Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на хаоса (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Magician’s End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Реймънд Фийст

Заглавие: Краят на магьосника

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-511-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3517

История

  1. — Добавяне

21.
Разбулване

Дракони ревяха.

Томас се събуди. Жена му, кралица Агларана, се надигна до него и сложи ръка на рамото му.

— Пак сън ли?

Томас седна и спусна крака от леглото, което деляха повече от век.

— Пак сънувах дракони. — Той, човекът, синът на обикновен готвач, бе получил бронята на древния Драконов господар Ашен-Шугар и като я бе облякъл, бе задействал процес, който го превръщаше в същество, което не е нито човек, нито валхеру.

Като младеж, по време на войната с цураните, Томас беше дошъл в Елвандар с Долган, сега вече стар джуджешки крал, а тогава боен главатар на планините Сиви кули, и бе презимувал при елфите. Между овдовялата кралица Агларана и променящия се човек от Крудий се бе зародила любов. В края на войната се бяха венчали и противно на всякаква логика имаха дете, Калис.

Той каза тихо:

— Трябва да вървя.

Агларана допря буза до гърба му.

— Ще те видя ли пак?

— Ти усещаш какво иде — каза Томас. — Всичко е в ръцете на боговете.

Елфите нямаха богове в човешкия смисъл на думата, макар че почитаха Килиан, човешката богиня на природата. Но кралицата на елфите разбра, че той говори за съдбата.

— Ти си моето сърце — прошепна тя.

— И ти — моето — отвърна той. Стана и отиде до гардероба, издълбан в дънера на гигантското дърво, в което се намираха кралските покои. Дръпна завесата и там го чакаше неговата броня в бяло и златно.

Минути по-късно беше облечен в бойна броня, която не бе надявал, откакто отлетя да приветства таределите, а не бе носил в битка сякаш от векове. Макар да бе най-свирепият воин, съществувал на този свят, Томас по природа си беше миролюбив. Нищо не му доставяше по-голяма наслада от спокойните моменти, които прекарваше с жена си, сина си и приятелите си в Елвандар.

Обърна се и видя, че Агларана е свалила нощницата си и сега носи една от по-простичките роби, които предпочиташе, когато не е в двора. Усмихна се.

— В този оттенък на зеленото ми харесваш най-много.

— Знам — отвърна тя.

Векове на живот и загуба, мъдрост отвъд тази на смъртните, опит, който малцина можеха да си представят… кралицата бе по-мъдра от почти всеки на този свят. Стоеше с изправена снага и не показваше нито частица от болката, която чувстваше, но той бе неин съпруг и умееше да долавя дребните признаци. И двамата знаеха, че всеки живот някога свършва и че загубата е неизбежна, но сега бе моментът на раздяла, и то може би последната.

— Ако мога, ще се върна — прошепна той. Взе я в обятията си и я целуна лекичко по главата.

Тя се надигна на пръсти и го целуна по устата, притисна го към себе си тъй, сякаш не искаше да го пусне. Задържаха се дълго в тази прегръдка и се отдръпнаха едновременно, разбрали, че времето е дошло.

Агларана го изведе от покоите им. Отпред чакаха Калин и най-старшите членове на съвета. Джанил каза:

— Аз също го усетих, Томас. Драконите зоват.

— Аз пък нося вести от моределите — добави Калин.

— Какви?

— Лиалан ни прати вест, че Снежните леопарди и техните съюзници са тръгнали към Е’бар да помогнат на таределите и ще преминат през наша територия. В момента навлизат в горите на североизток.

Томас кимна. Горите около Елвандар се смятаха за част от територията на еледел и по всяко друго време навлизането в тях на който и да било моредел би се смятало за враждебен акт.

— Как се държат? — попита той.

— Както обещаха, яздят с прибрани оръжия и право на юг. Не правят заплашителни движения или жестове.

Кралица Агларана заговори тихо:

— Толкова много неща, които сме желали, се случват, породени от по-голяма заплаха: Тъмните елфи да навлязат в нашите гори без лоши намерения, ние да им позволим свободно преминаване и да не се пролее кръв. — Тя вдигна очи към Томас. — Боя се за всички ни.

