Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на хаоса (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Magician’s End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Реймънд Фийст

Заглавие: Краят на магьосника

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-511-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3517

История

  1. — Добавяне

4.
Към дома

Мартин дръпна юздите на коня си.

Следващият го ескорт също спря, щом стигна билото на хълма. Отляво имаше изоставено укрепление, което Мартин бе видял да гори само преди няколко месеца, запалено по заповед на брат му, за да не даде на кешийците възможност да го използват. По-надолу по пътя се виждаха далечните стени на град Илит.

— Съвсем мирно изглежда, ваше височество — отбеляза сержант Оукс. Върлинестият червенокос командир на ескорта бе водач на един от най-добрите, доказани в битка патрули на принц Едуард. Кеш може и да спазваше условията на примирието, но до доверието между страните още бе далеч. А на него не му се искаше да дава обяснения на принц Едуард защо двама от тримата останали братя Кондуин вече не са сред живите.

Продължиха по пътя. Градските стражи ги забелязаха много преди да стигнат до югоизточната порта. Тъй като отрядът носеше табардите на Крондор, а и прекратяването на враждебните действия се спазваше вече няколко седмици, вратата се отвори и Мартин бе посрещнат от познато лице.

— Капитан Болтън — каза Мартин с изненада и донякъде с удоволствие. При първата им среща Болтън беше дразнещ и досаден младеж, който прикриваше с кавгаджийство дълбокия си страх да не изглежда глупак. Под наставничеството на Мартин се бе превърнал в компетентен офицер, горящ от желание да даде най-доброто от себе си. Дори бе започнал да показва някакъв военен талант и известна храброст преди примирието.

Мартин и Брендан слязоха от конете и стиснаха ръката на Болтън.

— Какви вести носите? — попита капитанът.

Преди да успее да отговори, Мартин бе отхвърлен половин крачка назад, понеже лейди Бетани от Карс се метна на врата му и го прегърна толкова силно, че му стана трудно да диша. Сержант Оукс и капитан Болтън си размениха погледи, в които се криеше едва сдържано веселие, а Брендан се засмя високо. Мартин също я прегърна силно за миг, а после успя да изпъшка:

— Дай ми малко въздух, Бет.

Тя охлаби хватката си, целуна го и каза:

— Толкова ми липсваше! Нямаше те прекалено дълго! — Носеше кожени панталони, ленена риза и кожена жилетка на стрелец, каквато бе започнала да облича на стената, където Мартин я бе видял за последен път. Косата й бе събрана на практичен кок зад главата. Дори и без обичайните червила и пудри, бижута и скъпи одежди на придворните дами той никога не бе виждал нещо толкова красиво.

Мартин кимна.

— Ще ти обясня всичко, като останем насаме. — После се усмихна и прошепна нещо в ухото й.

Тя го изгледа невярващо и от очите й рукнаха радостни сълзи.

— Наистина ли?

— Наистина! — отвърна Мартин с усмивка. После се обърна към Болтън и каза: — Трябва да обсъдим доста неща. — Махна към дома на кмета, който бе служил за команден щаб по време на щурма на града от кешийските сили. — Ще ти съобщя всички вести от Изтока, щом седнем на масата. Какво е положението тук?

— По-добро, отколкото при заминаването ви — рече Болтън, нареди на хората си да се погрижат за настаняването на ескорта и тръгнаха.

Мартин даде знак на сержант Оукс да ги придружи, а Брендан каза:

— Ще проверя как ще ги настанят и ще дойда при вас.

Докато крачеха към къщата на кмета — Бетани се бе вкопчила в ръката на Мартин, — Болтън описа положението и завърши с думите:

— Накратко, те се държат зад линията, минаваща по билата на хълмовете на северозапад, и някаква въображаема линия между Свободните градове и Ябон. — Тръсна глава, като че ли бе малко объркан. — Стоят кротко и сякаш са доволни да не правят нищо. Изобщо, оказват се много сговорчиви съседи. Миналата седмица ни пратиха вест, че разузнавателните им отряди са забелязали нещо като голяма група Тъмни братя, насочващи се на юг към по-малките дивечови пътеки… — погледна Мартин, като че ли чакаше да го поправят, — през билата към Сиви кули и надолу към Зеленото лоно.

