Реймънд Фийст
Краят на магьосника (29)

29.
Погибел

Часовоят извика предупредително.

— Дракони! — донесе се вик откъм един от моределските стражи и Пъг погледна към небето. Тъмнината и падащият дъжд ги бяха скривали, докато не се спуснаха под нивото на облаците. Скоро стана ясно, че към тях се насочва огромно ято дракони.

Пъг погледна първо към Магнус, после към Миранда, Накор и Руфио и извика:

— Внимавайте! Нямам представа какво вещае това.

Пристигането на драконите накара няколко магьосници да загубят концентрация и изведнъж повърхността на купола затрепка. При отслабването му драконите се спуснаха да посрещнат Ужасите, измъкнали се през пролуките. Магьосници и жреци побягнаха, уплашени, че огромните зверове ще ги пометат.

Пъг се озърташе трескаво, опитваше се да сглоби хаоса пред себе си в смислена картина, но не можеше да разбере какво става, докато не зърна един гигантски златен дракон, който кръжеше, за да кацне наблизо. На гърба му различи фигура в бяло и златно.

— Томас! — извика той.

Калис бързо дойде при Пъг и двамата загледаха как драконът наведе шия и ездачът слезе с лекота от гърба му. Направи две крачки и Калис каза:

— Това не е баща ми.

Пъг се подготви за нов сблъсък, защото ако Калис бе прав и този воин в бяло и златно вече не бе баща му, това можеше да означава единствено, че е пак онзи валхеру, Ашен-Шугар.

Ашен-Шугар местеше поглед от лице на лице и когато очите му се спряха на Калис, забави ход и изражението му на едва сдържана ярост се смени с любопитство.

— Какво… — Той се взря в Калис. — Ти хем си от расата, хем не си. Кой си?

— Аз съм синът ти — отвърна безизразно Калис.

Очите на Ашен-Шугар се затвориха за момент и той се олюля.

 

 

Дълбоко в тъмното море едно съзнание заплува нагоре, търсейки светлината, и когато изскочи на повърхността, полетя нагоре, сякаш сдобило се с криле, и кацна на самотна скала над черните води. В ума на това двулико същество Томас отново се наложи и установи контрол.

Очите на воина в бяло и златно се отвориха и се фокусираха и някакъв далечен дрезгав глас прошепна:

— Пъг, Калис, нямам много време.

— Томас?

— Татко?

— Бях скрит дълбоко в Ашен-Шугар и скоро вече няма да ме има.

— Какво? — попита Калис, докато Пъг просто кимна с разбиране.

— Нямам време да ви обяснявам, но драконите… Пъг, драконите са силата, стояща зад всичко това. — Той махна с ръка към битката, разразила се между драконите и Ужасите. — Само те са свързани с този свят по-дълбоко от елфските народи. Само те притежават магия, по-стара от човешката.

— Само те се движат през пустотата! — прошепна Пъг.

— Само те могат да изкривяват времето — добави Томас.

— Винаги са били драконите — рече Пъг.

— Те служат на сила по-изначална и древна, отколкото някога сме си въобразявали — каза Томас. — Каквато и върховна сила да се противопоставя на Ужаса в тази вселена, драконите са нейни слуги. — Той погледна към бурното небе и усети капките дъжд по лицето си. — Дори това — добави, — този последен миг от живота ми, е изпълнен с красота.

— Татко?

Калис видя как баща му го погледна, взря се в очите му, а после се обърна отново към Пъг.

— Трябва да вървим. Не знам защо, но аз бях… Ашен-Шугар бе призован, за да се изправи срещу Ужаса.

Кръвта се отцеди от лицето на Пъг.

— Аз знам защо — каза той. Огледа се да види кой може да го чуе и забеляза, че само Миранда, Накор, Руфио и Магнус са достатъчно близо. — За Ужаса времето не съществува по начина, по който ние мислим за него. Само за миг, според нашите представи, цялото му внимание трябва да бъде насочено към едно нещо, и това ще отекне през времето и ще му попречи да продължи да си пробива път към нашата вселена.

— Но ако това е станало… — започна Миранда.

Пъг вдигна ръка.

— Няма време. — Погледна Томас. Той му беше като брат, откакто се помнеше, първият, прегърнал неговата кауза и станал негов защитник, още когато бяха момчета. Томас кимна мълчаливо, за да покаже, че разбира какво предстои. Очите на Пъг се наляха със сълзи и той каза: — Ще… ще бъдеш ли принуден да изтърпиш това?

Очите на Томас също се насълзиха.

— За щастие, не. Скоро ще съм мъртъв във всеки смисъл на тази дума. Каквото и да са подготвили боговете за мен, ще стане, но този ужас ще ми бъде спестен.

Пъг усети, че по бузите му се стичат сълзи.

— За това поне съм благодарен, мой най-стари приятелю.

Томас затвори очи, лицето му се изкриви за момент и той прошепна:

— Време е.

— Сега ли? — попита Пъг.

— Сега! — отвърна Томас и погледна Калис. — Майка ти знае какво изпитвам към нея. Както и ти. Помнете го винаги.

Пъг хвърли поглед към Миранда, която направи крачка към него. Той вдигна ръка и тя трепна, после спря. Погледите им се срещнаха за един дълъг момент, а после Пъг и Томас тръгнаха към битката по ръба на купола.

Пъг прати сигнал на Магнус, който на свой ред се зае да свързва магьосниците и жреците по целия свят, които щяха да дадат своята сила за затварянето на разлома. Томас изтегли меча си и захвърли щита: всяка частица от Ужаса, която се приближеше, изчезваше в ярък бял пламък и малко облаче дим в мига, щом мечът му я докосне. Пъг издигна около себе си защитна черупка и всеки Ужас, допрял се до нея, също избухваше в бял проблясък.

