Реймънд Фийст
Краят на магьосника (24)

24.
Битки

Хал гледаше приближаващите се ездачи.

Надзърташе иззад една скала на хребета край южния път към Сетанон. Половин час по-рано сигналният флаг от кулата на крепостта ги бе предупредил за появата на разузнавачите на херцога на Ран. До всички командири бяха пратени съобщения хората да стоят скрити. Огньовете зад хълма бяха затулени, за да не би димът да ги издаде. Ножниците бяха увити в плат, а конете бяха отведени надалеч. Сега Хал можеше единствено да чака.

Разузнавачите яздеха небрежно по пътя, бяха се поотпуснали, след като в продължение на дни не бяха срещали жива душа. Дори се разделиха, за да ускорят претърсването на града, и претупаха тази работа. Един влезе в крепостта, направи ленив кръг из двора, оглеждайки пустите прозорци на кулите, и излезе, без да осъзнава, че през цялото време към него е насочена стрела.

Другият надзърташе през разбити прозорци и паднали врати, хвърляше погледи в празните сгради и подмина бързо десетки други, също без да осъзнава, че от смъртта го дели едно пускане на тетивата.

Когато приключиха с огледа, двамата разузнавачи се срещнаха в южния край на града, казаха си нещо и поеха нагоре по склона към позицията на Хал. Хал бе разположил по половин дузина мъже от двете страни на пътя в засада, готови да попречат на някой от разузнавачите да се измъкне и да отнесе вестта.

Единият разузнавач спря на стотина разкрача от билото и посочи слънцето.

— Така или иначе няма да стигнем много далеч, преди да се наложи да се връщаме. А и негова светлост вероятно ще иска да се помотае из стария град.

Другият извъртя коня си.

— Добре. Стига толкова за днес. А за мотаенето из града, не знам. Негова светлост може би ще предпочете да лагерува отвън: казват, че тоя град бил прокълнат.

— Прокълнат ли? — рече другият. — Никога не съм чувал… — Гласът му заглъхна, докато двамата ездачи се отдалечаваха на север в лек галоп.

Хал сметна за щастливо стечение на обстоятелствата, че разузнавачите пристигнаха по това време на деня, защото това означаваше, че силите на Чадуик вероятно ще се появят час преди залез-слънце, уморени от дългия преход, и ще очакват да си устроят лагера мирно и кротко.

Той свика бърза среща с Мартин, Тай, Хокада и Филип.

— Имаме два варианта: да ги ударим, преди да са установили периметър, или по първи зори утре, докато се стягат за път. Какво предлагате?

Графът на Ламът отговори пръв:

— Точно като спират би било идеално. Конете и хората им ще са уморени, мъжете ще си мислят за копаене на окопи, установяване на периметър, храна, пикаене, изобщо за всичко друго, освен за битка.

— Съгласен — отвърна Филип. — Тези допълнителни секунди, докато преосмислят ситуацията, ще ни послужат по-добре тази вечер, отколкото на сутринта, когато са отпочинали. А не можем да ги ударим преди изгрев-слънце, защото няма да разполагаме с никои от заплануваните предимства.

— Тай — каза Хал, — можеш ли да разположиш хората си, преди да дойде войската на Чадуик?

— Ако тръгна веднага.

Хал кимна и Тай хукна да събира подчинените си. Хал се обърна към брат си.

— Мартин, ти трябва да се покажеш също толкова хитър като в Крудий, защото се налага двамата с Филип да убедите Чадуик, че частите ви са десетократно по-многобройни, отколкото са.

Мартин протегна ръка и Хал я стисна.

— Няма да те разочаровам, братко.

Филип сложи и своята ръка върху техните.

— Нито пък аз, ваша светлост.

— Вървете — каза Хал и двамата тръгнаха да се приготвят.

Хал се обърна към Хокада.

— Вие имате много да яздите, милорд.

Графът на Ламът се усмихна.

— Това го умеем най-добре, ваша светлост.

— Тогава вървете — каза Хал и графът също тръгна.

Сега на Хал му оставаше само да чака.

 

 

Хал и Мартин гледаха как войската на Чадуик пъпли по стария път на дървосекачите покрай Тъмни лес, който някога бе представлявал главната връзка между местните ферми и града. По кралски указ Сетанон бе изоставен след първата битка. Налагането на тази заповед беше лесно, тъй като графът бе загинал в битката, без да остави наследник, а по-голямата част от града бе превърната в руини от нашественическата армия на фалшивия Мурмандамус. Нито преди, нито след това светът бе виждал нещо подобно на командваната от него войска — дори самотно живеещите, почти невиждани северни великани, високи по дванайсет стъпки, планинските троли и всеки таласъм от Севера се бяха присъединили към моределските кланове при Сетанон. Хал бе чел исторически доклади за последната битка тук, но знаеше за нея и от семейни сведения, предавани от баща на син още от времето на лорд Мартин, четвъртия херцог на Крудий, който бил брат на принц Арута и крал Луам. Знаеше семейната тайна: че някога под този изоставен град имало велико съкровище, наречено Камъка на живота, и то било истинската цел на огромната армия от моредели и таласъми, оплячкосала Сетанон. Мурмандамус се оказал шарлатанин, пантатийски змиежрец, омагьосан да прилича на древния моределски герой, върнал се от мъртвите.

