Реймънд Фийст
Краят на магьосника (7)

7.
Пътешествие ІІ

Миранда изкрещя.

Беше толкова ядосана, че се е озовала в нещо, което приличаше на безкраен лабиринт от тунели някъде под земята, че й идеше да запрати унищожителни взривове във всички посоки. Въпреки яростта си осъзнаваше, че най-доброто, което може да постигне по този начин, е да намери частичен отдушник, а най-лошото — да събори тунела върху себе си. Не че се страхуваше за безопасността си, но да се изкопава изпод тонове земна маса щеше да е дори още по-досадно, отколкото да скита загубена. Поне не скиташе на сляпо, тъй като можеше да използва магическите си способности, за да си осветява пътя.

Магията й действаше тук, макар че също като на последното място, където бе опитала заклинание, беше усилена. Въпреки че умееше да се пренася с помощта на волята си много по-добре от Пъг, а може би и от Магнус, дори тя трябваше да има някаква най-обща представа къде отива. И въпреки изумителните си способности дори тя не искаше да рискува да се пренесе във вътрешността на плътна скала или извън планетата.

Тунелите не бяха много широки, но достатъчно, за да не й се налага да се привежда или да се промушва през тесни отвори. Само че изглеждаха безкрайни. Беше се изсипала от вихъра, като падна тежко по лице, и оттогава настроението й никак не се бе подобрило. Беше загубила представа колко дълго върви, но знаеше, че сигурно е близо ден.

Опитваше се да използва една тактика за измъкване от лабиринти — да завива винаги в една и съща посока, а ако стигне до задънен проход, да обърне назад, да се върне на последното разклонение, да свие в другата посока и после да продължи да завива в първоначалната. Това бе досадно и вероятно нямаше да е никак бързо, но се смяташе за безпогрешен начин за откриване на изхода.

Най-сетне чу звук. Беше слаб, сякаш отекваше по коридорите отнякъде много далеч, но тя го чу. Лек треперлив звук, който й се стори почти познат. После секна. Тя спря и миг по-късно го чу пак. Забърза първо в едната посока, а после и в другата, докато не се увери в кой край на тунела звукът е по-силен, и почти се втурна към първото разклонение, което й попадна. На кръстопътя завъртя глава насам-натам, докато отново не бе сигурна откъде звукът е най-силен.

След петнайсетминутно следване на източника осъзна какво чува: беше музика, нещо като флейта, която повтаряше неспир една и съща простичка мелодия.

След още десет минути вече бе сигурна откъде идва музиката. Затвори очи и използва магическите си сетива, за да определи местоположението на източника. Като разчиташе, че това не е някаква злобна шега на Калкин, бога на мошениците, използва волята си, за да се пренесе там.

Озова се в пещера, където се събираха десетина тунела. Над нея се издигаха каменни рампи, водещи към други тунели. Една яма в центъра разкриваше още тунели по-надолу. На ръба на ямата имаше голяма скала, а на нея седеше младеж, почти момче, и свиреше на проста дървена флейта.

Беше с гамаши на вертикални жълти и зелени райета в тон със зелената му туника с жълт кант. Носеше зелени чехли със сребърни звънчета на върха и зелена шапка с боядисано в жълто перо, придържано от сребърна закопчалка.

— Шут — каза Миранда и се зачуди дали някой луд бог не е решил да я побърка.

Момчето спря да свири и я поправи:

— Аз съм Свирача. А ти си демон, наречен Дете, или Миранда. Кое от двете предпочиташ?

След миг колебание тя отвърна:

— Миранда.

— Предсказуемо — отвърна младежът.

— Кой си ти?

— Не знам — рече Свирача. — Допреди няколко минути не съществувах, или пък ако съм съществувал, нямам спомени за това. — Скочи пъргаво от скалата, надигна се на пръсти и присви лекичко колене. — Усещам всичко като ново. Няма щракания, нито болежки. — По лицето му премина озадачено изражение. — Но при моята липса на опит, чудя се дали бих разбрал какво са щракания и болежки. А също и откъде знам за тях, че да говоря? — После лицето му грейна. — Но пък, от друга страна, откъде знам изобщо да говоря?

Миранда не беше развеселена.

— Какво е това място?

— Намираме се в последния бастион на една мъртва раса, където тя напразно се е опитала да устои на хаоса. Била е заличена преди толкова много години, че не са останали никакви следи от нейното съществуване, освен тези рампи и тунели.

