Реймънд Фийст
Краят на магьосника (17)

17.
Северните земи

Братята дръпнаха юздите на конете.

Нито Ларомендис, нито Гуламендис бяха яздили през живота си и ускореното им обучение бе започнало, когато елфите от Елвандар ги доставиха благополучно до границите на своите владения близо до Небесното езеро.

В южния край на езерото, където то се оттичаше в Речната граница, имаше търговски пост, който бе сравнително активен от пролетното топене до първия сняг. Тук търгуваха джуджета от Каменните планини на север, елфи от Елвандар, хора от разположения на югоизток Ябон и ренегати, живеещи в северните земи. Отначало постът бил управляван от наталски търговец и оттогава на няколко пъти бе сменял собственика и името си — в момента се наричаше Постът на Брам, — но за всички в района щеше да си остане завинаги Небесния пост. Там елфите от Е’бар си купиха два издръжливи коня, сбруи и провизии за из път. Един мъж, Смайли, им изнесе половиндневен инструктаж как да хранят животните и да се грижат за тях. За щастие елфите имаха много добра памет, защото мъжът мразеше да се повтаря и мина бързо през темата за грижите и язденето.

Все пак братята се постараха и след два много неудобни дни му хванаха цаката как да се задържат върху седлото, без да изпитват непрестанни болки, и да насочват конете натам, накъдето искат да отидат. Усвоиха оседлаването и разседлаването, тимаренето и почистването на копитата, макар никой от тях да не бе съвсем сигурен какво търси, когато оглеждаха краката след дълга езда. Накрая Гуламендис реши, че трябва да се тревожат само ако следобед нещо изглежда различно от сутринта.

След още четири дни езда стигнаха до Стръмната клисура. Там трябваше да патрулира гарнизон от Ябон, но тези задължения бяха занемарени, откакто повечето боеспособни ябонци бяха заминали за сбора на юг. Няколкото хадатски села наблизо представляваха заплаха за всякакви моредели, потеглили в голям брой на юг, но двама самотни ездачи, макар и да бяха много високи елфи, почти не заслужаваха втори поглед.

След като преодоляха един брод северно от езерото Исбандия, братята откриха пътя към град Харлех. От четирите града в Северните земи Харлех беше най-големият. Малко повече от голямо село според стандартите на Кралството, той бе достатъчно голям, за да се похвали с четири хана, няколко магазина, фурна и двама ковачи.

На южния вход за града имаше поставена голяма табела на различни езици. Гуламендис дръпна юздите.

— Какво мислиш, че пише?

— Като се има предвид къде се намираме — каза Ларомендис, — сигурен съм, че е някакво предупреждение да се държим прилично в случай, че се сблъскаме с онова, което минава за местна жандармерия. — Затвори очи за миг и хвърли едно заклинание.

— Аха — рече брат му. — Забравих, че можеш да правиш това.

Изведнъж надписът на табелата сякаш се измени в езика на таредел, повторен шест пъти. Гуламендис прочете на глас:

— „Влизате в Харлех“.

— Мисля, че се произнася „Харлийх“

— Лех, лийх, какво значение има? — Той продължи да чете: — „Влизате в Харлех. Прекосите ли тази линия, сте задължени да спазвате мира. Нарушаването му ще доведе до глоба, затвор, робство или смърт. Градски съвет на Харлех“.

— Определено са щедри в предупрежденията си към странниците — отбеляза Ларомендис.

Влязоха в града. В същото време от него излизаха група моредели, повели товарни животни. Неколцина хвърлиха поглед към двамата Звездни елфи, но никой не им обърна по-сериозно внимание. Двама мъже в една ковачница спряха работата си, за да се зазяпат в тях, тъй като досега в Харлех не бе влизал таредел.

Малка група странни създания стояха скупчени на един ъгъл, потънали в оживен разговор. Бяха облечени бедно, в прокъсани туники и панталони, но тежковъоръжени. Лицата им бяха що-годе човекоподобни или елфоподобни, с две очи, нос и уста, само че ушите им бяха заострени, кучешките им зъби стърчаха дори когато устата им е затворена, а над веждите им имаше тежък костен ръб. Косата им бе черна и груба, а кожата им — синкавозелена.

