Марк Лорънс
Императорът на тръните (53)

49.

ИСТОРИЯТА НА ЧЕЛА

Колкото по-близо до Виен стигаше колоната на Чела, толкова по-нагъсто се редяха градчетата и селата по брега на Дануб. Скоро щяха да се съединят в едно и да се плиснат в стените на императорския град.

— Спри!

Дразнеше се, че трябва да крещи командите си на глас, но некромантството, което още береше душа в нея, бе отслабнало толкова много, че желанията й не стигаха до мъртвите.

Кавалерията спря нестройно, без обичайния светкавичен отклик на Златната гвардия. Конете се изнервяха от мъртвия си товар дори ако ги яздеха същите хора, които ги бяха яздили предната нощ и в продължение на седмици преди това. Някои бяха отказали да се подчинят, цвилеха ужасено, дърпаха се и хвърляха къчове, когато мъртвите им ездачи понечиха да ги яхнат. Чела се чудеше дали да не им прережат гърлата, но Кай я убеди да ги пуснат на свобода, а гвардейците, останали без коне, да прати назад, за да се влеят в авангарда на Мъртвия крал.

— Защо спираме? — попита Кай.

— Трябва да задам един въпрос на Тантос — каза тя.

Пътят към злото се спуска по лек наклон, толкова лек, че лесно можеш да го пренебрегнеш, не го усещаш дори, стъпка след стъпка. Чак когато погледнеш назад и видиш далечната височина, от която е започнало пътуването ти, разбираш къде си стигнал. Чела погледна назад от своите дълбини и изпита чувство близко до богоявление. Подобни моменти бе имало и преди в живота й, в полуживота й, проточил се повече от сто години. Но нито веднъж разстоянието и наклонът не я бяха впечатлили особено. Нито веднъж не беше направила стъпка назад.

— Ела — каза му тя с капка нежност в гласа. Достатъчно, та младокът да хукне.

Отидоха заедно. Кай не искаше да идва с нея, но успя да потисне страха си.

Чела посегна към вратата на каретата. Металната брава изсуши ръката й, състари я. Тя я натисна и отвори вратата.

— Сега? — попита, обръщайки се към празния ужас на каретата.

Вместо отговор през вратата се изля сива зараза. Обгърна Кай и той изпищя. За миг Чела зърна лича, видя как тънките му кости се наместват в плътта на Кай, през дрехите, през бронята. Отне известно време. Твърде дълго. Векове. Задавените писъци на Кай заглушиха другите звуци, плътта му се гърчеше да направи място на новия си обитател, накрая челюстите му се захлопнаха с трясък, от който на Чела й звъннаха ушите.

Тантос обърна главата на Кай да я погледне, изстъргаха кости. Не каза нищо. Личите бяха отвъд словата. Онова, което представляваше интерес за тях, не се вместваше в бедните изразни средства на човешкия език.

— Той ще издържи. Силен е — каза Чела.

Тантос се върна в каретата. Макар и упоени, конете от впряга нервничеха. Два бяха умрели и се наложи да ги заменят. Абсурд беше Тантос да стигне до двореца на кон, дори сега, когато се беше облякъл в плът.

— Чуваш ли ме, Кай? — Нещо в очите му й подсказа, че може би я чува сега, когато писъците му бяха писъци без звук. — Не си ли се питал защо идваме с пет гласа, но само с двама делегати? Толкова ли не е можел Мъртвия крал да отдели още трима некроманти или други, по-чисти, но отдадени на каузата му? Не, тръгнахме само двамата. Един гостоприемник и един, който да го наблюдава и да го убие, ако гостоприемникът се досети за съдбата си. — Тайните се пазят най-добре от една уста.

Тантос се пресегна и затвори вратата, тромаво движение на открадната плът.

— Но ти така и не се досети — каза Чела на затворената карета и поклати глава. — Да се беше научил да летиш — изсумтя. Ставаше й някак по-лесно, като го критикуваше.

