Марк Лорънс
Императорът на тръните (8)

4.

Пет години по-рано

Взех Призрачния и планинската корона, когато бях на четиринайсет, и издържах тежестта й три месеца, преди отново да хвана пътя. Ходих на север до Хаймски цеп и на юг до Конски бряг, а петнайсет навърших в замък Утрен под покровителството на граф Ханса, моя дядо. И макар да бях отишъл там заради тежката му кавалерия и с надеждата да намеря силен съюзник в Южните земи, останах заради тайните, които лежаха под замъка. В едно забравено мазе частица от един изгубен свят проби в нашия.

 

 

— Излез, излез, където и да си. — Почуках с дръжката на кинжала си по машината. В тясното мазе звукът отекна толкова силен, че ушите ми писнаха.

Пак нищо. Само треперливата светлинка и жуженето на трите светещи мехура над мен, единствените, които все още работеха.

— Хайде, сърдитко. Показваш се да плашиш всеки свой гост. С това си известен. Защо се криеш от мен?

Потропвах с кинжала, метал в метал. В бавно темпо, замислено. Защо му беше на Фекслър Брюс да се крие от мен?

— Мислех, че съм ти любимец. — Завъртях образния пръстен в шепата си. Фекслър ми го бе дал почти даром, затова считах пръстена за подарък много по-ценен от всичко, което бях получил някога от баща си.

— Това някакъв тест ли е? — попитах. — Искаш нещо от мен?

Какво би могъл да иска от мен един Строителски дух? Нима имаше нещо, което да не му е по силите? Което да не може да си вземе сам или да си го направи? Или да си поиска? Ако искаше нещо, щеше да си поиска, нали?

— Искаш нещо.

Един от светещите мехури примигна, светна силно и угасна напълно.

„Иска нещо от мен, но не може да помоли.“

Вдигнах образния пръстен пред окото си отново видях света — целия свят, погледнат отвън, скъпоценен камък в синьо и бяло, увиснал в мрака, където живеят звездите.

„Иска да видя нещо.“

— Къде си, Фекслър? Къде си се скрил?

Ядосах се и понечих да сваля пръстена, но точно тогава миниатюрна точица светлина привлече вниманието ми. Малка червена точка в завихреното синьо. Наместих стабилно пръстена между костите на скулата и веждата си.

— Къде си? — попитах и завъртях външната пластина на пръстена. Светът порасна под мен, все едно падах към него. Продължих да въртя наляво-надясно, насочвах погледа си, прицелвах се в плячката — немигащата червена точка, която сякаш ме теглеше към себе си, все по-бързо, докато способностите на пръстена не се изчерпиха и точката не се закова над гол хълм нейде в лошите земи западно от Конски бряг.

— Искаш да отида там ли? — попитах.

И вторият светещ мехур припламна и угасна.

Постоях още миг под трепкащия светлик на последния мехур, после свих рамене и поех по тясното спирално стълбище към замъка горе.

 

 

Стаята с картите се намира във висока кула с изглед към морето. Държат свитъците в туби от намаслена кожа, всяка с восъчен печат с герба на дядо ми. Седем тесни прозореца пропускат дневната светлина, поне когато специалните капаци не са затворени срещу стихиите на дъждовния сезон. Грижата за картите е поверена на един тип, писар, и той стои в стаята от зори до здрач, готов да отвори тубите за всеки, който е получил разрешение да прегледа съдържанието им, и после да ги запечата отново.

— Не ти ли е хрумвало да предложиш друга стая? — попитах го, когато вятърът се опита да изтръгне картата от ръцете ми за двайсети път. Вече час гонех документи из стаята и толкова се бях ядосал, че можех човек да убия. На мястото на Редмон, писаря, отдавна щях да съм грабнал арбалет и да съм открил огън по хората долу през някой от седемте прозореца. Залових картата, преди да е литнала от масата, и отново я затиснах с четирите преспапиета, от които беше избягала.

