Реймънд Фийст
Краят на магьосника (26)

26.
Атака

Зазвучаха тръби.

Забиха барабани и заехтяха заповеди.

Брендан бързаше към командната палатка на принц Едуард. Видя отпред лакеи, които държаха конете за благородниците. Конят на принца беше як сив скопец, в броня с тъмносиньо покривало, извезано с герба на Крондор, с орела и планинския връх. Брендан бе спал, откакто рано сутринта бе докладвал броя на вражеските наемници, които по негова преценка бяха между хиляда и сто и хиляда и триста души — достатъчно, за да окажат влияние, но не чак толкова внушително подкрепление за силите на Оливър.

Щом видя принца, Брендан изтича при него, а Едуард се обърна и каза:

— Искам да яздите с мен, господине. Доведете коня си.

Брендан забърза към мястото, където конят му почиваше от снощното пътуване, оседла го набързо и препусна към свитата на принца. Едуард вече бе в пълна броня, която му стоеше добре въпреки възрастта му. Носеше бронирана качулка и здрави кожени гамаши. Табардът му беше същият като на мъжете от Крондор, само дето на неговия имаше кралска корона върху герба на княжеството. Даде знак на Брендан да се приближи.

— Херцозите, графовете и бароните ще предвождат своите части, но ще имам до себе си неколцина племенници и по-малки братя като теб. Искам ти да стоиш вдясно зад мен през цялото време, за да знам къде си. Ако възникне нужда да пратя вест до някой от полевите командири, ще пратя теб.

— Слушам, ваше височество — отвърна Брендан, дръпна коня си назад, за да направи място на принца да се качи на своя и да организира хората си, после потегли след него и отряд дворцови стражи, двайсет подбрани мъже, които биха дали живота си, за да спасят принца. Стигнаха до върха на хълма, зад който бяха лагерували, и се взряха надолу към армиите на принц Оливър.

— Богове! — прошепна Брендан.

По-рано полето изглеждаше като ширнало се море от палатки и лагерни огньове. Но да види сега цялата армия в боен строй на по-малко от половин миля бе зашеметяващо.

Принц Едуард заговори достатъчно високо, за да го чуят всички:

— Изглежда, са около десет хиляди, как мислите?

Доколкото можеше да прецени Брендан, нищо чудно да бяха и повече.

— Дали Оливър ще иска да преговаряте? — попита графът на Хуш, далечен братовчед на принца и негов адютант.

— Най-вероятно — отвърна Едуард. — Ще иска да прецени моята решимост, предполагам. Ето — посочи той. — Идват парламентьори.

От армията долу се отделиха четирима конници — тръгнаха бавно напред под бяло знаме, докато една тръба свиреше сигнала за примирие. Едуард се обърна към Брендан.

— Ела с мен, млади приятелю. Може да научиш нещо.

Спуснаха се по склона, за да се срещнат по средата на пътя.

Брендан за първи път виждаше принц Оливър от Маладон и Симрик. Беше висок и едър, без да е набит. Първото впечатление на Брендан, още преди мъжът да е отронил и дума, беше, че е грубиян. Носеше бял табард, разделен на четири: горната дясна част бе червена с бял кръст, а долната лява — синя с бял кон. На покривалото на коня му също бе извезан гербът на Маладон и Симрик. Придружителите му носеха същите табарди, но без кралския герб.

— Ваше височество — каза вежливо Едуард. — Имате нещо да ми кажете ли?

— Добър ден, ваше височество — отвърна Оливър. Шлемът оставяше лицето му открито и се виждаше, че има остри черти, студени тъмни очи и тънки устни. — Можем да приключим това още сега, ако желаете. Аз съм единственият мъжки наследник на моя възлюблен чичо крал Грегъри и все пак вие предявявате неоснователни претенции.

— Би трябвало да водим този разговор пред върховния жрец на Ишап в Събранието на лордовете, а не между две армии, готови да се вкопчат в битка. Така че защо си правите труда? Знаем, че съдбата на короната ще бъде решена със силата на оръжията, каквото и да казвате. Или може би предлагате компромис?

