Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на хаоса (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Magician’s End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Реймънд Фийст

Заглавие: Краят на магьосника

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-511-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3517

История

  1. — Добавяне

23.
Срещи

Лиалан вдигна ръка.

Колоната моределски конници зад нея спря, сигналът бе предаден назад и всичките над пет хиляди воини се заковаха на място. От запад, през реката, бележеща границата между елфската гора и ничиите земи, се приближаваха ездачи, десетина или повече, на коне, които бяха легенда сред моределите — почти митичните коне на Елвандар, смятани за мистични, магически и неукротими. Начело яздеше елф с тъмна коса и очи и държането му издаде кой е още преди да нагази с коня си в плитките води. Другите коне стигнаха до брега и спряха и Лиалан забеляза, че нямат юзди, нито седла. Предводителят преметна крак през шията на коня си и се плъзна от гърба му, след което забърза да помогне на една много стара елфка да слезе.

После я придружи до челото на моределската колона, където стоеше Лиалан. Водачката на Снежните леопарди погледна надолу и каза:

— Вие сигурно сте принц Калин.

Той сведе почтително глава, после я погледна и каза:

— А вие без съмнение сте Лиалан от хамандиените.

— Пратили сте немалко членове на моя клан да ловуват с нашите предци на небето — рече тя сурово.

— Само когато е било необходимо.

Тя се засмя.

— Кажете ми тогава, принце на Елвандар, защо сте тук? Ние ще спазим обещанието си да преминем, без да ви закачаме.

— Не бих се усъмнил в клетвата ви, милейди — отвърна той. — Но нашата най-стара Тъкачка на заклинания Джанил трябва да говори с един от клана ви.

Лиалан сведе поглед към Джанил, която каза:

— Трябва да говоря с Гецвая.

По знак на Лиалан старият шаман на арданиените заобиколи с коня си група ездачи, която включваше двамата таредели, Гуламендис и Ларомендис. Калин кимна за поздрав и елфите от Е’бар отвърнаха на жеста му. Старият елф мина с коня си покрай Лиалан, спря пред Калин и Тъкачката на заклинания и каза:

— Джанил.

— Гецвая — рече тя. — Трябва да поговорим.

Шаманът погледна Лиалан и тя кимна. Той слезе от коня и отиде при старата чародейка.

Калин ги наблюдаваше как се отдалечават.

— Откъде се познават?

Лиалан се засмя.

— Шамани и Тъкачи на заклинания, знаете ги какви са, като дърти клюкарки. Без съмнение си разменят рецепти насън на онази тяхна сънна реч. — Понижи глас. — А ако майка ви не ви е казала, тя ме държи под око по същия начин, както и аз нея. Може да сме врагове, но понякога е полезно да имаме средство за комуникация. Като я видите, предайте й, че няма да забравим, че ни оставяте да преминем в мир.

 

 

Щом се отдалечиха достатъчно, Джанил каза на Гецвая:

— Радвам се най-после да те видя.

Той кимна.

— И аз теб.

— Имах видение — каза Джанил, отметна качулката си и сивата й коса се развя на вятъра. — Драконите са се събрали и Древните отново се раздвижват.

— Древните? — попита Гецвая. — Повече от един ли има?

— Двама са — отвърна тя. — И летят да срещнат драконите.

— С каква цел? — попита шаманът.

— Не знам. — Тя погледна Гецвая, а той зарея поглед на юг. — Какво сънуваш ти?

— Голямо зло се надига там, където нашите братовчеди от звездите са устроили своя дом; нещо, призовано от най-мрачната част на вселената. Знам, че няма да го победим сами.

— Това и аз го усещам — съгласи се старицата. — И все пак вие водите армия. Мислите ли, че мечовете и лъковете ще променят нещо?

— Не знам. Ние сме си такива. — Той се усмихна. — Познаваш ни.

Тя кимна. Всички видове елфи бяха сродници, но ако зависеше от тях, предпочитаха да не признават това родство. Корените на конфликта датираха още от времето, когато техните господари, Повелителите на дракони, напуснали Мидкемия и всяка група елфи направила своя избор как да живее. Хилядолетия наред враждата им бе ожесточена.

— Лиалан целия клан ли води?

— И съюзниците — отвърна Гецвая.