— Добрата вентилация е важна за съхраняването на пергамента — отговори Редмон. Гледаше в пода и стискаше перото си до побеляване. Май се тревожеше, че както съм се ядосал, току-виж съм наранил безценните му повереници. Ако ме познаваше, щеше да се тревожи за собственото си здраве. Изглеждаше ми достатъчно кльощав да мине през някой от прозорците.

Отрих хълмистия район, който бях видял през образния пръстен — някъде там беше възвишението с търпеливата червена точка. Чудил се бях дали на склона му наистина не грее червена точка, толкова ярка, че да я видя от черния покров на небето, но после съобразих, че светлината й не се беше усилила с увеличаването на образа, значи беше някакъв хитър трик, като капката восък върху огледало, която разваля отражението.

— Това какво означава? — попитах и сложих пръст върху един символ, който покриваше района. Всъщност знаех какво е. Бях виждал три такива символа на картите на Анкрат в библиотеката на баща си — върху Злата сянка, Източен мрак и Белега на Кейн. Но не беше изключено символите да имат друго значение тук, в Южните земи.

Редмон пристъпи към бюрото и се наведе.

— Обещани райони.

— Обещани? — попитах.

— Полуживите земи. Не е място, където да пътува човек.

Явно символите имаха същото значение като в Анкрат. Предупреждаваха за зараза, останала още от Строителските войни, утайка от техните отрови или сенки от Деня на Хилядата слънца.

— А защо „обещани“? — попитах аз.

— Обещанието на Чен Благородния, разбира се. — Писарят изглеждаше изненадан. — Че когато полуживотът се изчерпи, тези земи ще бъдат върнати на хората да ги обработват. — Редмон побутна нагоре лещите за четене с телени рамки, които се крепяха на носа му, и се върна при големите тефтери на голямото бюро пред високите до тавана лавици, чиито отделения бяха претъпкани с документи.

Навих свитъка и го хванах като бухалка.

— Ще взема това да го покажа на лорд Робърт.

Редмон ме погледна с такава мъка, все едно отвеждах единствения му син да го използвам вместо мишена за тренировка по стрелба с лък.

— Ще се грижа за картата — рекох.

Намерих вуйчо си в конюшните. Той прекарваше много време там и след като се запознах с грозната му жена, вече знаех защо. Говореше се, че в присъствието на коне въпросната дама започвала да киха, кихала все по-начесто и все по-силно, докато човек не придобивал впечатлението, че ще си изкиха очите. Робърт очевидно се чувстваше щастлив в конюшните, говореше си за конско потекло с главния коняр и се любуваше на добичетата. В конюшните на замъка имаше трийсет животни, всичките първокласни представители на породата си, предназначени за най-добрите рицари на вуйчо ми, кавалеристи, които живееха отделно от стражата и в много по-голям лукс, както се полага на мъже с титла.

— Какво знаеш за Иберико? — извиках му, докато го наближавах между отделенията.

— Добър ден и на теб, младежо. — Поклати глава и потупа по врата черния жребец, който беше проточил шия към него над вратичката на отделението си.

— Трябва да ида там — рекох.

Вуйчо ми отново поклати глава, този път по-енергично.

— Иберико е мъртва земя. Обещана, но недадена. Не ти трябва да ходиш там.

— Вярно. Не ми трябва. Но се налага. Така че какво можеш да ми кажеш за Иберико?

Жребецът изпръхтя и завъртя очи, усетил сякаш раздразнението на господаря си.

— Мога да ти кажа, че хората, които отиват там и на други такива места, се поболяват и умират. При някои минават години, докато отровата ги изяде отвътре, други умират само след броени дни или седмици, косата и зъбите им падат, повръщат кръв.

— Значи ще трябва да действам бързо. — Стиснал бях решително зъби, но внезапни съмнения надигнаха глава и се сбориха за надмощие с решимостта ми.

