Реймънд Фийст
Краят на магьосника (14)

14.
Сблъсък

Брендан се взираше в бурята.

Затръшна тежкия дървен кепенец и каза:

— Нищо.

— А ти какво очакваше? — попита Сандрина.

— Никога не съм се справял добре с чакането — рече Брендан и се ухили, докато бършеше вода от лицето си.

Амиранта се облегна в големия стол, който бе присвоил за собствена употреба в помещението, превърнало се де факто в обща стая на вилата: неизползвана в момента класна стая с няколко стола, пригодени за ученици с нечовешки произход. Избраният от Амиранта приличаше най-вече на голяма възглавница, пълна с дървени топчета, което го правеше труден за местене, но затова пък приемаше формата на тялото и бе много удобен. Сандрина седеше на малка табуретка: след цял живот, прекаран на земята или в седлото, всичко я устройваше.

— Още се опитвам да проумея защо правят това — каза Брендан. „Те“ бяха съществата, предизвикали тази наглед безкрайна буря, а „това“ беше бурята.

Вече дни наред островът бе замрял в бездействие поради почти ураганния вятър и непрестанно леещия се пороен дъжд. Бурята се усилваше, поне доколкото можеше да прецени Брендан, а той бе преживял достатъчно бури и шквалове в Крудий. Откъм морето беше почти незабележима, освен ако човек не мине през нея, и сега Брендан осъзнаваше, че никога не би оцелял, ако при пристигането му тя бе толкова мощна като сега.

— Влошава се — отбеляза той.

— Да — съгласи се Сандрина, която също бе преживявала немалко природни стихии. — Бавно, но се влошава.

Всички бяха готови за възможна нова атака.

Брендан бе прекарал известно време с повечето важни хора на острова, докато не осъзна, че титлата му е единствената причина да не му кажат да се разкара и да остави възрастните да си съставят плановете. Това, както и готовността, с която се бе хвърлил в бой с магическото чудовище.

Одеве беше заварил Сандрина и Амиранта да разговарят с един магьосник, Леонардо, който по-късно си тръгна. Те любезно бяха позволили на Брендан да се включи в дискусията им, макар че той не можеше да допринесе много.

— Ако откриеш как го правят — каза Амиранта, — моля те, не се колебай да го споделиш.

Сандрина му хвърли неодобрителен поглед и Амиранта добави припряно:

— Извинявай, Брендан. Всички се чувстваме безпомощни. Това ни играе по нервите.

Брендан седна и каза:

— Аз не разбирам нищо от магия. В миналото семейството ни имало магически съветник, но по някое време се отказали от него. Последният магьосник, който видях, преди да напусна Крудий… — Той се надигна рязко.

— Какво? — попита Сандрина.

— Просто ми… хрумна нещо. Къде е Руфио?

— В кабинета на Пъг, почти със сигурност — отвърна Амиранта. — Защо?

— Ако искате да разберете, елате с мен — каза Брендан и излезе забързано.

Любопитни, двамата специалисти по демоните го последваха. Брендан почука на вратата на кабинета на Пъг и щом чу гласа на Руфио, я отвори.

Магьосникът вдигна поглед от купчина книги. Беше се заел да чете всичко написано от Пъг за климатичната магия.

— Мисля, че разполагам с отговор — каза Брендан.

— Какъв? — попита Руфио.

— Тук нямате магьосници, които да командват времето, нали?

— Това не е обичайна област на проучвания — отвърна Руфио. — В момента съжалявам за това повече от всякога.

— Казаха ми, че била елфска магия.

— Те са майсторите, но да докараме елф тук… — Руфио сви рамене.

— Познавам един капитан, който е достатъчно луд да рискува в тази буря, и той разполага с най-добрия специалист по времето в цялото Кралство на кораба си.

Очите на Руфио се разшириха.

— Рейнман! Как не се сетих!

— Освен ако не изпълнява някаква задача за принца, би трябвало да е в Крондор — каза Брендан.

— Каквото и да блокира магията ни, невинаги е ефективно — промърмори Руфио, грабна перо и пергамент и започна да пише. След малко каза: — Ще се опитвам да прехвърля това, докато не постигна успех.

— Къде го пращаш?

— В Звезден пристан. Ще поискам някой там, който се ползва с доверие в двореца, да го отнесе на ръка. Не съм уверен, че парче пергамент, което се появи на пода на случайна стая в двореца, с искане кораб на име „Кралски вестоносец“ да бъде пратен до Острова на чародея, ще бъде прието добре.

Продължи да пише подробни инструкции, после поръси пясък върху пергамента и духна, за да се увери, че мастилото няма да се размаже, нави го и го върза с връвчица. Сложи го на масата и се втренчи в него. Не се случи нищо.

През следващия час Амиранта, Брендан и Сандрина гледаха как Руфио се опитва да прати писмото до Звезден пристан. После изведнъж пергаментът изчезна.

Руфио се отпусна в стола си, по челото му бе избила пот.

— Това… беше изтощително.

— Но все пак има прекъсвания в смущенията — отбеляза Сандрина.

— Да — отвърна Руфио и стана. — Добре ще ми дойде чаша вино. Може да минат дни, докато разберем нещо.

— Какво ще правим дотогава? — попита Амиранта.

— Ще седим, ще поддържаме умовете си будни и ще сме готови за неприятности — каза Руфио. — И ще си пийваме прекрасно вино.

— Сигурен ли си, че някой ще намери пергамента? — попита Брендан.

Руфио се усмихна.

— Ние от Конклава все още имаме доста приятели в Звезден пристан. В мига, щом пергаментът се е появил там, е прозвучал специален сигнал. В същия този момент някой вече чете съобщението. Очаквам до час този човек да е в двореца в Крондор и да говори с друг приятел на Конклава, а ако Рейнман е там, ще потегли не по-късно от утре призори.

— Ако Рейнман е в Крондор, ще пристигне за три дни — каза Брендан. Хвърли поглед към Амиранта. Чародеят го гледаше с нещо, което можеше да бъде описано само като одобрение. Това достави удоволствие на Брендан и той добави: — Та какво казваше за онова вино?

 

 

Капитан Джейсън Рейнман изкрещя през вятъра на първия си помощник:

— Какво мислите за това, господин Уилямс?

— Никога не съм виждал нещо подобно — отвърна Ноа Уилямс. — А кръстосвам моретата откакто и вие, капитане.

— По-дълго, ако спреш да лъжеш за възрастта си. — Той се ухили. — Напихте ли вече Белард?

— Почти — отвърна първият помощник. — Дори не се наложи да го правим насила. Каквото и да му е казал онзи другият магьосник в Крондор, го е настроило на правилната вълна.

— Дано да е тъй, ако искаме да минем през онова, без да свършим върху скалите.

„Онова“ беше най-странното време, с което се бяха сблъсквали двамата моряци. На около миля от мястото, където би трябвало да виждат магьосническата кула на Черния замък на носа на Острова на чародея, се издигаше дъждовна стена. Рейнман бе заповядал корабът да извие наляво, за да заобиколи отдалеч видимата буря, но забеляза, че по края й има нещо като буфер от мощен вятър.