— Откъде ме познаваш?

Веселото му изражение отново се смени с почуда. Момчето имаше идеално кръгло лице, с изключение на леко заострената брадичка. Очите му бяха яркозелени, а изпод шапката му стърчаха кичури червеникаворуса коса.

— Не знам. Просто те познавам.

— А какво знаеш?

Челото му се сбърчи за момент.

— Аз съм твой водач.

Миранда, на която й липсваше търпение дори при най-хубави обстоятелства, изсумтя:

— Ами води ме тогава!

— Веднага — отвърна Свирача. — Трябва да се качим там горе. — И посочи тъмния таван на пещерата.

— Дай ми една минутка — каза Миранда и се съсредоточи върху споменатото сумрачно място. Хвърли заклинание за далечно виждане и взорът й премина през няколко нива неосветени тунели и пещери — възприемаше ги само чрез магическите си сетива. Накрая видя голяма дупка на стотици стъпки над тях. Мракът горе говореше за наличието на гигантска пещера над тази, в която се намираха. — Добре — заяви тя. — Имаш ли нужда от помощта ми?

Свирача се засмя.

— Щях ли да седя сам в тази забравена от боговете яма, ако нямах?

Миранда намираше склонността на младежа към веселие за дразнеща и осъзна, че това чувство идва както от демонската, така и от човешката й половина. Направи една крачка към Свирача, хвана го през кръста и ги пренесе с волята си до посоченото място.

Озоваха се на ръба на гигантски кратер. Тя пусна Свирача и призова демонското си зрение, за да проникне през мрака. Пейзажът бе пуст и безутешен, без нито следа от живо същество. Като погледна към небето, едва не й се замая главата, защото над тях нямаше пещера.

Небето беше празно.

Там, където трябваше да греят безчет звезди, се простираше само необятна празнота. Миранда почувства в нея да се надига нещо като паника, когато разпростря усещанията си навън. Протягаше се все по-надалеч, докато най-сетне се върна на мястото, където стоеше, почти сломена от това преживяване. Звезди нямаше. Нямаше светове, нито каквито и да било други големи обекти, поне доколкото можеше да усети. Вместо това имаше само ситен прах и тук-там някой камък с размери от човешки палец до този гранитен къс, на който стоеше.

— Къде се намира това място?

— Вие го смятате за Четвъртия кръг — рече Свирача. — Много, много отдавна тук се е водила грандиозна битка. — Той махна лениво с ръка към небето. — Това са последиците.

— Нищо ли не е останало?

Свирача се усмихна и сред заобикалящия я ореол от магия Миранда не можа да познае дали е ироничен, или тъжен, когато каза:

— Останало е доста, само че на повечето места е стрито до ситен прах.

— Защо съм тук? — попита тя и се обърна, но Свирача го нямаше. На негово място стоеше млада жена с абаносова кожа, пронизващо черни очи и коса, събрана на стегнати кичурчета, които се спускаха по шията й до раменете. Беше с костюм като на Свирача, само че в червено и бежово вместо в зелено и жълто.

— Къде е Свирача? — попита Миранда.

— Аз съм Свирача — отвърна младата жена с най-мелодичния глас, който човек би могъл да си представи. Вдигна абсолютно същата флейта, която Миранда вече бе видяла, и засвири същата дразнеща мелодия.

В протежение на два живота, единия като човек, а другия като демон, слятото същество на Детето и Миранда бе виждало много неща, включително промяна на формата и магически илюзии, но в това създание имаше нещо различно. — Променяш тялото си по свое желание?

— Да. А ти не го ли правиш?

— Напоследък не — рече Миранда и реши да не обръща внимание на смяната на тялото. Спомни си нещо, което Пъг й бе казал за едно от виденията на Калкин. Изведнъж осъзна, че не знае дали й го е казал на Острова на чародея, когато е била Миранда, или след като Детето се бе сдобило със спомените на Миранда. — Губя една от своите същности, нали?

Свирача вдигна рамене.

— Не разбирам от тези неща. Знам само каквото знам.

Миранда бе заинтригувана от тези думи.

— Това не важи ли за всички?

Свирача се усмихна и очите й заблестяха на фона на тъмната кожа.

— Някои хора знаят неща, които не знаят, че знаят. Но аз знам само онова, което трябва да знам. Аз съм създаден с определена цел, нищо повече.

— Създаден?