— Сред хълмовете на Иберико има места, които изглеждат съвсем нормално, обикновен пущинак, но минеш ли оттам, кожата ти се свлича на парцали. — Робърт побутна коня и пристъпи към мен. — Малкото, което расте там, е изкривено, малкото, което живее — неестествено. Съмнявам се нуждата ти да е по-голяма от риска.

— Прав си — рекох. И наистина беше прав. Но кога светът е бил само в черно и бяло? Примигнах и червената светлинка грейна в мрака от вътрешната страна на клепачите ми. — Знам, че си прав, но на мен често не ми е по силите да тръгна в правилната посока, вуйчо. Аз съм изследовател. Може би този сърбеж е познат и на теб?

Той потърка брадата си и бърза усмивка се промуши през тревогата.

— Не може ли да изследваш нещо друго?

— Ако ще поемам глупави рискове, по-добре да е сега, докато съм млад, не мислиш ли? Сега, а не когато онова невръстно момиченце, дето сте ми го намерили, порасне и очаква от мен да го гледам като цвете в саксия с все коприните и труфилата. Ако грешките ми се окажат фатални, просто ще й намерите друг съпруг.

— Това няма нищо общо с Миана. Просто не бива да ходиш там, Йорг. Ако мислех, че това ще те спре, щях да ти забраня и да пратя стражи да те вардят.

Поклоних се и си тръгнах.

— Ще взема муле — казах през рамо. — Няма смисъл да излагам на риск хубаво конско месо.

— По този пункт сме на едно мнение — извика той след мен. — И не му давай да пие застояла вода, докато си там.

Излязох под яркото слънце. Вятърът още брулеше двора, носеше студ от морето, но въпреки това слънцето прежуряше неприятно.

— И първо се отбий в Кародски извори! — стигна до мен викът на Робърт, докато вървях към покоите си.

 

 

— Каласади и Ибн Фейд. — Имената звучаха екзотично.

— Единият силен в магията, другият — силен във властта. — Дядо ми седеше на трона, където графовете на Утрен бяха седели от поколения, с лице към морето.

Кръг от Строителско стъкло, по-яко от стените, в които беше вградено, и цели три метра в диаметър, ни показваше Средното море. Дъгата на хоризонта превръщаше морето в лазурен безкрай, прошарен с бяло от вълните. Оттатък тези дълбини, невидим за окото, от другата страна на Корсарския остров и в същото време не по-далече от Крат, лежеше Рим и неговите доминиони.

Дворът на халиф Ибн Фейд може да беше в сърцето на пустинята, но корабите му кръстосваха морето, маврите се опитваха да сложат отново ръка на отсамните земи, които преминаваха от християнския към мюсюлманския свят и обратно от незапомнени времена. Матмагьосникът на Ибн Фейд, Каласади, навярно се беше върнал в сянката на халифския трон да изчисли оптималния момент за следващия удар и шансовете му за успех.

Далече под нас вълна шамароса скалите. Не усетихме сблъсъка, но по стъклото пръсна морска вода, капки като мъниста. Два пъти на ден спускаха момче в голяма кошница да измие стъклото, така че единствено старостта да замъглява гледката на графа.

— Четири платна — каза той.

Видял бях само три. Малък търговски кораб с червен корпус, който транспортираше стоки покрай брега, и две рибарски лодки, които подскачаха по вълните по-навътре в морето.

Дядо забеляза бръчката между веждите ми.

— Далече, на самия хоризонт. — Гласът му беше тих и мек въпреки ръждата на старостта.

Зърнах нещо бяло. Платна на кораб за далечно плаване. Боен кораб може би? Пиратски съд от Корсарския остров? Или някоя плоскодънна гемия от Аегипет, натоварена със съкровища?

Отидох при стъклото и опрях ръка в хладната му повърхност. Преди колко ли столетия е било плячкосано и от коя ли руина? Редмон със сигурност имаше някой свитък в проветривата си кула, който пазеше и тази тайна.