Тук се бе водила и втора битка, макар че по него време градът вече бил изоставен на праха. Този път целта била Камъка на живота. Принц Калис, същество, съчетало в себе си кръвта на хора и елфи и магията на Драконовите господари, бе отключил Камъка на живота и бе освободил натрупаната в него жизнена сила, за да е сигурен, че той никога няма да бъде използван като оръжие. Славата на града бе толкова лоша, че никой не смееше да се върне тук въпреки близостта до прясна вода, плодородната земя и потенциално богатите търговски маршрути. Хал смяташе това за иронично, защото той самият бе загубил херцогството си от гладуващи кешийци, които търсеха добра земя, където да отглеждат посеви, да развъждат добитък и да живеят в мир, а тук се простираше огромна ивица от най-хубавата обработваема земя в Кралството, която пустееше заради някакво въображаемо проклятие. Там, където някога се бе развивала процъфтяваща търговия, сега имаше само празни села, изоставени ханове и неизползвани пътища.

Точно по един такъв път в момента маршируваше армията на Ран.

Хал се обърна към Мартин.

— Време е да започнем представлението.

Мартин кимна и се затича приведен, за да не го видят над хребета. Щеше да съобщи на Филип, а после да се спусне до мястото, където чакаше конят му, и да препусне към своята част.

Сто войници се бяха трудили трескаво да създадат фалшива преграда от трънаци покрай хребета вдясно от позицията на Хал, зад редица скали, довлечени до местата си през последните няколко дни. Бяха издигнали висока до кръста каменна ограда, зад която се криеха сто стрелци.

Вдясно от тях чакаха двеста души от тежката пехота на Крудий под командването на майстор фехтовач Филип. Зад Хал чакаше отряд войници, които носеха дървесни трупи с прикрепени към тях дървени шипове. За местенето на всяка от тези прегради бяха нужни по двама души и макар че нямаше да затруднят особено пехотата, освен ако не е струпана много нагъсто, за конете щяха да са непреодолимо препятствие.

Хал се взираше и чакаше, докато не видя как авангардът на армията на Чадуик стигна до определената точка от пътя. Предполагаше се, че на стотина крачки след тази точка ще дойде заповедта за спиране и устройване на лагер, така че всички в отряда на Хал гледаха и чакаха. Сигналът за атака щеше да бъде даден от самия херцог на Ран.

Слънцето клонеше на запад. Колоната продължи да се движи още минута, после един мъж в челото вдигна ръка, за да заповяда спиране. Това бе сигналът.

Хал се изправи и даде знак за атака.

 

 

Томас усети пареща болка в рамото и осъзна, че абаносовото острие на Дракен-Корин най-после е разсякло златната ризница под табарда му. Не беше отбил чисто удара и бе свалил щита прекалено ниско, така че острието го бе засегнало.

И двамата воини бяха понесли по няколко леки рани, както и множество синини. Все още се намираха на етап оценка на противника. Драконите наблюдаваха битката безмълвно.

Досега двамата се бяха сражавали два пъти и винаги бе побеждавал Ашен-Шугар. Но този път гневът на Дракен-Корин се съчетаваше с годините опит на един наемник, който бе преживял всякакви възможни схватки и сражения. Той внасяше в битката съвсем нов набор от бойни умения и Томас знаеше, че е срещнал свой равен.

И двамата притежаваха силите на валхеру, така че умората нямаше да е фактор в двубоя дълго след като един смъртен би рухнал от изтощение, но скоро може би щеше да се прояви загубата на концентрация и това би могло да се окаже смъртоносно. Томас отстъпи за момент, стегна се и зачака следващата атака.

Слънцето клонеше на запад.

 

 

Принц Едуард стоеше пред шатрата си, заобиколен от своите съветници и генерали. На полето долу се строяваха войските на принц Оливър.

— Изглежда, е довел всички Източни кралства със себе си — отбеляза Едуард.

— Само тези, които могат да се бият — отвърна херцогът на Ябон.

Принц Едуард се обърна към Брендан Кондуин.

— Като я гледам тази колона, ще му отнеме още цял ден да разположи силите си.

— Мислите да атакувате пръв ли? — попита лорд Съдърленд и поглади сивите си мустаци.

— Не — каза Едуард. — Изглежда примамливо, но предпочитам Оливър да атакува по нанагорнище срещу укрепените ни позиции, отколкото да ги изоставя след всичката тази работа. — Обърна се към Брендан. — Синко, прати вест по линиите да бъдат предпазливи. — Хвърли поглед на запад към късното следобедно слънце. — Няма шанс Оливър да действа скоро, но все пак трябва да сме нащрек за неприятности.

