Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на хаоса (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Magician’s End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Реймънд Фийст

Заглавие: Краят на магьосника

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-511-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3517

История

  1. — Добавяне

12.
Пътешествие ІV

Магнус залитна.

В един миг се носеше по тунел от светлина, а в следващия стоеше върху тревист склон. Огледа се и остана поразен колко познато е обкръжението му. После осъзна, че се намира в северния край на остров Беата.

Напрегна воля, за да се пренесе в кабинета на баща си, и болката го прониза като светкавица, събори го на земята и за миг го зашемети. След няколко секунди той се отърси от замайването и се надигна. Вдиша дълбоко и тръгна пеш.

Макар островът да не бе голям, все пак бяха нужни няколко часа, за да стигнеш пеш от северния бряг, където Магнус някога имаше собствено убежище, малка рибарска колиба, до вилата. Той се вслушваше и почти очакваше да чуе познати звуци, но чуваше само далечния прибой и шумоленето на вятъра в дърветата. После осъзна какво липсва. Нямаше птичи песни, нито жужене на насекоми. Не се намираше на своя остров.

Придвижването пеш бе бавно и на Магнус му се прииска у него да бяха обичайната му тояга и старата широкопола шапка, която носеше при пътуванията си. Те му осигуряваха допълнително удобство. Тоягата бе полезна за преодоляване на поточета и други места, където не му се искаше да използва уменията си, а шапката предпазваше бледата му кожа от безмилостното слънце.

Като е тръгнал да си пожелава разни работи, помисли си той, защо пък да не си пожелае и кошница за пикник с хубаво изстудено вино?

— Чудесно местенце за пикник, нали? — обади се женски глас зад него.

Магнус не бе чувал този глас от години, но го позна моментално.

— Хелена — прошепна той.

Обърна се и се втренчи жадно в нея. Изглеждаше точно както в деня, когато за първи път станаха любовници. Имаше дълга леко къдрава коса, спускаща се до кръста й, със завити връхчета, освен ако времето не бе сухо, когато тя се оплакваше, че е рошава. Кожата й бе естествено бледа, но тъй като тя настояваше да прави изследванията си на открито и да плува колкото може повече, винаги имаше тен. Очите й бяха тъмнокафяви като кожа на островен самур, тоест почти черни. Носеше виненочервена рокля с деколте и къси ръкави, поръбени с най-бледото жълто, почти бяло, и той знаеше, че отдолу няма нищо. Тя се оплакваше, че лете на острова било прекалено топло, и искаше да може, когато й скимне, да се съблече гола и да скочи в океана.

Магнус помнеше тялото й. Не беше нито слаба, нито дебела, а точно по средата, атлетична и силна, идеална от негова гледна точка, а дългите й крака бяха великолепни. Носът й бе съвършен, без странните издутини и кривини, характерни за повечето хора. Дори години по-късно той от време на време се чудеше защо намира носа й за толкова чудесен, но така си беше. А сега го виждаше отново, прав и точно с подходящия размер, идеално центриран и симетричен. А под него беше устата й, която през повечето време бе нацупена, докато тя се съсредоточаваше върху едно или друго нещо, но после се усмихваше като сега и целият свят грейваше.

Тя бе единствената жена в неговия живот, успяла да плени сърцето му; никоя друга не го бе наранявала толкова дълбоко.

Хелена посочи голямата кошница за пикник, поставена върху голямо одеяло. В ръцете си държеше тоягата и шапката му, онази, която бе носил преди години, по-широкопола от сегашната.

— Забрави си тоягата и шапката, любими.

Той направи една залитаща крачка към нея и промълви:

— Как е възможно това?

Тя сви рамене и се огледа.

— Има нещо различно, Магнус. — После затвори очи за миг и той видя как жизнеността й се оттича. В началото се бе движила като танцьорка, с леки стъпки, после пред очите му поведението й се промени и тялото й започна да се движи като на по-възрастен човек, жена с повече години на плещите си.