— Намирах се в Блаженството, бях едно цяло с Източника, а сега съм тук с теб, за да ти дам онова, от което се нуждаеш.

Миранда зърна нещо зад рамото на Свирача и попита:

— Какво е това?

Свирача се обърна и видя точица светлина.

— Регулиране на енергията.

Изведнъж светлата точица разцъфтя в рой искрящи светлинки, които бързо угаснаха.

— Макар от твоя гледна точка това място да изглежда празно, тук стават доста неща — отбеляза Свирача. — Четвъртият кръг се свива. След… времето е сложна концепция… години, много години, няколко години…? След известно време Четвъртият кръг ще престане да съществува.

— Един от Кръговете ще изчезне? — Миранда си помисли за вечно разширяващата се пустота в центъра на Петия кръг и попита: — А Петият ще изчезне ли?

— Не знам — отвърна Свирача.

— Какво правя тук? — попита Миранда.

— Това го знам — каза Свирача. Посочи зад Миранда. — Гледай!

Миранда се обърна и там, където допреди миг имаше пустота, се простираше небесна шир, като че ли някой е дръпнал невероятно гигантска завеса. Виждаха се звезди и за миг главата й се замая, когато слънцето изгря и пое бързо през небосвода.

— Някога това бе място като онези, из които си пътувала, селения от безброй светове, звезди, комети, планети, гъмжащи от живот — каза Свирача. Гласът бе друг и Миранда се обърна и видя, че той отново е сменил тялото си. Пред нея стоеше висок красив мъж на средна възраст с грижливо подрязана брада, леко прошарена със сиво. Одеждите му бяха подобни на тези на първите му две въплъщения, само че този път в самуреночерно, което приличаше на кадифе, поръбено със златно ламе.

— Ще престанеш ли? — каза Миранда.

— Защо? — попита Свирача с дълбок мелодичен глас. — Телата са забавни.

— Досега не си ли имал тяло?

— Може да съм имал, но не помня. Ние, които сме изтъкани от Блаженството, знаем само каквото е нужно; всякакви минали преживявания са част от връзката ни с Единствения. — Той сви рамене и се ухили. — Така всичко е ново.

— Чудесно — промърмори Миранда. — Боговете пращат любопитни дечица да спасяват вселената.

— Гледай и се учи — каза Свирача.

Мощна буря от енергии изригна около гледката, проснала се пред Миранда, и Свирача поясни:

— Разкъсването.

— Какво е това?

— Когато райските селения и адовете се разделят. Виж демонските пълчища.

Рояк създания излетя от един процеп в пространството и очите на Миранда се разшириха. Вместо наглед безкрайното разнообразие от ужасяващи форми, което Детето познаваше от рождение, това бе армия от невероятни същества с приблизително човешка форма и прекрасни по начин, който тя почти не можеше да проумее. Нямаше ни най-малка прилика между онова, което познаваше от краткото си пребиваване в Петия кръг, и това, което виждаше сега.

Скоро се появи още една фигура, създание тъй ярко, че тя почти не можеше да го гледа.

— Кой е това? — попита тя.

— Първият крал на ада — отвърна Свирача и тя видя, че се е върнал към първоначалната си форма, на младежа в зелено-жълтите одеяния.

— Той… е прекрасен. — И Детето, и Миранда намираха, че притежава зашеметяваща фигура и деликатна грация. — Как е името му?

— Име ли? — Свирача изсвири пронизителна нота. — Може би това е името му. Що е име? Той има различно име за всяка раса, която го е срещнала. Някои го тачат като бог, други се боят от него като върховен източник на злото. Той е, или е бил, или ще бъде природна стихия. Нима като наречеш раздвижения въздух „вятър“ това го прави по-различен, отколкото ако го оставиш неназован? — Свирача посочи с флейтата си. — Сияйния, Светлоносеца, Падналата звезда, Първия от Избраните, Обвинителя, Непокорния, толкова много имена на толкова различни езици. — Той я стисна здраво за ръката. — Имало е първа причина. Но тази е втората. Запомни го. Баща ти и Пъг са станали свидетели на Първата причина. Ти виждаш Втората. Той е бил първият сред създадените от Първата причина, Най-обичния, но предизвикал своя Творец и се превърнал в Противника!