До Пъг стигнаха мислите на Томас: „По някое време ще загубя контрол и в този момент Ашен-Шугар трябва да е изправен срещу Ужаса, иначе ще се обърне срещу теб“.

Пъг отговори на глас:

— Разбирам. — Погледна към Магнус и между двамата премина неизречено сбогуване.

После Пъг и Томас влязоха в купола.

 

 

Призраците на Ужаса ги връхлитаха на рояци и предпазният мехур от енергия на Пъг взривяваше всяка димна фигура при допир.

— Как може този Ужас да е едно нещо и все пак да се проявява като много отделни части, това не го разбирам.

Томас кимна.

— Има неща, които никога няма да узнаем, Пъг. Аз пък се питам на кого служат драконите и как са се превърнали във фокус на всичко това. Трябва да приемем, че някои загадки са отвъд нашето разбиране.

— Времето ни е малко — каза Пъг.

Тръгнаха към центъра на града, където се виждаше червеният лъч, бликащ нагоре, за да се разпростре и да образува купола.

— Тогава побързай — рече Томас напрегнато.

Затичаха. Пъг усещаше всеки контакт с форма на Ужаса като физически сблъсък. Разходът на енергия обаче бе нищожен в сравнение с онова, което започваше да приема чрез Магнус. Все пак боравенето с тази енергия се оказа по-трудно, отколкото очакваше, и той се насили да се успокои. Знаеше какво е заложено тук, но ако се поддадеше на паниката или се разсееше, Това щеше да е най-бързият начин да загуби битката.

Доближиха центъра на града и се озоваха на ръба на ямата, огромен кратер в сърцето на някога великолепния дом на таредел. Черни димни създания с всякакви размери и форми изпълзяваха през ръба и веднага щом зърнеха Пъг и Томас се хвърляха в атака.

Макар да бяха може би двете най-могъщи същества на този свят в дадения момент, чувството бе все едно плуваш нагоре по водопад, толкова бързо извираха Ужасите. Томас бе ограничен просто от физическия си обсег — не можеше да удря в различни посоки едновременно с меча си. Пъг, от своя страна, бе изтощен от нуждата да поддържа защитната си черупка цяла. Така избягваше физическо нараняване, но натискът на телата заплашваше да го изтласка от ръба на ямата.

— Трябва да стигнем там долу! — извика той на Томас.

— Не се съмнявам, че си прав — извика в отговор воинът в бяло и златно през шумотевицата. — Едва успявам да запазя контрол. Имам нужда от помощта ти.

Пъг отдели малко енергия от потока, който му пращаше Магнус, и издигна себе си и Томас над нивото и на най-високия Ужас, изпълзял от ямата. Някои заподскачаха, опитвайки се да ги достигнат, но не успяха, а няколко дори се изтърколиха обратно в дупката. Малкото, които имаха криле, полетяха към защитната сфера и изчезнаха сред рой искри, но не оказаха достатъчна съпротива, за да забавят Пъг.

Двамата се издигнаха още по-нагоре и видяха, че ямата е огромна, поне двеста разкрача в диаметър.

— Какво е това? — попита Томас и посочи нещо, което приличаше на тъмна фигура, надигаща се от центъра й.

— Мисля, че това е сърцето на Ужаса, което се опитва да се измъкне — отвърна приятелят му. — Изчакай още момент.

Спусна ги надолу, като през цялото време наблюдаваше тъмносивата пара или дим, който се виеше и кълбеше нагоре.

— Това е самата пустота — каза Пъг. — Веществото, от което е изградена тя, се процежда в нашата вселена.

— Побързай — каза Томас. — Не мога да го удържам още дълго.

Докато се спускаха бавно в ямата, Пъг попита:

— Как така му позволи да поеме отново контрол?

Томас се засмя и Пъг чу в този смях смесица от момчето, което бе обичал като роден брат, и мъж, примирен със съдбата си.

— Просто го пуснах, Пъг. С Ашен-Шугар се борихме през първите години от войната с цураните, докато се учех как да използвам силите му, и най-сетне го надвих. Тогава, преди толкова много години, той заспа и аз открих съвършеното равновесие в живота си с магията, дадена ми от драконите, подсилена от защитното чародейство на Елвандар. Това бе една от причините да излизам оттам толкова рядко. Но след като го събудих и му дадох контрол, трябваше да се скрия в ума му. — Тези думи бяха последвани от емоция, която накара Пъг да осъзнае, че Томас е изтърпял нещо неописуемо, докато е отстъпвал контрола на Драконовия господар. — Трябваше да „умра“, за да добие той онази свирепост, която ни е нужна, за да се справим с онова под нас. Докато контролирах това тяло, можех само да устоявам на Дракен-Корин, но щом освободих Ашен-Шугар, битката приключи бързо.

— Дракен-Корин ли? — попита Пъг.

— Не мога да ти обясня — рече Томас. — Просто бъди готов, защото онова, което ще направя, може да донесе не по-малка опасност от онова, което виждаме долу. Но знай следното, Пъг: ти ми беше като брат.

— И ти на мен, Томас.

— След малко вече няма да ме има. Сбогом, Пъг.

 

 

В ума на воина в бяло Томас почувства, че губи контрол над прилива, напиращ под нозете му. Пое си дълбоко дъх и затвори очи. Черните води се надигнаха внезапно и заляха скалата, на която стоеше. Бързо стигнаха до коленете му, после до кръста, после до гърдите, докато накрая се оказа потопен целият. Вместо да се бори, той се отпусна и се остави на вечността, теглеща го надолу, към мрак толкова дълбок, че вече дори не можеше да си представи светлина. Докато потъваше в нищото, благодари на които богове могат да го чуят за живота, който бе изживял. Съзнанието, което бе Ашен-Шугар, бавно изплува отново на фокус, утвърди властта си над ума на съществото, което ги бе побирало двамата повече от век.