Оливър въздъхна драматично.

— Ваше височество, през всичките години, откакто ви познавам, сте били човек без амбиции и все пак сега се домогвате към корона?

— Аз вече си имам корона, Оливър — отвърна принц Едуард с растящо нетърпение. — Какви са условията ви?

— Изтеглете се от полето. Върнете армиите си в съответните гарнизони и елате в Риланон да застанете пред Събранието. Не се възпротивявайте на претенциите ми и ще цари мир. Няма да има повече кръвопролития и всички служби, титли, земи и имущество на вашите приятели и семейство ще бъдат гарантирани. Ако не търсите изгода за себе си или за семейството си, защо е това противопоставяне?

— В случая е излишно да обсъждаме личните ми мотиви. Няма да търпя някакъв чуждестранен простак да седи на трона на предците ми, и това е достатъчна причина за мен.

— Обиждате ме, Едуард — каза Оливър с противна усмивка.

— Точно това е намерението ми, Оливър. Жестоко и с умисъл.

— Тогава потърси ме на бойното поле, старче. Лесно ще ме намериш — процеди Оливър, обърна коня си и препусна назад.

Без да каже нищо, Едуард извъртя коня си, а когато изминаха половината разстояние до армията, попита:

— Брендан, млади ми приятелю, какво видя?

— Един кавгаджия, ваше височество, който искаше да ви увлече в безсмислен разговор, докато помощниците му преброят войската ви и отбележат разположението на частите. Може би също така е искал да повярвате, че има по-лесен изход от ситуацията, да посее съмнение в последния момент.

— Много проницателно, млади ми приятелю — рече Едуард. — Сега ще го изненадаме. — Той пак хвърли поглед към Брендан. — Друго?

— Ваше височество — каза Брендан. — Въпросът е какво не видях. Не забелязах кешийските наемници, които пристигнаха тази сутрин.

— Това е защото Оливър ги крие — заяви принц Едуард и даде знак на един кавалерийски капитан, който се обърна и размаха ръка.

Изведнъж се случиха две неща едновременно. Войските на Оливър поеха бавно нагоре по хълма, а кавалерията на Едуард започна да маневрира, като се отдръпна от центъра и се изтегли от тила, докато иззад една преградна стена от пехотинци изтичаха стрелци.

Брендан гледаше запленен. Знаеше, че принцът и генералите му са подготвяли терена за битка още откакто са тук и че трите места, които се смятаха за критични, са укрепени. На югоизток имаше голям хълм, който бе идеалната защита срещу всякакъв опит на Оливър да заобиколи и да удари Едуард по десния фланг. На север се издигаше каменист хребет, който представляваше естествена защитна позиция, и на него чакаха двеста стрелци. Това бранеше левия фланг на Едуард.

А по средата на бойното поле имаше малко хлътване на терена, чийто външен вид мамеше, но Брендан току-що бе изпитал ефекта от него. Щом някой кон се спуснеше там, после трябваше да щурмува нагоре, което означаваше, че губи инерция. Това бе естествена защита, която да спре всеки щурм.

Брендан свали забралото на шлема си и хвърли поглед надолу към кафяво-златистия табард на Крудий. Не бе разполагал с време, нито с шивач, който да избродира символа на ранга му над герба. Започна да се моли тихо:

— О, богове, не позволявайте да посрамя този табард на моето семейство.

Армията на принц Оливър пое нагоре по хълма. Пехотата се движеше с лениво подтичване, а конете по средата преминаха в лек галоп. Брендан чу звука на тръба зад себе си и се огледа. За своя изненада видя, че останалата кавалерия се изтегля. Напред пъргаво излезе отряд мъже, носещи дебели пръти, по двама мъже на прът, и се разгърнаха, за да образуват линия пред пехотата и стрелците.

Сега Брендан разбра защо принц Едуард се бе противопоставил на идеята да атакува при пристигането на Оливър. Това би било схватка без никакво планиране, докато сега щеше да е битката, която е избрал.

