Реймънд Фийст
Краят на магьосника (9)

9.
Пътешествие ІІІ

Накор тичаше.

Беше се появил в нещо, което приличаше на познати пасища, и се бе качил на върха на малка могила, за да огледа наоколо — и видя, че към него препускат трима много разгневени ездачи. Докато бягаше от тях, го обзе чувството за нещо познато. Избегна първия застигнал го ездач, като се претърколи под коня му, и отскочи от пътя на следващите двама.

Веднъж се бе наслаждавал на подобна среща — търкаляше се под конете, дразнеше ездачите и изобщо се възползваше по най-добрия начин от една много лоша ситуация, само че днес бе загубил чувството си за хумор. Тримата ездачи забележително приличаха на тримата ашунтски воини, които бе измамил на карти преди много години. Този, който в момента се опитваше да му пръсне мозъка с церемониална бойна тояга, носеше кожени гамаши и кожен жакет на голо. Другарите му бяха облечени различно — единият беше с кожена броня, а другият с контешка червена риза, шапка и кожени ботуши до коленете, — но всички носеха церемониалната лента с едно перо, пристягаща дългата им коса.

Накор помнеше тази среща и как бе завършила тя миналия път, но му липсваше търпение да види дали нещата ще се развият като преди. Може и да изглеждаше като мошеника, измамил тези тримата на карти, но притежаваше и демонски сили. Скочи и събори единия от мъжете от коня му, после се метна от това животно на следващото и отхвърли ездача му, както би пернал досадно насекомо.

Третият ездач нададе боен крясък и атакува. Накор скочи отново, заби рамо в гърдите на мъжа и го събори от коня. Докато падаше към земята, се сви и се претърколи, а после се изправи, готов за още бой.

Но ездачите ги нямаше.

Недалеч от него стоеше позната фигура, която Накор не бе очаквал да види отново през живота си. Едър червенокос младеж, който бавно тръгна надолу по склона.

— Накор! — възкликна младежът, сграбчи дребосъка в обятията си и го повдигна от земята.

— Боррик — промълви Накор.

Червенокосият го остави, огледа се и рече:

— Мъртъв ли съм?

— В известен смисъл — каза Накор — и двамата сме мъртви. Но моето мнение е по-различно.

— Неясен както винаги.

— Такъв съм си по природа — отвърна със смях дребният мъж. Бръкна в торбата на рамото си и попита: — Искаш ли портокал?

Боррик Кондуин, по-големият от близнаците на принц Арута Крондорски и прапра- и така нататък дядо на Хал, Мартин и Брендан, протегна радостно ръка и каза:

— Благодаря. — Заби нокътя на палеца си в портокала и започна да го бели.

Накор се огледа и каза:

— Някои неща май липсват, а?

— Да — съгласи се Боррик. — Керванът, Гуда, Сули Абул и другите.

— Значи не сме, където си мислим — отбеляза Накор.

— Всъщност — поправи го Боррик — не сме, където изглежда. Тъй като нямам представа къде сме, не мисля за това.

Накор се ухили.

— Научил си някои неща.

Боррик отвърна на усмивката му.

— Налага се, когато си крал.

— Кое е последното, което помниш? — попита Накор.

— Че лежа в леглото и слушам дудненето на някакъв жрец; безмълвно се молех на Лимс-Крагма да ме вземе, че да не ми се налага да търпя повече гласа му. Знам, че жена ми беше там, както и други членове на семейството, но последната година… не бе милостива. — Огледа се и подуши въздуха. — Цъфтят цветя, някъде наблизо.

— Може би.

— Най-лошото на остаряването, Накор, е, че докато умът ти не си отиде, си мислиш, че си вечно на… тринайсет? — Той се засмя. — Може да ти липсва част от младежкия оптимизъм и със сигурност знаеш много повече за жилото на пораженията, но в крайна сметка някъде тук все още се крие дете. — Той се почука по главата с пръст. — Ако можеше само да го оставиш да се развихри. — После се засмя. — Виж на кого го казвам! Ти винаги си позволявал на детето в теб да открива чудеса.

Боррик въздъхна.

— Работата е там, че детето иска да тича, да скача, да плува, да обича, да се бие, да пее и всички други радости на младостта, произтичащи просто от това да съществуваш, да се чувстваш непобедим и вечен. — Усмихна се. — Само че тялото не може да му отговори. Опитваш се да рипнеш на крака както когато си бил млад, само че гърбът те боли, едното ти коляно трепери и до теб има някой с протегната ръка, който да те води. — На лицето му се изписа копнеж. — Последната година обаче ми се случваше да говоря, а после… да се озова някъде другаде и да са минали часове. Случваше се да погледна лицата на стари приятели и… да не знам имената им. Децата ми… понякога ги бърках. — Изглеждаше изпълнен със съжаление. — Ти направи верния избор, Накор, че не остаря.

