планина.

В дните, прекарани в Манхатън, при всяко отиване в банята по малка нужда опитвах да разбера дали, ако се напъна, няма да свърша и другата работа. Мъж съм, но пикая седнал като жените. Израснах с майка, баба и леля и друго освен седнали хора на тоалетна чиния не съм виждал. Пикая прав единствено когато съм в обществена тоалетна. Дори в къщите на приятелите ми го правя седнал. А и стават пръски навсякъде, не ми е приятно. Имам си цял запас от навици при посещение на тоалетната. Когато съм у дома, винаги си свалям ризата. Не искам да ми се закачи някъде. А лятото обичам да се съблека чисто гол. Панталоните включително, така че да мога свободно да изтегна крака и да се настаня най-удобно. Със свити крака винаги съм с усещането, че изкарвам фетучини.

През четирите дни в Ню Йорк на няколко пъти седях на тоалетната чиния и напъвах. Стисках зъби и мърдах напред-назад рамене и гърди. Като Рей Чарлз пред пианото.

Проблемите със запека обикновено се проявяват или усилват, когато съм на път. Спомням си една ваканция с Камила, на която поставих рекорд. Тогава проблемът се затвърди и заради нейното присъствие: с още един човек в стая е наистина по-трудничко. Пък бил той и гаджето ти. Вратата на банята в хотелската ни стая беше непосредствено до леглото: как да отида до тоалетната по голяма нужда, като знаех, че от Камила ме делят едва три сантиметра дървен шперплат? Притеснявах се да не съм шумен, но нямах смелост да й го кажа. Аз съм едно дете в семейството и отношението ми към работи от тоя род е странно. На улицата или сред природата съм в състояние да дам залп като тромба, но другото не мога. Тоест пред гаджето, ако ще от години да сме заедно, не мога. Колко пъти ми се е налагало да задържам и да прекъсвам въздушния напън, насочил струя навън. Не успявах дори да постъпвам според съвета на един приятел, който сподели преди време: „Отивам в тоалетната и се изхождам в кърпата — намачквам я върху задника си и така не се чува нищо. Заглушавам. Действа, повярвай. Трябва да заглушаваш“.

Аз така и не успях да последвам този съвет. Но често съм се питал: „Хубаво, спирам пътя на въздуха, който обаче отива къде? Къде изчезва? Ако го изпуснеш на спокойствие, щом останеш сам, това същият въздух от преди малко ли е или онзи завинаги се е изгубил?“.

Един път изпращах с колата едно момиче до дома й. Коремът ми беше пред пръсване. Едва изчакал да слезе, изпуснах залпа. Опасявах се, че ще се задейства системата против кражби — толкова мощно беше. За зла участ обаче, секундичка по-късно, тя се върна: искала да ми каже нещо.

— Какво има?

— Отвори да ти кажа нещо.

— Чувам те, кажи.

— Свали прозореца, де.

— Няма нужда, чувам те.

— Е, хубаво, нищо няма да ти казвам.

И си тръгна. Излишно е да казвам, че връзката ни се провали. Не че беше кой знае какво в крайна сметка… щом един въздушен залп (така да се каже) бе в състояние да я провали…

Докато бях с Камила на онази ваканция, доходеше ли ми се до тоалетната, винаги я убеждавах да излезем на разходка. И щом слезехме на рецепцията, аз се преструвах, че съм забравил нещо в стаята и се качвах обратно. Но се налагаше да правя всичко много набързо, тъй че удовлетворение не постигах никакво.

Четвърти ден вече в Манхатън, и никакви позиви. „Дали в Америка продават от ония разхлабителни ефервесцентни таблетки?“, питах се. „Седем-осем може и да ми стигнат. После на драго сърце бих участвал в състезание по оригване.“

Телефонът ми иззвъня. Беше Микела. Предложи да мина да я взема и да обядваме заедно. И ето ме отново пред сградата, в която работеше, както няколко дена по-рано. Тя дойде и отидохме в едно заведение наблизо — „Моранди вини е кучина“, в южната част на Седмо Авеню.