Над домовете, полазили земята около стените на Виен — спретнати малки къщи с хубави покриви и цепеници за огрев, натрупани под стрехите в очакване на зимата, — се довя миризма на пушек. На много места дим от огнища се издигаше бял от каменните комини, но другаде се издигаше на черни, яростни облаци. Ужас крачеше по улиците, надигаше се покрит с пръст от семейните гробове, пълзеше от нивите и гората. Приливната вълна на Мъртвия крал прииждаше от запад, вярно, от Удавените острови, през Анкрат и Гелет, през Атар, Чарланд и Райховете, но се надигаше и от самата земя, сякаш тъмен океан чакаше отдолу, бездънен океан, прелял сега по повелята на Мъртвия крал и изхвърлящ мъртъвци от гробовете им.

При портите на Виен гвардейски взводове в златни брони препускаха и в двете посоки. Новините идваха от запад на изток. Подкрепления, главно редовна армия от Конкуенс, идваха от изток на запад. Гигантско струпване на гвардейци вардеше централната порта. Допълнителни войски охраняваха стените, стрелци с лъкове и арбалети. Явно за пръв път си имаха работа с мъртъвци, иначе нямаше да се осланят на стрелите си.

— Побързайте, мадам. Вие сте последната. Чакахме ви, за да запечатаме портите. — Капитанът на портата махна на колоната да влезе, без да изиска доклад от капитаните, нито да попита защо числеността им се е стопила или защо строят им е толкова лош. Дори липсата на обоз не го усъмни — вероятно сметна, че хората от обоза са потърсили убежище по пътя или са изпреварили ескорта и вече са влезли в града. Каретата на Тантос мина през портата, без никой да я спре, макар че мъжете, озовали се най-близо до нея, изведнъж пребледняха, затиснати от силен пристъп на униние, попил сякаш през кожата им.

Оттам — по широките улици на Виен, после под Западната арка, откъдето започваше широкият Западен път. Дори Чела не остана безразлична към обграждащото я великолепие. През целия си дълъг живот не бе виждала нищо, което да я подготви за тази гледка. Нейният беше преминал в гробища и тресавища, сред костите на забравени хора и в гробниците, издигнати в тяхна памет. Сега, изправена пред тези велики творения на човешкия дух, тя разбра, че е малка и мръсна, креатура на мрака и кошмарите, осъдена да рови земята за кости.

— Мъртвия крал ще направи некрополис тук. — Стана й по-добре, като изрече думите. Не че искаше да живее завинаги сред вдигнатите мъртви — вече бе достатъчно жива, за да се обръща стомахът й при тази мисъл, — но вълшебната красота на Виен обиждаше съществуването й по начин, който не подлежеше на обяснение, и тя предпочиташе великият град да стане на прах, отколкото да търпи презрението на празните му прозорци.

Рота гвардейци ги подмина в края на Западния път, там, където той се вливаше в гигантски площад. Няколкостотин човека, хиляда може би, яздеха в галоп, предвождани от лорд-командира. Мъртвия крал бе споменал изрично лорд-командир Хемет, описал бе плаща и жезъла, по които да го познае Чела. Посочил го бе като човек, когото да държи под око.

Уж яздеха към двореца, а й се струваше, че куполът никога няма да се приближи, че размерите му преминават от невероятни в невъзможни. На едно място, някъде по средата между богаташките къщи, останали зад гърба им, и великолепния дворец отпред, по плочите имаше петна от кръв. Някой си бе направил труда да почисти мястото, но миризмата на клане е упорита и трудно се премахва. Изблик на тъмна радост се плисна от каретата, трая само миг и после изчезна, но междувременно успя да подлуди окончателно конете. Който и да бе умрял тук, смъртта му очевидно се харесваше на лича. Смърт на потенциален враг. Явно западният вятър все още им носеше късмет.

Ескортът на Чела наближаваше своята зала по периметъра на двореца — последната незаета, непосредствено до Императорската порта, вляво. Колоната уж яздеше натам, но в последния миг свърна в бавен ход към самата порта. Гвардейци стояха на пост пред портата, тънка златна редица, която се пръсна, смутена от поведението на своите колеги, които се смъкваха от конете си пред величествения вход. Но преди да са направили каквото и да било по въпроса, личът излезе от каретата и всички погледи се лепнаха за него. Гледаха го, както човек зяпа кървавия чукан на палеца си, който е отсякъл собственоръчно.