Брендан отдаде чест и се отдалечи забързано.

— Умен момък — рече херцогът. — Чух го да разказва на братята си за някаква работа на Острова на чародея и успя да представи доста изкусно някои смайващи факти.

— Той е Кондуин, също като братята си — отбеляза Едуард. — Те са по-специална порода. Винаги са били — и ще имаме нужда и от тримата, преди това да свърши. — Умълча се.

Вражеските армии продължаваха да се строяват в полето.

 

 

Хал забърза надолу по пътеката към чакащия го кон и го яхна.

Майстор фехтовач Филип започваше своята част от атаката. Всички мъже зад каменната стена се изправиха и закрещяха, размахваха пръти и колове. Към всеки от тях бе прикрепено нещо, което да отразява светлината. Хал се надяваше, че от позицията на Чадуик ще изглежда, че на хребета са се укрепили много повече мъже, отколкото бяха в действителност. За усилване на илюзията бяха напалени огньове и мъже с факли тичаха насам-натам зад бранителите, за да създадат впечатлението, че цари оживена подготовка за атаката на Чадуик. Хората с тежките дървени трупи ги затъркаляха надолу по пътя към приближаващата армия на Ран — късите шипове по тях ги караха да подскачат и криволичат по склона.

Хал нямаше време да гледа: препусна с петима стражи на запад, заобикаляйки редица хълмове, които ги скриваха от очите на врага. Този маршрут щеше да ги отведе до югозападния край на Сетанон. Докато минаваше покрай един отряд тежка кавалерия, махна на Мартин, който му отвърна. Хал вдигна ръка към хората си да почакат, после посочи към очите си и към полето, за да покаже, че Мартин трябва да гледа кога врагът ще се разгърне по уговорения начин, преди да действа. Мартин даде знак, че е разбрал.

Чадуик постъпи точно както се бе надявал Хал — заповяда и кавалерията, и пехотата да продължат в колона по пътя. Конете бяха уморени и ротата се състоеше почти изцяло от тежка кавалерия, подсигурявана от дузина стрелци в авангарда. По-бързите стрелци поеха по нанагорнището, само за да открият, че към тях се търкаля лавина трупи с шипове.

Конете се надигнаха на задните си крака и ездачите им трескаво се помъчиха да ги отместят от пътя на заплахата, но откриха, че отдясно пътят е ограден с насип, гъсто обрасъл с трънливи храсталаци. Изведнъж иззад стената се подадоха стрелци и започнаха да стрелят по челните конници.

Колоната пехотинци мина вляво; войниците, предвождащи атаката, инстинктивно се отдалечиха от конете вдясно от тях, отбиха от пътя и излязоха на тясна ивица земя, оградена от също толкова гъст храсталак, което им оставяше много малко място за движение. А после изведнъж пространството зад храсталака се изпълни със стрелци, сякаш изникнали изпод земята — трийсетината бойци на Тай бяха чакали, скрити от погледите, в окоп, изкопан трескаво за три дни зад гъстата преграда от тръни, под покривало, замаскирано с пръст и трева.

Това, което бе започнало като уверен марш нагоре по пътя, се превърна в хаос, когато войниците и конниците отпред спряха и това принуди тези отзад също да спрат. Пехотата вляво се обърна към стрелците на Тай, тъй като това бе враг, когото виждаха, и някой изкрещя команда за атака. Мъжете се втурнаха напред, като използваха щитовете си, за да мачкат гъстите храсти.

Изведнъж почнаха да падат с писъци в дълбоки ями, пълни със заострени колове. Хал не бе разполагал с време да изкопае много такива, но и малкото, на които се натъкнаха войниците от Ран, спряха атаката толкова ефективно, сякаш пехотата се е сблъскала с каменна стена.

Попаднали под кръстосан обстрел от изток и иззад стената на юг, пехотинците се опитаха да се престроят. Конниците се намираха под постоянен дъжд от стрели откъм билото и не можеха да обърнат колоната. Хората на Тай щяха да продължат да стрелят, докато се изтеглят на югоизток, а после по негова команда щяха да се обърнат и да се втурнат зад прикритието на скалите, където пехотата на Филип чакаше, в случай че армията на Ран се опита да мине във фланг на стрелците.

И тогава от изоставения град зад заседналите пехота и кавалерия се изсипаха ездачи под командването на Хокада, в сиво-синьото на Ламът и с озъбена вълча глава на табардите. Трийсетте конни стрелци се прицелиха в тила на тежката кавалерия, която се опитваше да разбере какво е това объркване отпред, което ги бави, и пуснаха залп от стрели. Четирима конници паднаха от седлата, а задната част на колоната се отдели и се впусна да ги гони.

Точно както се бе надявал Хал.

Цяла една трета от тежката кавалерия на Чадуик потегли след ламътската кавалерия в опит да ги смаже с численост и по-добри брони. Хокада поведе хората си по заобиколен маршрут на север и после на изток, така че се озоваха от другата страна на пехотната колона. Той изкрещя заповед и мъжете му се обърнаха и пуснаха стрелите, след което пришпориха конете си в галоп и се отдалечиха, без да чакат да видят резултата.