— Таласъми — каза Ларомендис. — Чувал съм за тях.

Яздиха, докато не намериха хан, над чиято врата висеше табела с някакво животно, изрисувано с ярка сребърна боя.

— Това трябва да е „Сребърната видра“ — каза Гуламендис.

Никой от двамата не беше виждал видра, но вероятността в града да има два хана със сребърни животни на табелите бе малка.

Ханът беше претъпкан. Гуламендис и Ларомендис изтупаха от себе си праха от дългата езда и влязоха. На четирите маси се бяха разположили десетина човеци и две джуджета, затова двамата Звездни елфи се приближиха до тезгяха. Кръчмарят, набит мъж с белези по лицето, държеше тежка тояга, явно готов за всичко.

— Нещо за пиене?

Вратата се отвори и в хана влезе моределски воин. Огледа се и отиде в другия край на тезгяха.

Без да е сигурен какво трябва да каже, Гуламендис отвърна:

— Да.

— Какво? — попита кръчмарят.

— Казах да, бихме искали нещо за пиене.

— Имам предвид, какво искате да пиете?

— Аха — Гуламендис погледна брат си. — Какво ще пием?

— Вино?

— Нямаме — отвърна кръчмарят. — Разправят, че цялото вино от Юга било изкупено. Имаме ейл и спиртни напитки.

— Тогава ейл — заяви Ларомендис.

След секунди на тезгяха цъфнаха две големи калаени халби ейл.

— Десет медника — каза кръчмарят.

Братята се спогледаха. Бяха похарчили всичкото си злато за двата коня, макар да не се съмняваха, че търговецът в Небесния пост ги е изиграл. Но нито те, нито придружаващите ги елфи имаха голям опит с монетите на Кралството, затова бяха платили исканата цена. Ларомендис кимна, затвори очи и зашава с пръсти над тезгяха. Кръчмарят взе оттам нещо, пъхна го в кесията си и се отдалечи. Братята отпиха и Ларомендис каза:

— Хубав е.

— Да — съгласи се брат му.

Моределът, който стоеше тихо в другия край на тезгяха, се приближи до тях и каза нещо, което нито един от двамата не разбра. Като видя недоумението им, той премина на общия за елфите език:

— Простете ми, но не съм свикнал да говоря с чужденци. Казах, че е по-добре да приключите с пиенето, преди кръчмарят да е осъзнал, че в кесията му не достигат десет медника и сметките му не излизат.

— Забелязал си? — попита Гуламендис.

Моределът кимна и отвърна:

— Бях пратен да ви намеря.

— Нас ли?

— Освен ако няма други от Звездния народ, обикалящи из Харлех, значи да, пратили са ме да открия вас двамата.

— Кой те е пратил? — попита Ларомендис.

— Вождът на моя клан. Аз съм Чович от хамандиените, Снежен леопард. Вождът ми е Лиалан. Тя ме прати тук преди седмица. Беше ми наредено да чакам, докато в Харлех пристигнат двама таредели, а после да ви отведа в лагера й.

— Откъде е знаела, че идваме?

— Тя е Лиалан. — Чович кимна лекичко към кръчмаря, който претегляше в ръка кесията си. — Хайде, елате.

Те го последваха навън и видяха, че до техните коне е вързан трети.

— Яздете след мен — каза Чович. — Лагерът ни се намира само на няколко дни път на север.

Братята яхнаха отново конете и размениха погледи, в които се четеше опасение, че никога вече няма да спят в легло.

 

 

Яздиха три дни покрай бързи потоци, спускащи се от хълмовете, нагоре към обраслите в гори предпланини северно от пасищата, а после в по-гъстата растителност, покрила подножието на върховете, известни просто като Великите северни планини. Ако таределите можеха да се смятат за необщителни според човешките стандарти, то моределският им водач беше почти ням. Не обръщаше никакво внимание на братята, докато те споделяха удивлението си от откриването на нови неща, накъдето и да погледнат.

Ларомендис бе посещавал Мидкемия като разузнавач на народа си и тъкмо той бе този, който я разпозна като древния дом на елфите, така че беше пътувал из Кралството и бе влизал в човешките градове. Въпреки това много от видяното го изпълваше с почуда.