— Мартин просто кимна. — Предупреждаваха ни за възможни набези.

— Това е съвсем добросъседско — отбеляза Мартин.

Болтън изглеждаше малко смутен.

— Освен това има нещо като, хм, мисля, бихте могли да го наречете „неофициална търговия“ през граничната линия.

Мартин се развесели.

— Кешийски токи за колани?

— Как познахте?

— Това става от години по южния фронт. — Той хвърли поглед към сержант Оукс.

— Сър — каза ветеранът. — По-елитните единици на Кеш, като Леопардовата гвардия например, получават доста красиво снаряжение. Имат тези токи от бронз и емайл. — Вдигна ръце и оформи с пръстите си правоъгълник около три на пет сантиметра. — Наистина хубави вещи, с леопардова глава. Струват доста злато на пазара. Между техните сержанти върви една шегичка: че рано или късно всеки губи по някоя тока, обикновено след продължителен лош късмет в хазарта или след като е срещнал особено красива курва.

— Хвърли поглед към Бетани и промърмори: — Простете, милейди.

Бетани само му се усмихна.

— Предполагам, че тук горе те са нещо ново — рече Болтън, докато свиваха зад един ъгъл. — Но е малко странно, защото освен това получаваме доклади, че някои товари с провизии, насочени насам, се отклоняват към кешийците. — Хвърли поглед към Мартин да види дали не е допуснал някаква грешка.

— Не можеш да направиш кой знае какво по този въпрос — увери го Мартин. — Освен да пратиш патрули, които да кръстосват всеки път и пътечка на север и на запад оттук, а това не е особено практично. — Замълча за малко, после каза: — В сегашното положение трябва да приемаме с радост всичко, което понижава напрежението по границата. Ще ти кажа повече по въпроса, когато останем насаме, но засега можеш да смяташ, че си се справил похвално със задълженията си.

Болтън изглеждаше видимо облекчен.

В къщата на кмета Мартин бе посрещнат от кметската дъщеря Лили.

— Не можем да ви предложим кой знае какво гостоприемство — каза тя весело.

Щом влезе в стаята за съвещания, където той, брат му и Болтън се бяха срещали толкова често, за да обсъдят отбраната на града, Мартин почувства внезапна умора. Бетани му беше липсвала във всеки момент, докато се намираше далеч от нея, но той бе успял да се поддържа зает и да скъта копнежа дълбоко в себе си. Сега тя бе до него, обаче дългът му повеляваше да потегли веднага щом конете отпочинат и бъде определен ясен път към Сиви кули.

— Каквото и да предложиш, все е добре, Лили — въздъхна Мартин.

— Постна яхния и топъл хляб — рече весело Лили и се отправи към кухнята.

— Има само вода — каза Болтън, докато сядаше срещу Мартин и Бетани. — Никакъв ейл не пристига нито от Камен връх, нито от Сиви кули, а от крайбрежието не сме получили нито една доставка след края на вражеските действия. Очаквам това да се промени в скоро време. Кръчмите и хановете се оправят както могат. Някои от местните питиета… — Той направи гримаса. — Няма да те убият, но биха могли.

Мартин се засмя и каза:

— Вода е добре.

— После гореща баня — обади се Бетани, като сбърчи нос, — и малко почивка.

Оукс и Болтън си размениха бързи погледи, но не казаха нито дума.

— Лили — каза Мартин, когато момичето се върна с голяма купа, пълна с гореща яхния. — Къде е кметът?

— Обикаля насам-натам, проверява далечните ферми, за да види кой е още тук, кой какво е скрил, опитва се да задвижи отново търговията и да осигури приток на храна в града. Нещата се оправят, но в момента живеем на запаси, които обикновено са предназначени за зимата. На хората им дойде до гуша от рибена чорба и варени картофи и с радост биха посрещнали някоя малка промяна. Едва когато стоките спрат да пристигат, човек осъзнава колко от онова, което е смятал за даденост, всъщност идва от много далеч. Плодовете от Квег например и още по от юг. Не съм хапвала свестен плод от месеци — добави тя с копнеж.

