Реймънд Фийст
Краят на магьосника (30)

30.
Последици

Пъг се събуди.

Или поне така се чувстваше, щом усети, че има тяло и самоличност. Знаеше името и историята си, а в случай, че таеше някакви съмнения, имаше и главоболие, толкова силно, че му напомняше за първия му набег в бараката с ейл на херцог Боррик.

Само че бе заобиколен от пълна неподвижност и абсолютен мрак. Пое си дълбоко дъх и беше възнаграден с усещането за въздух, изпълващ дробовете му, затова реши, че не е пленен в пустотата. Пък и освен това пустотата бе безлично сива, а не непроницаемо черна.

Тогава зърна точица светлина пред себе си и се опита да я използва като ориентир и да се придвижи към нея. Без резултат. Вдигна дясната си ръка пред лицето си, закривайки за миг светлината, после се опита да създаде своя светлина.

Не се случи нищо.

Пъг забеляза, че светлинката сякаш става по-ярка. След няколко минути вече можеше да види, че тя също така расте. Реши да почака. Не че имаше друг избор, призна си печално той.

Имаше въпроси, безброй въпроси, но първият и най-важният сред тях, по-важен дори от този къде се намира, бе как е оцелял? Беше съборил върху себе си половин Мидкемия, или поне такова бе чувството. Образът, останал в него, беше на валхеру и Ужаса, запечатани във времето, борещи се в миг, който никога нямаше да се промени, докато една планина се стоварваше върху него и го смазваше…

Пъг се чувстваше в забележително добра форма за човек, току-що смазан под планина.

Докато светлината растеше, той осъзна, че се приближава, и скоро чу стъпки: приглушен звук от кожа, шляпаща по каменен под. Скоро видя, че освен че се приближава, светлината леко се поклаща, а после различи силует на човек или човекоподобно същество.

Набит мъж в роба, стиснал тояга, оформена горе-долу във вид на овчарска гега, от която висеше фенер, вървеше към Пъг с равномерна крачка, явно без да бърза. Щом се доближи, Пъг започна да различава чертите му, но не го позна. Беше набит, дори пълничък, с почти херувимско лице. Косата му бе подстригана в тонзура и носеше кафява роба с тройно омотан кафяв кожен колан. На краката си имаше сандали, пристегнати към прасеца с каишки, а на лицето му бе изписана лека усмивка.

— Ето те и теб — рече мъжът. — Не се озова точно където трябваше.

Пъг още не можеше да помръдне, а сега откри, че не е в състояние и да говори. Беше обездвижен и нищо от магията му не действаше. Можеше само да гледа и да слуша.

Монахът махна с ръка.

— Ела — каза той, после му обърна гръб и тръгна натам, откъдето бе дошъл.

Пъг полетя след него, макар че думата „полетя“ не описваше точно начина, по който се чувстваше. По-просто казано, той беше, където беше, и освен монаха, когото едвам различаваше над пръстите на краката си, щом сведеше поглед, нямаше нищо друго за гледане.

После изведнъж мракът изчезна и Пъг откри, че се рее над под, застлан с бели плочки. Монахът махна с ръка и обхваналата Пъг парализа се стопи. Той започна да пада. Инстинктивно се опита да използва магия, за да забави падането си, но не успя и тупна по задник.

— Съжалявам — каза монахът.

Докато ставаше, Пъг се огледа. Цялата голяма стая бе бяла и в нея имаше бяла маса и два стола от бяло дърво с бели сатенени възглавнички, бял бюфет и бяло легло с балдахин.

— Хващаш ме в бяло настроение — каза монахът, седна на един от двата стола и посочи на Пъг също да седне. — Случва се от време на време. Идва ми до гуша от цветове и избори. — Махна с ръка и изведнъж подът стана вишневочервен, а стените с цвят на тъмно бургундско. Дървото на мебелите бе покрито с черен лак, а балдахинът над леглото бе ръждивокафяв. На стените внезапно се появиха златни аплици, пламтящи от светлина. — Виждаш ли? — рече монахът. — Хубаво е, но човек бързо се отегчава, а съществуват безброй комбинации и съчетания. — Махна пак и черното дърво стана светло и лъскаво, балдахинът и покривките — черни, а стените и подът бяха от приятно контрастиращо дърво с цвят на пчелен мед. Накрая той махна още веднъж и всичко отново стана бяло.