След няколкочасово плаване бе решил, че бурята образува идеален кръг, започващ на около миля от брега на Острова на чародея. Повика един магьосник, Ксандер, кешиец по рождение, но явно достатъчно надежден, за да го допуснат на борда на най-бързия боен кораб на Кралството.

— Можеш ли да пратиш съобщение до хората на острова?

— Вероятно ще отнеме известно време — рече Ксандер. — Но мисля, че да.

— Ето какво искам да им кажеш. Доколкото можем да определим, центърът на тази буря се намира точно по средата на острова. Не знам дали Белард може да я укроти достатъчно, за да слезем на брега, нито пък от каква полза би било това за някого. Ще чакаме отговора им, преди да решим какво да правим по-нататък.

Магьосникът се скри под палубата, за да състави съобщението си. Той и Руфио подбираха внимателно какво пращат, но процесът беше неустойчив и понякога отнемаше часове.

Рейнман положи всички усилия да държи кораба далеч от бурята — отдалечи се на мили по югоизточен курс, преди да заобиколи от южната й страна. След два часа попита:

— Господин Уилямс, тази буря да не би да расте?

— Трудно е да се прецени, капитане. — После извика нагоре: — Наблюдател! Бурята расте ли?

— Да, господин Уилямс — долетя отговорът. — Изглежда, че расте, и освен това се усилва.

— Ляво на борд, господин Хейгън! — извика Рейнман на кормчията. — Господин Уилямс, бихте ли слезли долу да съобщите на Ксандер за промяната? Мисля, че това може да е важна новина за тези на острова.

— Слушам, сър — отвърна първият помощник и тръгна към стълбите.

Джейсън Рейнман, който притежаваше напълно заслужената репутация на най-безразсъдния и дързък капитан в Горчивото море след Амос Траск, погледна към бурята и си помисли, че не би се опитал да премине през този ад дори за цялото злато на Кеш.

 

 

Руфио чакаше търпеливо в кабинета на Пъг. Запълваше си времето с непрестанни проучвания, но главно чакаше нова връзка с агента си от Звезден пристан Ксандер.

Досега бяха успели да предадат по две съобщения във всяка посока, като всяко от тях отнемаше поне десетина опита, преди да открие пролука в блокиращата магия. Той вече бе убеден, че причината за проблемите му е енергията на бурята, а не някакъв открит опит за магическо противодействие. Не беше сигурен какво означава това, но знаеше, че в крайна сметка ще се окаже важно, ако преживеят бурята, която, изглежда, бавно, но неотклонно набираше мощ. Като се имаше предвид на какво бе подложена вилата, Руфио се радваше, че при възстановяването Пъг я е издигнал с такива яки стени.

Изведнъж пред него се появи пергамент. Руфио бързо го отвори и го прочете. После извика:

— Брендан!

В този момент Брендан се намираше в общата стая и неуспешно се опитваше да очарова Дилайна. Единственото, което бе успял да изтръгне от нея, бе срамежлив кикот и той започваше да осъзнава, че добрите момичета са малко по-различни от онези, с които е свикнал да флиртува. Чу, че го викат, и каза:

— Извини ме.

После забърза към кабинета на Пъг.

Отвори вратата и рече:

— Да?

— Намери Сандрина, моля те, и елате и двамата тук.

Брендан се подчини. Откри Непреклонния сержант в покоите й да чисти бронята си и двамата заедно отидоха в кабинета.

— Имам една задача за вас, ако сте склонни да я приемете — каза Руфио. — Получих информация от капитан Рейнман и Ксандер, че центърът на бурята се намира тук, на острова.

— Не разбирам много от климатична магия — каза Сандрина, — но как може някой да стои по средата на острова ви и да хвърля такава мощна магия, без да бъде забелязан от вашите магьосници? Това би било все едно да крещи с пълно гърло, нали?

— Обикновено да — съгласи се Руфио. Разви една карта на Острова на чародея и забоде пръст в средата й. — Ако източникът на магията беше тук, щяхме да го почувстваме. Мисля, че онова нападение на морския демон е било за отклоняване на вниманието. Мисля, че на острова са били спуснати две същества. — Плъзна пръст на юг от острова. — Ако бурята е била довята оттук само колкото да засегне южния край на острова, от брега до вилата, и някакво летящо същество — магьосник или призована твар — е донесло онова чудовище, за да го пусне сред нас, то е възможно някое друго летящо същество да е стигнало незабелязано до центъра на острова. После — той тегли една линия с пръста си, — представете си един кораб някъде там отвън, защитен срещу бурята, но на който се твори магията. Тук — посочи пак центъра на острова — чака втори магьосник. Той не твори магията, само я закотвя.

— Тоест действа като център! — обади се Брендан.

Руфио се усмихна.

— Да. Представете си голяма магическа машина, нещо, което може да развихри буря над една ограничена площ, но я движи само по права линия. Ако искаш да заблудиш своя противник за източника й, накарай я да кръжи около друга точка.

— Какво искате да направим? — попита Сандрина.

Руфио погледна Брендан като учител обещаващ ученик.

— Ще отидем да намерим, който е там и ще го убедим да спре да прави каквото прави, а после ще видим какво ще стане с бурята — заяви Брендан без колебание.

— Вие със Сандрина сте единствените тук с оръжия и опит — каза Руфио. — Няма кого другиго да пратя. Но съм сигурен, че мога да открия поне един млад магьосник, който би се съгласил да дойде с вас и да ви пази от магии.

— Къде да търсим? — попита Сандрина.

— Излезте през онази врата, свийте надясно и вървете по коридора до последната врата вляво — обясни Руфио. — Тръгнете право напред, без да завивате, докато не стигнете до малко езеро… вече може да е голямо, при този дъжд. Заобиколете го отляво и се върнете към първоначалния си курс, и след няколко часа ще стигнете до голи скали в подножието на три хълма. Вероятно някъде в тези хълмове се намира нашият нежелан гостенин.

— Пещери? — попита Сандрина.

— Не. Така че търсете някакъв подслон или магия, предпазваща от времето. Или пък магьосник, на когото не му пука колко му е мокро и студено. — Руфио се изправи и мина покрай тях, като им даде знак да го последват.

Закрачи по коридорите, по които вече капеше вода — проникваше през всеки процеп и хлабава свръзка в тавана и стените. Заведе ги в една класна стая, където няколко млади магьосници се опитваха да учат въпреки вихрещия се навън хаос.

— Те също изследват климатичната магия — каза Руфио. Обърна се към групичката. — Искам да ви помоля за една услуга. Трябва ми човек, който да излезе в бурята със Сандрина и Брендан, за да потърсят един или повече магьосници, които може би се крият в централните хълмове на острова, и да ги пази от клопки.

Трима от шестимата магьосници веднага станаха и Руфио каза:

— Донал, благодаря ти.

Споменатият магьосник имаше пясъчноруса коса, светла кожа и носеше зелена роба с ръкави до лактите. Кимна на Брендан и Сандрина и попита:

— Веднага ли тръгваме?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Непреклонният сержант.