После пак отиде в кухнята, а Болтън каза:

— Доста хаос имаше, след като си тръгнахте, ваше височество. Кметът и някои от по-влиятелните търговци заминаха на север да видят дали не могат да организират нещо като временно правителство, докато благородниците ги няма. Да наемат местни момчета да вършат работата на жандармерия, така че фермерите да са склонни да рискуват да докарат стоката си в града.

Лили се върна с купички, поднос с топъл хляб, гърненце масло и лъжици.

Точно в този миг пристигна Брендан. Надуши яхнията и възкликна:

— Идеално! Умирам от глад. — И широко ухилен добави: — Здравей, Лили!

Тя го млясна игриво по бузата и той се настани на масата. Щом тримата прегладнели пътешественици започнаха да се хранят, Мартин погледна Джордж и попита:

— Какво друго?

Болтън бързо продължи със сбития си доклад:

— Кешийският командир, с когото си имахме работа, и Леопардовата му гвардия бяха изтеглени — или отзовани, или преместени някъде другаде по Далечния бряг. Човекът, когото оставиха да командва, е нещо като… Не съм сигурен как да го нарека. Той използва титлата „премиер“, каквото и да означава това.

— Наистина ли? — каза Мартин. — Значи е военен губернатор, не войник.

— Впечатлена съм — промърмори Бетани.

— Докато вие с Брендан ходехте да стреляте по разни неща, аз учех. — Той пак се обърна към Болтън. — Какво е разположението на частите им?

— Останала е предимно нередовна войска, но и достатъчно ветерани от воините псета, така че ако си мислите за повторно отвоюване на Крудий, по-добре изчакайте армиите на Запада да се върнат.

Мартин поклати глава.

— Боя се, че ще трябвала чакаме дълго. Всички са на лагер в Полята на Албалин.

Болтън и Оукс се спогледаха, но нито един от двамата не продума, накрая старият сержант каза:

— Чухме разни слухове.

— Сигурен съм в това — отвърна Мартин.

— Не са слухове — добави Брендан. — Там се е разположил на лагер принц Едуард.

Болтън изчака и когато Мартин не каза нищо повече, рече:

— Ами, имахме няколко случая на войници, отклонили се от Крудий… командире?

Мартин се усмихна. Болтън чакаше от него да му разясни ситуацията. В смисъл — дали поема отново командването и какъв е настоящият му ранг.

— По нареждане на лорд Джеймс Риланонски понастоящем съм „ваше височество“, тъй като по някаква причина още ме смятат за кралска особа; но в интерес на здравия разсъдък на всички ни, Мартин ще свърши работа. Ти ще останеш командир тук, Джордж. Всъщност, мисля, спокойно може да се каже, че капитанският ти чин вече не е временен. Освен това ще се възползвам от кралските си прерогативи, за да ти дам военна власт в цял Ябон, за в случай че някой от Ламът или град Ябон си позволи да те разпитва.

— Защо пък някой ще ме разпитва?

— Имаш да учиш още много за политиката, Джордж — каза ухилено Брендан.

Мартин се опита да потисне една прозявка.

— Сега, когато имаме примирие, се намираме в преходен период, а от хаоса се раждат възможности. Готов съм да се обзаложа с теб на един златен суверен, че когато бащата на Лили се върне, ще докладва, че някой от Севера със самозвана титла и свита от опърпани стражи се е нарекъл барон на еди-какво си или граф на еди-що си, или пък след седмица-две ще цъфне някой друг с претенции за тази или онази привилегия, и като види възрастта ти, ще се опита да те сплаши, за да приемаш заповедите му.