От позицията си Хал успя да види, че двама ездачи бяха свалени от седлата, преди да загуби от поглед тази част от сражението. Той прекоси западните предградия и влезе през отворената порта в същинския град, където чакаше скрита неговата кавалерия. Даде им знак да го последват и ги поведе по главната улица на Сетанон, за да излязат през източната порта на половин миля по-нататък и да се озоват право в сърцето на колоната на Чадуик.

Както бе планирал Хал, Мартин насочи своята колона към гъсто струпаната кавалерия на сто стъпки оттам и така тежко бронираните конници на Ран бяха ударени от две атакуващи колони само за броени секунди. Коне зацвилиха, когато бяха изблъскани в масата от суетящи се пехотинци, които сега отчаяно се опитваха да не бъдат смазани от падащите животни и от нападателите от Крудий и Ламът.

Офицерите на Ран се намираха в малка групичка начело на колоната и войнишкото множество ги делеше от нападателите. Хал не можеше да различи нито една емблема, така че нямаше начин да определи кой от тях е Чадуик, но видя, че всички трескаво се мъчат да се измъкнат от обсега на стрелите, идещи отпред, въпреки че пътят им бе препречен от собствените им хора.

Хал понечи да изкрещи заповед, но изведнъж някакъв пешак от Ран се вкопчи в стремето му и се опита да го свали от седлото, което най-вероятно щеше да означава смърт.

Хал посече към главата на пешака. Ударът му бе кос, но стигаше, за да накара мъжа да пусне стремето.

— Назад! — извика той, извъртя коня си и започна отстъпление.

Хората му прекратиха схватката и се обърнаха към него.

— При мен! — извика Хал. — Съберете се при мен!

Доколкото можеше да види, първоначалните му сто ездачи вече бяха намалели до деветдесет.

— Строй се за атака! — изкрещя той, докато мъжете се събираха около него и се обръщаха да посрещнат следващата ги пехота. — Трябва да ги ударим, преди да са образували стена от щитове! Напред!

Сега вече битката започна наистина и всяко предимство, което бе имал, изчезна. Всичко щеше да се реши от човешката твърдост и от късмета.

* * *

Пъг и спътниците му се появиха от вихъра насред невероятна битка. Пред тях се издигаше рубиненочервен енергиен купол, който покриваше цял един град.

— Виждал съм нещо подобно и преди — промърмори Пъг.

— Къде? — попита Миранда.

— В Сетанон, по време на Великото въстание, когато Господарите на драконите отвориха разлом в небето… — Той се огледа. — Макрос?

— Няма го — каза Накор. — Предполагам, не му е било писано да присъства тук в края.

— Могъществото му можеше да ни е от полза — въздъхна Магнус.

— Не знаем колко сила му е била дадена — каза Миранда. — Може да са го използвали докрай само за да ни покаже всичко онова.

— Кои са тези „те“? — зачуди се Накор. — Ще разберем ли някога?

— Съмнявам се — отвърна Пъг. — Нашите богове може да са само персонификации на различни сили, но тези сили са чудовищни, а Макрос ясно ни даде да разберем, че ги направлява някакъв по-висш разум. Поради липса на по-добър термин — върховният доставчик на енергия.

— Е — каза Накор, — този върховен ни хвърли в голяма бъркотия.

Пъг отдели няколко мига да осмисли сцената пред себе си, после каза:

— Миранда, двамата с Накор се приближете колкото можете до купола и вижте дали можете да разгадаете каква магия е приложена. Вие сте виждали повече магия от нас, и то в повече плоскости на реалността.

Те кимнаха. Миранда сложи ръка на рамото на Накор и двамата изчезнаха.

Пъг се огледа и посочи и Магнус се обърна и видя в далечината позната фигура. Сложи ръка на рамото на баща си и в следващия миг стояха до Руфио.

— Слава на боговете! — възкликна Руфио. — Тук вече направо не знаем какво да правим.

По-младият магьосник бе в компанията на двама Тъкачи на заклинания, които кимнаха за поздрав на Пъг. Руфио обобщи ситуацията и преди да е свършил, Миранда и Накор се появиха отново.

— Това е някакво заклинание, но не прилича на нищо, с което съм се сблъсквала — заяви Миранда. — Подхранва се от енергия, която идва от друга плоскост, затова просто расте.

— На мен ми е познато — каза Накор. — Повтаря други неща, които сме виждали от Ужаса. Но начинът, по който е превърнато в капан, е… гениален.

— Таределските магьосници са го направили — поясни Руфио. — Изглежда, са знаели какво да правят още в мига, щом е започнало освобождаването на онова, което се намира в купола.

Пъг се огледа и каза:

— Намерете ми един от тях.

— Ей там — каза Руфио и го поведе надолу по хълма. Другите ги последваха.