— Ще направя каквото е нужно, до самия край, за да съм сигурен, че сте в безопасност — закле се Томас.

— Бих искала да говоря с Гецвая — рече Джанил.

— Не е нужно да искаш разрешение — каза кралицата.

— Ще ти дам ескорт — каза Калин. — Но трябва да се движите бързо, защото те ще прекосят реката, преди да ги стигнете пеш.

— Няма да е нужно — каза Агларана. Обърна се и повиши глас: — Белегроч! Белегроч! При нас елате. — После се обърна към Калин. — Те ще ви носят с готовност, защото знам, че ти ще отидеш с Джанил.

— Майко — рече той и се поклони. Обърна се към Томас. — Ако това е сбогуване, мога да кажа само, че за мен беше чест да те познавам.

— Да се надяваме, че не е сбогуване — отвърна Томас. Стисна ръката на Калин. — Ти имаш обичта ми, Калин, както и обичта на сина ми. — Прегърнаха се за кратко, после Томас каза: — Трябва всички да тръгваме.

— Ще призовеш ли дракон? — попита кралицата.

— Никой няма да откликне — рече Джанил. — Те пеят и плачат, и предричат края на времето, каквото го познаваме.

— Не ми е нужен — каза Томас. Вдигна ръце и полетя към небето, като използваше собствената си магия. — Сбогом на всички ви! — извика.

Извиси се над дървесния покров и се взря на североизток. В далечината можеше да види военната мощ на Северните земи — Снежните леопарди на Лиалан и техните съюзници, следвани от други кланове, да се движат през земи, които традиционно се смятаха за еледелски. Усети вятъра, духащ в лицето му, и за миг се възрадва на собственото си могъщество.

Валхеру открай време бяха създания с невероятна мощ. Името им на древния език означаваше „Господари на силата“ и те можеха да усвояват много изкуства по своя прищявка. Летенето на гърбовете на могъщи дракони бе едновременно суета и практичност; защото макар валхеру да бяха способни на много подвизи, драконите притежаваха едно умение, което никой Драконов господар не би могъл да повтори: умееха да се движат през пустотата.

Томас протегна усещанията си и моментално почувства, че всички дракони се събират в уединен район югозападно от империята Велики Кеш, наречен Драконовото гнездо, където обръч от планини, наричани от живеещите наблизо Стражовете, заобикаляше Великото езеро.

Томас се устреми на юг и изви към Е’бар, за да прецени по-добре какво става там на път за срещата си с драконите. Фигурата в бяло и златно се понесе високо в небето над мястото, което обичаше най-силно на тоя свят и което може би никога нямаше да види отново.

 

 

Хората тигри се проснаха ничком, щом господарят им най-сетне излезе от тройната зала в сърцето на Великия южен лес. Преди повече от век друг Древен бе минал оттук заедно с човек в черна роба, но сега за първи път от безброй столетия господарят им беше с тях.

Дракен-Корин, Господарят на тигрите, се показа от двореца си, който сега бе покрит от хилядолетен прах, лиани, папрати и храсти. Тялото му някога бе принадлежало на човек на име Браден — наемник, бандит, контрабандист и убиец. Спомени за този смъртен живот още се пазеха у него, но в душата си той бе Драконовият ездач, дръзнал да полети в небесата и да предизвика новите богове.

Ала там някъде имаше още един от неговия вид и той го усещаше. Това присъствие му бе познато, както и на всеки от сродниците му: Ашен-Шугар, владетелят на Орлови предели, негов баща-брат и смъртен враг.

Голяма част от времето, което Дракен-Корин бе прекарал дълбоко в залата под повърхността на този свят, бе посветено на простото оцеляване, докато древна магия обхващаше смъртното тяло, цереше рани, които инак биха се оказали смъртоносни, и вливаше в него древни сили и знание.