Когато кавалерията на Оливър стигна до хлътнатината в терена, Брендан видя, че нещата се развиват точно както очакваше. Конете изведнъж откриха, че се носят надолу, и инстинктивно се стегнаха, после събраха сили за втурване по нанагорнището, забавиха ход и препречиха пътя на конете зад себе си. Нарушеният ритъм се разпространи като вълна назад към втората, третата и четвъртата редица, като напълно разстрои атаката, без да е нанесен и един-единствен удар.

Едуард кимна и веднага издигнаха едно знаме: при този сигнал стрелците му започнаха да стрелят. Сега Брендан разбра защо по полето не са разположени традиционните маркери за разстояние — всеки стрелец отлично знаеше колко надолу по хълма се намира хлътнатината. Рояците стрели сваляха ездачи от седлата им и поваляха цвилещи коне, докато се опитваха да се изкачат от другата страна. Задните коне се препъваха в тях и се оплитаха в хаоса от мятащи се тела.

Стрели валяха върху ездачите и те вкупом се насочиха вдясно да заобиколят хлътнатината. Брендан видя, че мъжете на земята се приготвят. Коленичиха до прътите и оформиха настръхнала като таралеж преграда, която щеше да попречи на кавалерията да атакува пехотинците.

Къде беше конницата на Едуард, зачуди се Брендан, защото той, както явно и Оливър, бе очаквал двете конници да се срещнат по средата на полето, подкрепени от пехотата. Вместо това конницата на Оливър захождаше надясно, което се падаше отляво на Едуард, към силно защитения скалист хребет на север. Там чакаха двеста стрелци, които започнаха да обстрелват конниците на Оливър, щом те навлязоха в обсега им.

Десетки ездачи изпопадаха и в конницата на Оливър настъпи хаос. По команда мъжете с прътите ги зарязаха — атаката от изток нямаше да продължи.

Конницата на Оливър се оттегли, за да се прегрупира. Всяка полза, която би могла да донесе в предстоящата атака, бе притъпена. Брендан погледна и видя над двеста убити или ранени ездачи да лежат на земята и още четирийсет с по-леки рани да куцукат обратно към своите линии. А силите на Едуард още не бяха понесли и една драскотина.

Принц Едуард изтегли меча си.

— По моя команда… напред!

Надигна се в стремената и замахна с меча в широка дъга. Пехотата потегли в пълен ред. Едуард и охраната му останаха назад. Брендан също се надигна в стремената и се огледа. „И все пак къде е нашата конница?“, помисли си.

* * *

С една част от съзнанието си Пъг размишляваше върху това, с което се бе сблъскал току-що. С друга се пресегна към Магнус, Миранда и Накор. „Елате да видите нещо“.

Усети как умовете им се свързват с неговия и каза на глас:

— Виждате ли каквото виждам аз? — Опита се да сподели онова, което виждаше през глобуса на Окаран, докато той се рееше извън границите на купола. Пъг щеше да го контролира, а Магнус щеше да се опита да го вкара в купола.

След миг чу утвърдителния отговор на трите гласа в ума си.

— Магнус, ако обичаш…

— Не се налага всички да видим онова, което е вътре — каза Магнус. — Аз съм по-добър от всички ви в транспортирането на обекти, без да ги нося физически. Така че вие тримата се свържете с глобуса, а аз ще го пратя в купола. Като свърша, ще се опитам да се свържа с вас и да видя какво правите.

— Но ти трябва да знаеш къде го пращаш — каза Миранда.

— Видях пробивите в купола. Дебел е около пет-шест разкрача. Така че ще преместя устройството на шест стъпки над земята и на десет разкрача по права линия навътре в града.

— Така е добре, стига да не го материализираш в някоя стена — отбеляза Пъг.

— Или в някой от Ужасите — добави Накор.

— С радост ще приема всяко по-добро предложение — рече Магнус. — Имате ли такова?

Пъг прекъсна умствената връзка, тъй като всички стояха около него. Помълча, после каза:

— Мисля, че открих начин да обърна купола, или малка част от него, и точно това се канех да направя — да отворя прозорец за секунда и после да го затворя.