Стигнаха до кръг от дузина елфски чародеи: осем от таределските галасманти и още четирима специалисти по магия. Всичките стояха със затворени очи и сякаш протягаха силите си към магьосниците по-надолу по хълма, за да им помогнат.

— Аслеум — каза Руфио, но старият маг не отвърна.

— Остави го — рече Пъг. — Ще намеря начин да говоря с него.

Сложи ръка на рамото на Аслеум и затвори очи.

Плуваше в море от енергия, нишки, които се заплитаха по-бързо, отколкото окото можеше да проследи. Спомни си урока на Миранда за перспективата и се насили да потърси нещо разпознаваемо, някакъв характерен белег в гъмжилото от енергии, който да използва за ориентир.

Спомни си времето, прекарано с елфския Тъкач на заклинания Темар в изучаване на климатичната магия, и как в магията, която тъчеше той, имаше отчетливо чувство за различна енергия. Пъг потърси нещо, което би могло да наподобява онова, и го откри. Една от нишките, образуващи виещата се плетеница, пораждаше подобно усещане като тази на Темар. Пъг я проследи към източника й. Едно определено елфско съзнание забеляза присъствието му и един глас каза:

— Да?

Пъг отвори очи и видя, че възрастният Тъкач на заклинания се взира в него.

— Аз съм Пъг — каза той и свали ръка от рамото на елфа.

Старецът изглеждаше на ръба на изтощението, но очите му блестяха и той се усмихна.

— Младият Руфио те чакаше. Аз съм Аслеум.

— Дойдохме да помогнем — каза Пъг.

Аслеум кимна.

— Неизразимо сме ви благодарни.

— Благодарността ви е малко преждевременна — отбеляза Пъг. — Тук сме изправени срещу нещо, което е трудно да си представим. — Махна с ръка към рубинения купол.

— Онова, което е затворено вътре, се смята за част от Запретеното, знание от отколешни времена, когато сме служили на Древните — каза Аслеум. — Познаваме какво е: извънредно могъщ Господар на ужаса.

— Боя се, че е още по-зле — рече Пъг. — Това, което сте сторили, да обърнете магията му срещу самата нея, е най-умелото чародейство, което съм виждал, но онова, което се опитвате да възпрете, е много по-огромно, отколкото си представяте. Не става дума за Господар на ужаса, който се опитва да навлезе в тукашното селение. Това е целият Ужас, който се опитва да погълне селението ни.

Лицето на стария елф бе безстрастно. Той се обърна да погледне далечния рубинен купол и после попита:

— Какво трябва да направим?

— Не е достатъчно просто да го държите затворен — отвърна Пъг. — Трябва да измислим начин да го пратим обратно откъдето е дошъл.

— Как?

— Не съм сигурен, но вярвам, че с ваша помощ можем да открием такъв начин. — Позна един млад магьосник, който наблюдаваше внимателно елфите, и му даде знак да се приближи. — Калън.

— Здравей, Пъг — отвърна Калън. — Изучавах плетеницата на това заклинание. Гениална е. Който го е хвърлил пръв… — Той сви рамене. — Аз бих опитал нещо друго.

— И щеше да бъдеш унищожен — заяви Пъг. — Ако открием кой от творците на заклинания тук е реагирал пръв, може би ще узнаем нещо полезно. Мисля, че знам как можем да помогнем, но ще ми трябва малко повече време. Все пак едно ми е ясно: тук нямаме достатъчно магьосници, за да се бият с онова нещо в купола повече от няколко дни, най-много седмица.

— Всички старши членове на Конклава са тук — отбеляза Калън. Пъг кимна, махна на Магнус и Руфио да се приближат и когато застанаха пред него, каза:

— Руфио, трябва да идеш в Академията. Всеки поне малко способен магьосник трябва да бъде поставен в готовност.

— В готовност за какво? — попита Руфио.

— Какво си си наумил, татко?

— Мисля, че разбирам това хитроумно заклинание — каза Пъг на сина си. — Ще ми е нужно малко време, но ако съм прав, ни трябва проводник на магия, начин да хармонизираме способностите на всички в правилния момент и аз ще насоча тази енергия в купола. Мисля, че можем не просто да възпрем Ужаса, но и да го притиснем дотам, че да го изтласкаме обратно в пустотата и да запечатаме дупката след него. — Обърна се към Магнус. — Искам от теб да отидеш в храма на Ишап в Риланон.

Магнус кимна.

— Кажи на върховния жрец, че е настъпил моментът, за който говорихме някога.

— Настъпил е моментът, за който сте говорили някога — повтори Магнус. — И той ще разбере какво означава това?

— Отлично ще го разбере — каза Пъг. — После прати вест на Великия майстор Крийган в ордена Щит на слабите. Кажи му да се свърже с всички членове на Конклава във всеки храм и да им предаде същото съобщение.

Магнус кимна и изчезна.

Пъг насочи вниманието си обратно към Аслеум и каза:

— А сега трябва да изуча онова, което сте направили.

Затвори очи и пак се съсредоточи върху плетеницата от заклинания.

