Марк Лорънс
Императорът на тръните (42)

38.

Когато Макин дойде да докладва, че пратеничеството от Островите настига собствената ни Златна колона, веднага разбрах, че Чела ще е там. Разбрах го с мозъка на костите си, макар нищо съществено да не сочеше към този извод. И зарязах каретата ни, съпругата си, детето си, леля си, която така упорито ме влудяваше, зарязах ги с неприлична готовност и с много по-малко опасения от онези, с които бях пришпорил Барт към каретата на баща си, макар че в тази, сегашната, можеше да се вози Мъртвия крал. Излязох и им затворих вратата, на тях и на всичките си слабости. Въпреки закалката на годините някаква глуповата част в мен все още копнееше за семейно щастие, за опрощението, което уж намираме в любовта. Прекършени надежди, които нямаше да ми свършат работа. Затворих им вратата и пришпорих коня си към онова, което познавах най-добре — към прокълнатите. Миналото ми лежеше черно, бъдещето гореше в пожари, а в тънката порязаница помежду света очакваше от мен да бъда татко, да люлея син в ръцете си, да го опазя, да опазя всички? Глупаво е да искаш толкова много от човек така затънал в грехове. Или от който и да е човек, не знам.

Каретата на Мъртвия крал, макар и не така великолепна като возилото на лорд Холанд, изобщо не приличаше на катафалка. Дори присъствието на двама некроманти не беше оставило отпечатък. Всъщност изобщо не бях сигурен, че Кай Самърсън има дори минимален опит във вдигането на мъртъвци — изглеждаше прекалено млад и прекалено жизнен. А и Чела беше променена. Много променена. При предишните ни срещи гореше с нечестива радост и така свирепи бяха пламъците й, че се запечатваха задълго в паметта и скриваха истината от очите. В пещерите и блатата изменчивата й плът я превръщаше в обект на непреодолимо желание за всеки мъж — или за мен поне, — вливаше тъмен сок в мъжките жили. А сега някаква непозната седеше срещу мен, по-стара, по-бледа, все още красива, с черната си коса, високите скули и деликатните черти, всъщност по-изящна отпреди, очите й тъмнееха от тайни и свалеше ли гарда си за миг, се превръщаха в рани.

— Не съм се отказал от намерението си да те убия, между другото — казах аз, отчасти за да запълня тишината, докато се подрусвахме по улиците на Хонт.

Тя вдигна рамене, но безразличието не й се удаваше толкова добре като преди.

— Нубанеца ми прости. Добре ще е да го направиш и ти.

Виж, това ме стресна.

— Не вярвам! — Но като нищо й беше простил. Нубанеца не беше злопаметен, все казваше, че си има достатъчно тегоби и без да храни стари обиди.

— Е, кажи ми за Мъртвия крал — обърнах се към Кай и го видях как трепна. Само за миг, после бързо се овладя.

Бретанецът погледна през прозореца, преди да ми отговори, сякаш да потърси кураж в светлината на деня и утеха в тесните варосани къщи с тръстикови покриви, всяка пълна с живот — майки, бащи, врещящи хлапета, беззъби старци, дърлещи се, смеещи се, полазени от бълхи.

— Мъртвия крал е бъдещето, крал Йорг. Той държи Удавените острови в юмрука си и скоро ще сложи ръка на целия свят. Той владее мъртвите земи, а всички ние ще сме по-дълго мъртви, отколкото живи.

— Но кой е той, Чела? Какво е? И защо проявява такъв интерес към Анкратите? — Тя знаеше нещо. И може би щеше да ми го каже с надежда да ме нарани.

— Анкрат е портата към континента, Йорг. Ти си умно момче и би трябвало сам да се сетиш.

— Но защо мен? — попитах.

— Ти привличаш вниманието на много хора. Сриваш планини, разбиваш гигантски армии пред портите си. Играеш на едро и с размах. А и Мъртвия крал знае, че си хвърлил око на Анкрат. Достатъчно неприятно е, че баща ти е така упорит в съпротивата си, но ще е още по-лошо синът да заеме мястото му, не мислиш ли?

— Хммм. — Звучеше логично, но не й вярвах. — Мъртвия крал едва ли се надява да спечели съюзници на Събора. Какво очаква, дипломация? Че някой ще преговаря с мъртви неща, изпълзели от тиня и пръст?

Чела се усмихна и усмивката я разхубави.

— В императорския двор има и по-страшни чудовища, Йорг. Червената кралица е на път към Събора. Мълчаливата сестра пътува с нея като съветничка, Лунтар от Тар също е с тях. Познаваш Лунтар, ако не греша?

— Срещали сме се, веднъж. — Не го помнех, но знаех, че сме се срещали. Той ми беше дал медната кутийка, той я беше напълнил. — Може да са чудовища, вероятно по-лоши от мен, но са родени от жена, живи са и ще умрат. Кажи ми, откъде е дошъл този твой Мъртъв крал? Склоновете на сухите земи не се ли спускат само надолу? Не стигат ли до ада? Избягал е от Луцифер и се е изкатерил от бездната, така ли?

— Той не е демон. — Чела поклати бавно глава, сякаш изведнъж й е хрумнало, че за всички щеше да е по-добре, ако от бездната беше изпълзял истински демон. — И случващото се тук, в калта и прахоляка на този свят, е важно за него. Раят, адът и земята, три в едно. Всяка промяна горе или долу неизбежно се отразява тук, по средата. Този свят, където прекарваме живота си, е едновременно ключалка и лост. Това казва Мъртвия крал.

— А Дяволът няма ли възражения? Задето Мъртвия крал си прави пикник току на прага му и краде от неговото? — Стори ми се нелепо да обсъждаме политиката на ада, но бях стигал до мъртвите земи със собствените си ръце, вкусвал бях въздуха им и знаех, че са пътека към вратата на Луцифер.

— Мъртвия крал иска да отвори райските врати — каза Кай. — Мислиш ли, че го интересува какво друго може да нахлуе през пролуката?

— Всичко се променя, Йорг. — Чела наведе глава. — Всичко.

— Така и не ми казахте откъде се е взел този ваш месия. Защо древните не споменават за него? В коя книга е записано името му? — попитах аз, защото все още се надявах да прозра зрънце истина сред лъжите и лудостта й. — Стар ли е?

— Млад е, Йорг. Много млад. По-млад от теб.