Появиха се и спомени, които му се сториха странно далечни, спомени за време, когато небето се бе раздрало и той се бе спуснал в една тъмна стая, където се помещаваше сияен зелен камък с невъзможна мощ. Камъкът на живота. Той си спомни…

Боговете бяха прекалено могъщи и валхеру бяха успели единствено да ги настроят един срещу друг, иначе щяха да погинат. Смятаха се за толкова хитри, че са влели цялата си жизнена сила в Камъка на живота, този могъщ уред, който трябваше да ги тласне към божествеността, като задържи само малка част от енергията, за да поддържа материалните им тела по време на последната битка във Войните на хаоса.

Вместо това Дракен-Корин се бе озовал лице в лице срещу най-страховития си враг: собствения си баща, Ашен-Шугар.

Избягал от стълкновението в пустотата, Дракен-Корин не можеше да се мери с Ашен-Шугар и последните му спомени бяха как лежи сломен върху твърдата почва на този свят, а баща му се е възправил над него.

Дракен-Корин бе вдигнал поглед към нападателя си и бе промълвил:

— Защо?

Ашен-Шугар посочи със златния си меч към хаоса, който се виждаше през гигантския пролом в небето, и каза:

— Тази скверност не биваше да се допуска. Ти сложи край на всичко, което познавахме.

Дракен-Корин погледна към небето, към мястото, където събратята му се биеха с боговете.

— Те бяха толкова силни. Не бихме могли и да мечтаем… — На лицето му се изписаха гняв и ужас, когато Ашен-Шугар надигна златния си меч да го довърши. — Но аз имах това право! — изкрещя той.

Ашен-Шугар отсече главата на Дракен-Корин и всичко потъна в мрак.

 

 

Сега Дракен-Корин си пое дълбоко дъх, защото спомените бяха болезнени. Първична ярост и горчивина се надигнаха в него, но в ума му имаше друг глас, който намери чувствата му за отблъскващи. Браден може да имаше нисък интелект и слаба душа, но още се държеше, глас на несъвършеното човечество.

Дракен-Корин погледна към просналите се хора тигри и каза:

— Станете.

Те станаха. Той даде знак на предводителя им — Туан, както се казваше всеки предводител на този народ.

— Трябва да тръгвам.

— Ще се върнете ли, о, Древни?

Тогава Дракен-Корин направи жест, невиждан никога досега в историята на хората тигри: сложи ръка на рамото на Туан и се усмихна.

— Вероятно не.

— Какво да правим? — попита Туан.

— Каквото правихте и последния път, като заминах, преди да се върна. Живейте.

Дракен-Корин затвори очи и чу в ума си песента на драконите, накъсана от писъци и викове. Спомни си…

 

 

Убежището им беше превърнато в капан. Под най-дълбоката тъмница на град Сетанон имаше зала, създадена от валхеру преди пристигането на хората в Мидкемия.

Странни гласове шепнеха на Дракен-Корин и той почувства в него да бушува сила, каквато не бе притежавал преди.

Камъкът на живота.

А когато небесата се раздраха и лудост погълна вселената, валхеру се вкопчиха в битка с новите богове и раздалечени селения се сблъскаха в свиреп катаклизъм. Прегради рухваха и се възстановяваха за миг, разделяйки Драконовите пълчища и отслабвайки решимостта им.

Тогава Дракен-Корин позна страха. Мечтите за завоевание и божествено възнесение се стопиха пред лика на пълното унищожение. Това бе нещо повече от борба за власт и територии между двама валхеру, в която единият да падне, а другият да победи: това тук означаваше пълно заличаване на расата.

Богове с величествен облик и невероятни сили грабваха пламтящи звезди и ги мятаха. Хиляди ангели и демони влязоха в свирепо стълкновение и самото време се превърна в оръжие.

Дракен-Корин нареди на своя дракон да бяга. Ужасеното същество се обърна и небесата се завъртяха, когато обединената мощ на Драконовите пълчища се опита да разкъса рана в небето над Мидкемия, за да се измъкне от тази битка.

— Глупаво — каза нечий глас.

Пищящи светове гинеха зад него и Дракен-Корин извика:

— Кой говори?

Погледна назад и видя някакво присъствие, гигантска черна фигура, която го следваше. Това бе твар от безнадеждност и гняв, и посегна към него, сякаш за да го издърпа обратно, да го завлече в бездна, от която дори светлината не можеше да избяга.

— У дома! — заповяда Дракен-Корин и вселената се пръсна на парчета.