 

 

Дълги сенки падаха върху биещите се. Хал извъртя бързо коня си и го използва като таран срещу пешаците. Животното бе изтощено и бе понесло две рани, които едва не го накараха да хвърли Хал от гърба си, но обучението и здравата ръка на ездача му го държаха под контрол.

В сражението започваше да настъпва обрат и на Хал му се струваше, че нещата се изплъзват от ръцете му, макар че бе ударил силите на Чадуик с такава мощ, че сега двете армии бяха горе-долу с еднаква численост. Ако прекратеше боя и се изтеглеше към Едуард, като се държи през цялото време между Чадуик и него, това щеше да е на практика победа, тъй като Чадуик нямаше да е в състояние да атакува фланга на Едуард, докато той води битка с Оливър.

Хал видя някакви конници на изток и за миг му се прищя да бе по-светло, защото слънцето щеше да залезе след минути и здрачът нямаше да се задържи дълго, така че скоро двете страни щяха да се бият на тъмно. Беше пратил Хокада и стрелците му със задачата да удрят и да бягат, което бе накарало цяла една трета от тежката кавалерия на Ран да се втурне да ги гони — самоубийствена мисия, ако тежките конници успееха да се приближат.

Зърна един здраво притиснат войник на Крудий и съсече воина срещу него, наемник, който не носеше цветовете на Ран. Видя, че на юг отрядът на Мартин е изтласкал тежката кавалерия в пехотата и я е разделил, а сега продължаваше да ги натиква в трънаците, засадени от него, които щяха да убият желанието на пехотинците да се доберат до другата им страна, макар че конете биха минали през тях, без да се оплакват.

Хал се изправи в стремената и видя, че става точно това — ездачите от Ран се обръщаха и пришпорваха конете през прещипа и тръните. Така попаднаха под обстрела на все още намиращите се на хълма стрелци.

Командирът им се обърна и видя, че камъните свършват на по-малко от трийсет крачки оттам. Прегрупира хората си с намерението да заобиколи и да се справи със стрелците на Хал. Хал даде сигнал на Мартин да ги притисне отзад, ако може. Мартин му махна, че е разбрал, и тръгна да ги гони със своите конници. Хал остана изправен в стремената, търсейки Чадуик. Беше видял някакви офицери близо до мястото, където се биеше Мартин, но сега вече не ги забелязваше. Трябваше да намери херцога на Ран и да го убие или плени, за да сложи край на битката преди тъмнината да е принудила и двете страни да се оттеглят.

Малка група ездачи бяха изтласкани заднишком нагоре по хълма от войниците на Крудий. Хал пришпори коня си към тях. Хвърли поглед на изток и видя, че онези, които се приближават, са хората на Хокада и сега завиват, за да пресрещнат кавалерията, която се опитваше да заобиколи хребета и да нападне стрелците на Хал.

Щом заобиколиха обаче се натъкнаха на Филип и неговата пехота, които бяха чакали търпеливо зад стената, строени в стена от щитове със стърчащи от нея пики — така наречения „таралеж“, формация, която принуждаваше вражеските конници да спрат, за да не се набучат на пиките.

Хората на Хокада започнаха да стрелят веднага щом врагът се оказа в обсега им, а тези на Тай, зад Филип, вече бяха насочили вниманието си към най-новата заплаха. Конниците на Ран се обърнаха, пръснаха се и побягнаха.

Чувството, че нещо се е обърнало в тяхна полза, премина през бойното поле. Крудийците на билото нададоха победен вик, а стрелците насочиха смъртоносното си внимание към войските от северната страна на хълма.

Конниците на Мартин се обърнаха да се върнат в битката и изведнъж войниците от Ран започнаха да свалят мечовете и да коленичат в знак, че се предават. Мартин се изправи в стремената и извика с глас, прегракнал от праха и крещенето на заповеди:

— Крудий! Крудий!

Викът бе подет и когато войниците на Ран видяха, че други подгъват коляно, направиха същото, докато и последната групичка на юг не бе обкръжена. Хал насочи коня си натам и видя пет окървавени табарда с различни емблеми за ранг — и сред тях бе онази, която искаше да види: плюмажът на Ран, увенчан с херцогска корона.

Той вдигна забралото си и извика:

— Предавате ли се, милорд Чадуик?

Чадуик от Ран също вдигна забралото си. Около очите му имаше прах, слепнала от пот. Почти прекалено тихо, за да го чуят, той отвърна:

— Да, милорд, предавам се.

Хал вдигна ръка и извика:

— Победата е наша!

Мъжете от Крудий и Ламът закрещяха радостно.

— Имам ли думата ви, че ще се държите добре, сър, докато се грижим за ранените? — продължи Хал.

— Имате я, сър — каза Чадуик и огледа касапницата, сполетяла хората му от ръцете на този толкова по-млад херцог. Добави тихо: — Ако Едуард спечели и не свърша на някое въже, ще кажа на негово величество, че днес сте му служили добре.