— Не мога да кажа, че имах голям избор по въпроса — отбеляза дребният мъж и захапа портокала си. — Сигурно е свързано със способността ми да правя номера.

Боррик се засмя. Сведе поглед към ръцете си и започна да ги свива и отпуска. Бяха ръце на млад воин в разцвета на силите си.

— Чувствам се прекрасно. Макар че…

— Макар че какво?

— Това малко порязване тук. — Той посочи опакото на лявата си длан. — Помня как точно го получих. Когато тичахме през императорския дворец, за да спасим императрицата. Сред всичкия бой и сеч, през които минахме с Ерланд и Гуда, аз взех, че си ударих лявата ръка в един проклет фенер на метален триножник и оттам получих това досадно малко порязване.

— Интересно — каза Накор. — Както подозирах, ти не си някакво творение на боговете, на което са дадени спомените на Боррик, а наистина си Боррик. Някак си една малка частица от теб е била уловена и доведена в този момент.

Боррик сложи ръце на кръста си и сведе поглед.

— Мисля, че знам. Точно след като си тръгнахме от Кеш за Крондор, малко след като те оставихме в Звезден пристан, двамата с Ерланд се намирахме може би на два дни път от дома и спяхме до конете си, когато аз се събудих. — Сложи ръка на гърдите си. — Почувствах… прорязване на студ.

— Прорязване ли? — На лицето на Накор бе изписано силно любопитство, но без обичайната наслада, когато попадне на някоя главоблъсканица.

— Имаше и… ще го нарека ехо, поради липса на по-подходяща дума. Още едно подобно прорязване на студ.

Накор помълча малко, после каза:

— Мисля, че разбирам.

— Какво? — попита Боррик.

— Ако съм прав, малка частица от съществуванието ти, един съвсем кратък момент от твоя живот, е бил уловен и запазен за тази среща. Животът ти е бил срязан толкова тънко, че съществуванието ти е прескочило нищожно малко разстояние, така че да не умреш още там, на място. Просто е било взето едно късче от него.

— Странно — каза Боррик. — Тогава как спомените ми от след този момент са още с мен: вземането на короната след смъртта на чичо Луам, женитбата ми, децата ми, всичките ми години в двореца… та чак до собствената ми смърт? — Той се огледа. Вятърът се бе усилил леко. Обърна лице към слънцето, усмихна се и протегна ръце. — Ако ми е писано да остана тук само за кратко, то поне последният ми спомен ще бъде за слънчева светлина по лицето ми, за вятър, носещ дъха на високи треви, и за разговор с най-забавния човек, когото съм срещал.

— Благодаря ти — каза Накор, — но освен забавен съм и много любопитен. Ако разбирам правилно ставащото, то присъствието ти тук е уредено, с цел да ми даде някакво познание.

— Ах — засмя се Боррик. — Изобщо не мога да си представя на какво бих могъл да те науча, Накор. — Поклати глава. — Знаеш ли, двамата с Ерланд много съжалявахме, че така и не напусна Запада, за да ни дойдеш на гости.

Накор също поклати глава.

— След приключението ни в Кеш за известно време ми беше писнало от дворци. — Въздъхна. — Все пак посетих веднъж Крондор, когато Джими беше херцог. Хубав дворец има там.

Изражението на Боррик стана замислено.

— Това бе моят дом, мястото, където израснах.

— Хубаво място. С много стаи.

Боррик се засмя пак и се огледа.

— А…? Чу ли нещо?

Накор килна глава.

— Флейта… и барабан, ако не греша.

— Странно — каза Боррик, като се озърташе. — Мисля, че иде оттам. — Посочи към едно възвишение. Направи две крачки, после спря. — Спомням си това място. — Посочи зад Накор. — Там не трябваше ли да има река, на около четвърт миля?

Накор кимна.

— От другата страна на път, който също го няма. Да.

— Значи зад този хребет трябва да се намира онази хубава долчинка, където лагерувахме в нощта, след като ти се присъедини към кервана с Гуда и мен!

Боррик се канеше да тръгне нагоре по хълма, когато Накор каза:

— Чакай.

— Какво? — попита някогашният крал на Островите.

— След като се разделихме, кое е най-важното нещо, което научи? Сещаш се, когато от принц стана крал?

Боррик помълча за момент.