— Какво прави тази сутрин?

— Ами нищо. Разхождах се. След вечерята от снощи май сега ще си взема само салата.

— Аз също.

— Ти готвиш ли?

— Да, майка ми ме научи. Мен и сестрите ми. Според нейните възгледи за живота една жена е длъжна да умее да готви.

— Е, не е далеч от истината. Искам да кажа, че това е винаги положително умение, независимо дали си мъж или жена. Мисля, че готварското умение е прекрасно умение.

— Съгласна съм.

— Заедно ли живеехте с бившия ти приятел? Ти ли готвеше?

— Да, заедно живеехме. Готвехме и двамата. То не беше точно живот заедно… по-скоро съжителство.

— Каква е разликата?

— Ами да съжителстваш е да си поделяш — това най-вече. Поне така мисля. Пък аз предпочитах да не го правя.

— И се е превърнало в една от причините да го напуснеш?

— Да, това също. Но да се реша да го направя ми отне доста време, нали ти казах.

— Имам приятелка, която изживява подобна ситуация, само че тя има и дъщеря. Трябва да е трудно да се живее в дом, в който не ти се живее.

— Така е, доста е трудно. Ако имаш и деца, става още по-сложно, струва ми се. Аз лично бях стигнала дотам да се радвам, когато вечер закъсняваше от работа. Също така се стараех да си легна, преди да се върне, или пък оставах на дивана до късно. Когато си лягах навреме, се случваше да ме потърси в леглото, но се преструвах на заспала. Ако спях наистина, все в един момент щях да се събудя, нали… но аз упорито издавах стонове, мрънках, докато не ме остави и не си легне. Не беше глупав, ясно му беше, но влюбените приемат всичко и се боят да засягат определени теми на разговор, за да не се окаже, че само те изпитват любов. Тъпо е да кажеш „не, скъпи, няма нищо, просто съм изморена, имам ужасно много работа напоследък“. Край, не желая повече да попадам в подобни ситуации. Преди да си тръгна, ме дразнеше дори множественото „ние“. Нали знаеш: говориш с приятели, канят те на гости и винаги използват „елате, ще ходите ли, излиза ли ви се?“ Нямах сили да го напусна. Разсъжденията на майка ми и приятелките ми вероятно също оказваха въздействие.

— Да, но в крайна сметка си го направила, това е важното. Не всеки би го направил.

— Да, защото никак не е лесно. Когато напуснах Паоло, влязох в конфликт и с моето семейство, и с това на Паоло. Майка му ми звънеше да ме разубеждава, да ми обяснява колко добро момче е синът й и че дори от финансова гледна точка е изгодно да остана с него. От страна на семейството ми също ме застигаха подобни разсъждения. В очите на родителите си винаги съм била странна птица. Винаги са се грижили за мен нескопосано. Никога не съм била като тях. Много настояваха да се омъжа, мислеха си, че така най-сетне „ще се оправя“, „ще си наместя главата“, както се изразява майка ми. Една тревога по-малко. Както и да е, всички се надяваха да си остана с Паоло. При все че не бях влюбена в него: ето това крайно ме натъжаваше. Една приятелка се опитваше да ме убеди, че все пак трябва да се омъжа за него, понеже бил свястно момче и такива рядко се срещали. А и на моята възраст… по-добре с него да съм си. „Скоро ставаш на четиридесет, докъде смяташ да стигнеш?“ Бях на трийсет и пет, но нищо… На мен просто ми бе втръснало да живея сред тези хора, които, след като минат трийсет, и започват да те питат: „Как така не си омъжена?“ Според тях, ако някоя е неомъжена, то е, защото не е срещнала подходящия човек… Не допускат, че може да е личен избор. Винаги се тълкува като последица. А колко би било хубаво, ако задаваме един друг въпрос на жените: „Ти защо се омъжи?“ Абе, какво да ти кажа… писнало ми бе да се чувствам като несретница в очите на жени, чиято единствена мечта е да се превърнат в съпруги — на всяка цена. Затова реших да променя живота си.