— В склада имаме облекло за лошо време — каза Руфио.

— Ще ги заведа — каза Донал.

Преведе ги през открита тревна площ, шибана от дъжда толкова силно, че целите прогизнаха, докато стигнат до съседната сграда.

— Вече ми се вижда малко безсмислено — отбеляза Сандрина.

— Не, не е — възрази Брендан, чиито зъби започваха да тракат.

Донал отвори един голям сандък и Брендан извади оттам обилно промазано наметало, подплатено с овча кожа, без шевове. Надяна го през главата си и мушна ръце в ръкавите.

— Проблемът не е толкова влагата, колкото студът.

— Сражавала съм се във влага и студ — каза Сандрина.

Брендан се ухили.

— Значи знаеш как ти отнемат от силата. А тази буря е наистина студена. Мен са ме брулили бури, идещи от замръзналия север, а зимите там са много по-лоши от онези, които се смятат за нормални тук. Казвам ти, тази е по-лоша от всички тях! Освен това може би ще търсим няколко часа, преди да ни се наложи да се бием. — Обърна се и с изненада видя, че Руфио също се облича. — Не знаех, че и ти ще идваш с нас.

— По две причини — отвърна магьосникът. — Мога бързо да ни прехвърля обратно тук, ако се наложи, и което е по-важно, докато Донал е зает да ви брани, аз самият бих могъл да нанеса някоя вреда.

— Вече се чувствам по-спокоен — отбеляза Брендан, придавайки си храброст, каквато изобщо не чувстваше.

 

 

След два часа стигнаха до малко плато. Брендан нямаше нужда Руфио или Донал да му казват, че са открили целта си. Енергията, излъчваща се от платото, го караше да настръхва. Руфио се изкачи бавно по калната хлъзгава пътека до място, откъдето можеше да вижда, после им даде знак да го последват.

Сега бурята бе техен съюзник — скриваше приближаването им. Брендан бе прекарал живота си в крайбрежен град и бе виждал чудовищни бури да се спускат по брега от замръзналия север, с жестока лапавица и дъжд, но никога не бе виждал буря като тази. Дъждовните капки биеха като камъни.

Върху платото имаше шест фигури. Три от тях клечаха неподвижно върху скалите, докато другите три стояха изправени и охраняваха клекналите. Малко вретено от изумруден пламък се издигаше от точка, равноотдалечена от трите клекнали фигури, а от пламъка към небето се протягаше пращяща струя зелена енергия.

Брендан се приближи зад Руфио и се ококори. Никога не бе виждал създания като тези. Имаха лица на гущери, но три от тях стояха изправени като хора. Едното го видя и вдигна тревога на някакъв съскащ език.

Брендан нападна.

Донал напяваше, а Сандрина се присъедини към Брендан. Всичките хора гущери бяха невъоръжени, но тримата изправени бързо почнаха да мятат заклинания към нападателите.

Мълния от лилава енергия избухна в лицето на Брендан, но се стече покрай него, като че ли между мощния взрив и главата му имаше напълно прозрачен стъклен щит. Той усети как косата му почти затрепка от енергийното изпразване и се зарадва, че Донал е с тях. Не се поколеба, а нападна съществото, хвърлило магията, като се вряза в него с рамо и щит. То се търколи в калта и засъска, оголило острите си зъби. Брендан замахна, но мечът му отскочи от някакво защитно заклинание.

— Магия! — извика той и веднага се почувства пълен идиот; разбира се, че те използваха магия. Добави бързо: — Някаква магия ги предпазва. Как да я преодолея?

— Залегни! — извика Руфио. Брендан приклекна и покрай него се стрелна пращяща мълния, която озари човека змия, докато онзи се мъчеше да се изправи, и го събори назад.

Брендан скочи напред и едва не загуби опора, понеже се подхлъзна в калта. Змийският магьосник вече започваше ново чародейство. Без да чака да види дали някой го пази, Брендан направи бърза крачка напред и го прониза с меча си. Създанието рухна с гъргорещ вик и той измъкна оръжието си.

Докато успее да го освободи, Сандрина, която имаше много по-голям опит в битки, бе пръснала мозъка на единия човек змия с боздугана си и вече се обръщаше към втория.

Той запрати срещу нея мощна вълна от огън и Сандрина приклекна зад щита си. Брендан гледаше смаяно как пламъците прелитат с рев покрай Непреклонния сержант. Макар да стоеше на няколко крачки от нея, усети горещите вълни да го лъхват, чу съскането на вода, изпаряваща се от камък, и се зачуди как тя би могла да преживее такава жега дори и да не е засегната пряко от пламъците. Сигурно имаше нещо общо с магическата природа на ордена й, реши той, като я видя как рипна на крака в мига щом пламъците секнаха.

Брендан атакува последния изправен човек змия едновременно със Сандрина. Каквото и заклинание да тъчеше змийският чародей, не успя да го завърши — Сандрина го цапардоса с такава сила, че всички чуха пукането на кости, когато главата му се изви под неестествен ъгъл.

Трите седящи фигури продължаваха да не помръдват.

Сандрина вдигна боздугана, готова за удар, но Руфио извика:

— Чакай!

За миг всички застинаха неподвижно, после Руфио коленичи до една от седналите фигури, смъкна качулката й и разкри друго създание, някак си по-различно от онези, които лежаха мъртви на земята.

— Какви са тия? — извика Брендан.

— Пантатийци — отвърна Сандрина. — Не приличат обаче на онези, които видяхме на острова с Пъг.

— Тези тримата са пантатийски змиежреци — поясни Руфио, като посочи тримата мъртви владелци на магия. — Същите твари, които тормозят нашия свят от векове. Другите трима се наричат Панат-Тиандн, или шангри. Имат някакво родство с тях, но не съм сигурен какво точно. Никога не съм виждал такива, но съм чел за тях. Пъг и Магнус ги изучават от години. — Посочи трите неподвижни живи създания. — Тези тримата са могъщи проводници на магия, но сами по себе си са почти безмозъчни.

— Какво да правим с тях? — попита Сандрина. — Изглежда, изобщо не забелязват присъствието ни.

— Ще продължим предпазливо — каза Руфио. — Една от причините за прекъсванията в нашата магия е, че тези създания използват чужди за нас енергии. Още откакто се носят истории за тях, се твърди, че заклинанията им изопачават другата магия.

Брендан изплю вода и рече:

— Е, аз не съм спец по климатичните магии, но тази буря продължава да се усилва. Трябва да направим нещо.

Руфио се обърна към Донал.

— Виж дали можеш да разбереш нещо за това заклинание.

Двамата магьосници изследваха трите безмълвни фигури близо половин час и накрая Донал каза:

— Те не хвърлят магия, Руфио. Те са магията!

— Какво искаш да кажеш? — извика Сандрина.

— Искам да кажа, че те отдават жизнената си енергия на това заклинание и то ще продължи, докато са живи.

— Това ми стига — рече Сандрина, вдигна боздугана си и го стовари върху главата на една от трите неподвижни фигури.