— Отварянето на прозорец е по-добра идея? — почти изпищя Миранда и Пъг долови в гласа й отзвук на онова, което си мислеше.

— Ако искаме да затворим онзи разлом вътре — каза той, — ще се наложи или да изключим купола…

— Много лоша идея — вметна Накор.

— Или да го използваме, за да запушим разлома и да изтласкаме всичко в него назад.

— Което означава по някое време да обърнем магията и да свием всичко вътре — довърши Магнус. — Знаем, но не е ли по-добре да открием веднъж, че ни е проблем да го направим, отколкото два пъти?

Пъг въздъхна.

— Вероятно си прав. Просто мразя да няма как да проверя теорията си. Това ще е най-могъщото заклинание, което някой е правил някога; в него ще участват стотици владелци на магия и жреци и няма начин да се предвиди какъв ще е ефектът.

Миранда го докосна по ръката и каза тихичко:

— Пъг. Аз притежавам всички спомени на Миранда, включително и за онова, което си бълнувал насън.

Той се изчерви, което накара Накор да се изкикоти.

Тя продължи:

— Чувала съм те да бъбриш на вечеря за какво ли не и съм стигнала до извода, че ако на тази планета има някой, способен да сътвори… магия… заклинание, което да спаси света, това си ти.

Магнус кимна.

Накор сви рамене.

— Ако не направим нищо, всичко ще погине. Ако се опитаме, но не успеем, всичко ще погине. Така че защо да не опитаме, прав ли съм?

— Това не е никакъв въпрос — призна Пъг. — Добре. Свържете се към глобуса с мен — каза на Накор и Миранда, — а после Магнус ще ни прати в купола.

Глобусът на Окаран бе едно от няколкото устройства, които Пъг бе открил преди години в едно изоставено свърталище на майстора на магически устройства с това име. Окаран бе легендарен с това, че изработвал уникати, но този глобус се оказал особено полезен, затова направил няколко такива. Този тук обаче бе единственият работещ, който Пъг бе виждал. Имаше много заклинания за далечно виждане, но всички те си имаха ограничения — най-вече поради изтощението на магьосника, който ги прави. Глобусът, от друга страна, трябваше само да бъде направляван и тъй като бе физически обект, след като човек се научи да го ползва, можеше да го контролира почти без усилие.

Спогледаха се. В главите на всички се въртеше неизречената мисъл „по-добре рано, отколкото късно“. Пъг, Миранда и Накор седнаха, а Магнус се приближи колкото можеше до границата на, рубинения купол. Прецени разстоянието, после попита наум: „Готови ли сте?“

И когато утвърдителният отговор дойде, прати глобуса в купола.

 

 

Томас се опита да отсече главата на Дракен-Корин, но ударът му бе отклонен.

И двамата вече се задъхваха въпреки нечовешката си издръжливост и сила: скоро някой от тях щеше да получи рана, която е отвъд способностите им за магическо изцеление.

Драконите пееха меланхолична песен. Тя нямаше думи, но носеше смисъл, неразбираем за смъртните. В плетеницата на песента се повтаряше отново и отново „Томас трябва да умре“.

Той удари Дракен-Корин с такава сила, че Господарят на тигрите залитна назад с цели десет крачки, и Томас използва умствените си сили, за да попита: „Защо трябва да умра, дъще на Риатх?“

От големия златен дракон, който надзираваше двубоя, се донесе мисълта: „Смъртта е портал към нещо отвъд. Томас трябва да премине отвъд. В нужното време Ашен-Шугар не бива да бъде ограничен от нищо“.

Томас се засмя, когато Дракен-Корин се приготви да го атакува.

— Присмиваш ли ми се? — изкрещя Господарят на тигрите.

— Целият живот е един присмех — отвърна Томас. — Хайде, стари неприятелю, последен от нашия род, да сложим край на това.

Дракен-Корин нападна. Томас с лекота избегна атаката и нанесе сериозна рана на воина в черно. Господарят на тигрите извика от болка и ярост и отскочи извън обсега на Томас.

Томас затвори очи.