След като в течение на цяло поколение се бяха сражавали с демони между звездите и бяха виждали унищожаване на планети с магия, стомана и огън, гледката на първичната красота на Северните земи трогваше и двамата братя. Подобно благоговение бяха изпитвали единствено при посещенията си в Елвандар, само че чудото тук бе по-различно — природа, недокосната дори от елфите. Братята се дивяха на величествените лосове и стадата сърни, на кафявите мечки, а един следобед зърнаха в далечината северен лъв: приличаше се на една скала и медночервената му грива пламтеше на слънцето като огън. Орлите и ястребите, кръжащи над тях, бяха символи на свободата и красотата.

На третата нощ стигнаха моределски лагер, група ловци от клан, който Чович нарече Гръмотевичните бизони. Ловците им предложиха място край огъня. Подобно на Чович, тези Тъмни елфи бяха мълчаливи в близост до непознати, макар че изглеждаха любопитни за далечните си братовчеди от звездите. Чович говореше малко, но от време на време споделяше някое наблюдение. Преди да си легнат, каза:

— Те са любопитни как двама мъже, толкова едри и очевидно силни, имат деликатни ръце като на жени.

Братята приеха забележката мълчаливо, само се спогледаха. Точно преди да заспят Ларомендис прошепна:

— Намираме се сред диваци.

 

 

На четвъртия ден спряха пред наскоро издигната дървена палисада.

— Стигнахме — каза Чович, докато ги въвеждаше през портата. — Тук живеят хамандиените. Ние сме Снежните леопарди.

Братята останаха впечатлени от размера на общността. Зад палисадата имаше поне петдесет палатки. Една много голяма палатка от съшити кожи се издигаше насред малко сечище, а пред нея имаше ковачница, където един ковач обработваше желязо.

— Къде е Лиалан?

Чович посочи нагоре по една клисура, където конските копита бяха утъпкали груба пътека.

— Нататък. Ще яздите около половин ден, а после, ако се загубите, питайте.

Водачът явно смяташе работата си за свършена, така че братята поеха по клисурата. Когато излязоха от нея, спряха и Гуламендис промълви:

— Богове на звездите!

— Именно — отбеляза брат му.

Долу пред тях, в една плитка долина, имаше поне още триста палатки.

— Доста са, нали?

— И всичко това е един клан? — попита Ларомендис.

— Не мисля, че ще ни е трудно да намерим тази Лиалан — каза Гуламендис и посочи една огромна шатра на върха на възвишение, издигащо се над лагера.

Брат му кимна и пак подкараха конете.

Ездата щеше да е по-кратка, ако имаше пряк път, но докато стигнат до шатрата на Лиалан, слънцето вече клонеше към залез. Когато спряха отпред, двама стражи ги изгледаха с безмълвен въпрос.

— Мисля, че ни очакват — каза Гуламендис.

Братята слязоха от конете.

Единият страж влезе в шатрата и след малко се върна, отмести платнището и те влязоха.

Шатрата бе просторна, разделена със завеси на няколко помещения. Отвън изглеждаше като останалите, от припокриващи се кожи, окачени на дървени пръти, но отвътре бе достатъчно разкошна, за да задоволи дори вкусовете на един таредел. Под нозете им имаше пъстри вълнени черги и тежки кожи, които да пазят от студената земя долу.

Една жена ги чакаше изправена и двамата братя забелязаха властното й поведение. Поради височината си бяха принудени да се привеждат леко, но пред господарката на Снежните леопарди направиха пълен поклон.

— Добре дошли — каза тя с тих и мелодичен глас.

Покани ги с жест да седнат и самата тя също седна с едно елегантно движение. Братята се спогледаха. Тази жена не беше дивачка. Би могла да се впише в най-смъртоносните политически игри на Регентския съвет, ако той още съществуваше.

— Идването ви бе предречено — каза тя.

Появиха се две млади моределски слугини и сложиха пред братята подноси с храна. Принц Калин им бе разказвал за моределското гостоприемство, така че всеки от тях взе деликатес от подносите и хапна. Това бе жест, който гарантираше тяхната сигурност, докато са под покрива на Лиалан.