Брендан погледна към Руфио, който кимна. Младежът заби меча си в тила на второто създание. Донал извади от колана си кинжал и преряза гърлото на последното. Само след секунди и трите бяха мъртви.

Бурята отлетя по-бързо, отколкото човек би тръснал мокър парцал. Вятърът, който виеше около острова, изчезна с бързината на арбалетна стрела. Предизвиканият от промяната на времето мощен порив на въздуха събори всички на земята.

Брендан почувства как ушите му изпукаха. Надигна се на колене и когато се огледа, видя най-странното нещо, което човек би могъл да си представи.

Сякаш някой бе отметнал някакъв покров и над тях се бе появило ярко слънчево небе. Тъмните буреносни облаци се носеха на югоизток. Дърветата се люшкаха от ветровете, които ги бяха брулили допреди секунди, но сега въздухът бе топъл и сух.

— Това беше наистина неочаквано — каза Сандрина и протегна ръка на Донал, за да му помогне да се изправи.

Загледаха как бурята изчезва на юг и Брендан попита:

— Какво стана?

— Магия, която почти не разбирам — отвърна Руфио. — От Пъг съм научил, че магията е колкото изкуство, толкова и наука, и макар да се опитваме да вникнем в сложностите й, голяма част от нашите способности зависят от природата на владелеца на магия. Тези създания имат уникална връзка с магията и може би никога няма да разберем напълно как постигат каквото постигат. — Погледна пак разчистващото се небе, а после прогизналите си спътници. — Можем да размишляваме върху това по-късно. Сега трябва да вървим.

— Къде? — попита Донал.

— Ще ги отведа обратно във вилата — каза Руфио.

— Аз пък ще остана да проверя дали тези твари не носят нещо, което заслужава внимание — рече Донал.

— Добре. Ако предположенията ни са верни, бурята би трябвало да се отдалечи по права линия към източника си. — Руфио затвори очи и каза: — Нещата се връщат към нормалното си състояние. — Протегна ръце на Сандрина и Брендан и те се хванаха за него. Руфио кимна и изведнъж тримата се озоваха в кабинета на Пъг.

Наблизо се носеше смях и възгласи на облекчение. Брендан погледна през прозореца и видя слънцето да се отразява в дъждовната вода, лееща се още от капчуците.

— На тази топлина всичко би трябвало да изсъхне за около ден — каза Сандрина.

— Любопитен съм какво ли ще стане сега — промърмори Брендан.

— Искаш ли да дойдеш да видиш? — попита Руфио.

Брендан свали плаща си и отвърна:

— И още как.

— Аз също — намеси се Сандрина, докато смъкваше своя дъждобран.

Амиранта влезе и ги изгледа с усмивка.

— Виждам, че сте успели.

— Ела с нас — каза Сандрина.

— Къде отиваме?

— Да видим какво ще стане сега — поясни Брендан.

Всички се хванаха за ръце и изведнъж се озоваха върху брулена от вятъра каменна бойница, най-високата точка на Черния замък. На юг плътна стена от кипнали тъмни облаци, пронизвани от мълнии, се отдалечаваше от тях, сякаш закотвена вдясно. Всичко на север от злокобния мрачен фронт се разчистваше и въздухът бе топъл, но сега изглеждаше, че бурята се е отдалечила, колкото ще се отдалечава, спотаила се е и чака.

Изведнъж Сандрина се обади:

— Вижте, там има нещо!

В далечината забелязаха някакъв обект, който приличаше на закотвен кораб. Намираше се точно в южния край на магическата буря.

— Колко е голям! — промълви Амиранта.

Дори и от това разстояние личеше, че е огромен.

— Това е квеганска трирема — каза Руфио. — Гигантско нещо, с три реда гребла от всяка страна и таран на носа, с механични шипове, които да захващат корабите. Спипат ли някой кораб, го вземат на абордаж и го плячкосват, а после освобождават шиповете, отдръпват се и го оставят да потъне. — Направи жест с ръце, сякаш сграбчва нещо и го пуска.

— Бурята утихва — отбеляза Брендан.

— Сигурно сме разрушили напълно магията — каза Руфио.

— А сега какво? — попита Сандрина. — Изкушавам се да отлетим до онзи кораб да го огледаме по-отблизо, но след като си имаме работа с пантатийска магия, не мисля, че би било умно.

— Разбирам любопитството ти — каза Руфио.

— Какво е това? — попита Брендан и посочи на югоизток.

В далечината се виждаше друг кораб, който се носеше с издути платна под ъгъл спрямо утихващата буря.

— Освен ако не допускам огромна грешка, това е корабът на Джейсън Рейнман, най-безстрашния капитан в Горчивото море.

— И най-безразсъдният — добави Брендан. — Насочва се право към онзи голям кораб. Но как успява да се движи толкова бързо срещу такъв вятър?

— Белард — отвърна Руфио. — Той е магьосникът на Рейнман и може да откара кораба му навсякъде с цялата скорост, на която е способен. Това е една от двете тайни зад умението на Рейнман да доставя съобщения за Короната там, където никой друг не може.

— А коя е другата? — поинтересува се Сандрина.

— Лудостта.

— Като говорим за лудост — подхвърли Амиранта, — мисля, че той атакува онзи огромен кораб.

Руфио въздъхна.

 

 

Капитан Джейсън Рейнман изкрещя:

— Всички готови за абордаж!

Ноа Уилямс, първи помощник на „Кралски вестоносец“ от шестнайсет години, много пъти бе виждал капитана да дава заповеди, които другите смятаха за откачени; но през всичките тези шестнайсет години това бе най-откачената заповед, която му се бе налагало да предава на екипажа. Въпреки това отдавна се бе заклел, че ако Джейсън Рейнман им заповяда да потеглят към най-дълбокия ад, ще предаде заповедта и ще последва червенокосия безумец навсякъде.

— Абордажниците на щирборда! Стрелците горе! — изрева господин Уилямс.

Белард отиде със залитане до перилата, сякаш се канеше да повърне. Рейнман изкрещя:

— По вятъра, жалък пияница! Отлично го знаеш.

Магьосникът си пое дълбоко дъх и каза:

— Добре съм.

— Тогава промени вятъра малко по-отляво, ако обичаш. Трябва да завъртя бързо това корито и да го спра до онова грозно копеле.

Съдът, който посочи, се носеше към тях; беше нисък и черен и приличаше колкото на кораб, толкова и на някакво зловещо насекомо. Удълженият извит надолу нос завършваше със страховит таран, голям, черен и брониран, с множество шипове. Корабът имаше три редици гребла, които се движеха в бавен ритъм. Платната бяха тъмни и му придаваха още по-злокобен вид.

— Квегански е — каза Уилямс, — но някой е поработил върху него. Квеганците ги харесват бели и сияещи.

— Капитане! — извика морският рицар-лейтенант, който бе събрал стрелците си на горната палуба. — Не виждаме никакъв екипаж.

— Само че има някакво движение по палубата! — извика друг.

Без предупреждение от палубата на черния кораб излетя ято създания и се понесе над водите между двата кораба. Бяха горе-долу с размерите на маймуна, с червена козина и прилепови криле, големи челюсти и множество нокти на ръцете.