Стоеше отново върху скалите и навсякъде около него се вихреше мастиленотъмно море. Преди повече от век се бе измъкнал от тези тъмни води и знаеше какво е да бъдеш потопен в тях и повлечен надолу. За него това бе край и начало. Изсмя се триумфално и се гмурна във водата с главата напред.

„Аз съм Томас!“

С решителност, която приличаше на безумие, Томас откри сърцето на тази чернота, същинската природа на валхеру, с когото бе делил съществуванието си в течение на десетилетия. Заплува надолу.

Ашен-Шугар отвори очи и почувства през него да се лее мощ, по-голяма от всяка, която бе изпитвал през живота си. Заобиколилите го дракони пееха бойна песен за кръв и победа. Той се обърна и видя пред себе си Дракен-Корин. Господарят на тигрите бе раздърпан и покрит с кръв и залиташе, докато се готвеше за нова атака.

Ашен-Шугар погледна окървавените си ръце. Видя разкъсания си табард и почувства огъня на раните по тялото си. Потисна с воля болката, изцери раните и усети как животът се надига в него.

Кръвта се отцеди от лицето на Дракен-Корин и той изкрещя:

— Не!

Нахвърли се срещу стария си враг със свирепост, породена от ужаса. Каквито и сили да бе пазил, ги освободи и за момент изглеждаше като прероден воин.

Ашен-Шугар не помръдна от мястото си. Отбиваше с лекота ударите и се взираше в лицето на най-стария си враг с пълната увереност, че битката е спечелена. След вихрушка от удари Ашен-Шугар отби настрани абаносовото острие на Дракен-Корин, пристъпи напред и го фрасна в лицето с белия си щит.

Господарят на тигрите отлетя назад и се стовари тежко на земята. Изстена от болка и разбра, че не са му останали повече сили. Мечът се изплъзна от омекналите му пръсти и той пусна черния щит. Помъчи се да стане и падна на колене.

— Защо? — прошепна.

Ашен-Шугар се взря надолу към него.

— Защо бях върнат към живота само за да умра отново?

— Има ли значение?

Със силен замах Ашен-Шугар отсече главата на Дракен-Корин от раменете му и загледа как кръвта швирна високо под следобедното слънце.

Драконите вдигнаха глави като един и запяха песен на скръб и триумф.

Ашен-Шугар, владетелят на Орлови предели, се обърна, погледна кръга от дракони, сякаш го виждаше за първи път, и попита:

— Какво стана?

Рилан скочи от скалите и с един замах на гигантските си криле се озова пред воина в бяло и златно.

— Ти беше потънал в сън, господарю. Беше пробуден от най-древния си враг и сега има нужда от твоята сила.

— На каква кауза трябва да посветя силите си?

— Нашественик, твоят най-могъщ враг, нахлу в твоя свят.

Ашен-Шугар не бе участвал във Войните на хаоса срещу зараждащите се богове. Беше ги наблюдавал отдалеч, така че нямаше критерий, по който да мери боговете, освен способността им да превърнат събратята му в хленчещи уплашени дечица. В своята суета той мислеше, че е над тях, затова техният опит не влияеше на самооценката му. Но веднъж в своето съществувание се бе изправял срещу враг, тъй могъщ и неумолим, че Драконовите пълчища бяха обърнати в безредно бягство.

— Ужаса е дошъл? — промълви той.

— Да — отвърна златният дракон. — Събрахме се, за да спрем нашествието, всички, до последния дракон на този свят, но имаме нужда от твоята сила и командване.

— Разбира се — каза Ашен-Шугар. Махна с ръка и Рилан сведе глава и му позволи да се качи на гърба й. — Отнеси ме при Ужаса. Ще отървем този свят от неговата поквара.

С един плясък на крилете си Рилан, дъщеря на Риатх, се издигна в небето и цялото драконово войнство на Мидкемия я последва.

 

 

Брендан виждаше мелето долу като нещо движещо се, океанска повърхност от кипнала стомана и кръв, дръзко развени знамена и надигащи се на задните си крака коне, а с тях идваше и шумът от крясъци, стенания, викове и трясък на метал. Но в това имаше някакъв ритъм, нещо като прибой, и той знаеше, без да е сигурен откъде, че вижда битка, която отива към патово положение.