— Помня — каза тя тихо. Подаде му тоягата и шапката. Това не беше тоягата, изгубена, когато скочи във вихъра, а онази, която бе носил като млад. Дървото още бе прясно резбовано, изтъркано с пясък и загладено — той го полираше на ръка всяка вечер в стаята си в продължение на часове, и така много седмици наред, докато не прецени, че е идеално. Това бе страстта на един млад студент, защото тоягата му не бе нито магически жезъл, нито тояга на учен, а просто една много елегантна тояга за подпиране. И шапката. Той я хвана в другата си ръка и осъзна колко глупаво трябва да е изглеждал като млад с това ужасно провиснало нещо с остър връх и широка периферия. Въпреки това изпитваше привързаност към нея и признаваше, че му бе вършила много добра работа през годините. Не си спомняше къде я е видял за последно, преди повече от половин век. И с изненада откри, че му е много приятно да си я върне.

— Какво помниш? — попита той.

— Животът си — отвърна тихо Хелена. — И смъртта си. — Вдигна към него поглед, изпълнен с почуда и страх. — Магнус, как е възможно това?

Той се взря в нея и почувства как сърцето му се разтуптя лудо.

— Не съм сигурен. Кажи ми какво си спомняш.

Тя се огледа, после клекна до кошницата, отвори я и започна да вади храна.

— Помня всичко, живота си, семейството си, чак до деня, в който умрях. Помня кавгата ни. Помня, че след това не ми говореше. — Вдигна очи към него. — Ти си може би най-твърдоглавият човек, когото познавам, по-лош си и от майка си.

Магнус се усмихна. Беше права за това. Той бе истински феномен по всякакви критерии. Недостатъците му не бяха в силата или интелигентността, а по-скоро в способността му да се сдържа. Като момче, когато за първи път си изпусна нервите след проявяването на дарбите му, причини пожар, който обгори голяма част от стаята му. Друг път си изпусна нервите и рани тежко три момчета, които тормозеха по-малкия му брат Калеб. Макар че се ядосваше бавно, когато си изтървеше нервите, гневът му можеше да е ужасен. Точно такъв гняв бе сложил край на любовта им.

Тя продължи да вади храна от кошницата.

— Знам, че когато помолих баща ти да се върна в Звезден пристан и да продължа изследванията си далеч от теб, той не попита защо и така разбрах, че си казал нещо.

— Не съм — каза Магнус. — Сигурно е била майка ми или брат ми.

— Или който и да е друг жител на острова. Никой тук не остана в неведение за онази грозна ситуация.

Той помълча малко, размишляваше върху онези отдавнашни събития. Макар че „тук“ не беше същият остров, реши да не я поправя. Имаше чувството, че времето им отлита, и не искаше да затъва в ненужни обяснения. Нещо повече, бе сигурен, че в случая не тя трябва да разбере нещо, а той.

Влюби се в Хелена в първия миг, в който я зърна. Тя бе пристигнала една сутрин, транспортирана до вилата от майка му заедно с трима други студенти. Както се случваше понякога, обещаващите студенти в Звезден пристан, на които би им се отразило добре допълнително обучение извън рамките на по-подредения режим в Академията, бяха пращани на острова, особено онези, които изглеждаше, че може да са полезни на Конклава.

Хелена беше точно такава. Беше чародейка, способна да тъче толкова реалистични илюзии, че малцина успяваха да ги различат. Тази сила бе изкусителна и често водеше до пристрастяване, не по-слабо от това на най-мощните наркотици, продавани в задните улички на всеки град. Но вместо човек да посещава мръсна стая, пълна с лютив дим, за да се отнесе в мъгляви сънища, тя можеше да му осигури най-ярките и реалистични изживявания, продължаващи сякаш с дни. За един заможен умиращ да прекара още една година в младостта си, с най-обичните си хора, докато всъщност до смъртта му остава само ден, струваше торби злато. Това бе и причината по-амбициозни търговци на роби да издирват хора с тази дарба и да използват собствени ограничителни магии, за да ги подчинят. За един талантлив творец на илюзии бе много вероятно да прекара живота си като роб: бе нужен само един жесток пазач, защитен от силата на илюзиите. Това бе рядка и могъща способност, за която Конклавът бе заключил, че е потенциално много полезна за целите му.

Ала Магнус се влюби още в мига, щом я видя, още преди да разбере коя е и какви са способностите й. Сега бе отново с нея, в първия ден, когато тя му бе казала, че също го обича.