 

 

— Когато се намирахме в залата под Сетанон — каза Макрос — и се мъчехме да спрем оформящия се разлом, през него се промъкна Дракен-Корин, последван от един Господар на ужаса.

— Да? — Пъг кимна, любопитен защо Макрос му напомня за събития, които бе преживял.

— Впоследствие чудил ли си се защо се появиха заедно?

— Много пъти — отвърна Пъг. — Обсъждал съм го с Томас, както и с някои други, които разбират познанието на валхеру, и дори с малцината, които знаят нещо за Ужаса, но така и не стигнах до някакво заключение.

— Значи е време да видиш истината за онзи момент.

Той махна пак с ръка и Павилионът изчезна.

Стояха в селение от бяла светлина, която сякаш идеше от всички посоки. Имаха чувството, че са стъпили върху твърд под, но като погледнаха надолу, видяха само белота.

— Къде сме? — попита Накор.

— Насред една метафора — отвърна Макрос. — Създавам това, за да ви илюстрирам нещо невъзможно.

Махна с ръка и пред тях се появи въртящо се кълбо, което увисна във въздуха на височината на гърдите им.

— Това е… всичко.

— Ти каза „размерите и разстоянията са без значение“ — прошепна Пъг.

— Да — рече Макрос с усмивка. — Значи помниш.

— Та как мога да забравя?

— Пъг, Томас, драконката Риатх и аз видяхме това — каза Макрос.

— Кое? — попита Миранда, взираше се в кълбото.

— Видът му е безличен — продължи Макрос, като се приведе напред да го огледа. — Изглежда, че има форма и субстанция, но все пак не отразява светлината. Това е метафора на онова, което се е случило наистина, и е мое творение. Не разполагам със средствата да ви върна в Градината по времето, когато видяхме каквото се каня да ви покажа. Нещо повече, аз контролирам това, така че мога да попроменя някои неща, за да разберете по-добре каквото е нужно да знаете за Ужаса и предстоящата битка.

Помръдна ръка и сферата също се раздвижи и се издигна до нивото на очите. Светлината около тях помръкна, докато не останаха да се реят в мрака, само сиянието около сферата озаряваше лицата им.

— Гледайте — каза тихо Макрос.

В миг сферата изчезна и бликна ослепително ярка светлина, която изпълни взора им и ги накара да се извърнат. С нея дойде и прилив на чувства, почти смазващо усещане за пълнота и съвършенство, което ги накара да заридаят от радост. После светлината изчезна, пръсна се на милиарди мънички светлинки, и навсякъде около тях имаше звезди, купища звезди, които се отдалечаваха бързо.

— Стоп! — извика Макрос и цялото движение секна.

Той тръгна през пустотата в кръг около точката, където се бе намирала сферата.

— Виждате ли това? — попита.

Те зърнаха някакво мъждукане в мрака, вихреща се маса.

— Това е… нещо — каза Накор, — но не мога да различа никакви очертания.

— Ето — каза Макрос и ярка светлина бликна отгоре, за да разкрие малката прашинка. Тя се състоеше от пълен мрак и колкото и ярка светлина да падаше върху нея, не се отразяваше нищо. Виждаше се поради липсата си, едно негативно присъствие сред великолепието на околните звезди. Определяше се единствено от мястото, където светлината не може да се види, където звездите зад нея бяха скрити. Нямаше характеристики, а представляваше само пустота, чието местонахождение можеше да се установи единствено като кръжиш около нея и виждаш къде затулва морето от звезди зад себе си.

— Какво е това? — прошепна Миранда. Чуждата природа на обекта пробуждаше у нея трепет.

— Мисля, че е Ужаса — каза Накор.

— В началото имало… всичко — каза Макрос. — Материя, енергия, пространство, време, всички те били едно. Това беше сферата, която видяхте.

— Беше огромна, когато я видяхме в Градината — отбеляза Пъг.

— Перспектива — отвърна Миранда.

— Сега започвате да разбирате защо бяха онези уроци — рече Макрос. — Гледайте. — Той раздвижи ръце и тъмната точица се разшири, докато неравната й повърхност най-сетне се разкри подробно, отразявайки съвсем бледо далечните звезди и създавайки впечатление за движение, за промяна, за нещо, което изглеждаше почти като гърчене.