А после изведнъж от север връхлетя конницата на принц Едуард. Сега Брендан разбра защо той бе оставил атаката на конницата на Оливър да бъде посрещната от терена, стрелите и прътите. Беше пратил собствената си конница да заобиколи бързо гранитния хребет, служещ като северен редут, и сега нанасяше мощен удар по десния фланг на Оливър.

Във въздуха витаеше някакво равновесие, чувството, че по някакъв начин това ще се наклони в едната или другата посока и до един час, може би дори до минути, битката ще бъде спечелена или загубена.

После Брендан зърна движение на югоизток. Трябваха му няколко мига, докато осъзнае какво вижда. Кешийските наемници явно бяха преведени тайно през гората и хвърлени вкупом срещу хълма на югоизток. Вместо да се опитва да го заобиколи с конницата, Оливър го бе щурмувал с пехотата и сега тази пехота се носеше надолу по склона, право към позициите на принца на Крондор, където бяха останали само Брендан, няколко дребни благородници и двайсет конни дворцови стражи, които да защитават принца.

— Пазете се! — изкрещя Брендан с цяло гърло. — Пазете се! — И посочи с меча.

Крондорските дворцови стражи се строиха в редица зад него, сведоха копията и изтеглиха мечовете си. Капитанът им извика:

— По моя команда атакувайте… Атака! — И двайсетте ездачи, заедно с Брендан, се врязаха в приближаващото се множество от наемници.

 

 

— Всички ли виждат това? — попита Пъг.

— Да — отвърнаха Миранда и Накор, после Накор добави: — Но почти не вярвам на сетивата си.

— Глобусът проникна ли благополучно? — попита Магнус.

— Да — отвърна баща му. — Виж дали можеш да го откриеш. Ако трябва, опитай да се свържеш със съзнанието ми.

Магнус седна до баща си и затвори очи. Проникването през купола, за да се свърже с глобуса, беше трудно, затова той се свърза с ума на баща си и моментално се озова в купола, сред истински хаос.

— Какви са тези… твари? — чу да пита Миранда през възприятията на баща си.

Вътрешността на купола бе озарена от слаба червена светлина — слънчевата светлина, филтрирана през магическото енергийно поле, покрило града. Изпълваше го кълбящ се облак чернота. От време на време част от облака се откъсваше, за да образува човекоподобна фигура, изправена, с широки плещи и яркочервени очи, но рано или късно тя потъваше обратно в масата.

— Не ни забелязват — обади се Накор.

— Засега — каза Пъг.

— Ларомендис и брат му казаха, че разломът се е образувал в сърцето на града — напомни Магнус.

Пъг раздвижи глобуса, като наблюдаваше зорко дали той не привлича внимание откъм облака черен дим. След като изминаха безпрепятствено няколко разкрача, увеличи скоростта и се устреми към центъра на града. Откри без проблем точката на проникване.

— Богове! — възкликна Миранда.

— Това е пустотата! — каза Накор.

В центъра на града имаше чернота, заемаща площ горе-долу колкото една сграда. В нея не се виждаше нищо, но от краищата й излизаше черният дим, който се виеше и напираше навън.

— Ето какво поглъща центъра на Петия кръг — отбеляза Накор.

— Гледайте ръбовете — каза Миранда.

През картината, която получаваха от глобуса, можеха да видят как ръбовете на пустотата се разширяват — пълзяха със скоростта на охлюв, само със сантиметри на час, но все пак се разширяваха.

— При тази скорост градът ще изчезне до година — каза Пъг.

— По-бързо — отвърна Накор. — Мисля, че скоростта на разширяване расте. Вижте тези плочки на стената.

Пустотата поглъщаше една стена, украсена с мънички плочки, широки по два-три сантиметра. Дори не се наложи Пъг да изчака, докато пустотата погълне една от тях, преди да отбележи:

— Мисля, че си прав.

— Каква е тази пустота? — попита Магнус. — Проявление на Ужаса ли? Или самият Ужас?

