Марк Лорънс
Императорът на тръните (55)

51.

ИСТОРИЯТА НА ЧЕЛА

Тантос отдалечи тялото на Кай от пресните мъртъвци в златни униформи, изпоналягали при императорската порта. На Чела й се виждаше глупаво да имаш такава порта и да я държиш отворена. Ако не я затвореха сега, тогава кога?

Труповете започнаха да се надигат, тромави, залитащи, дърпани от невидими нишки, обитавани само от най-ниските инстинкти на прежните си собственици, подслоняващи единствено греховете им. Личът упражняваше силата си без задръжки, но така беше наредил Мъртвия крал и така щеше да бъде.

— Дръжте портата — каза с тих глас Чела.

Тантос се обърна да я погледне, погледът му бе като внезапен пристъп на мъка, на безутешна, непрежалима загуба. Раздираща мъка, сякаш току-що е загубила детето си, и това само с един поглед. Какво ли би било да се намърда в плътта ти?

Кай се срина, когато Тантос излетя от него — рязко, като единично издихание, не бял като преди, а червеникав. Миг по-късно личът беше навсякъде, в сенките на величествения вход, в празнините. Само най-храбрият мъж би събрал смелост да влезе в двореца през тази порта. А дори и най-храбрият не би могъл да излезе. Жив.

Чела свали каишката от врата си. Черното шишенце, вързано за каишката, беше висяло над сърцето й през половината път, гушило се бе като паяк между гърдите й час след час, подскачало бе, когато Йорг я облада. Чела притича към Кай, коленичи и изля съдържанието на шишенцето в устата му, докато той се давеше с празен поглед. В шишенцето имаше сукървица от гробница с оловни стени. Пратеник на Мъртвия крал беше яздил неуморно, за да й го донесе на пътя, настигнал бе колоната някъде близо до Тирол. Три коня бяха умрели, докато пратеникът измине разстоянието от Крат. Не й беше казал чий гроб са осквернили. Но Чела знаеше.

— Трябваше да се научиш да летиш. Да отлетиш и да вземеш със себе си онази празноглава хубавелка, Кай — изсумтя Чела. Опитваше се да го мрази.

Течността на Мъртвия крал подейства бързо. Кай спря да се дави. Очите му се проясниха. И онова, което я беше погледнало за последно през очите на Артур Елгин, сега я погледна през неговите очи. Мъртвия крал можеше да се всели почти във всеки труп, но мъртвата плът налагаше ограничения на силата му. Минаваше време, докато се утаи в трупа и го подсили достатъчно, за да го използва като проводник за тъмните си дела. Един некромант, от друга страна, подходящо подготвен, осигуряваше много по-силен гостоприемник. А съдържанието на шишенцето ускоряваше този процес неимоверно.

— Това ли е дворецът? — попита той и се надигна.

Когато си сред личи, е трудно да си представиш нещо по-ужасно. Мъртвия крал беше по-ужасен. Чела понечи да отговори, но нищо не излезе от пресъхналата й уста.

Мъртвия крал не обърна внимание на мълчанието й. Вместо това раздвижи крайниците на Кай, стисна в юмруци пръстите му и разтегли лицето му в мъртвешка усмивка.

— Това е добро. Много добро. — Изправи се. — Тук съм с цялата си сила. Смърт на живо. — И пак онази усмивка, наситена с внезапна и скверна радост. — Не, повече е! Цялата ми сила и повече! — Повишил бе глас едва доловимо и въпреки това ушите на Чела писнаха болезнено. — Сътворен съм наново. Цял съм. И по-силен.

Наоколо мъртъвците се раздвижиха енергично. Замлъкналите сърца на гвардейците забиха с бърза развала, нищо общо с тромавите нещастници отпреди малко, а по-тъмни, по-силни създания — като бързите мъртви от Кантанлонското тресавище. Онова, за което тя се бе трудила месеци, господарят й беше постигнал само за броени секунди без друга помощ освен собствената си воля.

За миг екстазът на Мъртвия крал заля и нея. Силата, която се разливаше около него, ужасяваше и вълнуваше едновременно. Но радостта го напусна бързо, остана само мрачна решимост.

— Води — каза й Мъртвия крал. — Всички са вътре, предполагам?

Чела кимна. Ужасът висеше около него, чувство на болка и загуба, отрицание на всичко ценно. Не го беше виждала да върши жестокости, не беше и чувала да е правил нещо по-лошо от това да унищожи враговете си, но знаеше отвъд всяко съмнение, че той е най-лошото нещо във вселената.

— Побързай. — От думата я заболя физически. Тя се подчини без колебание, преведе го през зейналите крила на портата. Мъртвия крал вървеше на крачка зад нея, следваха го повече от двеста мъртви мъже в златна броня, очите им грейнали с неговия глад.

— Време е — каза той с устата на Кай. — Да посетя Събора. Убий главата и тялото е наше. Мое.