— Кой си ти? — попита Пъг. — И къде сме?

— Относно „къде“ можем само да предполагаме. Аз самият се боря с тази концепция много години и още не съм стигнал до смислен отговор. Само до нови предположения и догадки. — Въздъхна. — Мисля за това място като за своя чакалня.

— Чакалня ли? — попита Пъг, сякаш самата идея за стая, в която да чакаш, бе странна.

— Преддверие?

— Аха — рече Пъг. — Чакал съм в преддверия и преди. Мисля, че разбирам. — Той изучи монаха. — Предполагам, знаеш кой съм, щом дойде да ме вземеш.

— Да — отвърна онзи. — Пъг, магьосникът. Известен като Миламбер на Келеуан, преди да взривиш планетата. — Размаха пръст срещу него. — Прощавай за нахалството, но това ми се стори доста недодялан начин да се справиш с нашествието на Ужаса от третото селение.

— Беше най-доброто, което можех да направя за толкова кратко време — рече безизразно Пъг.

— Предполагам, че е така — съгласи се монахът.

— Къде се намирах преди малко? Когато дойде да ме вземеш?

— Честно казано, не знам как да го нарека. Определено не е пустота, тъй като тя си има определени характеристики, макар и да са ужасно трудни за схващане. Аз наричам мястото, където се намираше ти, Бездната, защото смятам, че се намира дори под пустотата. Или може би Бездейната, защото там не се случва нищо! — Изглеждаше развеселен. — Прощавай. Отдавна чакам да използвам тази шега.

— Щом сме в чакалня — рече Пъг, — то какво чакаме?

— Уф, къде са ми маниерите? — възкликна монахът. — Аз чакам да се преродя, или по-скоро съм в процес на прераждане, макар да върви много бавно. Аз съм Ишап.

Пъг онемя. Накрая успя да промълви:

— Уравновесяващия?

— Същият — отвърна монахът, стана и се поклони.

— Мислех, че ти… че Регулаторите не са персонифицирани.

— Е, обикновено е така, пък и някой ден, когато довърша завръщането си, ще съм прекалено зает, за да контактувам със смъртните, а в повечето случаи дори и с Нисшите богове. Но за момента чакам.

— А какво правя аз тук?

— Много добър въпрос — каза Ишап. — Само че засега нямам никаква представа какво правиш в чакалнята ми.

 

 

— Мидкемия е странен свят в много отношения — каза Ишап.

— Разбрал съм го вече — съгласи се Пъг.

От известно време седяха мълчаливо край масата, всеки погълнат от собствените си мисли. Пъг смяташе за много странно, че не изпитва кой знае какви емоции към преживяното, преди да пристигне тук. Беше почувствал как синът му умира, а преди това бе видял да умира най-добрият му приятел, беше станал свидетел на ужас и болка, надхвърлящи всякакво въображение, и въпреки това, докато чакаше, се чувстваше спокоен и безгрижен. Дори чувството му, че това е странно неуместна реакция, бе далечно и притъпено. Беше доволен да седи мълчаливо и да се взира в белите стени, или да отговаря от време на време на някоя забележка на Ишап, но дори не бе сигурен дали в случая може да използва думата „доволен“. Простичко казано, бе съзнаващ и равнодушен. Любопитството му също бе притъпено, редом с другите емоции. И все пак изпитваше някакво желание за логичен завършек.

— Би ли искал да хапнеш нещо? — попита Ишап. — Не ни се налага да ядем, но понякога това разсейва скуката.

— Скучаеш ли?

Монахът сви рамене.

— В известен смисъл. Съществувам такъв, какъвто ме виждаш, защото съм едва-едва жив, имам предвид според стандартите на божествения живот. На този етап съм само малко повече от смъртен. От друга страна, няма да има нужда от мен, докато не се прероди Арч-Индар. Не мога да уравновесявам, докато не съществуват всички сили. Дори времето, което един бог може да отдели на възвръщане на битието си и събирането на своята същност, си има граници. От време на време едно нарушаване на рутината е добре дошло. Какво ще кажеш за малко грозде?