Моряците закрещяха от изумление и гняв и се приготвиха да окажат отпор. Стрелците започнаха да стрелят по създанията. Повечето пропуснаха, но когато някоя стрела със стоманен връх улучваше червените твари, те избухваха в пламъци. Суматохата на палубата на странния кораб се усили, когато изпод палубата заизвираха още чудовища.

Рейнман не бе заповядал да метнат куките. Вместо това извика:

— Обърнете ни и пълен напред! — Погледна пияния магьосник. — Белард, осигури ни толкова силен попътен вятър, колкото можеш, без да изтръгнеш мачтите ни.

Лицето на магьосника бе загубило всякакъв цвят. Каквото и да бе преживявал досега в служба на Короната, то не го бе подготвило за съществата, които виждаше да подскачат на отсрещната палуба: кошмарни фигури с всевъзможен вид.

— Демони — промълви той.

Рейнман погледна магьосника и осъзна, че е изтрезнял от страх и следователно няма да им е от никаква полза.

А после от черния кораб излетяха абордажни куки и се впиха в борда на „Вестоносец“. Хората бяха превъзхождани по брой, в неизгодна позиция и нямаха никакво предимство.

— Пригответе се да отблъснете атаката! — извика Рейнман, изтегли сабята си и забърза надолу към главната палуба.

 

 

— Какво става? — попита Брендан.

— Демони! — отвърна Амиранта.

Сандрина се обърна към бившия си любовник.

— Сигурен ли си?

— Усещам ги. Сигурно са десетки.

Сандрина се обърна към Руфио.

— Или ще ги оставим всички да умрат, или трябва да идем при тях. Те не могат да се мерят с екипаж от демони.

Руфио затвори за миг очи, после каза:

— Помощта е на път. — Протегна ръце и Сандрина, Брендан и Амиранта се хванаха за него.

Моментално се озоваха на квартердека на „Кралски вестоносец“. Около тях кипеше хаос. Брендан замахна към първото летящо създание, насочило се към него, и разсече крилото му. То тупна на палубата и запърха. От раната му блъвна дим. После то изведнъж лумна в малък зелено-син пламък и изчезна.

Амиранта от години се измъчваше, че вече не може да контролира демоните, но пък знаеше как да ги прокужда обратно в Петото селение. Запрати едно заклинание към три големи звяра, които се готвеха да скочат от палубата на грамадния черен кораб върху „Вестоносец“, и те изчезнаха моментално сред облак черен дим. Той се съсредоточи върху прогонването на по-големите и опасни демони, които виждаше. След минута пет-шест от най-отвратителните създания вече ги нямаше.

Руфио порази една група на долната палуба, с което даде възможност на обкръжените моряци да могат да координират по-добре отбраната на кораба.

— Трябва да се качим на другия кораб! — извика Сандрина.

— Защо? — попита Руфио.

— Демоните не управляват кораби — отвърна тя, докато смазваше черепа на едно летящо създание, минало прекалено близо до нея. — Там има нещо, което ги контролира.

Руфио проточи шия и видя, че горната палуба на черния кораб е празна. Разпери ръце, другите се хванаха за него и изведнъж се озоваха там.

Брендан не разбираше много от магия, но още щом стъпи на палубата, по кожата му полазиха тръпки. Огледа се трескаво, за да види дали някой е забелязал присъствието им. Живите кошмари по палубата преливаха над перилата и скачаха на борда на „Кралски вестоносец“.

— Каквото и да контролира този кораб и екипажа му, се намира долу — каза Амиранта.

Слязоха бързо по късата стълба до главната палуба и отвориха вратата към вътрешните помещения. Долу откриха първата палуба с гребци; по средата й минаваше широка пътека от носа до кърмата. Греблата бяха теглени от най-окаяните роби, които човек можеше да си представи. Няколко демона тичаха по централната пътека и шибаха с бичове робите, които изглеждаха предимно хора. Амиранта се прицели в едно особено злобно създание, държащо огромен окървавен бич, и започна да напява заклинание за прокуждане. Създанието внезапно изчезна.

— Вървете да намерите източника на магията — каза той на Сандрина и Руфио. — Аз ще се оправя с тази паплач.

— Аз оставам — заяви Брендан и размаха меча си.

— Иска ми се да имах време да си облека пълната броня, преди да тръгнем — отбеляза Сандрина.

— На мен пък ми се иска да бях довел още десетина магьосници, но ще се справим — каза Руфио.

Забързаха към носа и откриха голяма предна палуба, където някакво създание от мрак клечеше върху висок подиум. Около него седяха трима от безмозъчните Панат-Тиандн и вливаха енергията си в магията за контролиране на времето. Фигурата по средата бе безлика, твар от сенки и дълбока чернота, и въпреки това създаваше впечатление за някаква форма и размери, контури и лице. Очи като пламтящи червени въглени се втренчиха в двамата човеци и когато съществото започна да се надига, видяха, че е високо над два метра.

— Господар на ужаса! — извика Руфио.

Господарят на ужаса протегна ръка с разперена длан и запрати срещу тях мощна вълна от магия с крясък:

— Умрете!

Руфио бе започнал да прави противозаклинание още в мига, щом разпозна създанието, без да знае каква ще е атаката му, но сигурен, че тя ще дойде. Поток от енергии обля Сандрина, която щеше да се превърне в пепел, ако той не бе там да я пази. Магьосникът се метна на една страна и избегна енергиите, разплискали се по щита му.

— Не позволявай да те докосне! — извика той. — Може да те порази на място. Но не понася допира на студено желязо!

Веднага щом енергията се разпръсна, Сандрина стисна с две ръце боздугана си и замахна. Улучи протегнатата ръка на създанието. Господарят на ужаса изкрещя в агония и нажежени до бяло искри се разлетяха от мястото, където го бе ударила. Вместо пукане на кости и влажно мляскане на смазана плът, както би очаквала, тя чу оглушителен звън на метал и ръката й изтръпна; все едно бе ударила по наковалня!

Руфио протегна ръка и запрати топка трепкаща бяла светлина, през която пробягваха черни мълнии. Тя удари Господаря на ужаса, докато той бе разсеян от Сандрина, и пашкул от енергия го обгърна. Създанието рухна на палубата и се загърчи от болка. Сандрина не се поколеба и стовари боздугана си върху главата му.

Господарят на ужаса се дръпна от удара — движеше се като насекомо, омотано от някакъв паяк, — после се сгъна и оковаващите го енергии се разлетяха. Странен вой изригна от него, когато се надигна пак, за да посрещне нападателите си. Сандрина знаеше, че това е само илюзия от светлина и сенки на сумрачната палуба на гребците, но то изглеждаше още по-голямо, отколкото преди секунди.

Руфио изстреля струя червена течност. Тя изгаряше всичко, което докосне, и където оплискаше палубата, се вдигаше дим. От нея по тялото на Господаря на ужаса избиха огромни мехури. Той се загърчи в агония, а от раните му бликна дим. Строполи се по гръб и смаза един от тримата шангри под гигантското си туловище.