„Аз съм Ашен-Шугар!“, чу да отеква сякаш от огромно разстояние.

Докато усещаше как животът му най-сетне гасне, той промълви тихичко: „Аз съм Томас“.

 

 

Пъг почувства изчезването на приятеля си.

„Сбогом, Томас“.

Насочи вниманието си надолу и стомахът му се вледени. Взираше се в нещо, което би уплашило и бог.

Под тях, вперила поглед нагоре, стоеше великанска фигура от черна ненавист и димно отчаяние. Формата й бе приблизително човешка, но нямаше ясни очертания. Вместо от кожа, тя бе ограничена от постоянно трепкаща, гърчеща се, разливаща се димна повърхност, от която се издигаха пипала и плъзваха в различни посоки. Където трябваше да е главата и лицето, имаше само изкривена форма, понякога продълговата, мигове по-късно сферична.

Единственото неизменно нещо бяха две големи пламтящи червени кълба там, където би трябвало да се намират очите. Венец от искри, подобни на мълнии и пламъци, обгръщаше главата като корона. Съществото беше огромно: десетократно по-голямо от онова, което бе видял да се бие с драконката Риатх под град Сетанон. Ако онова проявление е бил Господар на ужаса, то това трябваше да е Кралят на ужаса; независимо че Ужаса успяваше да се прояви на различни места в пространството и времето, това бе истинското му сърце, същината на битието му. В това Пъг бе сигурен.

Създанието посегна нагоре, сякаш се опитваше да се счепка с Пъг и Ашен-Шугар. От дълбините отекна далечен звук на безсилен гняв, който бързо се извиси и усили, докато не разтресе стените на ямата.

Пъг погледна към Ашен-Шугар и видя, че лицето му е изкривено от концентрация и гняв и пот се стича по челото и бузите му. Пъг пусна онова, което някога бе Томас, тъй като един валхеру в пълната си мощ не се нуждаеше от неговата защита срещу атакуващите частици от Ужаса; всъщност изражението му показваше, че смята самия него за дребна грижа пред лика на чудовището, което се опитваше да се изкатери от ямата.

Ашен-Шугар стисна здраво меча си, насочил върха надолу, към създанието. По лицето, което виждаше в момента Пъг, не бе останала и отсянка на човечност. То представляваше озъбена маска на омраза и гняв. Пъг не бе виждал нищо подобно, откакто се бе изправил срещу демонския крал Маарг. А още по-смразяващо бе да я зърне върху толкова познати и обични черти.

Ашен-Шугар се взря в грамаданската фигура на Ужаса под себе си и изкрещя:

— Върви обратно в пустотата, чудовище!

И последният валхеру се хвърли в битка. Скочи в ямата, за да се счепка със създанието, което се мъчеше да навлезе в Мидкемия.

Пъг се изтегли малко назад, докато двете титанични могъщи фигури се сбориха, без да обръщат внимание на реещия се наблизо незначителен магьосник.

Задържа се за момент на място, преценявайки как е най-добре да действа. Посегна с ума си и изследва околността, докато защитната му сфера унищожаваше няколко атакуващи летящи Ужаса.

Още му бе трудно да възприеме, че Ужаса е едно създание, при всички тези негови въплъщения с най-разнообразни форми наоколо. Също така му бе трудно да проумее идеята, че всяко проявление на Ужаса в пространството и времето се случва „сега“ от гледна точка на самия Ужас, както и защо точно това проявление, Кралят на ужаса, е ключово за борбата. Той дори не бе сигурен какво се случва с поразените части на Ужаса. Дали биваха унищожени? Можеше ли изобщо някоя част от Ужаса да бъде унищожена? Или просто се връщаха там, откъдето са тръгнали, за да си пробият отново път до тази плоскост и да атакуват пак?

За един кратък миг Пъг почувства смазващо чувство за безнадеждност. Как бе възможно планът му изобщо да сработи?

 

 

Магнус почувства мрежата от магия да се стабилизира и разбра, че всеки, който ще снабдява Пъг с магията, нужна за обръщането на разломното заклинание, вече се е свързал към нея. Използва удивителните си способности, за да премине бързо от точка до точка по магическата плетеница, като докосваше всекиго за един кратък миг, за да прецени издръжливостта му и какъв принос може да даде. Това му отне само минута, но когато свърши, осъзна колко уморително е това за всички и колко ограничен е шансът им.

Отдели няколко секунди да огледа битката пред себе си, тъй като скоростта на атаките откъм купола сякаш се увеличаваше драстично. Извика наум към Руфио: „Започваме всеки момент, бъди готов“.

Пред него Аркан вдигна лъка си и застреля една димна фигура, която се опита да доближи чародея в черно.

„Татко — прати той мисълта си към Пъг, — ние сме готови. Имаме много малко време — струва ми се, само минути“.

 

 

Пъг чу Магнус и отвърна:

„Започвам. Няма да имам време да говоря, докато не ме чуеш да ти казвам да пратиш цялата енергия към мен. След това направи каквото ти е по силите, за да измъкнеш възможно най-много хора от този район“.

Не изчака отговор, а протегна сетивата си към границите на заклинанието на разлома и мястото, където то се преобразуваше в рубинената енергия, оформяща купола. Искаше му се да има повече време, за да изучи по-подробно плетеницата от енергия и как тя пресича купола, но знаеше, че времето за проучвания е отминало и разполага само с минути, за да действа.

Ашен-Шугар и Ужаса водеха яростна битка. Валхеру нападаше свирепо чудовището от пустотата. Пъг осъзна, че те сякаш се отдалечават, потъват по-дълбоко в ямата. Зачуди се дали борбата им изтласква Ужаса надолу, или това е само трик на възприятието и перспективата. Напрегна волята си и се понесе надолу, след тях.