Миранда не можеше да откъсне очи от образа. Нямаше мащаби. Първият крал на ада можеше да е с размери на човек, гледан много отблизо, или висок цяла миля, гледан от мили разстояние. Човекоподобното му лице бе съвършено, без никакъв недостатък. Ако някой може да си представи съвършени пропорции за чело, нос и брадичка, пълнота на устните, раздалеченост на очите, форма и очертания на мъжко тяло, то той беше съвършен. Макар и жена с немалък жизнен опит, тя се почувства завладяна от желание и копнеж, нужда от нещо повече от физическа любов, нужда да бъде приета от това същество. На глас каза:

— Той е самото съвършенство.

Свирача се засмя.

— Не. Но е толкова близо до него, колкото е възможно за живо същество. Имало е само едно съвършено създание.

— Кое?

— Като му дойде времето. Още не си готова. — Свирача махна с ръка. — Това е събитието, или както би го видяла ти… времето ме обърква. Това е Втората причина.

Миранда се взря в гледката пред себе си — разстояния, невъобразими за нея, а сред тях море от нажежени до бяло газове. Мънички светлинки осейваха този облак и тя разбра, че това са звезди. Пет същества като първото, видяно от нея, великолепни във всяко отношение, стояха във враждебна поза, едно срещу останалите четири. Не се чуваха думи, но Миранда усещаше, че общуват.

— Какво виждам?

— Гледай.

Изведнъж едното от четирите пристъпи към Сияйния и се счепка с него; после Сияйния изчезна.

— Какво беше това?

— Има множество различни истории. Ето какво трябва да знаеш. На всяка причина си има реакция, противодействие; на всяка сила има контрасила. Това е част от баланс, толкова фундаментален, че надхвърля дори Първата причина. Нарича се Равновесието и това е нещото, което трябва да разбереш най-напред. Падналия бе низвергнат, защото се усъмни в своето сътворение и се стремеше да се издигне над положението си. Той тънеше в мрачни мисли сам-самичък в продължение на векове и почувства ярост. После дойде завистта и Падналия създаде имитации на своите братя. Неговите чеда бяха демоните. Те му служеха и го боготворяха, също както братята му служеха на своя създател.

Миранда пак видя онова, което Свирача бе нарекъл „демонски пълчища“, легион от крилата красота, който се появи през гигантски разлом в небесата. Разкъсването.

— Истинския му облик ли виждам? — попита тя.

Свирача отново изсвири силна нота, завъртя се в кръг и каза:

— Разбира се, че не. През вселените текат потоци енергия, които никое физическо създание не може да възприеме, камо ли да проумее. Нужно е разбиране отвъд способностите на всеки смъртен, за да осъзнаеш в пълен размер това пред теб.

— Нишки на възможности, вълни на вероятности, изблици и течения на съзнание, жизнени сили отвъд разбирането на смъртните. — После добави с покровителствен тон: — Налага се да го опростим, за да го проумееш. Слабичкият ти ум прави каквото може, за да разбере, но то не е достатъчно.

Миранда се намръщи, щом я нарекоха слабоумна, но го подмина.

— Какво ми показваш?

— Райските пълчища.

— Стори ми се, че ги нарече демонски.

Свирача се засмя.

— Ех, този твой ум! Никакъв го няма. Ангели, демони, те са едно и също, само че от различни места! Или едно и също, виждано по различен начин! Просто служат на различни каузи. Те са свои противоположности, но са еднакви!

Свирача застана пред Миранда, пъхна флейтата под мишница и оформи с дланите си сфера.

— Ти виждаш нещата така! Но всъщност те са така. — Той раздалечи рязко длани, като мърдаше трескаво пръсти, и ръцете му полетяха в буря от движения. — Няма рай горе и ад долу. Първият кръг е първият кръг, или плоскост, или селение, или сфера. — Размаха едната ръка високо над главата си. — Наричаш това тук рай. — После размаха другата ниско под кръста си, като остави флейтата да падне, но я улови ловко с другата си ръка, докато клякаше. — Тук долу наричаш същото място ад! — Заобиколи зад нея. — Оттук те виждам с черна коса, спускаща се по гърба ти. — Преди тя да успее да се обърне, той се озова пред нея. — Оттук виждам лицето ти! Изглеждаш различна отпреди. Но си същата!

— Перспектива — каза тя.

— Да! — Той се засмя с чист момчешки смях. — Започваш да разбираш. — Махна с ръка и видението се промени.

Изведнъж Кралят на ада се превърна в червенокожо чудовище с огромни бели рога, стърчащи от челото му и завити назад над черепа му, с щръкнала черна коса между тях, като перката на риба меч, и гигантски черни прилепови криле, растящи от гърба му.