— И сега търсиш идеалния мъж?

— Не, надявам се!… Знаеш ли, мисля си, че от своя страна идеалният мъж търси идеалната жена. Тоест моя милост не би имала шанс с него.

— Тогава? Какво търсиш?

— Не зная. Може би нищо. Може би всичко. Може би сега по-скоро искам да се нося по течението, не толкова да търся — да живея живота такъв, какъвто ми се поднася. Обичам играта. Обичам свободата. Харесвам работата си и се намирам в Ню Йорк, сама съм. Щастлива съм, гордея се със себе си дори когато бутам количката в супермаркета. Вечер, ако ми се излиза, излизам, ако не — оставам си у дома и си чета, или пък си гледам филми, готвя вкуснотии за себе си или за приятели. Понякога вечерям на подредена маса, друг път избирам да седна на земята и да се облегна на дивана и така да се храня. Отварям си бутилка вино, нищо, че съм сама. Не ми се налага да влизам в разправии. Независима съм. Ако се наложи, ще браня и отстоявам завоюваното с всички сили. Винаги. Въпросът е, че понякога имам нужда от прегръдка… На мен също ми се иска да се предам и да се загубя в мъжки ръце. Да почувствам прегръдка, която да ми даде сигурност. Нищо че и сама мога да се закрилям. Справям се сама, постигам каквото ми е нужно, но понякога ми се иска да се престоря, че не е така, заради удоволствието да отстъпя инициативата на някой друг. Усещане. Но не затова бих се събрала с един мъж. Няма как да правя компромиси, да се откажа от всичко, което съм постигнала, от свободата си… заради едната прегръдка, която с годините, освен това, започва и да охлабва.

Късно се пробудих някак. Не съм имала много мъже. Винаги съм била обвързана и вярна на мъжа до мен. Имала съм многогодишни връзки… в крайна сметка мъжете ми се броят на пръстите на едната ръка. Племенницата ми на деветнайсет години вече ме задмина по бройка. Преди не можех да се отдам, да се разкрия и изобщо да бъда с някой мъж, без да съм влюбена в него или без да сме обвързани.

— Твоят случай е обратен на моя. Аз съм имал твърде малко сериозни връзки и много флиртове. Само си помисли: за да бъда с някоя жена, имам нужда от обратното — колкото по-малко обвързан се чувствам, толкова по-добре се чувствам. Добре, но какво търсиш у един мъж?

— Ами откъде да знам… бих искала да имам до себе си мъж, с когото да се чувствам добре. Мъж, който седи до мен в киното, в ресторанта, в рейса. Бих искала да срещна човек, с когото да имам споделени представи, светоусещане. Не се стремя към брак, деца и прочее. Но и не желая до себе си мъж, който да се подплаши, ако се заговори за нещо по-далечно във времето от два дена напред. Един път през юни попитах мъжа, с когото излизах, какво ще правим август за ваканцията. Този въпрос толкова го разтърси, че за два дена загуби ума и дума; после каза, че трябвало да говори с мен и че можело през август да има желание да бъде сам. Не се стремя към семейство, но не търся и човек, с когото да не мога да правя планове за ваканция, защото му става лошо. До гуша ми е дошло от мъжете деца. Достатъчно зряла и възрастна съм, за да се правя на по-млада и съм твърде млада, за да се превръщам в старица. Искам да срещна човек, когото да харесвам и който да не се плаши, щом му го кажа… мъж, който да не ми казва, че го задушавам. Искам някой, който да не се притеснява да ми се обади, когато аз не му се обаждам. Както направи ти, идвайки тук. Но преди всичко искам мъж, който да присъства, да го има.

— Какво означава това?