— Значи знаете защо сме тук? — попита Ларомендис.

— Не — отвърна Лиалан. Всички елфи изглеждаха млади до последните четирийсет или петдесет години от живота си, така че тя явно бе стара според елфските стандарти, защото край очите й и в ъгълчетата на устата й имаше бръчици. Черната й коса бе леко прошарена по слепоочията, но тялото й още изглеждаше стройно и гъвкаво в червените вълнени панталони, блузата от фина кремава коприна и черната кожена жилетка. И двамата братя стигнаха до едно и също заключение: че тя може по свое желание да бъде зашеметяващо съблазнителна или ефикасно смъртоносна. Лиалан се усмихна и каза:

— Знаех само, че идвате. А сега, кажете ми защо.

— Предполагам, знаете — започна Ларомендис — как се завърнахме на този свят и за нашия град. Ако имате нужда от повече подробности, ще отговоря на въпросите ви, но засега нека започна с нощта, в която открихме, че сме предадени. — Той си пое дъх, сякаш искаше да съсредоточи мислите си върху болезнени спомени. — Ние спяхме, когато Тандареи, Майсторът на Древното знание на Клана на Седемте звезди, ни събуди и ни каза да го последваме. Облякохме се бързо, излязохме от жилището си и забързахме към главния комплекс на Регентския съвет и порталната зала. Когато стигнахме, там ни чакаха трима войници: капитанът на стражата Егун и двама от неговите хора. Тандареи каза: „Двамата с капитана видяхме нещо… което не е за вярване, но трябва да ни повярвате“. Единият от войниците рече: „Каквото и да разправя капитанът, то трябва да е вярно“ и другарят му кимна. Тогава Тандареи ни каза, че лорд-регентът е призовал в порталната зала създание от Запретеното.

— Запретеното ли? — попита Лиалан.

— Запретеното е всичко, известно само на най-доверените Майстори на Древното знание и… — Гуламендис хвърли поглед към брат си — неколцина други за времето преди таределите да напуснат Мидкемия през войната на Древните срещу боговете, която хората наричат Войните на хаоса.

Лиалан кимна.

— Знанието за Древните се пази строго… Да, разбирам. Продължавайте.

Ларомендис поде наново разказа си.

— Ние бяхме запознати с достатъчно от Древното знание, за да разберем усложненията. Двамата войници знаеха само, че Запретеното е част от историята, недостъпна за Клана на Седемте звезди по регентски декрет още откакто сме напуснали този свят, но бързо осъзнаха, че е станало нещо ужасно нередно, и се довериха на мъдростта на капитан Егун.

— Горещо се надявахме — добави Гуламендис — такава да е реакцията и на останалите стражи. Лорд-регентът можеше да събере някои от най-могъщите владелци на магия в Съвета, но те са малко на брой. Повечето магьосници биха се противопоставили на всичко, свързано със Запретеното, така че от стражите зависеше накъде ще се наклонят везните.

Ларомендис кимна.

— Тандареи каза, че за известно време няма да липсваме на никого, така че трябва да потеглим още същата нощ към Елвандар. Трябваше да съобщим на лорд Томас, че ни е нужен в Е’бар, за да се справи с регента. Разберете, че самият Томас беше част от Запретеното: той е негово проявление.

Гуламендис добави:

— Аз знам за Запретеното повече от всеки друг елф, с изключение на Майстора на Древното знание, поради властта си над демоните, защото цялото познание за тях се смята за част от Запретеното. Единствената причина да съм още жив е, че уменията ми да призовавам, контролирам или унищожавам тези адски създания бяха важни във войната срещу демоните.

— Аз не бих разгласявала това нашир и надлъж — отбеляза Лиалан. — Дори сред шаманите на тези неща се гледа с лошо око. — Усмихна се. — В смисъл, биха ти набили главата на кол.

— Ясно. — Гуламендис продължи: — В началото на войната обвиняваха призоваващите демони за нападенията, преследваха ги и ги избиваха. Кръгът на светлината — общност от учени, в която членувахме двамата с брат ми — бе против това и изпадна в немилост пред лорд-регента. Отначало ефективността на организацията бе притъпена, а накрая я разпуснаха изцяло. По онова време Тандареи беше много млад, както и Ларомендис, затова те избегнаха общественото клеймо и политическото очерняне, сполетели по-утвърдените членове.