Докато опитваше да се надигне, Сандрина коленичи и умело стовари боздугана си зад коляното му. Отново се разлетяха нажежени до бяло искри и създанието рухна. Руфио го халоса с нова магия и в същия миг пристигнаха Брендан и Амиранта. Без да губи време, Брендан мушна към чудовището и едва не си спечели изтръгната ръка. Господарят на ужаса изпищя от болка, после изрева предизвикателно и гласът му отекна като ехо на нещо неестествено от някакво място отвъд здравия разум.

— Как смеете? Вие, жалки създания, познайте болката!

Махна с ръка и въздухът се огъна. Вълна от сила блъсна четиримата човеци и ги отхвърли, като че ли не бяха нищо повече от мухи. Сандрина, Руфио и Амиранта отлетяха право назад, но Брендан бе запокитен към ръба на пътеката над палубата на гребците. Размаха лявата си ръка, сграбчи перилото и усети силно дръпване в рамото, сякаш някой се опитваше да му извади ставата.

— Брендан, пази се! — извика Сандрина.

Той вдигна очи и видя злобното създание да се извисява над него. Господарят на ужаса посегна към Брендан, който нямаше друг избор, освен да се пусне. Падна назад и се стовари върху двама гребци на горния ред.

Мършави мръсни ръце се опитаха да го сграбчат — дали за да го задържат, или за да му помогнат да се изправи, нямаше представа. Той се надигна с мъка и си проби път през крещящите и умоляващи мъже.

— Освободи ни! Помогни ни! — викаха те и молеха на езици, които Брендан не разбираше.

Той мина покрай още приковани към пейките мъже и вдигна очи. Видя, че след като се бе изплъзнал на Господаря на ужаса, чудовището е насочило вниманието си към Руфио, Сандрина и Амиранта. Непреклонният сержант се биеше на върха на възможностите си с боздугана и щита и сега на Брендан също му се прииска тя да бе успяла да си облече пълната броня. В Сандрина нямаше нищо уязвимо, но колкото и решителна и непоколебима да беше, той би се чувствал по-уверен в шансовете й за оцеляване, ако не бе само по туника и панталони.

Огледа се. Палубата на гребците се намираше на поне двайсет стъпки под пътеката горе. Имаше три редици гребла от всяка страна на кораба, с по трима гребци на всяко гребло; пейките бяха разположени една над друга, за да може всеки да гребе, без да си навежда главата. Гребците седяха на прости дървени пейки, захванати със здрави скоби от всяка страна, от носа до кърмата, с подпори отгоре и отдолу и дебела верига, минаваща по средата. За един кратък миг Брендан се зачуди какво би станало с корпуса, ако всичко това пламне; после осъзна, че подобно нещо би означавало смъртна присъда за около сто и двайсетте роби, оковани тук.

Обърна се към кърмата и видя стълбата, водеща нагоре към пътеката на надзирателите. Направи крачка натам и върхът на ботуша му закачи нещо, което издрънча. Той сведе очи и видя наниз ключове. Вдигна ги и погледна веригата, минаваща по дължината на кораба. При всяка пейка имаше друга верига, прикована в единия край към корпуса, а с другия закачена за голяма желязна халка, през която минаваше главната верига. Това явно бе направено, та гребците да могат да се сменят, ако някой от тях умре или не е в състояние да гребе.

Брендан забърза към стълбата и видя отляво тежка дървена врата със зарешетено прозорче. Надзърна вътре. В нея имаше още десетина роби, свити на пода, трепереха от ужас при всеки трясък и рев отгоре. Брендан намери ключалката и бързо изпробва няколко ключа, докато я отвори.

Хвърли ключовете на първия стреснат роб и с надеждата, че той разбира Кралския език, извика:

— Освободи се, после свали веригите и на другите.

И без да чака отговор, се изкачи пъргаво по стълбата до пътеката.

Заслепи го ярък проблясък, толкова силен, че очите му се насълзиха и пред взора му заплуваха цветни петна. Яростен писък разтресе трюма.

Като мигаше трескаво, Брендан приклекна с готов за удар меч и зачака, докато успее да схване сцената.

Господарят на ужаса бе омотан в някаква загадъчна паяжина, хиляди сребристобели нишки енергия, които се свиваха около него. Частици от тайнственото вещество се откъсваха, отлитаха и изчезваха. Брендан продължи да мига и видя, че колкото повече се бори Ужасът, толкова по-силно се затяга паяжината и повече нишки го омотават.

Пристъпи напред и зае позиция отляво на Сандрина.

— Чудех се къде се дяна — рече тя задъхана.

— Паднах върху някакъв беден копелдак долу — отвърна Брендан. — Реших, че след като така и така съм там, мога да освободя робите.

— Добра работа — отбеляза Сандрина. — Но щом те се освобождават, то кой гребе?

— Ще се тревожим за това, като се качим на палубата — обади се Амиранта зад тях.

Руфио се бе съсредоточил изцяло върху заклинанието, измислено най-накрая от него, за да обезвреди Господаря на ужаса. Създанието от пустотата ревеше яростни заплахи и обещания за разруха, но не спираше да се бори срещу оплелите го нишки, докато накрая се олюля и се строполи на пода.

Брендан чу викове, погледна назад и видя как първите освободени роби се катерят по стълбата. Посочи с меча си към вратата за горната палуба и викна:

— Побързайте!

Първият роб кимна и затича, а другите го последваха.

Господарят на ужаса лежеше на пода, мяташе се и ревеше, докато Амиранта изпробваше различни заклинания, малко от които успяваха да наранят създанието, а Руфио го държеше вързано. Магьосникът изглеждаше вече изтощен от усилията си да държи Ужаса неподвижен. Сандрина и Брендан се стрелваха към чудовището, удряха и сечаха, а после отскачаха назад.

— Това е все едно да сечеш дърво! — извика Брендан, след като ръката му изтръпна. — Тази твар не ще да умира!

Сандрина стовари боздугана си върху Ужаса може би за десети път.

— Имам чувството, че удрям скала!

Господарят на ужаса опита да се надигне отново и Брендан замахна ниско, за да съсече сухожилията на краката му. Постигна само това, че бе пернат като досадно насекомо, търкулна се и се тресна в една от стените. Цялото му тяло се изви в агония от краткия допир на създанието: сякаш нещо се бе опитало да бръкне в гърдите му и да му изтръгне сърцето. Помъчи се да си върне контрол над тялото си, но успя само да се претърколи и да оповръща цялата Палуба.

Сандрина остана съсредоточена върху усилията си да нанася удари, без да получи такива. Създанието сякаш губеше сили, но и тя също. Чувстваше ръката си като оловна и гърбът я болеше. Макар да бе водила и по-дълги битки, никога не бе млатила нещо, от което при всеки удар ръцете и раменете й да изтръпват. Дори дървените стълбове, използвани за тренировка, бяха по-податливи от това чудовище. Но тя упорито продължаваше да го засипва с удари. Господарят на ужаса сякаш слабееше и насочваше вниманието си към опити за бягство. Мяташе се насам-натам, принуждавайки всички да отстъпят.