— Аз зная за себе си какво означава, въпреки че е трудно да го обясня съвсем точно. Мъж, който присъства. Представям си поглед… поглед, стоящ над всичко… мълчаливо съзерцание, присъствие. Това за мен е всичко. Да знам, че го има.

Микела говореше съвсем спокойно, без да се притеснява. Оказваше се, че тя търси същите неща у хората, каквито и аз. Не влязох в подробности, споделяйки, че съм имал малко сериозни връзки и доста авантюри. Смущавах се от факта, че един от проблемите ми, когато имам връзка с жена, е загубата на интензитет с времето, залиняването. Тялото никога не лъже. Искам да кажа, минава известно време и започвам да губя желанието си. Тогава, ако ми се случи да правя секс с непозната, ми става твърд като мрамор и ми се иска да го направя не два, не три, а шест пъти, ако трябва, понеже един не ми стига. С шест непознати. Идва ми желание да го вкарвам където и да е. В една трайна връзка минава известно време и ерекцията започва да ми изневерява. Налагало ми се е да си помагам с ръка, за да го наместя вътре. Един път го правих в такива условия, тя беше отдолу и поиска да застане отгоре и докато се завъртахме, ми се хлъзна и излезе, изпадна навън. В такива случаи трябва отново да заема поза отгоре или пък да бъда отзад — нещо, което винаги ме възбужда прекомерно.

Това, което най-много ме възбужда у една жена, е потайността, непознатата, която живее в нея, харесва ми да откривам как е направено тялото й, да почувствам кожата й, да усетя уханието й, как въздиша, когато се люби. Смятам себе си за изследовател, за пътешественик, мореплавател, пионер. Обичам жените. Затова и никога не съм бил обвързан. Защото ги обичам и не ми е приятно да изневерявам. Всички останали жени ме разсейват от тази, с която съм. Не съумявам да се откажа от другите. Откажа ли се, започвам да се чувствам като жертва на несъстоялата се целувка, на неопознатото тяло, на загадъчния поглед. Вълнението при първата дългоочаквана целувка. Ново и непознато тяло, което ти предоставя възможността да го докоснеш за първи път. Да стигна до гледката на гърдите, които съм гледал само по очертанията на роклята. Да повдигнеш една пола и да видиш краката, бедрата. Линията на бикините. Да целунеш единия й крак, да подушиш врата й. Да откриваш различните й изражения в моментите на върховна наслада. Да усещаш как светът спира, щом тя се усмихне. Женското деколте, дори жената да не е от най-хубавите, е инцидент на пътя: винаги намаляваш, за да го огледаш. За мен всички тези усещания имат ефекта на наркотик.

Обичам жените, винаги съм ги обичал. То възможно ли е да не ги обичаш? Жените са хубави. Хубави са очертанията им, ръцете им, кожата, криволичещите нишки на техните мисли. Хубави са цветните ухания на желанията им. Както и страховете им, дребните им притеснения. Обичам красотата на жестовете им. Обичам начина, по който бършат сълзите си с ръка и ненадейната усмивка, която грейва на лицето им, след като са плакали като малки момичета. Неочаквани проблясъци светлина. Обичам жените. Без тях вече да съм се затрил. И нямаше да се върна, ако не бяха те.

Винаги съм бил така. Говоря по телефона и чувам бипкане, указващо, че е пристигнало съобщение: в тоз миг разговорът престава да ме интересува, защото умирам от любопитство да видя кой ми го е изпратил. Разсейва ме от заниманията ми. Ето какво винаги съм мислел по отношение на жените: винаги съм смятал, че обвържа ли се с една, губя всички останали. И за всичко май съм така. В спорта например — тренирал съм карате, пинг-понг, футбол, баскетбол. Никога не съм се съсредоточавал в един-единствен спорт. Винаги съм изкопавал дупчици тук и там, подхващал съм тук и там. Вероятно затова досега не намирам. И нямам нищо в ръцете си.

Микела се бе появила, за да ми покаже нещо важно.

Но все още не го бях разбрал в ония дни в Ню Йорк.