Ларомендис кимна в знак на съгласие.

— Но все още гледат на нас с подозрение. Тандареи бе единственият от Кръга, който се издигна до важен пост, защото имаше могъщ наставник, всъщност неговия предшественик.

Гуламендис завърши:

— Един галасмант, Илдеран, ни прехвърли във флагова точка — магически маркер, оставен от разузнавачите, за да могат галасмантите да сътворяват портали до определено място и да са сигурни, че никой няма да се материализира във вътрешността на камък или на двайсет стъпки над земята.

— Аз бях този разузнавач — поясни Ларомендис. — Разположих флаговете, когато проучвах терена на север от долината след пристигането ни. Направих почти пълен кръг около Горчивото море при първата си разузнаваческа мисия за регента. Затова знаех пътя до Елвандар, нашата първа цел. Бяхме вървели около час, когато чухме глух тътен, нещо като много далечна гръмотевица. После изпитахме някакво странно чувство на отместване, от което едва не ни се замаяха главите. Затова се изкачихме на едно скалисто възвишение, по което не растяха дървета, и видяхме в южното небе червен лъч светлина, устремен към нощното небе.

— Какво беше това? — попита Лиалан.

— Нямах представа, докато едно човешко момиче, лейди Бетани от Карс, не пристигна в Елвандар. Тя носеше вести от Тандареи, а също така идваше да намери майка си и другите жители на Крудий, избягали от кешийците по време на войната. Тандареи е убеден, че лорд-регентът и последователите му са били унищожени до един в червения купол, след като призованият от тях Ужас е пристигнал в Е’бар.

— Подобаващ край за предателите — подхвърли Лиалан и махна презрително с ръка. — Значи намерихте кралицата на елфите.

— Да — отвърна Ларомендис. — Разказахме на нея и консорта й своята история и те решиха да я обмислят.

— Да я обмислят? — повтори предводителката на Снежните леопарди.

— Докато не пристигна лейди Бетани — каза Гуламендис. — С вестта от Тандареи. Тогава пристъпиха към действие: веднага пратиха четирима от своите Тъкачи на заклинания да помогнат на магьосниците в Е’бар, а по-късно ще ги последват и други.

— Колко типично за тях — рече Лиалан. — Размишляват. Обсъждат. Преценяват. — Въздъхна. — Живеят в свят, в който времето не тече, и… — Остави думите да заглъхнат. — Значи разбрахте какво представлява онази червена светлина?

— Маяк, или поне Тандареи смятал така — отвърна Гуламендис. — Казаното от лейди Бетани бе смущаващо, най-вече защото описанията бяха повърхностни.

— Продължавайте — нареди Лиалан.

— Някакви сенчести създания се измъквали от мехура светлина, заобиколил града — каза Ларомендис. — Стражите защитавали творците на магия и в крайна сметка унищожили тези създания, каквито и да са те. Знаем, че не са с демоничен произход. Сражавали сме се с демони твърде дълго…

— Значи тези същества…?

— Във вашето знание имате ли Запретено?

— Ако разбирам правилно въпроса ви, то не по начина, който имате предвид — каза предводителката на Снежните леопарди. — Предполагам, говорите за времето, когато сме робували на Древните? Не е Запретено да се говори за тези неща, просто не се приема добре.

— В смисъла с набиване на глави на кол? — попита Ларомендис.

Тя кимна.

— В двора на кралицата — каза Гуламендис — ни дадоха едно име. Гецвая.

Лиалан килна глава, сякаш заинтригувана.

— От кого го чухте?

— От една Тъкачка на заклинания сред елдарите: Джанил.

— Аха — рече Лиалан. — Продължавайте.

— Е’бар моли за магическа помощ в битката срещу тези създания от дим и сенки. Кралицата на Елвандар вече прати Тъкачи на заклинания. Казаха ни, че във вашите кланове имате могъщи шамани, включително този Гецвая.