Появи се поднос с грозде. Ишап откъсна едно зърно, лапна го и подкани с жест Пъг да си вземе.

— Още едно предимство е, че храната винаги е идеална. Много е вкусно.

Пъг отклони поканата.

— Намирам за странно, че не изпитвам особен интерес към нищо от това, защото такова поведение изобщо не ми е в природата. А може би още по-необичайно е, че го намирам просто за странно, а не за крайно смущаващо.

— Подозирам, че е защото си мъртъв. Мъртвите нямат големи амбиции.

— Мъртъв ли съм? — Пъг изгледа дясната си ръка, после я доближи до лицето си и докосна бузата си. — Не се чувствам мъртъв.

— Откъде знаеш? По-рано бил ли си мъртъв?

— Мисля, че да — отвърна Пъг. — Аз…

Ишап махна пренебрежително с ръка.

— А, тази работа с демона и проклятието ти. Да, знам за това, но тогава не беше мъртъв. Просто се намираше на ръба.

— Щом сега съм мъртъв, защо не съм пред Лимс-Крагма?

— Не знам — каза Ишап. — Може би трябва да питаме нея.

Махна с ръка и вече не се намираха в малката чакалня, а стояха в позната обстановка, в Павилиона на боговете. Пъг се огледа и промълви:

— Не разбирам.

Ишап се ухили.

— Понякога наистина ми додява от прераждането ми и твоята поява е чудесно извинение да разчупя еднообразието. Не знам защо не съм се сетил по-рано. Зарадвах се да те открия, щом усетих, че се рееш в Бездната. Помислих, че едно малко гостуване и разговор ще са добре дошли, но това е много по-забавно. — Огледа се и извика: — Лимс-Крагма? Ако обичаш!

Лимс-Крагма се появи в цялото си величие: черни воали, прилепнала рокля със сребърен тюл, пришит към подгъва и ръкавите.

— Ще ви отделя един момент.

— Момент ли? — попита Пъг. За първи път след пристигането си усети в него да се размърдва някакво чувство: гняв.

Появиха се и другите богове и Калкин каза:

— Чувствахме, че заслужаваш да знаеш, че затвори разлома. Имаше голямо унищожение и много живот бе погубен, но светът и цялата вселена засега са в безопасност.

— Засега? — промърмори Пъг.

Ишап се усмихна весело.

— Въпрос на мащаб. „Засега“ означава няколко милиона години, така че всички можем да си поемем дъх, образно казано.

Пъг имаше чувството, че у него липсва нещо ужасно важно.

— Не мисля, че ме е грижа особено. Трябва ли?

— Мъртвите не ги е грижа — заяви Богинята на смъртта.

— Тогава защо съм тук? — попита Пъг. — Защо не съм в залите ти? Защо не съм съден, за да бъда върнат в Колелото на живота или пратен по-нататък, към наградата ми?

Калкин, който сега пак изглеждаше като Джими Ръчицата, се усмихна.

— Е, има един проблем, Пъг. Ти не си съвсем мъртъв.

— Жив ли съм?

— Не, не си и жив — каза Калкин.

Древната фигура на Арч-Индар се появи и го смъмри:

— Кажи му истината, Мошенико!

— Тя бързо се превръща в съвест — рече намръщено Калкин и се обърна към Пъг. — Когато ти манипулираше времевия поток — между другото, беше много впечатляващо, — успя да направиш две неочаквани неща. Първо, изтласка почти целия Ужас обратно в пустотата.

— Почти?

— Остана едно… късче от Ужаса, пленено на дъното на кратера, създаден от теб. То е спящо, несъзнаващо и погребано под стотици стъпки скала. В сравнение с онази целокупност, срещу която се изправи ти, то е само една мъничка частица. По стандартите на онова, срещу което си се изправял преди, имаш един спящ Господар на ужаса на дъното на гигантски кратер.

— Но той би могъл да се събуди, нали?

