Марк Лорънс
Императорът на тръните (43)

39.

ИСТОРИЯТА НА ЧЕЛА

Мостът при Тирол прехвърляше Дануб в седемнайсет арки и широко платно между колоните. Великият мост при Хонт беше прескочил Райм с една-единствена затаяваща дъха арка, но на Чела тиролският мост й хареса повече. Можеше да си представи как е бил построен, да види с вътрешния си взор мъжете, които са се трудили тук.

— Как ти се струва реката, Чела? — попита Йорг, наблюдаваше я напрегнато.

— Кафява и неспокойна — отвърна искрено тя. — А на теб, Кай?

Кай се беше надигнал, зяпаше през решетката на прозорчето и се полюшваше с движението на каретата.

— Кафява.

— Нито един влюбен ли няма сред нас? — попита Йорг. — Легендата, че влюбените виждат водите на Дануб сини, е по-стара от моста, по който се движим.

— Реката е кафява. Лайнянокафява. Въпрос на тиня, наноси и градска канализация, а не на елементарните фантазии, с които хората се опитват да разкрасят нагона си. — Чела не виждаше причина да крие лошото си настроение.

— Не съм съгласен — каза Йорг. — Ако мъж и жена наистина се обичат, реката може да потече синя.

— Ако са заклети във водата — каза Кай и отново потъна в сенките на каретата.

— Да бе. — Йорг поклати глава. — Аман от заклети. Аман от тесните ви пътечки. Човек може да посегне към всичко и да го използва за каузата си. Това не е просто философия, мечта, желание, а факт, обикновен факт. Стига да си даваш сметка, че онова, към което посягаш, на свой ред посяга към теб.

Протегна крака и ботушите му се изпружиха на пода между краката на Чела и Кай.

— Някога бил ли си влюбен, Кай? Имал ли си момиче, заради което водите да посинеят?

Кай отвори уста, но бързо я затвори. Наведе се напред, после се отпусна отново, сгърбил рамене.

— Не.

— Любов — усмихна се Йорг. — Ето едно нещо, което със сигурност посяга към теб, ако ти му посегнеш.

Каретата слезе от моста и стъпи на северния бряг, където пътищата бяха в по-добро състояние.

— Може би трябва да се върнеш в своята карета, Йорг, при своята кралица. Току-виж оттам гледката ти харесала повече. — Всъщност, установи тя, предпочиташе Йорг да остане, но го дразнеше по навик. Не знаеше друг подход към него, освен да го измъчва. За миг си спомни иглата, с която бе изтезавала Кай, и отново я усети как се впива в живо месо.

Йорг си дръпна краката и се наведе към нея, много близо, ръката му отново се озова на бедрото й.

— Какво се надяваш да постигнеш на Събора, Чела? Мъртвия крал едва ли вярва, че ще спечели съмишленици. Дори за господин Самърсън не съм много сигурен. Че му е съмишленик. Така че какъв е смисълът, защо отивате там?

— Смисълът е, че имаме право да сме там и че Мъртвия крал иска да присъстваме. Ето, дадох ти две причини, Йорг от Анкрат, и всяка от тях трябва да ти е достатъчна. — Чела примижа, когато той стисна бедрото й. Животът и болката вървяха ръка за ръка и нито едното не й харесваше.

Той присви очи — колцина бяха виждали този поглед, преди да склопят завинаги своите? — и се приближи още, дъхът му погали бузата й.

— Тук сте, за да ни покажете човешкото лице на мъртвия прилив? Да успокоите Събора? Ти ще омагьосваш престарели крале с чара си, а русият хубавец ще флиртува с техните кралици и принцеси?

— Не. — Гняв забълбука в гърдите й, горещ под неговия хладен дъх. Ръцете й се свиха в юмруци. — Тук сме да въртим номера, да мамим и да убиваме, точно като теб, Йорг от Анкрат, защото какво друго могат да донесат на света строшени същества като нас?

— Ренар.

— Какво? — Бедрото й отново гореше там, където той я докосваше.

— Йорг от Ренар.

— Не те ли гложди да носиш името му, на онзи, който уби малкия Уилям? И милата ти майчица Роуен?

— По-добре неговото, отколкото на баща ми.

— По-добре неговото, братовото му? На човека, когото още държиш в тъмница? Недей да ми се зъбиш, чувам какво си говорят гвардейците. Как си убил Харан и още един добър мъж, за да стигнеш до сина на чичо си.

Той се наведе още по-близо, досами ухото й.

— Може би нося името му, за да не забравя какъв е цветът на душата ми. — Дъхът им се смеси, той издишваше, тя вдишваше. Чела долови ухание на канела.