Внезапен изблик на енергия изпод битката изненада Пъг и той почувства, че е издигнат леко нагоре. Видя, че това са още от стелещите се струйки, които бе видял да излизат от ямата. Съсредоточи се върху една от тях и след секунди разбра. Не гледаше нищо, а по-скоро гледаше през всичко към самата пустота. Тези струйки всъщност бяха малки разкъсвания в онова, което Пъг доскоро смяташе за реалност. „Димът“ или „струйките“ представляваха просто триизмерни късчета реалност. Сега вече разбираше. Пустотата обгръщаше Ужаса. Пустотата бе невидимото лепило, което свързваше Ума и Ужаса. Ето как щеше да свърши вселената, с пустота, процеждаща се през милиони, милиарди мънички разломи като тези, за да завлече реалността, каквато я познаваше Пъг, обратно в онази съвършена, хармонична, блажена топка от всичко.

Нещо позова Пъг отнякъде по-дълбоко в ямата. Той гледаше как Ашен-Шугар и Ужаса се борят, вкопчени един в друг като борци в клинч.

Усети ново подръпване. Бързо прецени контрола си върху енергията, пращана му от Магнус, и насочи вниманието си към източника на онова, което го дърпаше. Увисна относително неподвижен, докато схватката сякаш продължаваше да отнася Ашен-Шугар и Ужаса все по-дълбоко в ямата.

Тогава го осени прозрение: в тази яма не можеше да има „по-дълбоко“, защото тя представляваше отворен вход към пустотата. Макар че късчетата и струйките можеха да са части от пустотата, а димните чудовища — част от Ужаса, тук бе ясната граница между пустотата и обективния свят. Когато някой я пресечеше, щеше да се намира или на едното, или на другото място.

Тогава се сети за урока на Миранда, както му го бе разказала: че всичко е въпрос на възприятие.

Опита се да промени възприятията си, както бе правил и друг път, когато си имаше работа със същества, живеещи на различни енергийни равнища, особено когато той, Магнус и Накор се бяха прехвърлили в родния свят на дасатите. После намери състоянието, което търсеше. Възприятията му се изместиха.

Пълната промяна в контекста около него му подейства почти като физически удар. Нямаше нито горе, нито долу, нито голямо, нито малко, само енергийни потоци, а борбата сега представляваше мащабен катаклизъм на съперничещи си състояния на битието.

Линии от сила, едновременно величествени и деликатни, пулсиращи от енергии в цветове, които човешкото око не може да възприеме, заляха Пъг. Красотата им късаше сърцето. Пъг изпита благоговение. Умът му сякаш се отдели от тялото, можеше да се пресегне и да докосне изменчивите състояния на битието. Той отчасти разбра какво се е опитвал да постигне Макрос, когато извисяваше съзнанието си до това на бог.

Но разбра също и клопката. Човешкият разум, дори и толкова забележителен като неговия, не бе пригоден да се справи с това ниво на разбиране и осъзнаване. Като пеперуда, привлечена от пламък, ако се задържеше прекалено дълго в това състояние, щеше да бъде погълнат от огъня.

Пъг се насили да се върне към предишното си състояние и се загледа пак за кратко в борбата. Сега можеше да усеща тези състояния, но не можеше да ги проумее, нито пък имаше време да опита.

После го осени: пустотата съществуваше без време. Времето я бе напуснало при сътворението на неговата реалност и онова, което бе останало, можеше да възприема времето, защото не бе уловено в него! Пъг моментално измести перспективата си обратно към различно енергийно състояние и видя пипалата не като празно пространство в нормалното му възприемане на реалността, а като късчета от онова, което е било изоставено и сега копнее да се съедини с онова, създало вселената, за да се върне всичко към първичното състояние на блаженство.

Посегна и се издърпа по-навътре в пустотата. Обзе го същото чувство, което бе изпитал за първи път, когато навлезе в пустотата, за да унищожи цуранския разлом към Мидкемия. Използва връзката си с Магнус, за да поговори с него.

„Можеш ли още да ме чуваш?“

„Да, татко“.

„Мисля, че открих нещо — каза Пъг. — Искам да измерваш течението на времето“.

„Моят детски номер с броенето ли?“

„Да. Започни сега“.

Пъг откри, че му е почти невъзможно да се справя с пустотата, без да затъне в навика на човешките възприятия, които настояваха за отправна рамка. Той се „спускаше в“ пустотата и разбираше абстрактно, че всъщност не се движи и че времето и пространството тук нямат смисъл. Но беше пленник на собствените си човешки възприятия. Затвори очи, признавайки физическите си ограничения, и откри, че това помага. Умът му видя игра на образи в странно убити цветове на черен фон, като остатъчни послеобрази, които прелитаха през субективното му зрително поле. В тях имаше нещо трескаво и все пак бяха някак си познати. Лицето на принцеса Карлайн се преобрази в това на Катала, първата му жена, после в лицето на студент, на когото бе преподавал в Академията преди век. Изкривени пейзажи и изопачени образи на различни места се нижеха покрай него: улица в Свещения град Кентосани се появи преобърната над главата му, белите стени сега бяха черни, цветовете заменени с противоположните си, червеното беше зелено, синьото — оранжев, хората имаха същите изкривени, разливащи се фигури.

Изведнъж той разбра.

„Магнус! Колко време мина?“

„Николко, татко. Едва преброих «едно» и ето че пак си тук“.

„Разбирам“, каза Пъг и влезе във времето.