— Трябва да умрат — казах аз. Халифът беше само име за мен, но Каласади… Честичко мислех за него. Човекът с числата.

Дядо се разсмя на трона си, високата облегалка от светла китова кост бе разперена над главата му като пръските на разбиваща се вълна.

— Какво, ще тръгнеш по петите на всеки, който ти е сторил зло, така ли, Йорг? Без значение колко е далеч? Или колко дълго бяга от теб? Струва ми се, че това ще те превърне в роб на шанса, ще ловуваш, вместо да живееш.

— Бяха ти подготвили ужасна смърт, щеше да агонизираш с писъци, докато отровата те изяжда отвътре — казах аз. — Жена ти също. Синът ти.

— А вината щеше да се стовари върху теб. — Прозина се толкова широко, че челюстите му изпукаха, после плъзна бавно длани по наболата си брада.

— Отровата е мръсно оръжие — казах аз. Не че това ми беше попречило да я използвам в Гелет. Имам балансиран възглед за света, но въпросният баланс винаги е в моя полза.

— Мръсна е играта, която играем. — Дядо кимна. Гледаше ме откъм бръчките си с черните си очи, същите като на мама.

Може би не отровата ме вбесяваше толкова. Или задето щяха да стоварят вината на моя гръб — последното без съмнение е било гениална хрумка в последния момент, подарен шанс, от който Каласади е решил да се възползва, и нещо, в което Ибн Фейд нямаше пръст. Помнех Каласади от единствената ни среща в двора, как ме преценяваше, как обмисляше и изчисляваше вероятностите. Може би именно тази липса на лична враждебност направи враждата ми лична — той ме бе свел до числа и вероятности. Призракът на Фекслър е бил създаден по подобен начин, като са свели истински човек до числа. Грозна работа, ако питате мен.

— Удариха по семейството ми — казах аз и вдигнах рамене. — Извоювах си кралство, защото не позволих такива удари да останат безнаказани.

Графът се вгледа в мен. Слънчевите лъчи ме заливаха през прозореца с изглед към морето, превръщаха ме в тъмен силует, изрязан черен в светлината. Какво се случваше под тънката му златна диадема, питах се аз, какви сметки си правеше старецът? Защото сметки си правим всички. Може би не толкова хладнокръвно като Каласади, но все пак в главите ни тече някаква аритметика. Какво ли си мислеше за мен, за това свое разредено семе, за детето, родено от обичната му дъщеря и презрения Анкрат? Само допреди месец съм бил за него единствено име. В главата му нямаше спомени за детството ми, нямаше умиляващи образи на сладко прощъпалче, които да смекчат острите ръбове на младия убиец, когото виждаше в момента — кръв от неговата кръв.

— И как би го направил? Халифът на Либа живее в земи, които не приличат на нашите. Ще си бял човек на място, където бели хора почти няма. Чужденец в чужда земя. Ще се набиваш на очи. За появата ти ще се разбере още щом стъпиш на брега на Африк. Там приятели няма да намериш, само пясък, болести и смърт. Бих се радвал Ибн Фейд и Каласади да умрат. Фейд, задето ми нанесе удар в собствения ми дом, Каласади — заради подлостта му. Но ако това беше по силите на самотен убиец, особено на самотен бял убиец, вече да съм изпратил такъв. Не заради набезите на Фейд — аз съм човек на честта и като такъв отговарям на войната с война, — а в отговор на опита му за покушение.

Всички амбициозни мъже за това се молят — съдбата да ги изправи срещу човек на честта. Макар в онзи миг да презирах дядо си за слабостта му, бях и някак щастлив, щастлив, че нейде в помията, от която съм се пръкнал, има и щипка материал от такъв човек.

— Прав си, че не би било лесно, граф Ханса. — Поклоних му се. — Може пък да почакам, докато стане лесно… без съмнение трябва да науча повече, да помисля сериозно по въпроса.