— Само толкова ли беше нужно, за да те съблазня, Йорг? Да съм съвсем мъничко по-малко прокълната?

Той извърна глава и впери поглед в Кай, който седеше свит в сенчестия си ъгъл.

— Излез.

И той излезе. Дневна светлина, студена, печална и неканена, се разля за миг в каретата, после изчезна заедно с Кай.

— Въпреки това ще те убия — каза Йорг, много отблизо.

Чела затвори устата му с целувка.

Плъзна ръце по раменете му, надолу, после отново нагоре под диплите на туниката, по горещите и твърди мускули на гърба, надупчени от стари белези — дълбока бразда от тежко острие, по-плитки от порязвания с нож и стотици малки вдлъбнатини от трънните рани. Той я затисна с тялото си, висок, тежък, тъмната му коса ги захлупи, изгорената половина на лицето му изстърга по нейното миг преди устата му да намери ямката на шията й.

Нещо горещо, влажно и живо се разля в нея, внезапен прилив, който я остави без дъх и я издигна. Силата на живота, така упорито отричана, отми издъно съпротивата й, неумолима и неизбежна като пролетта. Тя заби нокти в него, гневна, яростна, искаща. Той я повдигна, без колебание и без усилие, гърбът й се удари в тапицираната стена на каретата. Някакво слабо гласче в главата й прошепна с тревога, че кочияшът ще дръпне юздите, разбрал удара като сигнал да спре, и гвардейците ще се струпат около каретата. Йорг се притисна силно в нея и всички други гласове замлъкнаха. Страстта му получи своя отговор, нуждата се излъчваше от тялото му на вълни, крещеше с накъсания му дъх.

Телата им се притискаха жадно и свирепо, нейното се напрягаше под тежестта му, пръстите й се сгърчваха, ту разтворени, ту стиснати в юмруци, ноктите й разкъсваха калъфките на възглавничките. Отвън коне пръхтяха неспокойно, кобили цвилеха, жребци удряха с крак в инстинктивен отклик на разпиляла се енергия, надушили мириса на похотта им. Йорг я блъсна отново в стената, по-силно, и каретата се юрна рязко напред, конете във впряга препуснаха в тръс въпреки виковете на кочияша. Черни поли се набраха около кръста й.

Йорг влезе в нея брутално, бързо, без да срещне съпротива. Нищо нежно нямаше в акта, сурова нужда тласкаше и двамата. Чела се надигна да го посрещне с цялата си сила. И двамата бяха ездачи, не предлагаха утеха и не търсеха утеха. Бяха като диви котки, потиснали за кратко инстинктивната си агресия в миг на примирие, наложено от някакъв по-дълбок и по-древен императив, ала неспособни да потушат възвиращото насилие, готови да се разделят с яростен рев в мига на освобождението.

— Стига! — Йорг я отблъсна от себе си и падна назад към пейката, извън обхвата на ноктите й, задъхан, кръв течеше от ъгълчето на устата му.

— Аз… аз ще кажа кога стига, кралю на Ренар — изсъска тя, задъхана като него. Искаше още, макар да знаеше, че това може да я убие. Усещаше гъдел във всеки сантиметър от тялото си, гореше с пламъците на възроден живот. Йорг се беше оказал ключът, който да отвори бравата. Може би всеки мъж би свършил работа, но беше някак редно да е именно той.

Йорг отметна потната си коса и стегна връзките на панталона си. Катарамата на колана му се беше счупила и не държеше.

— Искрено бих се учудил, ако успеете да стъпите на краката си, мадам. — И пак онази широка, палава усмивка. Изведнъж й се стори съвсем млад.

— Значи така водите преговори на Събора? — попита тя. Сърцето й още блъскаше лудо, тялото й лежеше отпуснато в топлина и влага.

— Нека стигнем там, пък ще видим. — Йорг загреба няколко откъснати копчета от пода и посегна към вратата. — А когато ме короноват, ще се целунем за последно.

Сякаш тя би превила коляно да му целува ръката. Толкова беше нахален. Усети как зъбите й се оголват в свирепа гримаса.

— И сега какво, връщаш се при благородната си любима? — Чела нагласи усмивка на лицето си, но знаеше, че усмивката не й стои добре.

— Тя е твърде добра за мен и себеподобните ми, Чела. Аз съм развалена стока, която не подлежи на ремонт. Виж, с теб сме от един дол дренки. — Стрелна я с нова усмивка и отвори вратата. — Доближиш ли сина ми, ще те убия. — И си тръгна.