— Би могъл. — Калкин сви рамене. — Но това не е твоя грижа.

Пъг усети в него да трепва интерес и възрази:

— А би трябвало.

— Ще има други, които ще му берат грижата в бъдеще — каза една горда на вид русокоса богиня, която много приличаше на Сандрина в бронята й. — Закрилата на слабите е в моята област и ще се погрижа тези други да ги има.

— Кой? — попита Пъг. — Останаха малцина с някаква сила и никой със сила и опит, за да пазят този свят.

— Отлично съзнаваме това — отвърна Лимс-Крагма.

— Споменахте за две неочаквани неща. Кое е второто?

— Ти замрази онзи Ужас във времето, ето защо той спи и докато тази времева нишка не достигне завършека си, ще остане така. А когато ти замрази нишката, замрази и себе си в нея. — Калкин посочи лявата ръка на Пъг и магьосникът я вдигна, за да я огледа. Осъзна, че я е стискал в юмрук през цялото време след пробуждането си и че вътре мърда нещо мъничко, но удивително. Пъг изпита слабо задоволство.

— А само драконите могат да боравят с времето — каза тихичко той.

— Значи… — Калкин сви рамене.

— Докато съм тук, не съвсем мъртъв, ти нямаш власт над мен — каза Пъг на Лимс-Крагма.

— Да — призна тя. — Ти не си нито в царството на живите, нито в това на мъртвите. — Приближи се да застане пред Пъг и той отново се удиви на студената й красота. — Но преди да го сметнеш за начин да ме измамиш, осъзнай следното: ти си пленен между царствата на живите и мъртвите и трябва да направиш избор.

— Да живея или да умра ли? — попита Пъг. — Изборът ми изглежда лесен.

— Не — отвърна Калкин, — защото не си и жив. Можеш да останеш тук, да делиш мястото с другите чакащи богове или да се носиш като дух и да наблюдаваш живите, но не можеш да се върнеш сред тях без наша помощ.

— Да разбирам ли, че ми предлагате тази помощ?

Един бог, в който Пъг позна Асталон Справедливия, каза:

— Ако я искаш. Ние разгледахме твоята саможертва и гласувахме: шестима за живот и шестима за смърт. Така че решението остава за теб. Така е справедливо. Ако избереш смъртта, това твое съществувание ще свърши и ще продължиш нататък. Заслугите ти са големи, Пъг, и макар някои тук да имат чувството, че си накърнил достойнството им в миналото — той хвърли поглед към Лимс-Крагма, — наградата ти в следващия живот ще е огромна.

— Настоятелно те моля да обмислиш това — каза Калкин. — Ужаса спи в ямата под Потъналите земи, както ще стане известен този кратер, и ако се събуди, само ти сред смъртните можеш да се изправиш срещу него. Избери живота. — Той се усмихна също както Джими преди толкова много години и добави: — Освен това нещата са много по-интересни, когато си наоколо.

Пъг се замисли и отвърна:

— Не.

— Не ли? — попита Лимс-Крагма. — Тогава да те отведа ли в залите си?

— Не — каза Пъг. — Ще сключа сделка с вас.

— Каква сделка? — попита Сунг Чистата.

Пъг огледа боговете и каза:

— Има друг, който е много по-добър, отколкото бях аз на неговата възраст, и ще стане много по-добър, отколкото съм сега, като стигне настоящата ми възраст. Магнус трябва да бъде спасен, за да пази този свят. Той ще възстанови Академията и Конклава и в крайна сметка ще имате по-могъщ пазител, отколкото аз бих могъл да бъда някога.

— Би дал живота си за живота на сина си? — попита Лимс-Крагма.

— Винаги и безусловно — отвърна Пъг. — Договорихме ли се?

Дванайсетте бога се спогледаха, а сенчестият спомен за Арч-Индар заблещука, като че ли внезапно бе станал по-ярък спомен, отколкото допреди миг.

— Той си го е заслужил!

Една възрастна жена в прости одежди, от която лъхаше лек аромат на пшеница, пристъпи напред, взря се в Пъг и рече:

— Да. Тъй казва Силбан Майката. — И изчезна.