— Той е шаман на Ледените мечки, клана на моя племенник Аркан.

— Чували сме това име — отбеляза Ларомендис.

— Аркан ли?

— Той бил в Илит със сина на кралицата, Калис.

— Наистина ли? — Тя се умълча. После нареди на една прислужница: — Прати да повикат Аржуда.

Младата моределка излезе и Лиалан попита:

— Е, та какво казвахте за племенника ми?

— Лейди Бетани ни каза — рече Гуламендис, — че той срещнал принц Калис в Илит и по време на обсадата помагал за отбраната на града от кешийците.

— Убийството на човеци никога не е проблем — подхвърли шеговито Лиалан.

— Подробностите не са ми много ясни — продължи господарят на демони, — но Аркан пътувал по задачата да открие някакъв човешки чародей, а Калис, който разнасял съобщения за кралицата, решил да тръгне с него. Лейди Бетани каза, че потеглили заедно с двама човеци, мъж и жена.

Лиалан въздъхна.

— Толкова много смущаващи вести… Вие, народът от звездите, представа си нямате какво сте оставили зад себе си. — Приведе се напред. — И вие, и аз произлизаме от един и същи род. Били сме най-близки до Древните, нашите господари. Кралицата на Елвандар произлиза от онези, които са се грижили за този свят, и тяхната връзка с почвата е най-дълбока. Елдарите били библиотекари, учени, които се опитвали да поставят някакъв ред в безкрайния поток от плячка и артефакти, донесени на този свят от нашите господари, Повелителите на дракони. Но ние сме били тези, които са им служили, които са стояли до тях, топлили са постелите им, търпели са техните прищевки и гняв. — Тя пак се отдръпна назад. — И приличаме най-много на тях, както в доброто, така и в лошото. Когато се разразили Войните на хаоса и нашите господари полетели към своята участ, ние сме станали свободен народ, а вие, Звездните елфи, сте изчезнали. Просто сте си тръгнали. — Погледна първо Гуламендис, после Ларомендис. — Ние сме останали, а вие сте избягали.

Братята се спогледаха.

— Учили са ни, че този свят се намирал под страшна угроза, бил на ръба на разрухата, затова някои от нашия народ, които владеели изкуството на галасмантията, отворили портал, за да избягат в свят, непознат за Древните.

— А нас ни изоставили тук — вметна Лиалан.

— Ние… не сме го учили по този начин — промълви Гуламендис.

— Естествено — каза Лиалан, после изсумтя: — Защо се бави този старец? — Приведе се напред да надзърне през открития вход на шатрата, после пак се обърна към двамата таредели. — Това, което сме започнали: борбите, клановото съперничество, жестокостта, всичко то е било необходимо. Изковали сме народ от воини в кръв и огън и сме се борили за надмощие с нашественици от други светове: хората, джуджетата, орките…

— Орки ли? Не сме чували за тях — рече Гуламендис.

— Ние сме ги преследвали и сме ги избили до крак, с помощта на джуджетата — каза предводителката на Снежните леопарди. — Оставили сме по-дребните им събратя да живеят, стига да не ни се опълчват, ето защо таласъмите още ги има. Не сме закачали елфите в Елвандар, докато нашите млади не чули зова на тяхната кралица. — Тя погледна близнаците. — Връзките ни с този свят са дълбоки, защото ние сме първата раса след господарите ни, която е родена тук. При елфите в двора на Агларана тези връзки са най-силни, затова е естествено някои да чувстват влечението.

— Но ние не можем да допуснем това, защото сме свободен народ и никога няма да подвием крак пред тази жена. Някои от нас се опитали да подражават на господарите ни, а други били подлудени от своята амбиция. Трети се опитали да се уединят в горите на юг. Четвърти пък, отвъд морето, били толкова изолирани, че заприличали на хората около себе си. — Тя направи пауза. — Но нещата се менят. Ако откликнем на зова на Е’бар, ще получим разплата.

— Какво имате предвид? — попита Ларомендис.

— Вашият лорд-регент, в своето високомерие, ни прати посланик, който да ни учи как да се държим, ако някой от клановете ни пътува южно от Речната граница. Позволи си да диктува условия на кланове, които са живели по тези хълмове и гори в Зеленото лоно от векове, докато вие сте летели сред звездите. Каза, че ако те се върнат у дома, трябвало да се преклонят пред него.