— Помнете — каза Макрос, — че виждате само една метафора, аналогия, изображение на нещо толкова непонятно за нас, че дори това, което ви показвам, е само малка частица от реалността.

Гледната точка на наблюдателите сякаш се спусна рязко до място току над гърчещия се пейзаж.

— Изглежда… почти сякаш го боли — каза Миранда.

— Проницателно. — Макрос махна с ръка и изведнъж цялото им зрително поле се изпълни с повърхността на тази маса. — Сега — каза той и цветовете започнаха да се менят. — Това е начин да ви покажа нещо, което смъртните очи не могат да възприемат. — Множество нишки се издигнаха от повърхността, за да се свържат с бягащите звезди, и броят им бе толкова огромен, че наблюдателите сякаш се носеха през джунгла от бели лиани. Перспективата се измести и за миг Пъг не можеше да прецени дали той се смалява, или нишките се уголемяват. После изведнъж спряха.

— Какво е това? — попита Пъг.

— Гледайте — каза Макрос и те сякаш започнаха да се приближават към една от нишките, която ставаше все по-голяма и по-голяма, докато не изпълни полезрението им, а после в тази нишка проличаха други, сякаш първата бе нещо като въже. Продължиха нататък, все по-надълбоко в тъканта на това въображаемо въже, докато Макрос не ги спря срещу една-единствена нишка. — А сега внимавайте. — Нишката сякаш трепкаше, докато накрая те не видяха, че това всъщност не е нишка, а низ от малки прашинки, толкова близо една до друга, че отдалеч изглеждаха свързани. — Е, Накор, какво е това?

Прашинката се разшири и се превърна в прозрачна сфера, в която вибрираше енергия. Вибрациите се забавиха, докато илюзията за сфера не изчезна и те не видяха, че това е енергийна нишка, която се гърчи бясно, сменяйки множество различни форми всяка секунда. Макрос отново махна с ръка и тя забави скорост. Отначало бе права, после се изви в примка, запърха нагоре, после се сгъна, като единият й край оставаше застопорен, а другият описваше външната повърхност на сферата, макар да се движеше по-бързо, отколкото човешкото око можеше да възприеме.

Дребният превърнат в човек демон се взираше с почуда и накрая каза:

— Това е… вещество.

— Вещество ли? — попита Магнус.

— Същото, което вие наричате „магия“ — поясни Накор. — Ето с това си играете, когато мислите, че правите магия.

— Чудесно — каза Макрос. — Да, именно това се мъчеше да разгадаеш цял живот, малки ми картоиграчо. Ти интуитивно разбра най-фундаменталната истина за нашата вселена. — Протегна ръка, сякаш му представяше трепкащата нишка. — Това е основната градивна единица на всичко. Не съществува нищо по-малко.

— Какво прави? — попита Миранда. — Променя се непрекъснато.

— В това се крие гениалността на съзиданието — каза Макрос. — Защото този малък обект, това нещо, което не е нито енергия, нито материя, нито светлина, нито време, а нещо уникално само по себе си, решава от миг на миг какво ще е.

— Не разбирам — промълви Магнус.

— Никой не разбира — отвърна Макрос, сякаш тази мисъл го забавляваше. — Във вселената има неща, които никога няма да проумеем напълно. Трябва просто да ги приемем като загадки.

— И първата загадка е защо се е случило това — предположи Миранда.

— Да — каза Макрос. — Именно. Съществувало е това идеално състояние на битието, тази пълна хармония на всичко… — Той млъкна, после добави: — Думите не могат да го опишат подобаващо. Вие усетихте онзи кратък миг на блаженство, докато минаваше през вас. То е било такова вечно. — Засмя се. — Или може би е било такова само за мъничка частица от секундата, защото тогава времето е било част от всичко.

— Потресена съм — каза Миранда.

— А аз съм възхитен — каза Накор.

Пъг просто хвърли поглед към Магнус, който рече:

— Защо?

— Защо какво? — попита Макрос.