 

 

Нищо не помръдваше. Пъг бе очарован от новото си възприятие. Ашен-Шугар и Ужаса бяха застинали неподвижно, вкопчени в борба, но замръзнали в настоящия момент. Пъг се зачуди дали Ужаса вижда времето по този начин.

Още бе ограничен от човешкото си възприятие, но като приложи воля, откри, че Ашен-Шугар се движи на обратно, и осъзна, че се премества назад във времето. Пое напред и се върна в секундата, когато бе осъзнал способността си да се движи през времето.

За един субективен миг се поколеба, чудейки се какви ли ще са последствията от действията му. Изучи борбата около себе си, протегна ума си нагоре, където чакаха синът му и другите, и стигна до едно странно неудовлетворително осъзнаване: способността му да не се движи с времето му пречеше да си взаимодейства с онези, които се движеха нормално през него. Нещо във всичко това му се струваше погрешно, но не знаеше какво. Затова пък разполагаше с цялото време, което му е нужно, за да изучи проблема.

И като започна от късчетата пустота, пърхащи около него, Пъг се зае да изследва… всичко.

 

 

След необичайния разговор с баща си Магнус чакаше. Да го питат колко време е минало насред битка с колосални мащаби бе най-странното нещо, което можеше да си представи.

Предвид обстоятелствата около този конфликт той се беше подготвил както за собствената си смърт, така и за смъртта на баща си. Сега се тревожеше за другите: Миранда, Накор, Калис и дори сдържаната моределска предводителка на Снежните леопарди. Ако намереше начин да измъкне някого от тях, или всичките, когато Пъг свършеше каквото там прави в ямата, би дал живота си, за да го стори. В края на краищата беше син на своя баща.

 

 

Докато се движеше по времевите линии, Пъг откри, че съзнанието му се разраства, и това преживяване му се стори почти главозамайващо. Погледна Ашен-Шугар и Краля на ужаса, замръзнали във времето, и откри, че може да маневрира около тях, да ги кара да изглеждат гигантски или съвсем мънички, да се отдалечава и приближава към тях от всеки ъгъл. Ако изменеше леко възприятията си, можеше да види милиарди нишки време и пространство да се отдалечават във всички възможни посоки. Можеше и да ги проследи: можеше да види милиарди разклонения на възможни последствия от всяко действие. Това бе смазващо чувство за проникновеност и сила.

Усети в него да се надига еуфория. Сега знаеше какво е да имаш божествени сили и все пак разбираше, че с тази божественост идва и липса на самосъзнание. Сега разбираше какво се бе опитвал да постигне Макрос на бреговете на езерото преди много години. Осъзна капана на силата; знаеше, че не бива да се отдава прекалено на това изследване на новото знание, понеже ако се бавеше с чувството, че разполага с цяла вечност да учи, изследва и търси по-добро решение, това също бе капан. По някое време щеше да осъзнае, че се е загубил сред това ново разбиране, или по-лошо, нямаше да го е грижа, че се е загубил.

Сътвори маяк от магическа енергия и го замрази в състояние, което го закотвяше на място, също както Ужаса бе създал свен-га’ри като маркери или, както таределите бяха разположили порталните си флагове, така че да може да намери пътя си обратно към тази конкретна пресечна точка на времето и пространството, а после пое по една времева нишка. Видя Ашен-Шугар да изчезва горе, видя и себе си до него, и последва Ужаса обратно към сътворяването на разлома, ослепителната експлозия от енергии, разкъсала преградата между разширяващата се вселена на реалността и онова, което е оставила зад себе си: Ужаса.

„Мога да спра това още преди да е започнало!“, осъзна изведнъж Пъг. Със сигурност имаше достатъчно сила, за да може просто да унищожи таределската портална зала преди лорд-регентът да е предал народа си.

„Това е забранено“, обади се един много познат глас в ума му.

„Оракулът“, каза Пъг.

„Да — дойде отговорът. — Сега разбираш тайната и бремето на моя народ. Аз ти дадох тази перспектива, за да можеш да проумееш напълно защо онова, което ти предстои да направиш, е жизненоважно“.

„Но защо не ми позволяваш да сложа край на това още преди да е започнало? Мога да предотвратя смъртта на хиляди, на десетки хиляди!“

„Защото колкото и да е ужасен сегашният ти курс на действие, е най-добрият от всички, с които разполагаш“.

Изведнъж умът на Пъг се изпълни с калейдоскоп от образи и чувства: безброй възможни времеви линии плъзваха от всяка точка, в която той избираше да направи нещо. Всеки образ, избор и резултат се мярваха само за съвсем кратък миг и все пак той разбираше напълно видяното. Стана свидетел на ужасяващи последици, гаснещи светове, погълнати слънца и само в един от тези варианти видя светът му да оцелява. Времевата линия, в която се намираше сега и правеше онова, което му е предопределено.

Но на ужасна цена.

„Защо?“, попита той.

„Моята раса е най-старата във вселената, Пъг. Ние бяхме първите, достигнали разум, когато се оформяха първите частици на реалността. Станахме свидетели на сблъсъка между силите на съзиданието и разрушението, които във вашето знание се наричат Двата слепи бога на началото.

Видяхме как се изтъкава самата структура на реалността, щом се надигнаха нови могъщи същества, и само ние можехме да видим най-ранните проявления на времето, докато се разгъваше от сърцевината, където се роди всичко. Само ние можехме да вземем времето, да се взрем по пътищата му към наглед безкрайно множество възможни бъдещета и да преценим кой е най-вероятният изход.

Ето защо сме още тук, докато вселената навлиза в нова фаза от съществуването си, а последните останки от онова съзидание, валхеру, старите богове, първородните, древните раси на милиард светове заглъхват в миналото.