— Аз бях Боррик Кондуин, син на принц, племенник на крал, самият аз крал, баща на крал. Бях син, съпруг, брат и баща. Всеки ден взимах решения, които променяха живота на много хора, понякога жестоко. Заплашвах с войни, водех войни и накрая бях старец на легло, когато смъртта дойде.

— Какво научи? — попита Накор с почти умолителен глас.

Боррик даде знак на дребния мъж да тръгне с него и докато вървяха към звуците на флейти и барабани, каза:

— Истинското ми образование започна, когато ме плениха в Джал-Пур, Накор. — Изражението му стана замислено. — Животът в робските кошари, пробиването на път с бой през онзи бордей със Сули, кражбата на лодка, службата на кораб като прост моряк, всички неща, които направих, преди да те срещна, и всички, които направихме след това. Загубата на Сули. — Очите му се плъзнаха по хоризонта. — Научих какво е истински кураж, докато гледах как едно уплашено момче се старае да направи каквото е нужно, въпреки ужаса си, докато не умря. — Той поклати замислено глава. — Хората говорят за чест, дълг и уважение, и куп други неща, за да възвеличат постъпките си. Но в крайна сметка всичко се свежда до следното: или изпитваш обич, или не.

— Обич ли?

— Обичал ли си някога нещо толкова силно, че с радост би умрял, за да го опазиш?

Накор мълчеше.

— Честта без обич е преструвка, празно оправдание на действията ти. Не е важно за какво си склонен да се биеш, а за какво с радост би умрял, за да го опазиш: брат, съпруга или дете.

— Същото важи и за народите. Аз бих умрял за своя народ, защото го обичах. Островите са просто едно място, също като Кеш или Ролдем, само земя и скали, дървета и храсти, пасища и потоци. — Махна с ръка. — Равнини и планини. Те са просто едно място, докато не осъзнаеш, че там живее семейството ти, хората, които са от значение за теб, и тези, които са от значение за тях. Ако ти дадат избор, ще се биеш да защитиш народа си. Нещо повече, ще умреш, за да го защитиш.

Накор почувства как в него се заражда искрица на разбиране.

— Продължавай.

— Това е връзка като никоя друга, Накор. Преди пътуването си до Кеш с теб, Гуда и Сули Абул не я разбирах наистина. На нас с Ерланд ни беше трудно да усвоим отговорността, която идва с привилегиите. Баща ми обичаше майка ми толкова силно, че й позволи да ни разглези — и мен, и брат ми, и сестра ни, и по-малкото ни братче.

— Николас — рече Накор.

По лицето на Боррик премина тъга.

— Двамата с Ерланд се държахме ужасно с него преди онова пътуване, Накор. Но пътуването ме промени. — После се засмя. — Ерланд също го промени, но не чак толкова.

— Ти беше в робска кошара. Той беше в дворец с множество красиви момичета, не особено облечени.

Усмивката на Боррик помръкна.

— Но ние загубихме там чичо Локи, както и Сули. Ерланд го почувства. — Вятърът се усили и далечната музика също набра малко мощ, после заглъхна. Мирис на градински чай и цветя ги докосна й отлетя.

— Човек в крайна сметка губи всички, нали?

— Предполагам, че е така — рече Боррик. — Хайде да видим кой свири там.

Накор беше на крачка зад Боррик, когато бившият крал на Островите каза:

— Говорим за докосване до живота на хората, Накор. За саможертва, защото обичаш нещо повече от себе си. За това да оставиш своя отпечатък. — Спря за момент. — Говорим за фермер, който може да откара реколтата си на пазара, без да бъде убит от разбойници, защото аз съм направил пътищата безопасни. Аз, крал Боррик от Островите, и точно защото съм го направил, той се връща благополучно у дома с мъничка кесийка монети и нещата, които жена му е заръчала да вземе от пазара, сладкишче за малкото му момиченце или играчка за малкото му момченце, и животът им се развива така, както се развива. — Очите на Боррик се наляха със сълзи. — Но аз не съм направил пътищата безопасни, за да обича този фермер своя крал. Направил съм го, защото кралят обича него и неговото семейство.

— Познавал съм много хора с власт, Боррик. Някои, преди да те срещна, други след това, но твоето семейство е уникално. Повечето владетели… фермерите ги има, за да отглеждат посеви, да си плащат данъците и да ги обогатяват.

— Нищо не е вечно — каза Боррик, — но знам следното. Ако на трона на Островите седи един Кондуин, независимо от талантите и недостатъците му, някъде в него се крие любов към народа му, която извира от самите корени на моето семейство. Още когато първият кондуински крал е поставил груб златен обръч на челото си, той го е направил с мисълта: „Това е моята земя. Това е моят народ. Аз съм техен слуга“. Дори предшественикът на моя чичо, бедният тъжен Родрик, Лудия крал, е обичал народа си. — Изведнъж се засмя. — Може би това е твоят урок, Накор.