— Включително твоя клан, Ледените мечки?

— И него.

— Имала съм и други видения — каза Джанил.

— Аз също — отвърна Гецвая. — Но никога не съм се доверявал особено на съновиденията. Прекалено несигурни са и могат да се тълкуват по различни начини.

— И все пак ето ви тук.

— Да — каза старият шаман. — Имала ли си видение за края?

Тъкачката на заклинания помълча, после каза:

— Видях яма, толкова тъмна, че светлината не можеше да се измъкне от нея, нещо толкова ужасно, че не би трябвало дори да си го представяме, камо ли да съществува. Видях края на всинца ни. — Тя направи пауза. — Но видях също и затварянето на тази яма, ала с цената на огромна жертва, може би твърде огромна, ако празният героизъм надделее над благоразумието. Може ли да дам съвет на Лиалан?

Гецвая се обърна и даде знак на друг възрастен елф, който излезе напред.

— Аржуда — представи го той.

— Джанил — каза шаманът на Снежните леопарди. — Срещали сме се насън.

— Ние сънуваме идния конфликт и виждаме край. А ти?

Той поклати глава.

— Сънувам до момента, когато един драгоценен камък се пръсва, а после се събуждам.

— Камък ли?

— Невъзможно голям рубин, с размерите на град.

— С цялото си смирение, може ли да посъветвам Лиалан?

Аржуда погледна Гецвая, който кимна лекичко.

— Аз ще ходатайствам за теб — каза Аржуда и тримата владелци на магия се върнаха при предводителката на моределската войска. Там Аржуда се обърна към Лиалан: — Тъкачката на заклинания иска разрешение да ви посъветва.

Веждите на Лиалан се повдигнаха изненадано.

— Искаш да ме посъветваш ли, еледел?

— Ако ми позволите — рече Джанил.

— Говори тогава. — Лиалан се приведе напред в седлото и насочи цялото си внимание към Тъкачката на заклинания.

— Сънувахме дракони и древни воини, и тъмна яма, от която се надига ужас — каза Джанил.

Лиалан не отвърна нищо.

— Сънуваме дракони с ездачи на гърбовете и сблъсък, от който може би никой тук няма да оцелее. Призовавам ви към предпазливост.

— Искаш да обърна армията си и да се върна у дома?

— Това, срещу което сте изправени, е създание от ужас и мрак от най-дълбоките бездни на вселената и то няма да намери покой, докато не погълне всичко. Храбреците ви ще загинат с мечове в ръце или със стрели на лъковете, но ще загинат. Единствено силата на нашата магия може да възпре проникването му в този свят.

Лиалан огледа мълчаливо старата Тъкачка на заклинания. Накрая каза:

— Това ли е съветът ти? Да обърна воините си и да потегля към дома?

Джанил кимна.

— Нека Гецвая и останалите шамани продължат. — Вдигна един жезъл и елфският кон доприпка при нея. — Ние ще яздим с тях, защото всеки Тъкач на заклинания от Елвандар е тук.

От гората зад Калин и ескорта му излязоха стотици елфи, някои пеш, други яхнали магическите коне на Елвандар, но всички се движеха решително. Акайлия, водачът на елдарите, яздеше дорест жребец. Поклони се на Лиалан и Гецвая.

— Водачке на Снежните леопарди, говоря от името на всеки владелец на магия в Елвандар. Това е наше бреме. Пощадете живота на младите си воини. Нека се върнат у дома, за да бъдат бащи и съпрузи, така че да могат клановете ви да оцелеят, ако победим.

Лиалан се замисли. Обърна се и даде знак на един млад воин да се приближи. На елфите, които не го познаваха, Лиалан каза:

— Това е Антеш, син на Аркан, вожда на Ледените мечки. — После даде знак и на друг млад воин да излезе с коня си напред. Това е Надийр, боен главатар на Снежните леопарди, по-млад на години, но пък надарен. — Изгледа двамата младежи. — Надийр, давам на Антеш дъщеря си Калина за жена. Бъди свидетел.

Бойният главатар прикри изненадата си и кимна.