Тази сцена му се видя смущаваща по начини, които не можеше да изрази. Най-щастливият ден в живота му изглеждаше толкова неуместен в контекста на онова, срещу което бяха изправени двамата с баща му, че му се струваше като безцелно отвличане на вниманието.

Спомняше си обаче как бе завършила връзката им. Беше я спипал с друго момче на тревата край езерото, близо до колибата му. Лежаха прегърнати и се целуваха. Магнус едва не уби момчето в яростта си. Оттогава двамата с Хелена не бяха разменили и дума. Първо баща му го бе отпратил надалеч, в един храм на мистици в планинска верига на другия край на света, недалеч от Павилиона на боговете, за да се научи да овладява гнева си, а когато се върна, Хелена я нямаше — беше се върнала в Звезден пристан, за да довърши изследванията си там.

Той въздъхна примирено и седна срещу нея на одеялото.

— Мога само да предполагам, че си има причина това да се случва — причина, която не е лекомислена или капризна.

— Мисля, че си прав — каза тя, като сложи в една чиния резен хляб, а върху него пушена шунка и пикантно сирене. Гарнира го с малки зрели домати, нарязани моркови и малка чепка грозде и му го подаде.

Той се усмихна: беше правилно до последния детайл.

— И все още забравяш горчицата.

Тя поклати глава и му подаде малко бурканче.

— Тогава я забравях, но който е приготвил това, не е забравил.

— Това да не е една от твоите илюзии? — попита той.

— Едва ли. Допреди малко бях мъртва.

— Защо? — попита той.

— Защо си тук ли?

— Защо сме тук?

Тя се замисли за малко, после предположи:

— Може би има нещо жизненоважно, което трябва да научиш, нещо изгубено между нас двамата? Или нещо, което ти си изгубил по-късно в живота, заради случилото се между нас.

Той задъвка разсеяно хляб с шунка и горчица и каза:

— Много е вкусно.

— Забавно ни беше… известно време.

Той въздъхна.

— Аз никога не съм мислил за станалото като за „забавно“.

Тя кимна.

— Това е съвсем в твой стил, Магнус. Мисля, че мога да изброя всички случаи, когато съм те виждала да се смееш, докато бяхме заедно. — Отхапа деликатно мъничко залче. После отвори виното и наля в две глинени чаши, които извади от кошницата. Подаде му едната и продължи: — Мисля, че всички връзки са неравностойни в някакво отношение. Каква беше онази дума, която използваше, за да опишеш носа ми? — Тя се засмя.

Той не се сдържа и се усмихна при това споменаване на недодялания комплимент, който веднъж се бе опитал да й направи.

— Симетричен — каза. — С правилни пропорции.

— Аха. А коя е думата за нещо с неправилни пропорции?

— Асиметричен.

— Връзките са асиметрични. Аз обичах съпруга си, но не толкова, колкото той мен, сигурна съм. Може би работата е там, че жените обичат различно от мъжете? — Тя сви рамене и сърцето му сякаш спря за миг. Всеки неин жест, гласът й, го изпълваше така, както не бе успявала никоя друга. — Знам, че обичах трите си деца, но всяко от тях по неповторим начин, както твоята майка е обичала теб и брат ти, но любовта й е била различна.

— Накъде биеш? — попита той и гласът му прозвуча по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— С любовта идва и рискът — каза Хелена и лицето й стана сериозно. — Ти никога не си бягал от риска, Магнус. Като момче правеше най-удивителни неща. Първия път, когато се прехвърли със силата на волята си на другия край на острова, за да видиш дали можеш, това ме ужаси. Толкова ме беше страх да кажа на баща ти, че си го направил, за да можеш да ни отведеш някъде, където да сме сами… — При този спомен тя поклати тъжно глава. — Почувствах облекчение, когато се върна след няколко секунди, но бях също и ядосана.

— Помня. — Той се умълча и продължи да яде, макар че всъщност не беше гладен. Накрая каза: — Не минава и ден, без да мисля за теб.

— И аз за теб… поне докато бях жива.

— Къде сбъркахме?

