Фабио Воло
Още един ден (19)

18
Секси Манхатън (–6)

Сутринта се събудих от чукане на вратата. Отворих. Беше Микела със закуска и един слънчоглед. Американско кафе в картонени чаши за вкъщи и мъфини с банан и ядки. Закусихме в леглото, после правихме любов. За храна нямах особен глад. Имах за Микела. Докато се обличаше, тя каза:

— Долу, на ъгъла на улицата, спрях при един човек, който ми разказа виц за долар.

— Алфред.

— Мислех, че се казва Боб. Познаваш ли го?

— Понякога спирам да го чуя, но невинаги схващам. Приятно ми е да му давам долар — идеята му е сполучлива. Ти защо мислеше, че името му е Боб?

— Защото ми разказа виц, каза ми, че когато се учел в училище да пише, бил единственият в класа, който можел да пише името си на обратно. После направи пауза и каза: „Му name is Bob“. Името е палиндром.

Усмихнах се. И се сетих за Данте, разбира се.

По време на разходката тази сутрин попаднах на магазин, в който се продаваха много евтини музикални дискове. Възползвах се и подбрах музика, която да приляга на нашата манхатънска история. Бяха все песни, които нямах на лаптопа си. Толкова ниски цени, едва ли не щях да изкупя целия магазин. Взех: Чет Бейкър, Роберта Флак и Дони Хатауей, Смоуки Робинсън и „Дъ Миракълс“, Нанси Синатра, Били Холидей, Отис Рединг, Сара Вон. Похарчих извънредно малко, а с количеството, което купих, мисля, че оглавих класацията на Микела в категория „Гадже с най-добра музика“.

Взех си и няколко по-скъпи дискове: Arctic Monkeys и She Wants Revenge. Обядвах на Найнт Стрийт Маркет на Девета улица близо до Първо Авеню. Много обичам да се разхождам из Долен Ийстсайд. Този ден на практика го прекарах там, в района. После отидох да взема Микела от работа. Последва аперитив и разходка.

Същата вечер се натъкнахме на секс шоп и решихме да влезем. Имаше какво ли не. Включително разни предмети, които със сигурност надхвърляха границите на нашето въображение. Микела се повъртя из магазина и в един момент се доближи до мен и подшушна:

— Купи каквото искаш, ще си поиграя с теб.

И излезе.

А аз идея си нямах какво да купя. Само два пъти съм пазарувал в секс шоп. Един път в Мадрид с Мария — бях я срещнал по време на едно пътуване до Испания: двамата с нея си купихме вибратор, който в Испания най-чудато се нарича consolador — утешител. И вторият път беше с Моника. Бяхме отишли заедно, тя имаше желание да опита нещо ново. И си отделихме цял един уикенд за целта: играхме на един куп игри, експериментирахме какво ли не. Топчици, вибратори, камшици, копринени панделки за очите и за връзване на ръцете. Включително вибриращо яйчице — от онези с дистанционно. Вечерта, преди да отидем на ресторант, й го мушнах и по време на вечерята от време на време го активирах… докато говореше със сервитьора например или когато поиска информация на улицата, после на рецепцията на хотела… страхотия.

С нея играх и играта с подводния презерватив: презерватив се пълни с вода в една вана и после се пъха в жената; частта, която остава отвън, се стиска и презервативът се издува вътре. Моника беше очарована. „Какво да направя? Да го предложа ли на Микела?“, попитах се наум.

Сега като се размислих, с Моника играхме и играта с ледения член. Взема се един презерватив, напълва се вода, слага се във фризера: след малко вадиш леден член. Хем жената се освежава, хем мъжът при проникване усеща хладина. С употребата той все повече и повече се топи. P.S. По-добре да се остави в презерватива. PPS: Тази игра е по-подходяща за летния сезон.

Как да забрави човек онзи уикенд с Моника: незаличими образи и подробности.

Понеже не съм човек с велики сексуални фантазии, в края на краищата купих копринени панделки, за да я връзвам — Микела де, и вибриращото яйчице — Wireless Vibration Bol. Само това. Използвах яйцето след някоя и друга вечер. Смяхме се като луди. Това беше моментът, в който вкарах във връзката ни всички неща, които знаех и за които съм се възпирал преди. Не забравях изказването на Силвия: „Възпитаното чукане е по-лошо от всичко друго.“ Истината е, че няма жени, които правят определени неща и жени, които не ги правят. Просто някои откликват веднага, други трябва да бъдат предразположени и отведени към тях. С Микела всичко беше игра. Никога вулгарна. Можехме да прекараме цяла вечер в целуване, в милване или пък да играем най-дръзко. Имаше дни, които на практика прекарахме само в леглото. От онези дни, в които ставаш всичко. Променяш се постоянно, на всяка минута. Първо си любовник, после си баща, после син, после ставаш насъщен за другия, после спасителна лодка, с всички страхове и несигурности, с увереностите, загадките, недоразуменията и неразбирателствата. Спомени, цветове, дъжд. Пещери. Любов край огнището. Звездно небе, прозорци с изглед към морето. Светлинни проблясъци сред листата на клоните. Плодове. Бели чаршафи, опънати и изгладени. Цветни тенекиени кутии. Вечерни дрехи. Експлозии светлина… „в един том свързани с любов една“…^[1]

Да се любя с нея бе като да го правя след кавга, но без да е имало такава. Да прекарваме времето в леглото и да правим любов и да се смеем, е живот в чиста форма.