— Измамници, шарлатани, дребни благородници с амбиции, за когото и да става въпрос, чувствай се свободен да ги хвърлиш в тъмницата и да чакаш, докато се върне някой от лагера на принц Едуард. — Той пак се опита да потисне една прозявка. — Аз трябва да отида в планините и да проуча нещо за херцог Джеймс и който там се окаже следващият крал. Така че, след като хората ми си отпочинат, имам да подкупя един кешийски премиер, да си намеря водач и да поразузная в някои затънтени местности. Но засега ми трябва баня и малко сън. — Мартин се надигна така, сякаш ставите му бяха сто години по-стари от него, и каза: — Ако имаш нужда от мен, не се колебай да ме събудиш.

Сержант Оукс отговори нещо в смисъл, че освен ако градът не гори, Мартин ще бъде оставен да спи до сутринта.

Брендан каза:

— Аз ще се настаня при войниците. — Опита се да изглежда сериозен, но едва скриваше веселието си; обикновено делеше покоите на брат си, но подозираше, че младите влюбени може да имат нужда от усамотение.

Мартин последва Бетани в стаята, където по-рано бяха живели двамата с Брендан, и откри вана от мед и порцелан с ноктести крака, поставена по средата на помещението. Беше пълна с гореща вода, от която се вдигаше пара. Мартин изгледа въпросително Бетани.

— Открихме я в старата цитадела и Лили убеди Джордж да я свали тук, за да не ни се налага да използваме онзи стар дървен ужас, който баща й пазеше толкова дълго.

— Малките удоволствия са дар във времена като тези — отбеляза Мартин, докато се събличаше.

Бетани сбърчи нос, събра дрехите му и ги хвърли пред вратата.

— Да те почистим едва ли е удоволствие. Ти определено смърдиш.

— Цяла седмица усърдна езда. — С доволна въздишка той се отпусна в горещата вода, облегна се и бавно се плъзна по гладкия порцелан, докато главата му не се потопи изцяло във водата, после се надигна отново с мокра коса. Веднага усети как пръстите на Бетани насапунисват косата му с кремообразното вещество, което тя използваше. То ухаеше на цветя, но Мартин бе прекалено уморен, за да се оплаква. Освен това наистина миришеше по-добре от обичайните твърди сапуни, с които баща му бе заредил Крудий и които се състояха от луга, лой или мас, пепел и някакъв опит за аромат, какъвто е имал подръка сапунджията. Бащата на Лили сигурно бе купил този ароматен сапун преди войната от някой от по-изтънчените сапунджии в Квег.

Мартин затвори очи и остави топлината да се просмуче в костите му; мислеше си, че каквото и друго да се говори за квеганците, те знаят как да правят луксозни стоки: копринени одежди, съперничещи на най-добрите в Кеш, вина, равни на най-добрите в Крондор, несравними бижута и обработени скъпоценни камъни. Мислите му се отнесоха сякаш само за миг, докато не усети как Бетани го побутна леко и прошепна в ухото му:

— Никакви такива. Отиваш в леглото да си починеш малко.

Той замига и осъзна, че е бил задрямал. Водата вече бе охладняла.

— Бях си наумила да се пъхна при теб — прошепна тя в ухото му, — но ти си се отнесъл по-далеч, отколкото си мислех в кухнята.

Той се ухили.

— Току-виж те изненадам.

— Хайде в леглото и може би ще разберем, но първо сън! — Тя му подаде кърпата и добави загрижено: — Няма да останеш тук, така ли?

— Имам си заповеди — каза той, докато се бършеше. — При тези гадости, които се заформят на изток, лорд Джеймс отчаяно иска да знае точно с какво си имаме работа, а доколкото можем да заключим от лудостта на последната война, който и да стои зад това безсмислено кръвопролитие, иска основната част от армиите на Кралството да са възможно най-далеч от Сиви кули. Така че именно там трябва да се поразровя.

Бетани му хвърли една широка нощна риза, която най-вероятно принадлежеше на бащата на Лили, и каза:

— Наспи се. Ако се събудиш за вечеря, добре, но иначе ще те оставя да спиш.

— Не ме оставяй да спя цяла нощ.

Тя дойде и приседна на края на леглото.

— Колкото и да ми липсваше, скъпи, мисля, че в момента се нуждаеш най-вече от почивка.