Ти си тук, за да направиш едно нещо; отлагането и проучването, колкото и дълго да отнемат, няма да променят изхода, защото когато свършиш с проучванията си, ще е пак същият миг, в който си започнал, и нищо няма да се е променило. Видели сме всеки възможен избор и има само един изход, който не обръща разширяването на реалността и не връща всичко към изначалното му състояние отпреди сътворението“.

Томас трябваше да умре, за да може цялата ярост на Ашен-Шугар да бъде насочена към Краля на ужаса, ярост, несмекчена от човешката чувствителност.

Пъг се поколеба със свито сърце и осъзна единственото, което не бе разбирал досега. Ашен-Шугар не бе нужен за отвличане на вниманието, така че Пъг да може да дойде в ямата и да изследва пустотата и пресичането й с реалността; Драконовият господар бе единственото същество в Мидкемия, достатъчно могъщо, за да се превърне в онова нещо, което да обсеби цялото внимание на Краля на ужаса, така че той да изостави всичко друго в пространството и времето и по този начин да лиши пустотата от други възможности да постигне целта си. Ашен-Шугар и Кралят на ужаса трябваше да останат заключени в този миг навеки.

„Магнус! — повика Пъг сина си. — Какво става?“

Магнус видя пипалата от дим и сенчестите създания, изливащи се от разпукания купол, а после те изведнъж застинаха неподвижно.

„Татко, атаката спря!“

„Измъкни колкото хора можеш“, нареди Пъг.

В ума му отново се разнесе гласът на Оракула.

„Сега трябва да ги запечаташ в битка, която да продължи до края на времето. Само по този начин безумната фикс идея на Ужаса ще бъде съсредоточена завинаги в една определена времева точка и останалата част от съзиданието ще може да расте“.

„Знам“, каза Пъг и осъзна с примирение, че нищо не се е променило, освен че повече от биещите се горе могат да оцелеят.

„Когато свършиш, аз ще се събудя в пещерата си под Сетанон и оттам ще видя нов низ от времеви линии, избори и възможности. Но само ако свършиш това“.

Пъг помълча, после каза: „Знам“.

„Ако това ще те утеши, трябва да осъзнаеш преди всичко следното: само едно нещо дели селението, в което живееш, движещия се и развиващ се свят, от онова, което е било изоставено и което жадува за съвършеното безвременно блаженство. Ти правиш това, което правиш, от любов. Вие смъртните допускате ужасяващи грешки от любов и страдате от любов, но поне имате любов. Ужаса има само копнеж, а копнежът поражда неудовлетворение, неудовлетворението поражда гняв и накрая не остава нищо друго, освен ярост и жажда. Саможертвата е най-висша форма на любов“.

„Разбирам“, каза Пъг.

 

 

Магнус чакаше, а моределският воин Аркан стоеше пред него, оставил на земята празния си колчан и лъка, и стискаше меча, готов да посрещне следващата вълна Ужаси.

„Сега!“ разнесе се в ума му гласът на баща му и Магнус пое всяка трошица енергия от магическата матрица и я насочи към него.

Настъпи продължителна пауза, като че ли вселената затаяваше дъх.

А после се разрази хаос.

 

 

Потокът от магия, който Пъг изля върху Ужаса и Ашен-Шугар, бе като тежък чук, стоварващ се върху гвоздей, за да го забие през дъска, така че да излезе от другата й страна. И двете могъщи създания бяха ударени толкова силно, че почти изчезнаха, пометени надолу в ямата, изхвърлени от тази вселена, навън в пустотата.

Ужаса беше пустотата. Пустотата беше Ужаса. Той се сгъна в себе си, чувството му за време и пространство се сви до тук и сега, тъй като бе изправен срещу враг, който изискваше цялото му внимание.

Ашен-Шугар бе увиснал във времето, в мехур от реалност, като муха в кехлибар, вкопчен в Ужаса.

Двамата полетяха надолу и изчезнаха от взора на Пъг.

А после той почувства въртопа.

Дупката в селенията засмукваше всичко около него в пустотата. Сега идеше краят, защото трябваше да запуши тази пролука. Пъг посегна с мощта, подавана към него, и я изля директно в пустотата, ускорявайки колапса на цялата материя наоколо.

Светът започна да се срива отгоре му.

 

 

Магнус почувства как магията, която насочваше, бе изтръгната от ръцете му и чу писъци. Рубиненият купол хлътна в земята, засмуквайки всички останали Ужаси, които полетяха назад, сякаш дърпани с невероятна скорост от някакво невидимо въже, за да изчезнат там, откъдето са дошли.

Шумът бе като от хиляда земетресения, грохот толкова мощен, че заглуши тътнежите откъм наближаващите буреносни облаци. Дъждът се лееше на порои, в небето проблясваха мълнии и накъдето и да погледнеше, Магнус виждаше магьосници и жреци, изпопадали на земята и гърчещи се от болка или застинали в неподвижността на смъртта.

Драконите бягаха, устремяваха се към небето, плющейки с гигантските си криле. Вятърът от крилете им брулеше онези, които все още стояха на крака, и поваляше дори най-могъщите моределски воини и таределски стражи.

Земята под Магнус се размърда като жива и той падна. Претърколи се по гръб и задрапа да се отдалечи от ужасната фуния на бурята, която с всеки миг набираше мощ. Обърна се и видя, че всеки, който може, бяга нагоре към по-високата ливада. През рамо зърна моределския главатар Аркан да лежи на земята, неспособен да се изправи. Протегна ръка и Аркан откри, че се издига във въздуха, неуязвим за силния вятър, породен от засмукващата енергия на вихъра.

С движение на ръката си Магнус премести воина до мястото, където стоеше Миранда, редом с Лиалан и група от нейните бойци. Близо до тях бяха Калин и Калис, заедно с двама зашеметени, но все още държащи се на крака Тъкачи на заклинания. Магнус махна с ръка, за да покаже, че е време да ги отведе на сигурно място, и докато мигне, Миранда и над дузина моредели, еледели и таредели бяха изчезнали.