Млада русокоса жена в бяло, с големи сини очи с палав намек в тях, кимна и рече:

— Аз, Рутия, казвам да, и нека късметът следва сина ти, Пъг, поне известно време. — После изчезна.

Мъж със зачервени очи и сиви одежди, които напомняха най-вече на одеждите на ужасяващите Нощни ястреби, пристъпи напред.

— Аз, Кахули, казвам да. — И Ловецът на бегълци изчезна.

Асталон пристъпи напред.

— Аз, Справедливия, казвам да. — И също изчезна.

Килиан, облечена в рокля от зелени листа, с венец от цветя в тъмната й като пръст коса, рече:

— Аз казвам да. — И изчезна.

Следващата, излязла напред, беше слабичка жена, също облечена в бяло, но без палавото излъчване на Рутия. Поведението й бе сдържано.

— Аз, Латимса, казвам да. — После изчезна.

Воин с огромни плещи, с червена броня и с великански меч на гърба, излезе пред Пъг и сложи ръка на рамото му.

— Войната сама по себе си е безсмислена. Ако не служи на по-висша цел, тя е най-ужасното нещо — всички истински воини го знаят. Ти ми служи по-добре от всеки жив смъртен, но винаги за общото благо, освен това скърбиш за загубата на невинните и носиш това бреме. Ти си добър човек. Тит-Онанка казва да. — После богът на войната изчезна.

Богинята, която приличаше на Сандрина, застана пред Пъг и той усети в него да трепва веселие.

— Дала.

Тя кимна и му отвърна с усмивката на Сандрина.

— От онези, които не са на моя служба, ценя най-високо теб, пазителю на този свят. Казвам да. — И тя също изчезна.

Един бог в сребърно, слаб и потаен на вид, рече:

— Гуисва казва да. — И изчезна.

Следващият бог пристъпи напред.

— Прандур казва да! — И изчезна в огнен стълб.

— Той винаги обича да театралничи — отбеляза Калкин. Обърна се и погледна Ишап и Арч-Индар. — Вече няма нужда от вас. — И двамата богове Регулатори изчезнаха.

Калкин, известен още като Банат, се усмихна.

— От всички смъртни, които съм познавал, Пъг, ти си ми сред любимците. Ще зачета молбата ти и ще кажа да. — После изчезна и той.

Пъг погледна към Лимс-Крагма.

— Ти си последната, Богиньо на смъртта.

Тя кимна.

— Не ми е в природата да сключвам сделки със смъртните, тъй като моята власт е неумолима. Достатъчно ми е само да чакам. Ти обаче създаде уникална ситуация и ще призная, че намирам това нарушаване на правилата за дразнещо. — Хвърли поглед към мястото, където допреди малко бе стоял Калкин. — Но Арч-Индар е права; ти си заслужи да обмисля сериозно молбата ти. Нещо повече, имаш право: твоят син ще бъде по-могъщ защитник. Той ме подчини на волята си още преди да разбира напълно какво прави — подвиг, който никой друг смъртен не е постигал, дори и ти. Смятам, че изборът ти е най-мъдрият възможен. Ти ще получиш смърт, а Магнус ще получи живот.

— Какво да правя? — попита Пъг.

— Трябва да пуснеш това пипало на времето.

Пъг сведе поглед и осъзна, че онова, което стиска в лявата си ръка, чудната малка енергия, затворена в юмрука му, е самото време.

— Наистина ли? Това ли е всичко?

— Да — отвърна тя.

Пъг отвори ръка и пусна късчето време.

Изведнъж се озова пак в рухващата яма, със стенещата планета около себе си, която виеше, сякаш самата тъкан на съществуванието се късаше и бе засмуквана надолу в дупката към пустотата.

Пъг осъзна, че това е мигът преди смъртта му. Посегна натам, където Магнус бе на секунди от гибелта, и с всяка останала му трошица сила изгради защитна сфера около сина си и го запрати колкото можеше по-надалеч.

После смъртта дойде.

Лимс-Крагма се обърна и Павилионът на боговете отново бе пълен с другите. Тя се огледа и каза:

— Той няма да се измъкне толкова лесно, колкото си мисли.