— Антеш, изглежда, тези от нас, които продължат на юг, са орисани на гибел. — Тя хвърли изпълнен със съмнение поглед към магьосниците. — Макар опитът да ме учи, че ориста често служи на тези, които се възползват от момента. И все пак в това предупреждение има смисъл. Докато яздим да спасяваме целия свят, дори и онези в него, които нямаме особено желание да спасяваме, враговете на клана ни не спират да заговорничат и да кроят планове. — Тя издиша продължително. — Антеш, отведи своите Ледени мечки обратно в лагера край Снежната река и чакайте. Надийр, вземи семейството си и съюзниците и върви с него. Ако се върна, всичко ще бъде както е било. Ако ли не, вие двамата… — Тя сви рамене. — Образувайте нов клан, с ново име, защото ако не го сторите, Нараб ще ви преследва до последното дете, за да е сигурен, че Снежните леопарди са заличени. Ако е нужно, отведете обединения клан на север, както стори баща ти, но спасете децата ни.

Дори да бе разочарован, че го отпращат, Антеш не го показа. Само кимна и рече:

— Баща ми винаги е смятал, че вие сте най-мъдрата предводителка сред народа ни, лельо. Ще направя както заповядвате. Калина ще бъде в безопасност, както и децата на Снежните леопарди край Снежната река. Кълна се в живота си.

— Аз също ще се подчиня — каза Надийр.

Двамата младежи потеглиха назад. От редиците започнаха да се отделят конници, за да последват младите главатари; един на всеки петима се връщаше на север.

Лиалан погледна двамата таредели.

— А какъв е вашият избор?

Ларомендис почти се засмя.

— Не мисля, че имаме избор. Ще продължим. Е’бар може да е бил наш дом само за кратко, но все пак е наш дом.

Лиалан кимна. Обърна се към останалата войска на Тъмните елфи и Тъкачите на заклинания.

— А сега да вървим. Изпитвам силна нужда да издиря онзи безименен ужас и да го убия.

Вдигна ръка и даде знак да продължат похода си на юг.

 

 

Хал даде сигнал и Мартин развя червено знаме, а след малко и бяло.

— Прати конник да му каже, че виждаме идеално.

Мартин се намираше високо горе на старата цитадела и установяваше система за предупреждения, която да съобщи за пристигането на Чадуик от Ран.

Един войник козирува и се отдалечи забързано.

Някакъв вик зад Хал го накара да се обърне и да погледне към лагера. Видя как един часовой прави знаци и сочи надолу по пътя. Облак прах показваше приближаването на група ездачи. Бяха петима.

Хал яхна коня си и потегли надолу по склона, покрай лагера.

Петимата ездачи носеха цветовете на принца, а петият му беше познат. Хал скочи от коня си и забърза напред, докато майстор фехтовач Филип слизаше от седлото.

— Филип! — възкликна той с явна радост и прегърна стареца така, че едва не го повдигна от земята. — Мислехме, че сме те изгубили!

— За малко, милорд — отвърна онзи, докато гледаше мъжа, на когото бе връчил за първи път меч, когато бе още малко момче.

— Ела, Мартин много ще се зарадва, като се върне от сетанонската крепост.

Напред пристъпи сержант в ливреята на принца.

— Милорд, съобщение от негово височество.

Очите на Филип се присвиха.

— Ще ти спестя четенето. Оливър се раздвижи.

— Преди колко време? — попита Хал.

— Напуснахме лагера на принц Едуард преди четири дни и яздихме усилено.

Хал хвърли поглед към изтощените коне и отбеляза:

— Виждам.

— Шпионите ни докладваха, че Оливър е вдигнал лагера два дни по-рано, значи вече шест дни е в поход. Ще стигне до Едуард след още четири, най-много пет. Движи се бавно и гледа хората му да са отпочинали.

— Хайде, ела да намерим нещо за пиене и ще обсъдим какво трябва да се свърши тук. — Хал се обърна към сержанта от куриерската част на принц Едуард. — Иди при моя сержант ей там. — Посочи един едър войник с табарда на Крудий. — Казва се Самюълс. Кажи му да ви намери палатка за през нощта. Ще се погрижа да имате свежи коне, за да потеглите утре, и ще ви дам каквото съобщение имам за принца.

— Слушам, милорд — отвърна сержантът и направи знак на хората си да го последват.