Магнус видя, че Накор и Руфио също ги няма, затова предположи, че са последвали указанията и отвеждат хората оттук. Почувства как напрежението в енергийното поле около него расте и се пресегна с ума си, за да се опита да установи контакт с баща си, обаче срещна странна празнота, не сякаш баща му е мъртъв, а сякаш е някъде наблизо, но той не може да го достигне.

Осъзна, че въпреки всичкото планиране, извършено от баща му за този момент, той не е предвидил разкъсването на плетеницата от магия и пораженията, които можеше да нанесе това заклинание. Бяха планирали да използват енергията, която Магнус вече не контролираше, за да запушат въртопа, дори да съборят планината, ако се наложи, но нито един от двамата не бе очаквал този прилив на магия и неспособността им да го удържат, щом Ужаса бъде изтикан обратно в пустотата. Това бе реакция, каквато нито Магнус, нито баща му очакваха, и ефектите от нея бяха опустошителни. Магьосници и жреци, Тъкачи на заклинания и шамани лежаха по земята, гротескно изкривени и с празни очи, които без съмнение показваха, че са мъртви. Магнус и Пъг знаеха, че могат да загубят някои магьосници, но не в такива мащаби. Стотици, ако не и хиляди владелци на магия по целия свят бяха платили ужасяваща цена.

Но това бе свършило работа. Купола вече го нямаше и от мястото си Магнус виждаше как дърветата се огъват към ямата в земята и знаеше, че само след няколко минути всичко в района ще бъде засмукано в зейналата дупка. Свистенето на вятъра в ушите му заглушаваше всеки друг звук, но вибрациите под краката му го накараха да разбере, че самата почва и скали са теглени към ямата.

Използва магията си, за да се издигне над земята, и изведнъж му се наложи да се бори срещу дърпането на въртопа. Прецени позицията си и колко сила му е нужна, за да се задържи на място, и разбра, че само минути го делят от това той също да изчезне в мрачната паст, зейнала в сърцето на планините Сиви кули. Още веднъж се пресегна към Пъг и още веднъж намери празнота там, където трябваше да е баща му. Усети мрачното жилване на несигурността, защото вече бе свършил каквото можеше. Сега оставаше само да види дали планът им е сработил и дали тази засмукваща всичко яма пред него може да бъде запушена и запечатана.

 

 

Пъг се бореше срещу сили, с каквито нямаше почти никакъв опит: стени от магическа енергия, които го връхлитаха, линии от чародейство, които биха изкривили реалността, ако бъдат пуснати в света, гигантски вълни от пресичаща се енергия и материя, размотаващо се време и виещи се спирали от мисъл. Смазващите сили, които се вихреха около него, бяха тъй всепоглъщащи, че той едва успяваше да запази чувството си за самоличност, камо ли да помни целта си.

От своята перспектива Пъг ставаше свидетел на поглъщането на своя свят от пустотата, засмукване на всяка частица материя около вече унищожения град Е’бар, от най-могъщата кула или високо дърво до най-мъничката паяжинна нишка или прашинка. Все повече камъни, вода, почва, растения и животни бяха завличани все по-бързо в ямата. Той премести фокуса си и се придвижи по времевия поток назад до магическия си маркер, за да се върне в синхрон със ставащото на повърхността. Страх се надигна в него, щом осъзна, че е допуснал ужасна грешка в преценката си как ще манипулира силата, предоставена му от толкова много други. Ако оставеше нещата да продължат така, този свят щеше да претърпи далеч по-голяма разруха от вече нанесената. Пъг предположи, че планинската долина, в която се бе намирал Е’бар, мястото на първоначалния цурански разлом, сега представлява зейнала дупка в кората на света и тази дупка от минута на минута става все по-дълбока, докато създаденият от него въртоп разкъсва силите, които държат скалите цели, стрива за миг гранита на фин пясък и прах, втечнява всичко по-неиздръжливо и дори разприда самия въздух, предизвиквайки изригвания на огнени езици и пръски вода, докато газовете се разпадат и съчетават наново само за секунди.

Оглушителният грохот, който изпълваше въздуха и понякога заглушаваше даже мислите му, бе предсмъртният вик на един свят.

„Магнус!“

„Тук съм, татко! Мислех, че съм те загубил“.

„Къде си?“

„Северно от ямата, върху голямата скална издатина. Използвам всичките си сили, за да се задържа тук. Не мога да изтрая още дълго“.

Пъг почувства болката, която изпитваше синът му.

„Не можеш да направиш нищо повече. Време е да прережеш всичко, което още ме свързва със света, и да бягаш“.

„Не знам дали ще мога“, отвърна Магнус.

„Трябва“.

Пъг направи една последна сметка и разбра, че трябва да действа, преди да е загубил всяка надежда да запечата зева между тук и пустотата.

„Веднага!“

Магнус затвори очи, протегна съзнанието си за миг и видя, че енергията, която бе изтръгната от неговия контрол, в по-голямата си част е разпиляна, но една тънка нишка продължава да свързва Пъг с остатъка от световната магическа мрежа.

„Разбирам, татко“, каза той накрая и разсече последната връзка на Пъг със света.

Целият свят потрепери.

После за момент всичко замря.

Изведнъж цялата магия на Мидкемия, която бе пленена и използвана от Пъг, се отметна назад, от ямата бликнаха енергии и една гигантска мълния прониза Магнус, докато се опитваше да се освободи. Разтърси го, както териер разтърсва плъх, и страдалческите му писъци изпълниха въздуха, и някъде дълбоко в ямата Пъг почувства как синът му умира.

После мракът се стовари отгоре му.