Споменът за Арч-Индар се обади:

— Той заслужава много. Пожертвал е повече от всеки друг. Заслужава да бъде щастлив.

По устните на Богинята на смъртта заигра тъничка усмивка.

— Това може да се уреди.

 

 

Магнус нямаше представа какво се е случило. Беше почувствал как енергията, която обуздаваше за баща си, бе изтръгната от него, беше направил всичко по силите си да измъкне всички, после бе почувствал вълната от енергия, която го връхлиташе, за да го унищожи. В един миг смъртта му изглеждаше неминуема, а в следващия изведнъж се озова в защитна сфера от магия, която летеше през небесата като камък, метнат от великан.

Носеше се през буреносните облаци и едва успяваше да запази съзнание, докато се премяташе и въртеше, а когато се приземи на мили оттам, бе зашеметен и изтръпнал.

Лежеше неподвижно на земята и полагаше усилия да си събере ума, но тежките задачи, които бе изпълнявал, шокът от прекъсването на магическата мрежа, всичко това го надви и той загуби съзнание.

Часове по-късно се размърда. Вдиша дълбоко. Въздухът бе натежал от влага, сякаш току-що бе отминала някаква буря. Отне му минута да се съвземе и да седне. Осъзна, че е оплескан в кал и прогизнал до кости.

Видя слънцето над хоризонта на изток и осъзна, че е проспал остатъка от нощта. Беше нов ден и той беше жив.

Огледа се за някакъв ориентир и прецени, че се намира някъде между унищожената долина, където се бе намирал Е’бар, и северната граница на Кралството, близо до предпланините на Камен връх.

Пое си дълбоко дъх и пожела да се пренесе обратно на върховете над долината.

Материализира се насред въздуха и успя да спре, преди да полети във въртопа долу. Кратерът бе огромен, беше погълнал планинска верига, широка повече от сто мили, и бе заличил всичко от Кралския път към Ябон до земята на джуджетата.

Магнус се взря надолу към кълбящите се облаци от прах и пушек, под които играеха мълнии, озарявайки праха отвътре. Можеше да усети вилнеещата магия, остатъчните ефекти от безпрецедентното чародейство, което баща му бе използвал, за да отблъсне нашествието на Ужаса в този свят. Приложи воля, за да се спусне по-ниско.

Като се рееше над прахта и пепелта, протегна сетивата си надолу и моментално разбра две неща: първо, имаше някакво зло присъствие, огромно проявление на Ужаса, което още бе там, на мили под него, но спеше и не помръдваше; второ, магията бе побесняла и промените, предизвикани от нея, вече започваха да личат. Един ден Магнус щеше да се върне да изследва това място, защото знаеше без никакво съмнение, че каквото намери в този кратер, ще е уникално за Мидкемия. Всичко щеше да е променено, от самите камъни и почвата до целия живот, от най-дребните насекоми до най-едрите създания.

Издигна се и отново си пое дълбоко дъх. Щеше да има време за това.

Пожела да се премести и изведнъж се озова в кабинета на баща си. Затвори очи и прати умствен въпрос, но получи в отговор само пълна тишина. Дълбоко натъжен, Магнус осъзна, че това вече ще е неговият кабинет.

Миг по-късно се появи изтощеният Руфио.

— Усетих присъствието ти… Радвам се да те видя, Магнус.

Прегърнаха се като отдавна изгубени братя, всеки от тях облекчен да види другия жив.

— Като не се появи вчера, се страхувах от най-лошото — каза Руфио.

— Вчера ли? — попита Магнус.

— Разломът бе затворен преди два дни, Магнус.

— Явно съм прекарал в безсъзнание цял ден повече, отколкото си мислех. — Той поведе Руфио навън и излязоха под обедното слънце. Вдиша дълбоко свежия океански въздух и каза:

— Хубаво е да си жив.

— Така е — съгласи се Руфио.

— Кажи ми: колко…? — Остави въпроса си недовършен.

Не се налагаше Руфио да го пита какво има предвид.