Хал повика един войник да вземе коня на майстор фехтовач Филип и да се погрижи за него и поведе стареца към командната палатка. Щом влязоха, Тай вдигна очи от разстланите върху масата карти и се усмихна широко.

— Майстор Филип! — Стисна крепко ръката му. — Отдавна не сме се виждали.

— Откакто спечели турнира в Двора на майсторите — каза Филип. Огледа двамата младежи. — Радвам се да ви видя отново.

Хал прати един ординарец да донесе вино и храна.

— Предположих, че си загинал по пътя. Не сме чули нищо за теб, откакто потегли от Ролдем, за да се присъединиш към татко на западния сбор.

— Дълга история, ваша светлост.

— Моля те, за теб все още съм Хал, когато сме насаме.

— Хал, всичко започна, като чухме вест за сбора. Заех се да търся кораб до някой град на Островите в Кралско море. Задоволих се с един, който отплаваше за Ран с вечерния отлив. Бях с десетина други майстори и благородници, които бързаха да се върнат в Кралството. Когато стигнахме до Ран, отряд от дворцовата стража на Чадуик пресрещна кораба и арестуваха някои от нас.

— Бил си в тъмницата на Чадуик?

— Нищо чак толкова мрачно — отвърна Филип и кимна с благодарност, когато върналият се ординарец му подаде чаша вино. — Някои от нас бяха държани в достатъчно приятни стаички в двореца, макар и под стража, и даже ни позволяваха да се разхождаме в градината над залива по няколко часа на ден. Сравних информацията си с останалите и разбрахме, че Чадуик е сключил сделка с Оливър. Бяхме бесни от факта, че го прави, докато се води война с Кеш, но дните се проточиха в седмици, а после и в месеци. — Той се облегна. — Поболях се от тревоги какво правите вие, момчета, и баща ви. — Сведе глава и очите му се напълниха със сълзи. — Чух за херцога едва когато стигнах до принц Едуард. Толкова съжалявам, Хал.

— Той ценеше високо твоята служба, Филип — каза Хал. — Както ще я ценя и аз. — После се засмя тъжно. — Разбира се, не съм сигурен къде ще ми служиш, тъй като херцогството ми в момента е тъпкано с кешийци.

— Уредим ли веднъж тази работа с Оливър и главорезите му, ще се върнем към предишния си живот, сигурен съм — заяви майсторът фехтовач.

— Да минем към по-належащи въпроси — рече Хал. — Как се измъкна от Ран?

— Когато Чадуик събра войските си и тръгна да се присъедини към Оливър, четирима от нас успяхме да прехвърлим скришом стената на градината и да се озовем на улицата между двореца и пътя към пристанището. В града цареше бъркотия — все пак цялата армия на Ран потегляше. Продадох пръстена, който ми даде баща ти, онзи с рубина, и купих коне за себе си и другите трима бегълци. Беше доста лесно да се измъкнем от града с една банда наемници и се отдалечихме на мили, без да чуем да вдигат тревога за бягството ни. Подминахме по-голямата част от армията на Чадуик, заобиколихме авангарда, за да не би той или съветниците му да познаят някой от нас, и се насочихме към Родез. Там се разделихме и аз използвах последното си злато, за да отплавам за Саладор. Като стигнах там, градът се държеше от Батира. Намерих командира, капитан Ронсар, той ми даде свеж кон и провизии и препуснах като луд, за да заобиколя армията на Оливър. По едно време ме подгониха патрулите по северния му фланг, но се добрах до Едуард.

— И ето те сега тук — каза Хал. — За мое облекчение. — Погледна Тай. — Ще променя някои неща. След като Филип е тук, ще възложа на теб организирането на засадата.

— Може да е забавно — отвърна Тай.

— Имаш странни представи за забавление — отбеляза Хал и се обърна към Филип. — Смятаме да захапем опашката на Чадуик като булдог и да не го пускаме, докато не се обърне и не зареже плановете си да напада Едуард. Дори и да не успеем да го спрем, надявам се да го забавим достатъчно, та когато стигне Полята на Албалин, Едуард да е господар на положението. Ако Оливър победи, няма да има никакво значение какво правим тук.

— Ще направя каквото заповядате, милорд — заяви Филип.

— Добре — каза Хал, — защото искам от теб да държиш една позиция все едно имаш хиляда мъже.