Брендан успя да седне, опрял рамене в стената. Главата му започваше да се избистря. Гадеше му се и чувстваше слабост, сякаш току-що се е събудил след треска.

Внезапно Господарят на ужаса се отказа от мятането и се затъркаля право към Сандрина и Амиранта. Чародеят се оттегли бързо по централната част на пътеката, а Сандрина направи гигантски скок във въздуха, като позволи на чудовището да се претърколи под нея. Приземи се на палубата, обърна се и съзря пролука.

Затича се след Господаря на ужаса, докато той се търкаляше към ръба на откритата палуба, и му нанесе мощен удар отдолу, който попадна точно в тила му. Допълнителната сила накара съществото да се търкулне по-надалеч, отколкото възнамеряваше, и изведнъж то полетя към пейките на гребците долу.

Стовари се върху все още намиращите се там роби, които се мъчеха да избягат. Мъже закрещяха в агония, когато самият допир на създанието от пустотата започна да изсмуква живота от телата им.

Брендан напрегна сили и се изправи. Отиде с олюляване до мястото, където лежаха тримата шангри, убити от мятащия се Господар на ужаса, комуто бяха служили.

Сандрина погледна Руфио. Той й кимна и тя бързо смаза черепите на тримата, за да е сигурна, че са мъртви.

Внезапно корабът затрепери силно.

— Какво е това? — попита Сандрина.

— Нямам представа — отвърна Руфио, — но мисля, че трябва да се махаме оттук.

Забързаха към Амиранта, който стоеше и се взираше надолу към опустошенията, предизвиквани от мятащия се Господар на ужаса.

— Какво ще правим? — извика Брендан.

Ненадейно се разнесе чудовищен трясък, сякаш някой е строшил великански орех с огромен чук, и изпод робската палуба започна да нахлува вода.

— Проклетата твар е пробила корпуса! — извика Сандрина.

Очите на Брендан се разшириха, като видя как Господарят на ужаса се мята, все още тежко ранен, но достатъчно могъщ, та наистина да пробие дупка в кораба. Малкото останали роби гледаха нагоре към него и протягаха панически ръце, като че ли той можеше някак си да се наведе, да ги сграбчи и да ги изтегли на безопасно място, докато други трескаво се опитваха да прескочат или да заобиколят мятащия се Господар на ужаса, само за да умрат от докосването му.

— Тръгваме веднага! — извика Руфио. Протегна ръце да събере Сандрина, Амиранта и Брендан около себе си и изведнъж се озоваха пак на кулата на замъка.

— Онези хора… — започна Брендан.

— Не можехме да ги спасим — довърши Руфио, после очите му се подбелиха и той се свлече. Амиранта го подхвана и го положи върху камъните на кулата.

Загледаха как огромният кораб започна бавно да се килва.

 

 

Джейсън Рейнман замахна към поредния ръмжащ демон с бича глава и го посече със сабята си. Онзи зави от болка и отстъпи назад. И тогава Рейнман чу гръмкото трещене.

Бикоглавото чудовище се разсея за миг — озърна се да види откъде е дошъл звукът — и Рейнман разсече шията му до половината.

Капитанът на „Кралски вестоносец“ огледа залятата с кръв палуба и прецени ситуацията. Мъжете му устояваха на натиска на чудовищата. Магьосниците действаха ефективно по премахването на по-опасните създания, а екипажът се справяше с останалите. Те бяха физически силни, но явно не много интелигентни, а неговият екипаж бе сред най-добре обучените и дисциплинирани в кралската флота. Стрелците по мачтите сваляха всеки демон, който се отделеше от множеството, а собствените му хора бяха образували линия, зад която можеха да изпълзят ранените.

Видя, че огромният кораб, който приличаше на магически уголемена и преоборудвана квеганска трирема, бавно се накланя, и изрева:

— Господин Уилямс!

— Господин Уилямс е мъртъв, капитане! — извика нечий глас от гъмжилото на главната палуба.

Рейнман пренебрегна свиването в стомаха си — Уилямс бе негов първи помощник от шестнайсет години, но щеше да намери време да скърби по-късно, ако преживееше битката — и извика:

— Господин Бейнтри!

— Да, капитане! — донесе се викът на втория му помощник — нисък мургав мъж с бичи врат, един от най-жилавите бойци, които Рейнман познаваше.

— Трябва да освободим кораба!

— Сечете въжетата! — изрева господин Бейнтри.

Няколко моряци се промушиха покрай демоните и се опитаха да разсекат въжетата на абордажните куки, но бързо бяха надвити от създанията, които продължаваха да напират към „Вестоносец“.

Рейнман беше капитан от двайсет години и още десет преди това бе служил като моряк, печелейки повишение след повишение. И никога не се бе колебал при трудна ситуация.

Квеганската галера потъваше бавно, но изглеждаше, че поема много вода. Той познаваше корабите и знаеше, че вътрешността на триремата представлява една голяма кухина с малко пространство за товари отпред и отзад, така че след като е пробита, ще поеме вода и ще потъне бързо. Въжетата, свързващи корабите, бяха здрави и единственият начин да ги освободят беше да ги разсекат, само че те се намираха от другата страна на гъмжило опасни демони.

— Напуснете кораба! — извика той. — През бакборда!

Моментално онези, които се грижеха за ранените, започнаха да им помагат да стигнат до бакборда. Рейнман знаеше, че разполагат само с минути, за да наскачат във водата и да се отдалечат с плуване от кораба. Ако някой се опиташе да избяга в друга посока, освен откъм бакборда, който вече започваше да се надига, докато по-големият кораб поемаше към дъното на Горчивото море, имаше сериозна вероятност да се заплете в платна и въжета или да бъде засмукан при потъването на двата кораба.

Единствената му надежда бе, че „Вестоносец“ поне за няколко минути ще действа като голяма шамандура и ще забави потъването на гигантската трирема, докато хората му се отдалечат достатъчно. Битката бе загубена: това бе единственият начин да сведе жертвите до минимум.

Ранените бяха отнесени до перилата, освен онези, които не можеха да се движат. Корабният лекар погледна Рейнман с неизречен въпрос в очите и Рейнман кимна. Лекарят въздъхна, после каза нещо на помощника си и той бързо се отдалечи. Рейнман винаги бе смятал думите „последна милост“ за гавра, но разбираше, че бързата, чиста смърт е за предпочитане пред това да те разкъсат демони или да се удавиш без надежда за спасение. Дори и така, да даде заповед за убийството на шестима от собствения си екипаж остави горчив вкус в устата му.

Хората му се оттегляха организирано, а стрелците горе се представяха добре и пречеха на демоните да настъпват прекалено бързо.

Изведнъж голямата трирема потрепери и се преобърна. „Вестоносец“ бе размятан рязко насам-натам като плъх, уловен от териер, и всички на борда — и хора, и демони — изпопадаха на палубата. Демоните, които още се намираха на собствения си кораб, закрещяха и зареваха, и се разтичаха хаотично, щом видяха, че водата прелива през носа.