— Подозирам — рече Гуламендис, — че лорд-регентът вече няма да диктува условия на никого. Ако думите на Тандареи за видяното от него са истина, лорд-регентът и голяма част от Съвета са мъртви.

— Тогава ще си имаме работа с новите ви господари. Кой ще управлява?

— Нов Съвет — отвърна Гуламендис. — Вероятно Тандареи ще е следващият лорд-регент.

Разговорът им бе прекъснат от пристигането на много стар мъж в роба, който носеше огърлица от амулети.

— Господарке — каза той и се поклони.

— Това е моят шаман Аржуда. — Тя му даде знак да седне. — Разкажете му същото, което разказахте и на мен — заповяда и двамата братя повториха историята си.

Когато свършиха, шаманът мълча дълго, после каза:

— Мъчи ме безпокойство, Лиалан. Напоследък имам сънища и поличби. Посъветвах се с дима и надзърнах във водите.

— Какво видя? — попита тя.

— Времето, каквото го познаваме, свършва и новото време ще бъде изковано от чужди ръце, ако не действаме, но рискът е гибелен.

— Колко гибелен?

— Народът ни и всички наши родственици, независимо колко са променени или далечни, сме изправени пред бездна. От тази бездна се надига мрак, толкова тъмен, че може да е краят на всички ни.

Лиалан се умълча. За разлика от някои шамани, Аржуда не прибягваше към театралничене, за да придаде убедителност на предсказанията си. Уменията му не подлежаха на съмнение. Накрая тя каза:

— Джанил е пратила тези двамата да намерят Гецвая.

— Мъдро — рече Аржуда. — Той е сред малцината, които бих поставил над себе си в разбирането на тези неща.

— Къде е в момента Гецвая?

— На север — отвърна старият шаман. — Както заповяда баща му Аркан, Антеш поведе Ледените мечки обратно към ледените полета, за да чакат времето, когато ще е безопасно да се върнат.

— Защо ли си мисля, че това време може и да не настъпи? — Тя стана. — Използвай сънната си магия, за да повикаш Гецвая и клана му на юг — нареди тя на Аржуда. — Можеш ли да го направиш?

— Мога да се опитам. Сънната магия между Гецвая и мен винаги е била силна, но добре ще е да пратите бърз ездач на север да търси Ледените мечки. Те смятат да навлязат в ледените полета при масива Черен лед, край бреговете на замръзналото море северно от Сар-Саргот. Оттам ще поемат на изток. Насечените ледени поля гъмжат от тюлени, моржове и ледени птици.

— Ще пратя бегачи, защото мисля, че шаманите на северните кланове трябва да се съберат. После трябва да съставим план за придвижване на юг.

— Значи ще ни помогнете? — обади се Ларомендис.

— Изглеждаш ми изненадан.

— Надявах се на помощ, но не я очаквах. Защо го правите?

— Защото нощем сънувам дракони — тихо отвърна тя.

Даде знак на двамата Звездни елфи да я последват и излязоха навън заедно с Аржуда.

Лиалан само махна с ръка и за минути из лагера плъзна вестта, че ще говори. Четирима силни моределски воини изнесоха подиум с три стъпала и тя се качи на него. След броени минути се бе събрала по-голямата част от народа й. Лиалан извика с изненадващо силен и ясен глас:

— Народе мой! Пратете вест до нашите братя и съюзниците ни за сбор. Пратете вест на човеците в Стръмната клисура, на хадатските племена в хълмовете на Ябон и на еледелите в Елвандар. Няма да ги закачаме, ако не пречат на минаването ни, но ще смажем всеки, който застане на нашия път.

— След пет дни по изгрев-слънце Снежните леопарди ще потеглят на юг. Ще минем през Стръмната клисура и земята на хадатите, а после покрай границите на Елвандар, за да стигнем в Е’бар и да помогнем на нашите обсадени братовчеди таределите! — Пое си дъх и извика: — Народе мой, приготви се! Снежните леопарди тръгват на война!