Бетани не разбра в кой точно миг е заспал Мартин, но докато довърши изречението си, той вече спеше дълбоко. Тя поклати глава, разкъсвана между желанието да се пъхне при него под чаршафите и да го остави да почива, но накрая остави предпазливостта да надделее над копнежа. Той имаше нужда от всеки възможен отдих по време на пребиваването си в Илит. Утре без съмнение щеше да е далеч, поел по задача на Короната, и би било по-добре да разполага с целия си ум и съобразителност.

Тъкмо понечи да стане, когато Мартин посегна, сграбчи я за колана и я дръпна в леглото. Тя писна изненадано. Ръцете му се увиха около нея и той прошепна в ухото й:

— Не съм чак толкова уморен.

 

 

На следващата сутрин Мартин слезе на закуска ободрен, макар и не съвсем отпочинал. Зарадва се да види, че кметът се е върнал, и бързо го разпита за обстановката северно от Илит. Капитан Болтън и сержант Оукс също бяха на масата.

— Много се радвам да видя колко добре сте се справили всички, откакто си тръгнах.

— Опитваме се — рече кметът. — Риболовът е приемлив, като се има предвид докъде навлизат лодките в морето — във водите все още има много военни кораби, — но без всички онези хора, които избягаха при пристигането на кешийците, нямаме толкова гърла за хранене, колкото преди войната. — Млъкна за секунда и Мартин осъзна, че той мисли и за загиналите. — И все пак — добави кметът весело — вече виждаме фермерска продукция да пристига в града. По-високите цени изкушават фермерите, на които по-рано не им се рискуваше да се отдалечават от дома при водещите се боеве. И макар че продукцията не е от най-високо качество, пак стига.

— Някои от градските жени имат зеленчукови градини — намеси се Лили. — И вместо просто да складират зеленчуците за следващата зима, ги продават на пазара в шестък.

— Оправяме се — каза кметът.

— Е, ако мирът продължи, нещата ще се върнат към нормалното, поне в Ябон — отбеляза Мартин.

— Ами Далечния бряг? — попита кметът.

— Не знаем. Граф Робърт… — той хвърли поглед към Бетани, чието лице помрачня при споменаването на баща й — и другите западни лордове са с принц Едуард. Докато не бъде избран новият крал, не вярвам някой от тях да се върне. Казаха ми, че Карс и Тулан са устояли, когато Крудий падна, така че можем да се надяваме, че още се държат, макар контактите ни с тях да са прекъснати.

— Дано да сте прав — рече капитан Болтън.

Мартин помълча малко, после попита:

— Ами разположението на кешийците по този фронт?

Болтън стана от масата и се върна с карта.

— Окопали са се по една линия оттук… — посочи дивечова пътечка в гората южно от пътя към Крудий — дотук: просто прекарайте линия на север и юг от барикадата им на възвишението. — Пръстът му се спря на друга точка, на миля северно от пътя. — Мисля, че е само за показ, сякаш се опасяват, че можем да предприемем някоя офанзива към Крудий. И макар че патрулират, не влагат особени усилия.

— Защо мислиш така? — попита сержант Оукс.

— Пращат един патрул на юг сутрин и той се връща до обяд. Следобед пращат същия патрул на север и той се връща до смрачаване. — Болтън се засмя. — Можем да ги видим от западната стена. Станали са толкова предсказуеми, че хората ми вече залагат кои кешийци ще бъдат пратени да патрулират. Убедени са, че това е нещо като наказание, защото избраниците изглеждат или посърнали, или ядосани, когато ги посочат. Моите момчета даже са им измислили имена. Шишко, Оклюмалия, Гръмотевичните черва…

— Гръмотевичните черва ли? — попита Мартин.

Болтън се ухили.

— Явно пърди толкова силно, че се чува чак на стената.

— А стига бе! Ами че това е четвърт миля!

Оукс не изглеждаше убеден.

— За имената не знам, но войниците умеят да разгадават настроенията на други войници. Щом пращат хората си на патрул като наказание, капитанът е прав — правят го само за показ.