— Всички през борда, веднага! — извика Рейнман.

Хората му не се поколебаха, а се втурнаха или запълзяха към бакборда. Стрелците захвърлиха лъковете и арбалетите и скочиха от рейте направо в морето.

Рейнман се огледа и осъзна, че е останал сам на квартердека. Покатери се на перилото, което вече се намираше почти над главата му поради наклона на палубата, и скочи точно когато корабът започна да се преобръща. Платната и щатовете плющяха, дървото пукаше и трещеше: „Кралски вестоносец“ се бореше за всеки свой дъх, докато чудовищният черен съд, бил някога квеганска трирема, потъваше под вълните и повличаше със себе си най-бързия кораб в кралската флота.

 

 

Рейнман изплува и без да гледа кой е наблизо, извика:

— Плувайте надалеч от корабите!

Екипажът му не се нуждаеше от предупреждение — моряците отлично знаеха за опасността да бъдат засмукани от потъващите кораби и заплуваха с всички сили надалеч от тях.

Двата кораба се скриха под повърхността, оттам изригна рой въздушни мехурчета и във въздуха се разхвърчаха отломки, а после всичко изчезна. Рейнман поспря за момент, за да се сбогува безмълвно с верния си кораб.

Доскорошният му втори помощник доплува до него и попита:

— Заповеди, капитане?

— Намерете си по някоя дъска и се насочете към острова.

По време на битката течението ги бе отнесло на север и сега Островът на чародея се намираше на по-малко от три мили; ако не възникнеха проблеми, повечето здрави мъже щяха да се доберат дотам, а с известна помощ може би и ранените.

— Отваряйте си очите за акули — каза Рейнман и заплува към някакви отломки.

По традиция много моряци отказваха да се научат да плуват — предпочитаха бързата смърт от удавяне пред възможността за бавна смърт в плуване, но Рейнман бе настоял всеки мъж в екипажа му да е добър плувец: не искаше на кораба си хора, които при каквито и да било обстоятелства биха предпочели смъртта пред шанса за оцеляване.

— Жалко за кораба — отбеляза господин Бейнтри.

— Ще ми построят друг. Даже ще е по-добър — отвърна Рейнман, като се постара да говори небрежно, дори весело. — Онези магьосници и спътниците им измъкнаха ли се благополучно?

— Загубих ги от поглед по време на битката — каза новият първи помощник.

— Е, дай да отведем тези момчета до сушата.

— Какво е това? — попита изведнъж господин Бейнтри.

Към тях летяха няколко фигури: мъже и жени, облечени в роби.

— Представа нямам — отвърна Рейнман с известен ужас, защото отлично знаеше, че хората му са безпомощни във водата и при атака всяка съпротива ще е безполезна.

Но вместо да атакуват, летящите се разделиха и се спуснаха полека към тях. Едно младо момиче с кафява коса увисна над капитана и извика:

— Ако се съберете с другите, можем да ви отнесем бързо до брега!

Рейнман хвърли поглед към ококорения първи помощник и извика в отговор:

— Ще доплуваме до онези отломки!

Момичето кимна, а господин Бейнтри каза:

— Да ме погълнат морските дълбини дано! Това пък вече не е за вярване.

Мълчаливо съгласявайки се с него, Джейсън Рейнман, най-добрият капитан в кралската флота, заплува към едно парче от рангоута, около което вече се бяха събрали няколко души.

 

 

— Ще ги отнесем до брега и после ще потърсим други оцелели. Никой няма да бъде изоставен — каза Донал. Младият магьосник се бе нагърбил да ръководи спасяването на екипажа на „Кралски вестоносец“ и робите, избягали от потъналата трирема, докато Руфио се възстановяваше от изтощението си.

Брендан кимна. Дори от замъка потъването на двата кораба изглеждаше страховито. Не можеше да си представи какво е било на палубите, когато съдовете са поели към дъното. Той, Сандрина и Амиранта стояха до Руфио, който вече бе в съзнание, но много отпаднал. Седеше в стол в кабинета на Пъг и пиеше чай. Това, изглежда, бързо му връщаше живеца. Магьосникът премигна няколко пъти и вдиша дълбоко. Очите му се избистриха. Той се усмихна на тримата и каза:

— Всички добре ли сте?

Амиранта се усмихна.

— Отървахме се на косъм, но да.

— Какво беше всъщност всичко това? — попита Брендан.

— С оглед на всичките ни контакти с пантатийците — започна Руфио, — техните кроежи и планове през вековете, много от това, което видяхме, изглежда лудост, и все пак действията им винаги са имали определена цел. Чували сме слухове за Ужасите: Пъг ги е споменавал в миналото, но повече от век никой на този свят не е виждал Ужас. — Руфио сякаш не знаеше какво да мисли. Накрая каза: — Каквато и да е причината, независимо дали са в съюз с Ужасите, или са техни роби, пантатийците искаха този остров да остане в плен на бурята.

— Не са искали да го напуснете — каза Сандрина.

— Е’бар — вметна Брендан. — Не са искали да пратите помощ на Е’бар.

— Точно това ще направя веднага щом оправим бъркотията тук.

— Ако бяхте пратили само магьосници, те нямаше да оцелеят, също както екипажът на Рейнман би погинал сам срещу демоните — каза Сандрина.

— Имахме късмет — заяви Амиранта. — И въпреки това нещата висяха на косъм.

Руфио кимна, вдиша дълбоко и каза:

— Благодаря ви. Ако толкова много неща не се бяха стекли по точния начин, все още щяхме да чакаме бурята да отмине или щяхме да лежим мъртви на дъното на онази трирема. — Затвори очи за миг, после добави: — Току-що пратих вест до един от студентите да доведе Калис и Аркан. Ако ще обсъждаме Е’бар, това засяга тях повече от всеки друг на този остров. — Обърна се към Брендан. — Ти свърши всичко, за което беше дошъл. Мога да уредя да те прехвърлят в Крондор след минути, ако искаш да намериш братята си.

Брендан се отърси от силното желание просто да се строполи на пода и да заспи. Подозираше, че вредата, причинена му от Ужаса, може да се задържи още дълго, но докато успяваше да запази разсъдъка си, нямаше да се поддаде. Замисли се само за момент.

— Това ще е чудесно. Трябва да съм с братята си, а това означава да стигна до лагера на принц Едуард в Полята на Албалин. От Крондор мога да се добера дотам за по-малко от три седмици. А ако можете да ме прехвърлите по-близо, още по-добре.

— Ще потеглим преди вечеря — каза Руфио. — Аз съм единственият, който може да пренесе и двама ни в двореца, а щом стигнем там, няма да е проблем да си намериш кон.

Брендан му благодари, после се обърна към Амиранта и Сандрина.

— За мен беше чест.

Те му отговориха, че и за тях е чест, и станаха, докато той излизаше.

— Той е забележителен младеж — каза Амиранта на Руфио.

— Цялото им семейство е забележително — отвърна Руфио. — Конклавът наблюдава това разклонение на рода Кондуин от години. Ако преживеем идещата битка, ще имаме нужда от тях, за да възстановят Кралството.