В един от дните ни заедно успях да направя с Микела нещо, което бях опитвал и други пъти, но безуспешно: да стоя неподвижен в нея, без да мърдам. Бях чел в някаква книга, че когато един мъж и една жена стоят един в друг неподвижни, без да стигат до оргазъм, се презареждат с енергия. Останахме в леглото да си приказваме, аз в нея. Галихме се, целувахме се и бъбрихме часове наред.

Още помня лицето й в ръцете си. Очите й блестяха, както блестеше животът ми в онези дни. Говорехме тихичко, шепнешком. И още нещо ми се случи с нея, което не ми се беше случвало преди. Бяхме в леглото, аз отгоре й, не се любехме, целувахме се, а аз й говорех разни неща на ухото: тя стигна до оргазъм, без да съм я докосвал. Само целувайки я по врата, по устните и фантазирайки шепнешком в ухото й. Всъщност какви ти фантазии: изреждах на глас всичко, което щях да й направя малко след това.

Онази вечер, с комплекта от секс шопа под ръка, се упътихме към нейния апартамент. Както си вървяхме, Микела забеляза някакъв човек да влиза в портичката на една къща. Изтича насреща му, молейки да не затваря, защото и ние живеем там. Задържа вратата и ме изчака. Когато я доближих, тя ми прошепна:

— Следвай ме.

Качихме се.

— Познаваш ли някой от живеещите тук?

— Не, тук никога не съм била.

— И къде отиваме тогава?

— Да проверим дали има излаз към покрива.

— А не можехме ли да излезем на покрива на твоята жилищна сграда?

— Твърде далеч сме от нея.

Стигнахме до последната площадка на стълбите и там имаше врата, водеща към покрива.

За първи път се качвах на покрив на сграда в Манхатън. Само по филмите съм го виждал. Гледката — каква ти гледка, спектакълът беше неописуем. Всички небостъргачи на Горен Манхатън бяха осветени, сякаш гледахме плакат. Докато аз немеех пред този спектакъл, Микела започна да ме целува и да ми нашепва, че желае да прави любов на това място, точно в този момент. Облегна се на ръба на една оградка и ме придърпа към себе си. Започнахме да се целуваме, свлече ми панталона и повдигна роклята си, премести бикините си, повдигна единия си крак и го уви около мен. Гледах хем нея, хем града под нас от високото. Правех любов с нея, но и с цял Манхатън.

На слизане по стълбите постоянно спирахме да се целуваме. Да се любим далеч не ни успокои, напротив, разпали у нас невероятно желание. Върнахме се в дома й и аз взех копринените панделки. Леглото на Микела не беше от онези, на които може да бъде привързан човек, затова предвидливо бях купил пет панделки. И започнах да връзвам: две около бедрата, сякаш бяха жартиери, после две на китките. Направих възлите и след това привързах панделките от китките за тези от бедрата. Играта ни беше наистина възбуждаща тази вечер. Почти като онзи път, когато откачих огледалото от стената и го поставих на земята. После Микела се облегна на масата, аз се разположих зад нея, а в огледалото под нас гледахме отразени нашите движещи се тела. Тогава помня, че Микела ме определи като романтичен еротоман. Не ми е ясно какво точно искаше да каже. Заради тези й думи си се представих като някакъв, който купува роза за любимата си жена, за да й я забоде след това в задника.

В четири сутринта направихме закуска преди лягане. Подхвърлих й на шега:

— Кога ще си направим едно дете, аз и ти?

— Ами зависи… от името, което искаш за това дете.

— Права си. Кой знае ти какви ужасяващи имена имаш в главата си. Ако е момиченце, как би искала да се казва?

— Касия, Лучия, Микела младша…

— Микела младша не е зле, да… А ако е момче?

— Джакомо младши, Филиберто, Луиджи, Клементе, Джачинто.

— Освен Джакомо младши, другите не ми харесват. Затова — никакви деца. Защото излиза, че и Веронело би паснало.

— Добре, да чуем твоите, хайде.

— Момиче: Джада, Лучила, Беатриче. Момче: Матео или Алберто като дядо ми.

— Не, не стават. Да направим така: да направим избора си въз основа на пола — ако се роди момче, аз решавам името; ако се роди момиче — ти.

— Микела, имайки предвид твоя набор от мъжки имена, предпочитам да не рискувам и да си сменим местата: за момче избирам аз, за момиче ти.

— Окей. Макар да ми е мъчно, че няма да мога да нарека сина си Филиберто.

Умълчахме се и аз се замислих дали наистина бих искал да имам дете с нея: в този момент да, бих казал. Ето че разбрах онези, които създават дете в самото начало на връзката си, месеци след като са се събрали: ентусиазмът е толкова силен, че сякаш всичко е наред и не представлява никаква трудност. А може би е вярно и това, че на нашата възраст всичко тече по-бързо, в смисъл че ако човек иска дете, не може да ходи с някого години наред и тогава да пристъпи към създаването му. На нашата възраст този въпрос бъзро-бързо излиза на дневен ред. Та, онази вечер щях да кажа да, но не наистина. Щях да го кажа ей така, за идеята. Хипотетично.

Не сериозно.

Още повече че не след дълго се разделяхме.