— Може би.

— Хайде да видим откъде е тази музика.

Забързаха нагоре по склона и когато стигнаха билото, рязко спряха.

— Това е панаир! — възкликна радостно Боррик.

Долу бяха разпънати разноцветни шатри, една голяма на червени и бели райета и друга, която Накор помнеше особено добре: ужасна комбинация от сиво и пурпурно със зелени ресни; и половин дузина фургони, наредени в полукръг, зад които имаше лагер, готварски огньове и коне.

Накор направи крачка надолу по склона.

— Познавам този панаир — каза той невярващо. — Това е пътуващият панаир на Бресанди!

Обърна се и откри, че спътникът му е изчезнал. Остана неподвижен за момент, после промълви тихо:

— Сбогом, крал Боррик.

Когато се обърна пак, пред него стоеше жена.

— Йорна — рече той с почуда.

Тя му се усмихна тъжно.

— Името не е по-лошо от всички останали. Как си, Накор?

— Знаеш, че не съм Накор — отвърна той.

— Достатъчно близко е до истината — каза тя, пристъпи към него и го хвана под ръка. — Виждам, че още носиш торбата с портокали.

— Винаги — отвърна той, като се опитваше да си наложи по-безгрижен тон. Жената, която в момента слизаше бавно по хълма под ръка с него, някога беше негова ученичка, а по-късно и съпруга. Демонът, известен като Белог, никога не се бе чувствал така погълнат от личността на Накор, както в този миг.

Накор я познаваше като Йорна, но тя имаше и много други имена, последното от които бе лейди Кловис, а после Изумрудената кралица. Сега тя изглеждаше също като при първата им среща — не просто млада наглед, благодарение на могъща магия, а наистина млада: амбициозно момиче с катраненочерна коса и пронизителни очи, които сякаш виждаха в душата му.

— Последното, което помня за теб — каза тя, — е, че провали плановете на моя господар да зарази Островното кралство с чума.

— Чудех се доколко доброволно е било участието ти в този план — рече Накор.

— Тогава имах илюзии. Мислех си, че мога да владея и управлявам всяка сила. Младежко високомерие, предполагам. Или може би винаги съм била прекалено самонадеяна.

Тя открай време беше поразителна жена. Дете на прости фермери, още от ранна възраст се бе държала като кралица. Беше слабичка, но силна, с прекрасни, но твърди черти. Отначало го бе подлъгала и съблазнила, а после го бе изоставила.

— Кое е последното, което помниш, преди да се озовеш тук? — попита той.

— Всъщност е доста странно — отвърна тя, докато се приближаваха към панаира. — Преговарях с един демон — което винаги е опасна работа — и изведнъж демонът се озова в мен.

— Не в добрия смисъл — подкачи я Накор.

— Злобен дребосък — рече тя. — Харесвах те, знаеш ли.

— Преди да изтръгнеш от мен всяка тайна, която можеше, и да избягаш да намериш Макрос.

Тя се усмихна без особено веселие, но Накор за първи път зърна в очите й намек за съжаление.

— Някои биха казали, че съм си получила заслуженото, и може да са прави, Накор. Този демон, Джакан, беше лукаво копеле. Някой да ти яде бавно мозъка, за да изцеди познанието от него — и то буквално да го яде, — не беше приятно. Изглежда, поглъщането на хора е най-бързият начин за един демон да се сдобие със знания и сила. Живях може би двайсетина минути, докато той бавно разчепкваше мозъка ми. Но знаеш ли, странното е, че щом ми отвори черепа, болката спря. Бях безпомощна, неспособна да помръдна и много ядосана, както можеш да си представиш, но самото изяждане не болеше. Болеше обаче от загубата… на всичко. Знаех, че познанията ми изчезват — спомени и умения, — но не знаех какви са. В самия край не бе останало достатъчно за свързана мисъл, само съкрушителното чувство на загуба.

— Наистина — рече Накор, — някои биха казали, че си си получила заслуженото.

— И ти ли, Накор? — Тя сведе лекичко мигли, инстинктивно флиртувайки с него, както когато се бяха запознали — по-скоро навик, отколкото открит опит да промени мнението му за нея; познаваха се прекалено добре, за да е възможно това.

— Може би просто възгледите ни са прекалено различни, Йорна. Никога не съм разбирал твоята жажда за власт.

— Аз пък никога не съм разбирала неутолимото ти любопитство, желанието ти да знаеш разни неща без определена цел.

Той се засмя.