— Благодаря, милорд — рече Хал; отлично съзнаваше, че Чадуик се опитва да си спечели благоразположението на възможните победители.

Тоест, ако принц Едуард надделееше. Хал насочи вниманието си към грижата за ранените и извика:

— Запалете огньове!

Щяха да имат нужда от топла вода за промиване на раните, освен това трябваше да сготвят ядене за прегладнелите мъже.

Отдалечи се от пленените офицери и се зае да прави равносметка на загубите си.

Слънцето бе залязло.

 

 

Томас посрещна удара и усети как ръката му изтръпна чак до рамото. Дракен-Корин сякаш ставаше по-силен.

Слънцето бе залязло, но нито двамата воини, нито наблюдаващите ги дракони имаха нужда от светлина. Слабото блещукане на звездите и сиянието на изгряващата луна осигуряваха достатъчно осветеност за очи, далеч превъзхождащи тези на смъртните.

Дуелът се бе превърнал в нещо почти като ритуал, като танц. Двамата противници използваха един срещу друг всяко изкуство, което притежаваха, но никой не можеше да вземе надмощие. Бяха равни и в меча, и в магията, а драконите ги наблюдаваха безмълвно.

Докато Голямата луна изгряваше на изток, те продължиха да се бият.

 

 

Пъг се откъсна от магическата матрица и видя, че Магнус говори с някакъв висок елф.

— Татко, това е Тандареи, Майстор на Древното знание на Е’бар. За момента може да се каже, че той е водачът на каквото е останало от това общество.

— За съжаление е вярно — потвърди Тандареи.

Магнус продължи:

— Отнесох вестта и ишапийците разбраха посланието ти. Пратиха съобщения до всеки орден, до членовете на Конклава, до други, с които сме си имали работа по-рано, както и до всеки, готов да ги изслуша: всички ще бъдат уведомени за тази опасност. Някои магьосници, които са по-умели в магическото транспортиране, прехвърлят други магьосници от Звезден пристан, а също и духовници.

Пъг забеляза едно място в близост до характерно скално образувание, където магьосниците и духовниците се появяваха по двама и по трима.

— Ще ни е нужна помощта не само на тези, които идват при нас, но и на тези, които остават — каза той.

— Както разбирам, това е нещо, което си подготвил преди известно време? — попита Магнус. Явно не одобряваше да го държат в неведение за толкова важни работи.

— Заех се с това, когато пътувах до Келеуан с един ишапийски духовник на име Доминик — обясни баща му. Даде знак на Магнус да го последва на място, където не могат да ги чуят. — Накратко, храмовете по традиция не се доверяват на магия, която не е под техен контрол, или най-малкото не виждат, че идва направо от боговете.

Магнус се въздържа от коментар относно скорошното им разкритие за истинската природа на боговете и че магията, изглежда, идва от поклонниците им, а не обратното.

— Когато Мрака, завръщащата се орда на Господарите на драконите, беше пленен и засмукан в Камъка на живота в края на първата битка за Сетанон, осъзнах, че има неща, които толкова надхвърлят силите ми, че вероятно ще ми е нужна голяма помощ.

— Ако е имало такъв момент, той е сега — съгласи се Магнус.

— Дванайсетте храма в Риланон, както и сестрините им храмове в Крондор, Кеш и другите големи градове, наброяват много духовници, умели в предаването на магия. Подготвил съм начин те да могат да ни дадат назаем магията си, ако възникне нужда. Ишапийците ми помогнаха да го организирам.

— Е, и какъв е планът ти? — попита Миранда, която се бе приближила зад Пъг.

Накор я следваше на половин крачка по-назад.

— Може би ще се наложи да изтръгнеш всяка частица магия от всеки владелец на магия на този свят, преди да свършим с това.

Накор кимна.

— Според видяното от мен Ужаса набира мощ с всеки час.

— Съгласна — обади се Миранда.

— Ето какъв е планът ми — каза Пъг и заговори тихо.

Хал излапа набързо чиния студен вчерашен боб с комат сух хляб и се радваше, че има и това. Мартин се яви пред него, докато херцогът на Крудий седеше на един камък край лагерния огън.

— Поставих Чадуик и офицерите му под стража зад командната палатка — докладва той, явно готов да рухне от изтощение. — Армията на Ран е обезоръжена и лагерува от другата срана на хълма; за ранените са положени грижи и сега ги хранят; смъртно ранените получиха милостта на бързата смърт. Какви са заповедите?

— Яж — каза Хал. — Аз сам ще дам заповедите. — Остави чинията и се изправи. — Къде е Хокада?

— До командната палатка — отвърна Мартин и се отправи към бавно топлещия се боб.

Хал забърза към мястото, където графът на Ламът седеше и търкаше босия си ляв крак.

— Ранен ли сте, милорд?

Хокада понечи да стане, но Хал му махна да остане седнал.

— Не, ваша светлост. Просто прекарах твърде много часове на седлото. — Той се изкиска. — Никога не ме боли задникът, но краката започват да ме мъчат адски след четири-пет часа в железните стремена.

