Марк Лорънс
Императорът на тръните (25)

21.

Пет години по-рано

В сухите, лишени от живот и лишени от смърт зали на Строителите, под отровения прах на Иберико аз седях замаян от треската и си говорех с призрак, който ми беше помогнал да убия човешкия му първообраз.

— И тези твои духове в машините, те кого искат да сложат на трона, за да им управлява прислугата? Пардон, империята? — попитах.

— Орин от Стрела изглежда логичният избор — каза Фекслър. — Миротворец. Човек на прогреса.

— Ха! — Плюх, макар устата ми да беше суха. Всичко ме болеше. — Значи нямаш интерес да си тръгна оттук и да го спра, така ли?

Сритах отново топлия труп в краката си.

— Ти… тоест той… има ли вероятност да се върне? Аз, изглежда, съм се сдобил с нов приятел, Мъртвия крал. Проявява нездравословен интерес към мен. Наблюдава ме от всички мъртви очи, които са му подръка. Ще се разстроиш ли, ако те поразчленя… него тоест? Просто за всеки случай? — Отчасти се надявах Фекслър да възрази и така да ми спести тежкия физически труд, но той само поклати глава, сякаш това е без особено значение.

— Орин изглежда логичният избор, но сред нас има такива, които предпочитат по-дългосрочен залог с по-голяма печалба — каза Фекслър.

— И защо? Каква печалба? Ако можех да заложа, и аз бих избрал Орин. — Думите излязоха самички от изтръпналите ми устни, усещах как отровата пулсира в мен, надушвах вонята на раните си. Така става, като спреш. Спреш да си починеш и светът те настига. Важен житейски урок — не спирай.

— Сигурно ще си спомниш — каза Фекслър и пристъпи по-близо, като мина между мен и тленните си останки, — че говорихме за колело. За това как най-великите постижения на моето време не бяха оръжията, а промяната на правилата, мащабната промяна в начина, по който сработва светът?

— Смътно. — Размахах трепереща ръка. — Беше нещо за сбъднатите желания. — Май не се беше получило. В момента исках Фекслър да млъкне и да ме остави на мира, а това определено не се случваше.

— Може и така да се каже. — Фекслър се усмихна. — Физиците го наричаха настройка на квантовата емфаза. Основният резултат беше промяна в ролята на наблюдаващия. Моята и твоята. Промяна, при която ролята на наблюдаващия има значение. Промяна, благодарение на която човек може да контролира заобикалящата го среда чрез силата на желанията си, а не чрез машини.

Имах чувството, че ако взема да умра, Фекслър ще продължи да си рецитира лекцията на трупа ми.

— За жалост онова колело не направи само един оборот, или два, или десет. Не, настроиха го да се върти автоматично. Върти се и досега. Всъщност, като много други неща в природата, и този процес има критична точка, отвъд която всичко ще излезе от контрол. И ние сме близо до нея. Пробойните в света, преломите между съзнанието и материята, между енергията и волята, между живота и смъртта се разширяват. И има реална опасност всичко да се срине през тези проломи. Всеки път, когато тези сили — способността да се влияе върху енергията, масата или съществуването — биват използвани, пукнатините се разширяват. Става въпрос за същите онези неща, които вие наричате магия — заклетите в огъня, заклетите в камъка, некромантството и прочие. Колкото повече се използват, толкова по-достъпни стават и толкова повече се руши светът. Този твой Мъртъв крал е просто поредният симптом. Поредният пример за силата на волята, която се използва за промяна на света. А това, от своя страна, ускорява въртенето на колелото.

Въздишка, после в стената вляво от мен се отвори панел, който не бях забелязал досега. От малката ниша зад панела се излъчваше достатъчно светлина да огрее стаята. Свалих образния пръстен от окото си, но Фекслър изчезна, така че го нагласих отново под веждата си.

— Вземи хапчетата. — Фекслър посочи нишата. — Пий по две на ден. Развил си сепсис, но лекарството ще ти помогне.

Надигнах се на колене и загребах шепа жълти таблетки от нишата. Вътре нямаше нищо друго, а не виждах как са се озовали там. Глътнах две — с мъка, защото гърлото ме болеше зверски. Може да бяха отрова, вярно, но ако искаше да ме убие, Фекслър едва ли щеше да прибягва до хитрост. Несъмнено разполагаше с по-лесни начини.

— И какво искаш от мен, Фекслър?

— Както казах, в Строителските машини има много духове. — Въсеше вежди от усилието да оформи мислите си в думи, които да разбера. — Тези духове, това ехо, те не обръщат голямо внимание на вашия вид. Но напоследък все по-често насочват поглед към настоящето, към пръстта и праха, където всички ние сме започнали съществуването си. Не са малко онези, които искат да подкрепим една нова цивилизация, така че дълбоките мрежи да бъдат поддържани и поправяни при нужда. Ала повече са онези, и броят им расте, които се тревожат за непосредствените заплахи, свързани с изтъняването на воала. Проблемът с остаряването на машините им се струва по-маловажен и не толкова спешен. Според тях единственият начин колелото да спре да се върти, единственият начин да се задържат бариерите, които разделят земята от огъня и живота от смъртта, е човечеството да бъде унищожено, избито до крак. И са разполагали с хиляда години да заобиколят изричните забрани, строгите правила, създадени да предотвратят подобен геноцид. Ако няма кой да борави със силите на „магията“, ако не остане никой с воля, която да приложи, проблемът ще се разреши от само себе си или най-малкото ще получим отсрочка.

— Значи единствената вина на бедния Фекслър е била в задръжките? Че не е подпалил достатъчно слънца? Ако беше избил и последните оцелели, сега вие нямаше да имате проблем? — Изсумтях. — Ако ще правиш нещо, направи го докрай.

Фекслър трепна — като отражение във водна повърхност, когато хвърлиш камъче. Намръщи се.

— А ти в кой лагер си, Фекслър? На онези, които искат да ни превърнат в прислуга и да им оправяме каруцата, или на другите, които искат да ни избият набърже, преди да сме счупили света?

— Аз имам трети начин — каза той.

Потрепна отново и устата му се сгърчи сякаш от болка. Светлинката в нишата зад панела примигна и угасна.

— Алтернатива, за която другите още не са помислили… ох! — Избледня и почти изчезна, после се върна, но толкова ярък, че примижах да защитя очите си.

— Занеси контролния пръстен във Виен. Там, под трона…

И изчезна.