— Не ти ли се е случвало някой път, когато проумееш как действа нещо, разкриеш истинската му природа или каквото там си научавала, това само по себе си да ти достави радост?

— Не бих казала.

— Значи ти губиш — рече Накор.

— Интересното в смъртта е, че научаваш, че в крайна сметка нищо не е наистина важно. Искам да кажа, дали след хиляда години на някого ще му пука кои сме били, как сме живели и как сме умрели?

— Много интересен въпрос — отбеляза Накор. — Ако човек е достатъчно важен, за да го включат в историята, може би. Но навярно въпросът е какво значение има дали си важен, като знаеш, че след хиляда години на никого няма да му пука кой си бил, как си живял и как си умрял?

Тя го изгледа така, сякаш не разбираше съвсем какво иска да каже.

— Имам предвид, след като знаеш каквото знаеш сега, ако мажеше да започнеш отначало, да речем в този ден — той махна с ръка около тях, — когато пристигна за първи път в пътуващия панаир на Бресанди и срещна всички нас… — За миг хвърли поглед наоколо, очаквайки да види познати лица: Тотун жонгльора, Батапол хвърляча на ножове с жена му и обичайната мишена Джантал, Субо бореца, който бе готов да плати жълтица на всеки, който го надвие на ринга. Това бе панаирът, където Накор исаланецът, картоиграч и мошеник, за първи път бе открил своите трикове и където бе срещнал младото селско момиче Йорна, което бе обикнал, наставлявал и образовал, а после се бе оженил за нея. — Пак ли щеше да направиш същите неща като преди?

Тя помълча, после каза:

— Не ме питаш за това. Питаш дали щях да съм по-добър човек. — Въздъхна. — Вероятно не. Оставих тези грижи на другите. Аз вероятно щях да търся същите неща — могъщество, вечна младост и сигурност, за да се наслаждавам на могъществото и младостта си, — само че щях да потърся различни пътища за постигането на тези цели.

Той също въздъхна.

— Имаше моменти, когато… зървах в теб нещо повече.

— Или моменти, в които ти се е искало да зърваш повече.

— Прекарах доста време с дъщеря ти. Мисля, че тя е такава, каквато ти можеше да бъдеш.

— Миранда — каза тихо Йорна. — Никога не съм била добра майка. Най-хубавото, което направих за нея, бе, че я изоставих.

Накор сви рамене.

— Онази Миранда, която познавам, не би възразила на това. И все пак ти си я оставила сама с баща, който едва ли е бил идеалният родител.

— Макрос — промълви тя. — Той беше… великолепен. — Въздъхна. Стисна здраво ръката му и я притисна към себе си. — Но мой смешен исалански мошенико, изумителни магьоснико, който не вярва в магиите, ти си най-близкото нещо до човек, когото някога съм обичала. Знам, че това не означава много, но от време на време мислех с умиление за теб.

— При последния ни разговор не изглеждаше да е така — изкиска се той.

— Е, ти, онзи полуелф и дебелият пират бяхте съсипали плановете ми за покоряване на света. Не бях щастлива.

— Некромантия. — Той поклати глава. — Това винаги е лош избор.

— Прав си. Едно нещо, което научих от Дахакан, преди най-сетне да умре окончателно, беше, че съществуването като немъртъв побърква човек. Явно простото използване на некромантия върши същата работа, само че бавно. Ето защо втория път реших да си опитам късмета с демони.

— Прощавай, задето не изразявам съжаление, че не се е получило.

— Разбирам те, скъпи ми Накор. — Тя спря и се огледа. — Мисля…

— Какво?

— Мисля, че времето ми изтече. — Погледна го с изражение, което можеше да бъде определено само като привързаност, смесена с малко съжаление, и каза с грейнали очи: — И все пак ни беше забавно, докато бяхме заедно, нали?

Изгарящ спомен, който не бе негов, не бе истински, връхлетя демона Белог, който сега мислеше за себе си като за Накор.

— Забавно ли? — рече той мрачно. Извърна поглед, защото забравените чувства все още бяха достатъчно силни, за да го надвият, ако им позволи. Когато погледна пак към нея, тя бе изчезнала, както и пъстроцветните шатри, които служеха за фон. Стоеше сам върху равна тревиста площ.

Въпросът й оставаше да виси във въздуха.

Той каза тихо:

— Никога не е било забавно. Беше най-силната болка, която съм изпитвал. Ти си единствената жена, която съм обичал.

Чу зад себе си засмукващо свистене и като се обърна, видя нов вихър, увиснал във въздуха. Потисна старите чувства дълбоко в себе си, а после направи крачка напред и скочи във вихъра.