 

 

Мълниите се сипеха като рояци стрели, облаците пращаха към земята толкова енергия, че подпалиха горите на Сиви кули. Пламтящи дървета се носеха към ямата, от клоните им валяха огън и жар и всичко бе засмуквано надолу. Един огромен мехур от гневно червена магия излетя от ямата, издигна се през облаците по-бързо и от най-бързата стрела, докато най-сетне на мили над повърхността на Мидкемия достигна границата на възможностите си и загуби инерция.

Последните оцелели, които не бяха евакуирани от Миранда, Накор, Руфио и останалите, се взряха в ярката рубинена колона сред хаоса на тази грамадна буря. После червената магия се стовари обратно на повърхността и светът хлътна навътре.

Там, където още отпреди идването на човека в Мидкемия се бяха издигали планините Сиви кули, остана гигантски кратер с ронещи се ръбове, който сега бележеше границите на магията на Пъг. Невъобразимият катаклизъм бе преобърнал геологията на местността, образувайки вдлъбнатина, дълбока цяла миля. На дъното й милиони тонове скали и натрошен камънак лежаха под дебел слой прах.

Сега реките се изливаха в онова, което щеше да стане известно като Потъналите земи, и планетата сякаш застена, докато започваше трансформацията си.

После от купищата останки по дъното на кратера се надигна вълна от енергия и магията започна да прескача с трепкане по повърхността на скалите. Огромно количество от магията, която Пъг бе обуздавал, бе отхвърлено назад и сега се вихреше свободно. Събра се, сякаш се свиваше, а после се изстреля към небето като искрящ син фонтан. Сякаш изхвърлена от вулканично изригване, енергията полетя около света, падайки на случайни места.

Горите на Зелени предели, които бележеха границата между Кралството и Велики Кеш, бяха окъпани в синя светлина: дърветата започнаха да избуяват и да се вият; някога малките лиани станаха огромни и трънливи. Сякаш сдобила се с разум, гората плъзна навън и онези, които предната вечер си бяха легнали в кешийския град Джонрил, заобиколени от открити поля, на следващия ден се събудиха, за да открият дървета, издигащи се на двайсет-трийсет стъпки по-високо отпреди. Там, където някога растяха приятни горички, сега непроходим лес покриваше всяка квадратна миля между планинските вериги, известни като Планините на спокойствието, и Звездните стълбове, чак до брега на Великото звездно езеро. Всеки кервански път и горска пътечка, фермерски или имперски път бе обрасъл и изчезнал за една нощ.

На запад от Далечния бряг вълничка от енергия пробяга по водата и Островите на залеза започнаха да потъват. Отначало малцина забелязаха това, но след час корабите в пристанището поемаха с издути платна, а тези в залива край Фрийпорт вдигаха котва. След два часа хората бягаха, търсейки кораб, който да ги вземе, а призори на следващия ден тук се виждаше само открит океан.

На юг от Е’бар, в рудниците на Сиви кули, древните проходи, които някога подслоняваха покоите на Владетеля на Орлови предели, последен от своя вид, се срутиха в прах и изчезнаха в кратера. Джуджетата, които се бяха вслушали в предупреждението на Пъг, почувстваха стоновете на земята и побягнаха и мнозина от тях оцеляха, за да стигнат до своите роднини в Дорджин или Камен връх. Но и мнозина не успяха.

Последният джуджешки крал Долган загина в този ден, а легендарният Чук на Толин бе загубен под камъните и пръстта.

От Острова на змийските хора на юг, та чак до Степите на адския тътен на север, неестествена магия порази земята. Стадо лосове внезапно бе превърнато в камък, а върху плаващите ледени късове разцъфтя маково поле, за да бъде попарено от студа само след секунди.

Един керван, прекосяващ Джал-Пур на път от Ипити към Дърбин, бе връхлетян от огромна вълна морска вода, която преобърна фургони и едва не удави камилите и мъжете, преди внезапно да изчезне, оставяйки всички прогизнали и потресени, но все пак живи.

В Тимонс един старец се надигна в леглото и запя на език, който никой смъртен не е чувал, и докара сълзи в очите на онези, които го чуха, след което легна отново и умря в мир.

В Свободния град Валинор огромна гранитна стена, висока триста стъпки, щръкна от земята, а градът потъна с две стъпки, унищожавайки основи, поваляйки стени и убивайки десетки граждани. Когато прахът се слегна, пътуването на запад стана невъзможно и от този ден нататък слънцето залязваше в средата на следобеда, щом се спуснеше над източния ръб на гигантския кратер.

Магията обиколи цялата планета, като ту се протягаше високо във въздуха, за да обагри за миг облаците в златно и розово, ту се гмурваше в земята, за да накара да избликне извор или да пресъхне някое блато.

Един кораб в Кралско море видя създание с размерите на планина да изскача от водите като кит, твар с медни люспи и златни перки, но вместо да падне обратно във водата, продължи да се издига, докато не се изгуби в облаците.

От другата страна на света северната половина на стръмния бряг на континента Винет се издигна с още двеста стъпки. Сааурските воини и семействата им усетиха сътресението и се зачудиха каква ли нова заплаха ги е последвала в този свят.

Там, където по Далечния бряг и Свободните градове се бе възправяла могъща планинска верига, сега се издигаха само хълмове и те заобикаляха онова, което отсега нататък щеше да се знае като Потъналите земи — кратер с невъобразими размери и дълбочина, който пречеше на пътуването между двата бряга.

В сърцето на разрухата, под купчините натрошени камъни, докато водата търсеше нови пътища, прахът се слегна и странен чужд живот, сътворен от необузданата магия, пусна корени.

Изпод всичко това се разнесе звук, който донякъде приличаше на въздишка. После настъпи тишина.