— А колко ще имам?

— Двеста.

— Аха — каза Филип. — Тогава дай ми двеста твърдоглави бойци и ще я държа колкото дълго искаш.

— Добре — съгласи се Хал. — Нека ти покажа плана. Всякакви предложения как бихме могли да го подобрим са добре дошли.

Двамата оставиха виното и се взряха в картите.

 

 

Томас летеше над океана, наречен Драконово море. Знаеше къде ще намери онези, които търсеше. Вече не му се налагаше да се вслушва, защото гласовете на драконовата песен ехтяха в ума му, сякаш ги чуваше наистина.

Това бе песен на надежда и страх, ужас и радост, все едно наближаваше завършекът на някакъв цикъл. Неизбежността на този завършек бе успокоителна — и все пак призракът на неизвестността отвъд него предизвикваше трепет.

От всички създания, които Томас бе срещал в животите и пътешествията си, драконите си оставаха неповторими и неразгадаеми. Те притежаваха магия, уникална за тяхната раса, способността да се движат през пустотата и да променят формата си. Имаха по-нисши родственици, виверните и дрейките, чиято интелигентност беше на нивото на животните. Драконите започваха живота си като примитивни деца — огромни, опасни деца, — но с възрастта развиваха интелигентност и магически способности, а с голямата възраст идваше и мъдростта.

Томас се понесе над брега и видя пред себе си върховете на Драконово гнездо, изолирания дом на драконите в Мидкемия. Проряза небето като ослепителна комета, слънчевата светлина играеше по златната му броня. Щом наближи целта си, видя нещо, от което дори на него му секна дъхът. Дракони — три или четири хиляди — се бяха събрали в огромен кръг. Всеки познат цвят го имаше тук и това превръщаше сборището в изумителна гледка. Слънцето блестеше ярко по люспи в изумруденозелено, лазурносиньо, рубинено, абаносовочерно, сребърно, а в центъра на множеството имаше групичка златни дракони.

Докато се спускаше, видя от запад да се приближава черна прашинка. Тя растеше с всяка секунда, докато не се превърна в друга фигура, която не бе виждал повече от век, но я позна на мига.

Томас кацна леко, изтеглил меча от ножницата си. Свали със замах от рамото си белия щит със златен дракон на него и се приближи към воина в черно и оранжево. Неговото абаносово острие бе оголено и тигровият лик върху щита му се зъбеше яростно. Двамата воини пристъпиха един към друг, докато драконите се нареждаха по хълмовете около тях — най-старшите златни дракони в първата редица, а останалите зад тях.

Двамата воини закръжиха в обръча от дракони, които ги наблюдаваха безмълвно. Другите дракони спряха да пеят и се загледаха надолу, накацали по скалите над свещеното сборно място на своя вид.

— Ашен-Шугар — каза фигурата в черно и оранжево, докато оглеждаше предпазливо противника си. — Но не съвсем.

— Дракен-Корин — отвърна Томас и усети у него нещо коренно различно. — Но не съвсем.

Един грамаден златен дракон пристъпи напред и каза:

— Никой от вас не е какъвто беше.

Томас се поколеба.

— Дъще на Риатх?

— Томас. — Драконката склони глава в поздрав. — Аз съм Рилан, дъщеря на Риатх от потеклото на Руагх.

Фигурата на Дракен-Корин заговори:

— Тя те нарече Томас. Кой е Томас?

— Чие тяло носиш ти? — попита драконката.

— На Браден — отвърна воинът в черно. — В смъртния си живот бях Браден.

— Вие и двамата сте едновременно миналото и настоящето — заяви Рилан.

Умът на Браден бе залят от спомени, както негови собствени, така и на Дракен-Корин, и той се оказа въвлечен в борба, с която Томас се бе справил преди повече от век.

Томас отпусна меча си и попита:

— Какво помниш?

С лудост в очите, създанието пред него се ухили.

— Много неща, баща-братко. — После тръсна глава, сякаш се опитваше да я прочисти, и изражението му се промени. — Много неща — прошепна като че ли някак уплашено. — Как стана това?

— Могъща магия — отвърна Томас.

— Драконова магия — добави Рилан.

— Драконова магия ли? — попита Браден. Безумният блясък се появи отново в очите му и той надигна меча, сякаш се канеше да атакува.