— Не мисля, че ще узнаем нещо полезно, като просто обикаляме из този… дим, поради липса на по-добра дума — рече Пъг. — Той явно е проявление на намиращото се в онази яма. — Поколеба се за момент и добави: — Така или иначе нямаше да си върнем този глобус. — И го прати в пустотата.

Изведнъж загубиха всякакъв ориентир, погълнати от свят на неутрално сиво.

— Намираме се в пустотата — каза Пъг. — Бил съм тук и преди.

Навремето беше придружил доброволно Макрос в пустотата, за да затвори цуранския разлом и да сложи край на войната. Измъкването му оттам бе изисквало магия и помощта на стария му учител Кълган. Друг път бе пътувал през нея с Томас, на гърба на един дракон, за да търси Макрос Черния.

— Знам какво имаше предвид Макрос, като каза, че това не е празно място — заяви Накор. — То е препълнено с… вещество. Тук има огромна магия, Пъг.

— Може би именно оттук идва магията — каза Миранда — и ние просто черпим от нея.

— Вижте — обади се Магнус. — Там има нещо.

Без посоки беше трудно да се разбере къде е това „там“, но само след секунди другите трима видяха онова, за което говореше Магнус: една точица. Съсредоточиха се върху нея и Пъг рече:

— Трудно е да се каже дали сме близо до нещо дребничко, или много далеч от нещо огромно.

— Придвижи ни по-близо и ще видим — предложи Миранда.

— При само една отправна точка това може да се окаже трудно — промърмори Пъг. Но все пак насочи вниманието си към петънцето и нареди на глобуса да се придвижи към него.

Изведнъж около тях се понесе поток от енергия и Накор извика:

— Това е… вещество! — Докато то прелиташе покрай тях, те успяха да му хвърлят само един мимолетен поглед. Всеки път, когато някой от тях се опитваше да се съсредоточи върху отделна прашинка, тя изчезваше.

— Мисля, че започвам да разбирам защо на Ужаса му е толкова трудно да разбира времето — каза Пъг. — Ако се опитаме да уловим дори една мъничка част от този поток от… частици? Нишки енергия?… Каквото и да е, само ще размахваме слепешката ръце.

— Но докато размахваш слепешката ръце, можеш да направиш големи поразии — отбеляза Магнус.

— Хубава метафора — обади се Миранда, — но хайде да видим кое точно се занимава с размахването на ръце.

— Да не би да се смаляваме? — попита Накор. — По-рано не можех да видя нишките на веществото, но сега ми изглеждат достатъчно големи, за да посегна и да ги докосна.

— Съмнявам се — каза Магнус. — Това е от перспективата.

Видяха как точицата в далечината нарасна и движението на частиците около тях създаваше впечатлението, че се движат към онова тъмно петно. То продължи да расте и те имаха чувството, че се ускоряват към него, макар че всъщност се намираха на земята извън купола.

Внезапно всичко се промени. Петното се разшири почти експлозивно и заприлича на гигантска яма, а в центъра на тази яма стоеше същество.

Или то бе огромно, или те бяха станали съвсем мънички. Формата му бе общо взето човекоподобна и пламъци го обвиваха от главата до петите, но не излъчваха нито светлина, нито топлина. Непрестанно възникваха енергийни вълни и четиримата магьосници бяха залети от всеобхватно чувство на ярост и мъка.

В това чувство се съдържаше всеки мрачен сън, скрит страх и неизречен ужас.

Съществото бе будно и съзнаващо.

То насочи вниманието си към глобуса и посегна.

После посегна отвъд глобуса и четиримата магьосници го усетиха как излиза от бездната по нишките съзнание, които ги свързваха с устройството, и се понася извън рубинения купол, право към тях.

 

 

Докато говореше с Тандареи и Джанил, Руфио чу страдалчески вик. И тримата се обърнаха и видяха четиримата магьосници, които използваха глобуса, да лежат на земята, подбелили очи, и да се гърчат от болка.

Руфио забърза към тях, коленичи до Магнус, сложи ръка на гърдите на мятащия се магьосник и извика:

— Доведете лечители! Веднага!