— Повечето от студентите ни тук загинаха, тъй като бяха най-добрите и участваха най-активно. Мнозина от Звезден пристан също загинаха. Имам само предварителна информация, но храмовете също са пострадали тежко. Много духовници са умрели.

Магнус се взря в лицето на приятеля си.

— Какво друго?

— Може би още по-лошо — голям брой от участниците в магическата мрежа, която изградихме, са полудели. Някои ломотят несвързано, други се свиват уплашено като деца пред невидими ужаси или беснеят като животни, или седят и се взират с празен поглед. Опитваме се да ги лекуваме, доколкото можем. — Изглеждаше, сякаш се мъчи да потисне сълзите си. — Останахме по-малко от една трета.

Магнус бе потресен. Бяха знаели, че ще има риск, и се бяха подготвили да загубят битката — и света, — но това не го беше очаквал.

— Благодаря на боговете, че си тук — каза Руфио. — Ще имаме нужда от твоите напътствия и умения повече от всякога. — Пое си дъх, после попита: — А баща ти?

Магнус не намери сили да заговори. Само поклати глава.

Появи се Амиранта и от изражението му личеше колко се радва да види Магнус. Поздравиха се и Руфио каза:

— Амиранта се справи чудесно с грижите за острова, докато бяхме заети.

— Не е толкова трудно да ръководиш остров, на който няма почти никого — подхвърли шеговито чародеят. — Вие не оставихте тук чак толкова хора, за които да се грижа.

— И все пак — каза Руфио — много бих се радвал да разполагам с твоята помощ през идните години.

— Години ли? — рече Амиранта и брадатото му лице се намръщи. — Вече се задържах тук по-дълго, отколкото възнамерявах.

— Че какво друго имаш да правиш? — попита безцеремонно Магнус.

— Мислех си като свърши всичко това да се върна в Новиндус и да проверя как я карат Брандос и семейството му.

— А след това? — попита Руфио. — Опитът ти ще ни бъде от полза.

— Имаш дом тук, ако го желаеш — каза Магнус.

— Ще си помисля.

— Ами Сандрина? — попита Магнус.

— Вътре е — отвърна Амиранта. — Организира грижите за… пострадалите.

Магнус бе доволен да чуе това, защото всъщност питаше дали е оцеляла.

— Тя ще остане тук известно време — каза Амиранта, — но в крайна сметка иска да тръгне пак по света да защитава слабите. Това е призванието й.

— Ами ти? — попита Магнус.

С примирена въздишка Амиранта, чародеят от Сатумбрия, каза:

— О, вероятно ще се върна, след като посетя Брандос.

Магнус се усмихна.

— Хубаво.

— А Миранда и Накор? — попита Руфио.

Магнус затвори очи за момент, после се усмихна.

— И двамата са живи. — Пое си дълбоко дъх, скривайки облекчението си. — Ще се върна след малко.

И изчезна.

Руфио и Амиранта кимнаха и насочиха отново вниманието си към предстоящата работа. И двамата знаеха, че ще минат години, дори десетилетия, докато Конклавът и Звезден пристан станат пак такива, каквито бяха преди последните няколко дни.

 

 

Ханът беше разпердушинен. Миранда и Накор седяха в един ъгъл и когато се появи Магнус, Миранда скочи и се метна на врата му.

Той отвърна на прегръдката й, доволен да остави бъдещите им отношения да се развият от само себе си, а засега просто да се наслади на този момент на близост с каквото бе останало от майка му.

— Толкова се тревожех — прошепна тя.

— Жив съм, макар че нямам представа как.

Накор се ухили.

— Без съмнение баща ти има пръст в това. Той винаги е умеел да постига такива неща, независимо от шансовете.

— Може би никога няма да разберем — каза Магнус. Огледа помещението. — Какво е станало тук?

— Множество уморени, ранени, болни и нетърпеливи моределски воини, плюс малко от онези от Елвандар и Е’бар в добавка, както и няколко от нашите момчета и момичета от острова — отвърна Накор.

Магнус прехвърли наум каквото знаеше за участниците, после погледна Накор и попита:

— Предложил си да черпиш всички по едно питие?