— Защо е тази сложна демонстрация? Защо просто не ни го каза?

— По две причини — отвърна Макрос. — Миранда може да ви каже първата.

— Защото той не е най-надеждният източник на информация, който сме срещали, а и в този случай е по-добре да ни покаже, вместо просто да ни каже.

— И — добави Пъг — защото трябва да разберем мащабите на това, срещу което сме изправени.

— На вас се е паднала най-грандиозната и тежка задача в историята: вие трябва да спасите вселената.

 

 

Томас летеше над дърветата. Докато се приближаваше към Е’бар, можеше да усети чуждите енергии, заразили местността. Първо видя сечището на север от долината, където някога се бяха сражавали армиите на Кралството и на цураните. Долови познато присъствие, откри местоположението му, спусна се към земята и кацна леко до сина си.

Застаналият до Калис Аркан го гледаше с присвити очи — разкъсваше се между желанието да изтегли меча и да нападне фигурата в бяло-златна броня или да моли за прошка за някакво неназовано прегрешение.

— Татко! — извика Калис и двамата се прегърнаха.

— Мислех, че ще се върнеш при майка си веднага щом отнесеш вестта до Кралството.

— В Илит, докато чаках за безопасно преминаване на юг до Крондор, се случиха няколко странни неща. — Той кимна към Аркан. — Аркан, това е баща ми. Татко, това е Аркан, вожд на арданиените.

— Синът на Горат — каза Томас. — Срещал съм баща ти. Беше забележителна личност.

Аркан наклони глава. Още от появата на Томас сред северните кланове се носеха най-различни слухове за неговата природа: от това, че е самозванец с някакви магически способности, до това, че е оръдие на еледелите, с което да установят господство над всички елфски народи. Но един миг в присъствието на тази висока фигура в бяло и златно бе достатъчен на Аркан, за да усети в мозъка на костите си, че това наистина е въплъщение на Древен. Той едва потисна желанието да падне на колене в знак на почит.

— Срещнах синовете на херцога на Крудий — каза Калис. — Херцогската мантия е преминала у най-големия му син, Хенри. Затова говорих с Мартин и Брендан и им съобщих, че майка им и останалите са в безопасност. След като задължението ми бе изпълнено, се почувствах свободен да открия какво прави нашият приятел тук в Кралството.

При думата „приятел“ Аркан погледна косо Калис, но прецени, че е употребена като дружеска закачка, и не каза нищо.

Томас кимна на сина си и го отведе малко встрани.

— Заминаваш — каза Калис и това не беше въпрос. — Драконите зоват.

— И ти ли го чуваш?

— В сънищата си, татко. — Той огледа лицето на удивителния мъж, който го бе заченал; изучаваше чертите, които познаваше не по-зле от собственото си отражение. Знаеше какви битки води човешката му страна, за да овладее яростта на Драконовия господар, и въпреки това от раждането си бе получавал от него само обич и благосклонност. Калис запази емоциите си под контрол, макар да знаеше, че може би се виждат за последен път. — Животът ми е бил пълен с чудеса и любов. Всеки ден благодаря на всички богове, които ме слушат, за майка си и баща си.

Томас бе завладян от бурни чувства.

— Не бих могъл да искам по-добър син — каза той. — Грижи се за майка си, ако не се върна.

— Ще го направя — отвърна Калис. Молбата на баща му бе ненужна и представляваше просто напомняне, че и двамата са изправени пред възможността да не оцелеят в предстоящата битка. Двамата се прегърнаха, постояха така за миг, после се пуснаха.

— Как върви борбата тук? — попита Томас и погледна надолу към рубинения купол.

— Изглежда, стигнахме до патова ситуация. Врагът отвътре натиска с повече сила, но владелците на магия, които пристигнаха на помощ на таределите, притъпиха атаката. Не знам колко още ще можем да удържим трупащото се напрежение в купола.

— Ела — каза Томас и двамата се върнаха при моределския главатар. — Аркан — каза той, — клановете ти идват на юг.

Аркан се намръщи.

— Клановете ли? Аз имам само един.

Томас се усмихна.

— Значи клановете на леля ти.

— Лиалан идва насам?