— Бяхме толкова млади, Магнус. Бяхме увлечени от страст, която не разбирахме. Може би защото ти си роден тук, с цялата тази магия около теб, но за мен това беше като приказка на бард, вълшебно място от някаква история. Дойдох тук и открих чудеса, открих и теб.

— Разбрах, че съм постъпил неправилно, в деня, когато се върнах и не те заварих тук — рече той тихо.

Сълзи заблестяха в очите й и тя попита тихичко:

— Тогава защо не ме потърси?

— Мислех, че си влюбена в Антон.

Изражението й стана тъжно.

— Ти не желаеше да говориш с мен, а после баща ти те отпрати. — Остави храната и се взря в далечината. — С Антон беше забавно. Нищо повече. Пиехме вино, ходехме да плуваме. Само се целувахме, когато ни завари.

— Мислех си…

— Не, ти не мислеше. Ти реагира. Лошо. — Тя се изправи и се премести да седне при него. Сложи ръка върху неговата и облегна глава на рамото му. — Чувствата ти са толкова дълбоки, Магнус. Ти си толкова лесно раним и затаяваш болката в себе си. Няма да кажа, че бихме имали хубав живот заедно, а и онзи, който имах без теб, бе достатъчно хубав. Но ние никога нямахме шанса да опитаме заради твоя отказ да оставиш зад гърба си една момчешка обида. — Целуна го леко по бузата. — Ако беше дошъл до Звезден пристан да ме вземеш, щях да се върна тук с теб.

Магнус сведе глава и една сълза се търкулна по бузата му.

— Някога учех един младеж… — Той млъкна. — Казваше се Нокът и си мислеше, че е влюбен. — Магнус си спомни какво бе причинила на момчето една красива жена на име Алисандра, като част от обучението му в Конклава. Алисандра бе прекършена и Конклавът го знаеше, ето защо тя бе опасно оръжие. Беше празна отвътре, лишена от емоция, но бе поразително красива, очарователна и съблазнителна и само след няколко дни Нокът на сребърния ястреб, сега Тал Хокинс, бащата на Тай, бе решил, че е неспасяемо влюбен. После, под наставленията на Накор, тя разби сърцето му. — Това, което му причинихме, беше много суров урок. Попитах Накор дали и ти не си била такъв урок.

— И какво каза той?

— Ами всъщност попитах го дали не си една от неговите, докарана на острова, за да ми преподаде същия урок, който изтърпя и Тал, и той отвърна „не“. Помня какво ми каза на следващия ден. „Този суров урок си си го дал сам“. Дълго мислех, че има предвид лошия ми избор. — Магнус се взря в най-прекрасното лице, което бе виждал някога. — Сега разбирам.

— Какво разбираш?

Той помълча малко.

— Чувствах се отхвърлен заради друг, но това беше най-малкият проблем; чувствах се предаден. Чувствах, че някакво доверие е било разбито, и за мен това беше краят.

— Аз нито съм те отхвърляла, нито съм те предавала, Магнус. Бях просто глупаво младо момиче, което се напи и целуна едно момче. А и ти никога не си ми казвал, че искаш мен и никоя друга.

— Казах ти, че те обичам, в същия онзи ден.

— След много вино, Магнус. — Тя въздъхна. — Не беше първото, нито последното момче, което ми казва, че ме обича, след като си е пийнало. Опасявам се, че имах нужда да го чуя няколко пъти, и поне един от тези пъти да си трезвен и да не се намираш гол в обятията ми. — Помълча малко, потънала в размисъл, после каза: — Понякога ние сме собствените си най-големи врагове, любими.

Магнус се замисли пак върху разговора си с Накор и каза:

— Накор имаше предвид лошите ми действия или бездействие. Явно е бил съгласен с твоята оценка.

— Много мислиш, Магнус. Понякога може би прекалено много. Вероятно е естествена последица от този избухлив нрав, който си скрил толкова дълбоко в себе си.

— Макар че никога повече не те видях, не е минал и ден, без да си мисля за теб — каза той тихо. Тя хвана ръката му и я стисна, а той седеше и гледаше сълзите, стичащи се по бузите й. — Знам, че Конклавът е използвал способностите ти от време на време. Чувал съм докладите и знам как си служила. За кого си се омъжила, децата ти… Знаех къде си всеки един ден.