Миранда едва успя да скрие веселието си.

— Като за начало.

— Да не би вече да сме във война с Лиалан и народите на Севера?

— Не, но имахме няколко напрегнати момента през първата нощ и вчера сутринта, докато всички поемаха по своите пътища — заяви Миранда.

— Градската стража, или каквото е останало от нея, реши, че най-доброто, което може да направи, е да заобикаля отдалеч няколкостотин Тъмни елфа — добави Накор.

— А Калис и Калин?

— Тръгнаха си веднага заедно с оцелелите Тъкачи на заклинания — отвърна Миранда.

Магнус кимна.

— За майка им ще е облекчение да ги види. — Не каза нищо за Томас, защото бе сигурен, че величественият воин не е оцелял. Дори не бе сигурен дали Томас е бил жив, когато започна схватката с Ужаса.

— Ами вие двамата? — попита Магнус. — Ще се върнете ли на Острова на чародея?

На лицето на Миранда се изписа тъга.

— Точно това обсъждахме. — Махна към масата. — Заповядай, седни. Не, няма да се връщаме там.

— А какво ще правите? — Магнус изпита смесица от съжаление и облекчение при този отговор, защото колкото и да му бе трудно да приеме истинската й самоличност, за него бе утеха да има до себе си онази част от нея, която бе майка му.

— Трябва да се върнем в Петия кръг — каза Накор. — Там ще цари разруха и ще е в доста по-лошо състояние, отколкото когато го напуснахме, но след като Ужаса е победен, може би ще съумеем да оправим нанесените щети.

— Ние сме уникални в толкова много отношения, че не би трябвало да ни е проблем да организираме нещата там — рече Миранда.

— О, за това не се и съмнявам — съгласи се Магнус.

— Дахун беше посвоему нещо като учен — каза Накор. — Опитваше се да осигури ред, който знаеше, че ще е благотворен, да имитира онова, което е съществувало в най-вътрешния кръг на Петото селение.

— Но му е липсвала перспектива — отбеляза Миранда с крива усмивка. — Знаел е, че семействата, грижата за потомството и предаването на знанията са хубаво нещо; просто не е знаел защо са хубаво нещо. — В очите й имаше обич към мъжа, който всъщност не беше неин син. — Въпрос на перспектива.

— А вие ще донесете тази перспектива — каза Магнус.

— Любов — каза Миранда. — Никой демон не разбира… реалността на любовта. Това е нещо, което трябва да научим.

— Достойно дело — отбеляза Магнус, без да е съвсем сигурен каква промяна ще донесе внедряването на подобна идея в Петия кръг. — Радвам се, че вие двамата си намерихте нова цел след това, което вече свършихме.

— Да — каза Миранда, хвана ръката му и я стисна за последен път. — Не бях сигурна дали си оцелял и чаках подходящ момент да разбера. Ако беше на острова, можехме да се сбогуваме там, но след като сега си тук…

— Няма смисъл да протакаме — довърши Накор.

Магнус стана.

— Не знам какво да кажа. Нямаше да преживеем всичко това без вашето знание и мъдрост и ако в бъдеще мога да направя нещо, за да помогна на… амбициите ви, ще го направя с готовност.

Миранда изгледа мъжа, който не беше неин син, но го чувстваше като такъв, и очите й се наляха със сълзи.

— Мисля, че никога повече няма да се видим.

Магнус й позволи да го прегърне, а после изведнъж се оказа сам. Едно магическо усукване, което той почувства както друг би почувствал порив на вятъра, му показа, че те вече се намират толкова далеч от Мидкемия, колкото е възможно. Огледа хана за последен път и се пренесе обратно на Острова на чародея.

Останал за кратко сам край семейното си жилище, загледа как следобедното слънце праща трепкащи отблясъци по морската повърхност, леко накъдрена от освежаващия бриз. Вдиша дълбоко, наслаждавайки се на това простичко удоволствие. Знаеше, че ще му е нужно дълго време, за да се възстанови от загубите, които бе претърпял — които бе претърпяла цялата тукашна общност, — но въпреки това се чувстваше добре.

Беше толкова хубаво да си жив.