Хал се засмя.

— Разбирам. И моите крака са уморени, но почивката ще трябва да почака.

— Сър?

— Смятам да кача човек на всеки кон, с който разполагаме, кавалерист или не, и да потеглим призори.

— Връщаме се да подсилим принц Едуард ли?

Хал кимна.

— Ами херцогът на Ран и неговите офицери?

— Ще дойдат с нас. Без тях останалите са пехота и спешена кавалерия далеч от дома. Ще ги оставя да се връщат в Ран, както могат, и честно казано, не ме е грижа колко от тях ще се доберат дотам.

— Щом така сте решили, ваша светлост. Моите Вълци ще са готови да потеглят призори.

— Добре. Накарай хората си да разделят пленените коне. Тези, които стават за яздене, ще ги запазим, останалите да бъдат убити. Не искам някой от тези момци от Ран да реши, че може да си спечели нечие благоволение, като се опита да стигне до принц Оливър, преди ние да сме стигнали до Едуард. Ясно ли е?

— Веднага, ваша светлост — отвърна графът и си обу ботушите. Изражението му бе примирено.

Хал се усмихна и го потупа по рамото, след което тръгна да търси брат си и Тай. Имаше много нареждания, които трябваше да бъдат изпълнени, преди да поспи тази нощ.

 

 

— Голяма войскова част се приближава от север — докладва един таредел на Тандареи.

Пъг и останалите помагаха на някои от по-младите магьосници от Звезден пристан в транспортирането на храна — добре дошло допълнение към онова, което елфите вече бяха успели да осигурят в импровизираната си кухня. Бяха потънали в задълбочен разговор какво са открили за рубинения купол и държащата го елфска магия и сравняваха догадките си.

Голямо раздвижване на север оповести пристигането на елфски ездачи, които отначало изглеждаха десетки, но бързо се разбра, че са стотици, и при това ги следват още. В авангарда яздеха двамата братя таредел Ларомендис и Гуламендис заедно с над дузина Тъкачи на заклинания. Също така, ако сетивата на Пъг не го лъжеха, ездачите бяха главно от Братството на Тъмния път, както ги наричаха хората: моредели или Тъмни елфи. А с тях имаше още владелци на магия.

Една елфка с царствена осанка се появи пред погледите им и скочи пъргаво от коня си. Пъг осъзна, че някои от конете са елфски, от магическата порода, която бе видял някога в Крудий, когато с Томас зърнаха за първи път кралицата на елфите и антуража й.

Жената се посъветва набързо с братята таредел и те посочиха приближаващия се Тандареи. Тя пристъпи към него и каза:

— Аз съм Лиалан. Властвам над Снежните леопарди. Дойдохме да ви помогнем.

— Помощта ви е добре дошла и е наистина преголяма — рече Майсторът на Древното знание. Погледна моределските конници, които продължаваха да прииждат. — Аз съм ви… дълбоко благодарен.

— Казаха ми — рече тя, взирайки се във владелците на магия, пристигнали с нея, които сега вървяха към кръга от шамани и таределски магьосници, заети с подсилването на рубинения купол, — че ако не дойдем, последствията за цяла Мидкемия ще са страшни.

Пъг пристъпи напред.

— Това не е преувеличение, предводителко на хамандиените, а страховита възможност.

Тя го изгледа, повдигнала вежди, после осъзна, че наоколо има и други хора. Огледа всички тези човеци, които помагаха както могат, и каза:

— Аха, ти трябва да си Пъг.

— Аз съм.

— Репутацията ти стига чак до далечния север. — Тя го измери с поглед. — Мислех, че ще си доста по-висок.

Магнус дойде да застане до баща си и Лиалан каза:

— А, това е по-близко до представата ми. Е, кажи ми, Черни чародею — или пък сте чародеи? Какво сме дошли да убием?

— Това ще отнеме време — рече Пъг. — Може би ще искаш да седнем и да похапнем, докато го обсъждаме?

— Ами войниците ми?

— Засега не са ни нужни — отвърна Магнус. — Но тъкмо се канех да кажа на баща си, че се боя, че в скоро време ще са ни много нужни.

— Значи наистина имаме да обсъждаме много — отбеляза Пъг.

Лиалан го последва до мястото, където сервираха храната, и Тандареи каза:

— Ще наредя да ви донесат нещо освежително.

Посочи им да седнат малко настрани от другите и те го направиха.

— Откъде да започна? — попита Пъг.

— Обикновено отговорът е „от началото“ — подхвърли Лиалан, — но нещо ми подсказва, че това може да отнеме много време.

— Повече, отколкото имаме — призна Пъг. — Ако обстоятелствата ми го позволят и ако преживеем задаващото се унищожение, ще ти отговарям толкова дълго, колкото ти се слуша.

— Съгласна съм, човеко — рече тя и въздъхна дълбоко, първият признак за умора, който показваше. — А сега, защо не започнеш?