Мартин се замисли върху това и каза:

— Лорд Джеймс и внукът му ми дадоха указания да пипам деликатно, да бутна някой дискретен подкуп, за да прекарам малък отряд през границата с извинението, че трябва да се върна в Крудий да си взема някакви семейни реликви, като че ли там може да е останало нещо неограбено. Винаги съм смятал, че по-добрият подход би бил кешийците изобщо да не разберат, че сме пресекли границата.

— Това би трябвало да е достатъчно лесно, ако си внимателен, Мартин — рече Болтън. — Ако се промъкнеш нощем покрай брега към Свободните градове, малко встрани от първия кешийски пост на пътя към Натал, спотаиш се за през деня, а после поемеш към гората и намериш някоя животинска пътека… — Той сви рамене.

— Мисля, че имам по-добра идея — каза Мартин. — Колко далеч зад линиите им стига онзи стар таен проход от замъка?

— Всъщност само на няколко десетки крачки — отвърна Болтън. — Ужасно е близо до кешийците, Мартин.

— Но ако излезем, след като последният им патрул за деня се е върнал в лагера им, и сме достатъчно тихи, бихме могли да заобиколим лагера и по изгрев-слънце да сме на половината път до планините.

— Ако елфите ви позволят да се доближите толкова — отбеляза Болтън. — До нас стигна слух, че един кешийски патрул се приближил прекалено много до града им и бил избит. Не знам доколко е вярно. Чухме го от един бежанец от Валинор, горе в предпланините. Той и семейството му успели да се измъкнат, когато кешийците свили на юг към Хуш. По думите му, преди да си тръгнат, те пратили патрул нагоре към Сиви кули и малцина от него се върнали. Хората от града чули кешийски войници да се оплакват от решенията на командира си, преди да заминат за Хуш. — Погледна Мартин и добави: — Но това си е вашата мисия, ваше височество, и планът ви е дързък. — Усмихна се. — Радвам се, че вие ще се катерите по тези камънаци, а не аз.

— Ти ще си имаш достатъчно грижи на главата в близко време, Джордж. Подозирам, че ще минат няколко месеца, преди ябонският херцог или някой от васалите му да се върнат. Така че на теб се пада да командваш каквото е останало от военните сили на цял Ябон.

— Не че е останало кой знае колко — отбеляза Болтън. — Едва успявам да събера прилично голям патрул веднъж седмично, за да отида до Ламът. Само от Ламът получаваме вести за Ябон. Хадатските племена в северните предпланини поддържат там относителен мир: те не са никак благосклонни към отстъпниците, които търгуват с Братството на Тъмния път, но разбойничеството по пътищата на юг оттук започва да се превръща в проблем.

— Ще видим какво можем да направим, като се върна — каза Мартин.

— Нали няма да вземете всички момчета — обади се Оукс. — Бихме могли да пратим малък патрул до Ябон и обратно. Ей така, колкото да ни видят.

Мартин се зае да преценява наум.

— Ловувал съм в тези планини от момче.

Тихо прочистване на гърлото откъм Бетани му подсказа какво мисли тя по въпроса предвид какъв ужасен стрелец с лък е той.

— Наистина съм ловувал в Сиви кули от страната на Крудий цял живот. — Той се обърна към Оукс. — Не й обръщай внимание.

— Не обръщам внимание на дамата, ваше височество — рече Оукс; стоическото му изражение едва прикриваше веселието му.

— Няма да взема никого от твоите хора, Оукс. Те са добри войници, но им липсва планинско обучение. — Мартин се обърна към Болтън. — Дай ми четирима от най-добрите си ловци или следотърсачи, Джордж. Искам момчета, които умеят да се движат тихо през гората.

Болтън кимна и се изправи.

— Най-добре да потеглим тази вечер по залез-слънце.

Изражението на Бетани подсказваше, че не е доволна, но тя не каза нищо.

Мартин продължи:

— Предложението беше да подкупя кешийците, за да се промъкна през линиите им, но предпочитам колкото се може по-малко хора да знаят какво правим. Този тунел от старата цитадела излиза в тила им.