— Времева магия — каза Томас, надигайки меча и щита си. — Магия, която да ни пренесе напред във времето, за да се изравним с новата епоха и да спасим този свят.

Двамата преродени Господари на дракони закръжиха бавно.

— Защо? — попита Дракен-Корин. — Защо е тази магия, прекосяваща времето, за да ме върне от смъртта?

— Ти си само оръдие — поясни Рилан, изправи се на задните си лапи и разпери криле. — Зле изработено оръдие, но все пак полезно.

Намиращият се в Браден валхеру се надигна на повърхността и изкрещя:

— Аз не съм безмозъчно оръдие на никоя по-нисша твар!

Запрати стрела от енергия, която се удари в невидима преграда пред драконката.

Тя сви криле и приклекна върху бутовете си.

— Ние сме нещо много повече от онова, което помниш, валхеру.

— Какво искате от мен? — извика Дракен-Корин.

— Ти си изпитание — отвърна Рилан.

Като се въртеше, сякаш очакваше нападение от всяка посока, човекът, в когото бе затворен умът на едно древно същество, извика:

— Говориш глупости. Аз съм Дракен-Корин! Аз съм Господарят на тигрите! Аз командвах Драконовите пълчища!

— Ти си тук с една-едничка цел — каза Рилан. — Трябва да убиеш Томас.

Томас кимна, сякаш знаеше, че драконката ще каже това. Приготви се за битката, която знаеше, че ще е последната в живота му.

 

 

Ашен-Шугар се събуди в тъмна пещера и със силата на волята си призова малък лъч светлина. Беше сам и умираше, сякаш от векове. Чужди спомени го измъчваха и той разбра, че времето се е сгънало върху самото себе си. Някъде дълбоко в ума си знаеше, че така трябва да бъде.

— Ти ще се върнеш — каза глас и той позна, че е драконов, но не принадлежеше на дракон, когото познава.

— Кога? — попита и очите му натежаха отново.

— Когато има нужда от теб. Защото само ти можеш да спасиш този свят, дете на Първородните, Господарю на силата.

Ашен-Шугар затвори очи и промълви:

— Чакам.

 

 

Двамата древни воини закръжиха един около друг и битката започна. Ашен-Шугар вече се бе изправял два пъти срещу своя брат-син и бе побеждавал и в двата случая: веднъж, когато бе сериозно отслабен от онова, което бе отдал на същността, нападнала новородените богове, и втори път, когато бе само ехо на предишното си „аз“ и се опитваше да се добере до Камъка на живота.

Сега имаше насреща си свой равен, човек, издигнат до върховна мощ от древната магия на валхеру. Докато финтираше, пристъпваше и се подготвяше за атаката, която знаеше, че ще дойде, Томас се удиви колко жив се чувства. През годините след идването на цураните той се бе доближавал до това ниво на жизненост само по време на Войната на разлома, когато го обземаше онова, което навремето смяташе за лудост, и убиваше невъздържано. Това бе жажда за кръв, която принадлежеше изцяло на валхеру и преодоляваше всички негови човешки ограничения.

В лицето на Браден той се изправяше срещу почти необуздан дух на валхеру, защото Браден беше убиец без угризения и без съвест: нямаше любов към някой друг, която да смекчава яростта на Дракен-Корин. За да може Ашен-Шугар да победи, Томас трябваше да умре.

 

 

Търпението на Дракен-Корин му изневери, както Ашен-Шугар знаеше, че ще стане, и той нападна. По-старият валхеру с лекота отрази удара и контраатакува, но и неговото острие бе блокирано без усилие. Двамата се преценяваха, дебнеха и не спираха да търсят пролука.

Ударите се сипеха, но никой не се доближаваше до намирането на слаба точка. Съперничеството бе равностойно, тъй като чистата ярост на Дракен-Корин, която на моменти завладяваше Браден, се компенсираше от десетилетията, през които нравът на Ашен-Шугар бе смекчаван от Томас, който запазваше контрол и внасяше в битката концентрация и дисциплина. Гневът се сблъскваше с разсъдливостта.

Драконите гледаха. Това бе битка, която щеше да продължи часове, а може би и дни, но нямаше значение. Това бе битка, предопределена още от зората на времето.