— Наказвал си се. Защо?

Вече просълзен също като нея, той прошепна:

— Не знам.

— Значи това е урокът ти, любими. Задава се нещо важно, иначе нямаше да бъда върната към живота за тази среща. Животът ми е свършил. Нямам представа защо не съм пред Лимс-Крагма или не съм върната в Колелото на живота, но съм сигурна в едно: това не е свързано с мен, а с теб. Аз изживях живота си, Магнус. Омъжих се за много добър човек и го обичах. Никога не изпитах към него същата страст, както към теб, но пък когато се запознахме, вече не бях дете с гореща кръв. Радвах се на децата си и благодарях на боговете, че никое от тях няма моята дарба, нито пък друга, която би го отвела в Академията или на този остров. Всички те си намериха обикновен, скучен, банален, чудесен живот… Обичах внуците си и скърбях при загубата на съпруга си. Последните ми дни бяха кротки, седях на терасата на малката си стая в дома на най-големия си син и гледах как отминават дните. Един ден затворих очи и изведнъж се озовах тук. Въпреки това усещам, че е минало доста време.

— Повече от век — рече тихо Магнус.

Тя се усмихна тъжно.

— По един или друг начин щеше да ме загубиш, любими.

— Но щях да те имам през тези години.

— И какво? Да си стоиш у дома с мен и децата?

— Не знам — призна той.

— Мисля, че урокът тук е, че трябва да поемаш някои нежелани рискове, но също така и да се грижиш за себе си. Защото кой ще го стори, ако не ти?

Магнус си помисли какво бяха преживели двамата с баща му, когато майка му умря, и му се стори, че разбира.

— Иде битка — каза той — и вероятно ще има нужда от жертва.

Тя кимна.

— Тогава не приемай, че ти си този, който ще направи жертвата. Не смятай своите нужди за по-маловажни от тези на другите. — Посегна да хване пак ръката му и я стисна силно. — Съжалявам, че не си имал живота, който си искал, с мен, но си имал живота, който си избрал. Така че в крайна сметка, радвай се, че си се възползвал от този избор по най-добрия начин.

— Това ли е всичко? — попита той. — Намирам се тук с теб, за да ми кажеш да се възползвам от нещата по най-добрия начин?

Тя поклати разочаровано глава.

— Животът е онова, което се случва, Магнус, независимо какво очакваш или искаш. — Огледа се. — Ако ме бяха питали за едно мое желание, преди да умра, то щеше да е да се върна тук и да водим този разговор, но с различна поука накрая. Обичах и други мъже след теб и преди съпруга си, но ти беше първата ми любов и най-много ме натъжава фактът, че явно никога не си открил друга, която да обичаш колкото мен.

— Остави го да отмине. Все още си наранен от разбитото сърце на едно момче на няма и двайсет лета, а не на мъж, стар повече от век. Това не те предпазва; прави те уязвим. Не можеш да си позволиш лукса да таиш още тази болка. Загубил си вече прекалено много. — Тя въздъхна и сложи ръка върху неговата. — Няма идеален край, любими. Ти толкова отчаяно си искал да обичаш някого… — Тя се усмихна. — Мисля, че когато си ме видял, си си създал тази икона на идеална жена. Аз бях само едно момиче. С талант, но понякога глупаво, и ако не се беше натъкнал на мен и Антон на онзи бряг, не знам какво щеше да стане. Може би щях да се любя с него, а може би щях да се сетя за теб и да го отблъсна. Но никога няма да разберем, нали?

Той стана, изпълнен със силни чувства, които заплашваха да го надвият.

— Бях ядосан… толкова дълго. Гневът се превърна в част от мен.

— Прости ми, Магнус.

— Не знам дали ще мога.

— Трябва.

Все още зареял поглед в далечината, той каза:

— Имаш нужда от моята прошка ли?

— Не. Аз съм мъртва. Нищо не можеш да ми направиш. Трябва да ми простиш, за да продължиш да живееш.

Той се обърна и видя, че е изчезнала, заедно с одеялото и кошницата за пикник. На земята лежаха само тоягата и шапката му.