— Да, но съвсем близо — отбеляза Болтън.

— И ако се измъкнем, след като последният им патрул тръгне обратно към лагера край пътя…?

— Това предполага, че са небрежни и не са оставили часовои по протежение на линията, ваше височество — каза сержант Оукс.

— Те са се поотпуснали — вметна капитан Болтън. — Доколкото мога да преценя, са отегчени и чакат заповеди.

— За какво? — зачуди се на глас Мартин.

Болтън сви рамене.

— Боговете знаят, ваше височество. Не и аз. Във всичко това няма никакъв смисъл.

Мартин обясни накратко какво бе казал лорд Джеймс за безсмислието на тази война.

Когато свърши, Болтън кимна.

— Е, ако целта на упражнението е била да потопи региона в пълен хаос, успели са. От Ябон до Ламът едва ли ще се съберат и петстотин души, които могат да бъдат наречени бойци. Предимно възрастни ветерани и момчета, малко градски доброволчески отряди, които не са се стекли под знамената на ябонския херцог, и малкият ни гарнизон тук, а както вече ви казах, едва успявам да спретна приличен патрул. Нашите момчета или наблюдават кешийците, или се готвят да ескортират фермерите до града, когато кметът каже, че времето е дошло. Кешийците също са изтеглили основните си сили. След този „премиер“ най-високият по чин войник, който съм виждал на барикадата, като съм минавал наблизо, изглежда, е някакъв сержант от нередовните. — Болтън издиша бавно. — Дано не ме сметнете за самонадеян, ваше височество, но мисля, че с вашия отряд и тукашния гарнизон вероятно бихме могли да пометем онази линия по билото.

Мартин кимна.

— Без съмнение, но с каква цел? — Той погледна картата, сякаш се опитваше да види нещо, което е пропуснал, и заговори почти на себе си. — Може би ще успеем да си върнем Крудий, ако ги ударим бързо и мощно и те не са изградили наново онова, което унищожих при изтеглянето си. Само че… — Той огледа другите. — В момента земите ни са населени с кешийци, повечето от които, подозирам, не говорят езика на Кралството. Какво да правим — да отидем, да ги приветстваме като нови поданици и да им разясним кога ще бъдат пуснати данъчните списъци и къде да се съберат, за да отдадат дължимото на новия си господар? Ако постигнем истински мир с Кеш, ще минат години, преди в действителност да владеем нещо на север от Карс. Бихме могли да презаселим цитаделата на Крудий и гарнизона в Джонрил, но освен това… Дядо ми така и не възстанови стария гарнизон в Баран. — Той поклати бавно глава. — Дори да успеем да удържим Крудий и Джонрил, опасявам се, че всичко на север от Карс ще остане диво като Северните земи години наред.

Огледа лицата около себе си и се усмихна.

— Друг път ще се тревожим за връщането на старите си територии. В момента трябва да разберем какво става в тези планини, а мисля, че най-добрият ни шанс да стигнем бързо там горе е да излезем от старата цитадела, да прекосим пътя зад кешийската линия и да хванем старата пътека по Западния ръб.

Изправи се.

— Ще се отправим към старата крепост и ще си починем там. След последния им вечерен патрул ще излезем през тунела, ще пресечем западния път и ще навлезем в хълмовете. До полунощ ще сме достатъчно високо над тяхната позиция, за да не разберат изобщо, че сме минали.

Бетани погледна Мартин и попита:

— И…?

Мартин се усмихна.

— Оукс, оставям те тук като заместник на капитан Болтън. Джордж, намери момчетата, които ми трябват, и ги прати до един час в старата крепост.

Бетани се усмихна, обърна се и тръгна към стълбите, без да каже нищо повече. Мартин се престори, че не забелязва, докато изчакваше да мине уместното, по негова преценка, време; после Болтън каза:

— Извинете, ваше височество, но вероятно ще ни отнеме два часа да организираме отряда.

— Два — два — каза Мартин и се отправи подир Бетани. — Щом трябва.

И забърза нагоре по задното стълбище. Болтън и Оукс едва потиснаха смеха си.