Дядо стигна до решение. Видях как лицето му се промени. Би бил ужасен играч на покер, това мога да ви кажа.

— Остави Ибн Фейд и неговите креатури на мен, Йорг. Те посегнаха на Утрен, на мен и на семейството ми в замъка. Отмъщението е мое и аз ще отмъстя.

Старецът беше претеглил залозите. От едната страна — животът на непознат роднина с лоша кръв, от другата — шансът да се отърве от отколешен враг. Дали „непознат роднина“ беше прераснало в „сина на Роуен, детето на дъщеря ми“ и така бе натежало на везните, или графът смяташе шансовете ми за успех за по-нищожни дори от претенциите ми за роднинство, можех само да гадая.

— Оставям ги на теб тогава — казах и се поклоних леко. Лесно изрекох лъжата. Избрах да приема, че вижда в мен сина на дъщеря си.

 

 

Запасих се добре с провизии, натоварих мулето с мехове вода и сушено месо. Плодове щях да бера по пътя — на Конски бряг, през лятото, е достатъчно да протегнеш ръка, за да откъснеш ябълка, кайсия, слива, праскова, круша и дори портокал. Взех и палатка, защото сянката е рядък лукс сред сухите хълмове отвъд крайбрежието, а без морския бриз жегата е непоносима. Чувал съм, че маврите често са завладявали южните кралства — Кадиз, Кордоба, Утрен, Уенит, Андалут и дори Арамис. Явно не откриват особена разлика между тях и своя прашен Африк.

— Иберико, а?

Затегнах каиша на дисагите под корема на мулето и вдигнах поглед.

— О, Бащице! — ухилих се напук на свъсената му физиономия. Бях кръстил така стражаря преди месеци, когато пристигнах тук инкогнито, а той упорито не ме пускаше да вляза в замъка.

— Гледах си аз работата и идва граф Ханса. „Грейсън“ — вика. Обича той да знае имената на сичките си хора. „Грейсън — вика и слага ръка на рамото ми. — Младият крал Йорг тръгва на път и бих искал да го придружиш.“ „Доброволно“, тъй рече.

— Бащице, сам не бих се сетил за по-приятна компания от твоята.

Изправих се и плеснах мулето по хълбока. Изглеждаше яко добиче, проскубано, но силно. В конюшнята казаха, че било над четирийсетгодишно и умно. Сметнах, че ще е добре да имам поне един белобрад мъдрец в бандата си.

— Отмъщаваш си, задето те накарах да пиеш вода от коритото за конете, нали? — каза Бащицата. Физиономията му се вкисели съвсем, което ме наведе на мисли за брат Роу.

Завъртях глава.

— Донякъде. — Всъщност нямах представа, че графът ще ми тропоса придружител, нито кого ще избере. — Във всеки случай вярвам, че ще ти е приятно да се разтъпчеш. Дори хълмовете на Иберико са за предпочитане пред още един ден на пост пред Долната порта, нали?

Той се изплю красноречиво, с което затвърди в очите ми приликата си с Роу.

— Аз съм стражар, а не домашно цветенце. — Протегна ръка да ми покаже колко е потъмняла от слънцето. Мъжете от домашната стража не можеха да се похвалят с такъв тен.

Хванах повода на мулето и тръгнах към портата. Бащицата тръгна след мен. Товарният му кон чакаше вързан на сянка под една маслина от другата страна на портата. Горкото добиче беше натоварено така, сякаш щяхме да прекосяваме Аупите.

Колкото и неохотно да го раздаваше Бащицата, мулето ми го надмина. Едвам го изтеглих покрай коритото за водопой. Кръстих го Плашо и го окуражих с пръчка. Накрая спечелих единоборството, но за всички стана повече от ясно, че Плашо не иска да ходи там, където го водя. Май наистина той беше мъдрецът в малката ни компания.