Реймънд Фийст
Краят на магьосника (32)

Епилог
Крудий

Бурята бе отминала.

Мъжът с черна роба и шапка с провиснала периферия се подпря на тоягата си и загледа как момчето се движи пъргаво между скалите, спира да грабне някой рак, скален нокът или друго ракообразно, изхвърлено в разливите от бурята, бушувала по-рано през деня. Беше дребно момче с черна коса и загоряла кожа, облечено в избелели къси панталони и туника.

Мъжът тръгна бавно към него, за да не го стресне, като се покаже изневиделица измежду дърветата. Момчето пъхна в торбата си един особено голям рак и вдигна очи. Щом видя непознатия, се усмихна и му кимна. Имаше тъмни очи и обикновени черти, макар че държането му му придаваше някакво очарование.

— Здравейте! — извика то весело.

Мъжът в черно му се усмихна в отговор и отметна настрани дългата си бяла коса.

— Събираш нещо за вечеря?

— Да, господине. Бурята винаги изхвърля много раци в плитчините и днес ми е паднало да събера колкото мога да нося, за да си хапнем топла супа довечера. — Държеше се бодро и непринудено и изглеждаше искрено весел.

— Заблудих се в гората по време на бурята — каза високият мъж и се подпря на тоягата си. — Къде точно се намирам?

Момчето се засмя и в смеха му имаше много радост.

— В Крудий сте, господине. Как може да не знаете?

Мъжът се усмихна.

— Да, предполагах, че съм в Крудий, но къде по-точно?

— О — рече момчето. — На няколко мили южно от града и замъка. Ще ви заведа дотам.

— Приемам с радост.

Тръгнаха нагоре по пътеката, извеждаща на големия път, и високият мъж каза:

— Казвам се Магнус.

Момчето килна глава за миг.

— Необичайно име, господине, ако ми позволите да отбележа. Аз се казвам Филип.

— За мен е удоволствие, Филип — отвърна Магнус. Излязоха на пътя и свиха на север, и той попита: — Кой управлява тук?

— Че как? Крал Хенри и кралица Стефани, господине. Крал Хенри беше херцог на Крудий, преди да вземе короната в далечния Риланон, както и баща му по-рано. Сега управителят се грижи за замъка вместо него, а баронът на Карс е негов рицар-маршал на Запада.

— Значи няма херцог на Крудий?

Момчето сви рамене.

— Титлата още се държи от краля, господине, но по-добре питайте управителя. — После лицето му светна. — Или можете да питате баща ми. Той знае всичко.

— Баща ти ли?

— Баща ми е готвачът на замъка — каза момчето.

— Значи си чирак на готвача на замъка?

— Не точно — отвърна Филип. — Остава ми още месец до Подбора. Истината е, че не съм много добър готвач.

— За какво си мечтаеш, момче?

Момчето се засмя високо.

— Мечтая си за много неща, господине. Мечтая за далечни земи и за места, които никога няма да видя. Чудя се какво ли има отвъд звездите и ми се иска да знаех повече за… всичко! — Засмя се пак.

— Обичаш да се смееш — отбеляза Магнус.

— Честно казано, майка ми твърди, че съм се родил със смях на уста. Всички разправят, че се радвам на нещата повече от другите. — Лицето му грееше. — Че защо не? Имам си семейство и дом и се храня добре — каза, като претегли торбата с ракообразни. — Иска ми се да пътувам, но не можем да имаме всичко, което искаме, нали?

— Може и да се изненадаш — рече Магнус. Стигнаха до билото на малко възвишение и градът и замъкът се появиха пред очите им. — Мислил ли си да чиракуваш някъде другаде, освен в кухнята?

— Нямам особени наклонности към нищо. Непохватен съм в управлението на лодки и нямам голяма дарба с оръжията. Прекалено съм дребен да работя в ковачница и… ами, единственото, в което ме бива, е четенето.

— Ти четеш?

— Всичко! Отец Игнатий ме научи. В замъка има една кула, пълна с книги, и съм ги изчел всичките.

Магнус го погледна.

— Разбираш ли ги?

— Почти — отвърна Филип. — Понякога ми се струва, че почти знам какво означават някои неща. Някои от книгите са за други места, за история и география, но други описват как работят нещата. Точно тези ми се ще да ги разбирах по-добре.

— Може би, ако отец Игнатий не възразява, бих могъл да хвърля око на тези книги и да ти помогна?

— Мисля, че няма да има проблем, господине — каза момчето, докато крачеха по калния път към град Крудий. — Идвали ли сте тъдява и друг път?

— Преди много години — отвърна Магнус. — Преди много, много години.

— Сега трудно се стига до Крудий — отбеляза Филип, перчейки се със знанията си. — Трябва да дойдеш с кораб, през Тъмните проливи. По-рано имало път от Крудий до Илит, в херцогство Ябон, но вече го няма.

— Защо? — попита Магнус, докато наближаваха покрайнините на града.

— Никой не знае със сигурност. Разправят, че била някаква велика магия. — Момчето сви рамене. — Сега има само една грамадна яма, под една издатина. Баща ми ме заведе там веднъж и успях да застана на скалите и да погледна в кратера. Хората го наричат Потъналите земи, кратера де.

— Интересно — промълви Магнус.

— Скалите също имат интересно име.

— Какво е то?

— Наричат ги Края на магьосника.

Магнус затвори очи за момент. После каза:

— Наистина, странно име. — Помълча малко и попита: — Някога мислил ли си да станеш магьоснически чирак?

Момчето се засмя високо. Идеята сякаш му допадаше.

— Можете ли да го уредите?

— Ще видим — каза Магнус, докато наближаваха покрайнините на града. — Аз съм малко нещо магьосник, или поне другите твърдят така, и ми е нужен чирак, Филип.

— О, никой не ме нарича Филип — рече момчето. — Макар че това ми е името и майка ми казва, че е важно да се представям с него.

— Как те наричат тогава?

— Всички в града ми викат Пъг, господине.

Магнус спря и сложи ръка на рамото му.

— Защо?

— Не знам точно, господине. Това е едно от онези неща, дето просто се случват. Някой ме нарече така и името ми се лепна. — Изглеждаше доволен, че може да разкаже историята.

— Изглеждаш ми щастливо момче — рече Магнус.

— Мама казва, че съм най-щастливото момче, което е виждала. — Усмивката му се стопи и той добави: — Сериозно ли говорехте, че мога да стана магьосник, господине?

Магнус кимна и двамата продължиха да крачат мълчаливо.

Щом влязоха в града, Магнус се огледа и каза:

— Толкова много се е променило. — После сведе очи към момчето. — И все пак някои неща са ми много познати. — Потупа Пъг по рамото. — Хайде да вървим да видим баща ти, управителя и отец Игнатий, а като му дойде времето, двамата с теб ще седнем и ще си поговорим за магията. Може пък да ти иде отръки.

Магнус знаеше със сигурност, че случаят ще се окаже точно такъв.