— И води мощта на Снежните леопарди и техните съюзници, за да помогне на таредел. Всеки по-важен шаман идва да помогне да изтласкаме онова, което се опитва да проникне в нашия свят.

Аркан помълча, после попита:

— А моят народ?

— Не знам дали Ледените мечки са били призовани, но не мога да си представя, че тя няма да призове всеки меч и шаман, обвързан с нея.

— Поема голям риск — отбеляза Аркан.

— Знам — каза Томас. — Оставя Севера на Нараб и неговите съюзници.

— Знаеш много за нашата политика — подхвърли моределският главатар.

— Винаги сме мислили, че е мъдро да държим под око съседите си — отвърна Томас. Отношенията между различните елфски народи открай време бяха свадливи и кървави и се смяташе за лош вкус да се споменават роднинските им връзки. Аркан оцени употребата на думата „съседи“ вместо „братовчеди“ и склони глава.

— И все пак трябва да попитам — каза Томас, — защо си тук? Напуснал си Севера дълго преди тукашните събития.

— Лиалан ме прати — обясни Аркан. — Тя и шаманът й сънуват…

Преди да успее да завърши, Томас каза:

— … дракони.

Аркан млъкна и се ококори от изненада. После кимна.

— Да, сънуват дракони.

— А защо теб? — попита Томас.

— По много причини — каза Аркан, — но преди всичко, защото ме е зърнала във видение, върху един хълм, да браня човешки магьосник в черна роба, и преценила, че това е предсказание.

— В кръвната линия на Лиалан има мнозина с тази дарба — рече Томас. — Сестра й се смяташе за шаманка, макар и опетнена от изборите на баща ти.

— Никога не говорим за майка ми — каза тихо Аркан. В неговите очи майка му Кулич бе предала баща му след първата битка за Сетанон, когато Горат заповядал останалите части на моределите да потеглят на север, и бе отхвърлила брака им.

Томас кимна.

— Не исках да те обидя. Моите извинения.

Аркан застина неподвижно. Най-могъщото същество, което бе срещал, може би най-могъщият смъртен на този свят, току-що му се бе извинил. Това беше най-неочакваното нещо, с което се бе сблъсквал в живота си. Склони глава и отвърна:

— Няма обида… Томас.

Томас се усмихна и насочи вниманието си към рубинения купол. Използва способностите си, за да изучи за кратко структурата му, и каза:

— Усещам нещо много странно, но и много познато у онова, което се опитва да се измъкне.

— Ужаса ли? — попита Калис.

Томас кимна.

— Ще са ни нужни Пъг и Магнус, за да го изтласкат обратно, откъдето е дошло. — Погледна сина си. — Няма ли вест от тях?

— Руфио е тук от името на Конклава и Звезден пристан, но нямаме никакви вести от Пъг, Магнус, Миранда и Накор.

Томас повдигна вежди.

— Дълга история, но Миранда и Накор… — почна Калис.

Томас вдигна ръка.

— Ако се видим пак, ще можеш да ми разкажеш дългата история. Но както и да е станало, щом Миранда и Накор са с Пъг и Магнус, то може би победата ще е наша. — Погледна Аркан. — Ако видението на Лиалан как браниш човешки магьосник с черна роба е предсказание, значи играеш ключова роля. Оцеляването на всички ни може да зависи от това да защитиш мъжа в черно, който се окаже под твоята закрила — независимо дали е Пъг, или синът му.

— Ще дам живота си, ако е нужно — закле се Аркан.

— Може всички да го дадем — отбеляза Томас.

— Няма ли да останеш, за да се изправиш срещу онова нещо в купола? — попита Аркан.

— Не — отвърна Томас, — защото силите на валхеру не се простират върху по-фините магически изкуства, а ако онова в купола излезе навън, дори мечът ми няма да е от голяма помощ. На мен ми е отредена друга роля. Трябва да откликна на зова на драконите. — Усмихна се. — Ако те пожелаят да се върна, ще го сторя. Ако пък имат други планове за мен, сбогом и на двама ви.

Калис и Аркан кимнаха.

Томас подскочи към небето, описа голяма дъга и се устреми в далечината.