Вдигна бавно тоягата, а после взе шапката и я нахлупи на главата си. Сред всички тези бурни вълнения се радваше, че си е върнал шапката. Остана неподвижен, обмисляше току-що преживяното, като се опитваше да приложи аналитичните си способности върху него, и накрая почти чу гласа на Накор да казва нещо след няколко чаши вино, нещо, което Магнус разбра едва сега. „Чувствата не са разумни — бе отбелязал Накор, — но могат да ни управляват, и това е, което трябва да разбереш преди всичко. Хората често вършат непредвидими неща заради начина, по който се чувстват, а не заради това, което мислят“. После се бе ухилил и бе казал: „От всички, които познавам, Магнус, мисля, че на теб ще ти е най-трудно да усвоиш този урок“.

Изведнъж се раздаде звук и Магнус се обърна и видя, че се е появил вихър. Хвърли един последен поглед наоколо. Знаеше, че никога повече няма да зърне лицето на Хелена. Попи ехото от нейното присъствие, а после скочи във вихъра.

 

 

Изтърколи се от вихъра, хванал с едната си ръка шапката, а с другата — тоягата. Около него се вдигнаха облаци прах, които бавно се разнесоха, докато се изправяше на крака.

На един извит корниз стоеше самотна фигура и Магнус осъзна, че се намира на малък планетоид, може би с размерите на замък, но не много по-голям. Фигурата се обърна и му даде знак да се приближи. Той направи крачка напред и откри, че се е понесъл нагоре. Фигурата протегна ръка и го хвана за глезена, преди да отлети. Придърпа го долу и каза:

— Създадох малко атмосфера и достатъчно гравитация, за да те задържи, ако не се опитваш да скачаш.

— Макрос — каза Магнус. Беше виждал негово грубо подобие под формата на един дасат, получил спомените и някои черти от външността му, но сега тук стоеше дядо му, какъвто може би дори майка му не го бе виждала — млад и жизнен, без нито помен от сиво в косата или брадата. Високото му чело бе същото като на дъщеря му и внук му, но черните му очи бяха неповторими. Носеше черна роба с малко по-различна кройка от избраната от Пъг: тази на баща му беше дреха на цурански Велик, докато тази на Макрос бе отрязана между коляното и глезена и тясна в раменете.

Оригиналният Черен чародей погледна Магнус.

— Познавам ли те?

— Не, всъщност не.

— Аз съм… — започна Макрос.

— Макрос Черния — прекъсна го Магнус.

Макрос отново килна лекичко глава, точно както правеше Миранда.

— Ти обаче ме познаваш.

— Дълга история.

— Винаги са дълги, нали?

— Аз се казвам Магнус.

— Магнус — повтори Макрос и кимна, сякаш звученето на името му харесваше. Изведнъж на лицето му се изписа радост. — Ти си моят внук!

— Откъде знаеш? — попита Магнус. — Ти си умрял, преди да се родя.

— Да, в битка с демона Маарг на света Шила — каза Макрос. — Нямам представа откъде знам. Просто… изведнъж го разбрах. Изглежда, онова, което трябва да знам, просто… изскача в главата ми! — Този факт сякаш му достави удоволствие.

— Къде сме?

— Не знам точно, но имам някаква най-обща представа.

— Бил съм на други светове и в други плоскости на реалността — рече Магнус, — само че не съм виждал нищо, подобно на това.

Планетоидът, на който стояха, кръжеше бавно около гигантски облак газ заедно с милиони други скални късове. Комети браздяха величествено небето, а в сърцевината на газовия облак пламтеше ослепително сияние, което го озаряваше целия. Прорязваха го ярки ивици светлина, подобни на гигантски мълнии.

— Гледката си я бива — отбеляза Магнус.

— Да — съгласи се дядо му.

— Знаеш ли, на Накор страшно би му харесало да види това.

— Малкият комарджия? Той с вас ли е още?

— В известен смисъл.

Макрос пак килна глава по своя странен начин, сякаш се вслушваше в нещо, после се усмихна.

— Аха, все пак ще го види. Скоро ще се присъедини към нас. — Усмивката му се разшири. — Както и другите!

Магнус се канеше да го попита откъде знае, но размисли и реши вместо това да се наслаждава на зрелището и да се опита да сложи ред в хаоса от чувства, останали в него след срещата му с Хелена.