Ордата ангелоподобни демони се смени с нещо, което Детето би очаквало да живее в ада.

— Защо…? — промълви Миранда.

— Вие, обитателите на този регион от сферите, който наричате Петия кръг, подобно на всички същества в един или друг смисъл, сте създадени от енергия. Изглеждате така, както очаквате да изглеждате.

— Аз съм очаквала да изглеждам като Дете?

— Уф, този език! — изпухтя Свирача, явно недоволен от ограниченията си. — Не, всички вие, заедно, с времето сте започнали да вярвате в разни неща и те са станали реалност. — Той се засмя. — Виж това. Чудесно е!

Тя вдигна поглед и вместо фигурите на демони и ангели видя водопад от блещукащи светлинки, толкова ярки, че я накараха да заслони очи. Милиони други светлинки се носеха и кръжаха около извиващия се разноцветен фонтан по средата. Сякаш всички фойерверки, измислени някога, бяха изстреляни едновременно в мащаб, пред който световете изглеждат дребни. Цветове се стрелкаха тъй бързо, че тази гледка би докарала някой по-слаб ум до лудост.

— Това е енергия, не разбираш ли? — попита Свирача.

— Какво имаш предвид?

— Енергията, материята, времето, всичко е едно и също. Просто трябва да знаеш как да гледаш.

— Перспектива — каза Миранда.

— Да — отвърна Свирача. Ухили се и направи танцова стъпка.

— Какво виждам в момента?

— Гледай — рече Свирача.

Изведнъж цялото небе се промени. Вместо прозорец, през който да наблюдава образи, призовани от магията на Свирача и неговия господар, Миранда откри, че се носи над необятен звезден простор. Във всичко, което съзираше, имаше някаква възхитителна хармония. Гигантски кръжащи океани от газ, осеян със звезди, се движеха през небесата във величествена процесия, пламтящи комети прорязваха вечните си пътища през звездното множество.

— Ето така изглеждаше вселената от тази скала, когато тя бе планета — поясни Свирача, — преди идването на Врага, преди времето на лудост и хаос.

Миранда се канеше да зададе въпрос, но спря, защото забеляза една аномалия. В едно ъгълче на звездния простор се бе появило тъмно петънце, отначало трудно забележимо сред вихрещите се светлини. Но след малко тя забеляза, че в тази чернота има нещо различно. Ако можеха да съществуват степени на чернотата, това бе най-дълбоката — липса на всякакво обещание за светлина или цвят.

— Какво е това? — попита тя.

— Гледай — каза Свирача.

— Трябва да е гигантско — промълви Миранда — и да се намира много далеч.

— Разстоянието, също като другите неща, които ти показах, е илюзия. Как според теб успяваш да се движиш от място на място само с мисъл?

— Магия — отвърна тя.

— Магия не съществува — заяви Свирача. — Накор разбира това. — Миранда го погледна, а той се взря озадачено в нея. — Или пък ще го разбере. — Свирача се намръщи. — Или го е разбирал. — След още един миг додаде: — Времето също е илюзия.

Миранда имаше само най-смътна представа колко необятни са разстоянията между звездите, но знаеше, че предвид размерите на слънцето, около което се въртеше Мидкемия, и как изглеждаше то в небето, и размера на тези точици светлина, наричани звезди, разстоянията са огромни. И все пак тъмното петънце растеше с главоломна скорост.

— Сигурно се разширява с десетки хиляди мили в минута — прошепна тя. — Повече — поправи се, когато наведнъж бе затъмнен цял звезден куп.

Погледна Свирача, който се взираше вцепенен в гледката над тях, и попита:

— То просто затъмнява онова зад него или…

— Яде звезди — поясни Свирача. И добави: — В твоя роден свят, демонското селение, има пустота на мястото, където са били някога първите Кралства — ето в какво се превръща в крайна сметка то.

Ръката на Миранда литна към устата й.

— Богове… — После попита шепнешком: — Какво е?

— Врагът. Истинският Мрак — отвърна някакъв глас във въздуха и когато тя се обърна, Свирача го нямаше.

Зад нея се раздаде пукот и Миранда се обърна пак. Чакаше я вихър. Тя се поколеба за миг, после осъзна, че е научила оттук всичко възможно. Направи една крачка и скочи в тъмната му паст.