Марк Лорънс
Императорът на тръните (12)

8.

В шестте кралства, които отнех от принца на Стрела, има много градове, които са по-големи, по-чисти, по-хубави и във всяко отношение превъзхождащи Ход. Във владенията ми има много градове, които още не съм виждал, градове, където хората ме наричат свой крал, а статуята ми се кипри по пазарища и площади, градове, които не съм наближавал дори, но знам, че и те са по-хубави от Ход. Само че Ход ми е по̀ на сърце, по̀ мой ми е. Държах го от по-отдавна, лично го бях превзел, боядисал бях улиците му в червено, когато Ярко Ренар го вдигна на бунт. Там хората не пазеха мили спомени за Орин от Стрела. Никой в Ход не говореше за добротата му, за великите му идеи, нито повтаряше до втръсване всеобщото мнение, че Църквата трябвало в спешен порядък да го провъзгласи за светец.

Цял Ход излезе да ни посрещне. Никой не остава вкъщи, когато Златната гвардия пристигне в града. Планинците се изсипаха на улиците, надаваха радостни възгласи и размахваха кой каквото знаме е намерил в килера. От всички граждани на Ход, които утре щяха да шептят, останали без глас, а главите им да кънтят с ехото на празненствата, най-много един от десет би могъл да каже какво точно празнуват, но на места като Ренарските планини е трудно да останеш безразличен към неща екзотични и чуждоземни. Стига въпросните чуждоземни неща да минават транзитно и да не заглеждат сестра ти.

Яздех начело на колоната и я поведох към градската къща на лорд Холанд, най-голямата сграда в града или поне най-голямата завършена сграда. Един ден катедралата щеше да я засенчи.

Лорд Холанд излезе лично да ни отвори портите: месест мъж, който се потеше обилно в лъскавите си одежди. Жена му припкаше тромаво след него, стиснала сребърно ветрило с инкрустирани скъпоценни камъни, зад което да крие провисналите си бузи.

— Крал Йорг! За моя дом е чест да ви посрещне — рече с поклон лорд Холанд. Лицето му подсказваше, че косата му трябва да е побеляла отдавна, затова очаквах лъскавата черна перука да падне при поклона, но тя си остана на мястото. Може би косата си беше негова и я боядисваше с нещо.

— Чест е я — съгласих се аз. — Реших да остана у вас тази нощ, докато чакам вест от Призрачния.

Смъкнах се дрънчащ от седлото и му махнах да води.

— Капитан Харан. — Обърнах се и вдигнах ръка да спра възраженията му. — Ще останем тук до утре заран. Няма да обсъждам решението си. Ще наваксаме по пътя.

Не изглеждаше доволен, но двамата се познавахме достатъчно добре, затова капитанът само задържа миг-два погледа ми, после обърна коня си и се разпореди на висок глас гвардията да вдигне лагер около имението на Холанд.

Домашната стража на Холанд препречи пътя на Горгот, когато той понечи да влезе след мен и Макин в къщата. Имаха кураж момчетата. Виждал съм Горгот да смазва череп в череп с голи ръце и без никакво усилие. Лорд Холанд спря на стъпалата пред мен, усетил неприятности. Обърна се да ме погледне въпросително.

— Горгот ще влезе с мен през Златната порта на Виен, така че е съвсем достоен, мисля, да прекрачи твоя праг, Холанд. — И му кимнах да продължи.

Стражите се дръпнаха с нескрито облекчение и влязохме в къщата.

 

 

Стаите за гости на лорд Холанд се оказаха повече от прилични, луксозни направо, че и отгоре. Дебели килими покриваха пода, тъкана коприна, внесена от Индус и нашарена с цял пантеон езически богове. По стените нямаше свободно място, изкуство висеше навсякъде, било гоблени, било картини, а таваните тежаха от изящни гипсови фризове, позлатени до ослепителен блясък. Холанд ми предложи собствените си покои, но аз не исках да дишам старческата му воня. А и ако бяха по-пищни от стаите за гости, трудно щях да устоя на изкушението и сигурно щях да открадна едно-друго.

— Декадентството започва тогава, когато бюджетът за разкрасяване на дома ти надвишава онзи за отбраната му. — Обърнах се да погледна Макин. Горгот затвори вратата и застана до него.

Макин приглади назад косата си и се ухили.

— Хубавко е. Няма спор.

Горгот огледа стените.

— Цял свят се е събрал в тази стая.

Добре го каза. Холанд беше събрал произведения на изкуството от всички кътчета на империята, че и отвъд. Истински шедьоври. Години на колекционерски усилия, събрани между четири стени, за да зарадват окото на гостите му.

Горгот вдигна един изящен стол с едната си месеста лапа, пръстите му се свиха около елегантна резба.

— Красотата, която се среща под планините, е по-… по-грубовата. — Остави внимателно стола. Извитите му крака сигурно биха се сцепили на трески, ако понечеше да седне на него. — Защо сме тук?

— Спомена за твърди легла, ухилени подмазвачи от градската управа и бълхи — каза Макин. — Но ето, че сме тук. Леглата не изглеждат твърди. По-скоро са твърде меки и… — той погледна към Горгот — недостатъчно здрави. Бълхи може и да има, не знам, но и да има, са от по-горна класа, а колкото до подмазвачите, те определено са ухилени.

Нацупих устни и се метнах по гръб върху голямото легло. Потънах в пух, кувертюрата почти се затвори над мен, все едно съм паднал в дълбока вода.

— Утрото, както казват, е по-мъдро от вечерта, а аз трябва да премисля нещо тази нощ. — Нужно бе усилие да вдигна глава и да погледна Горгот. — Вие двамата се забавлявайте. Ако ми потрябвате, ще пратя да ви извикат. Макин, вкарай в употреба пословичния си чар. Горгот, не яж слуги, ако обичаш.

Горгот изсумтя гърлено. Двамата се обърнаха да си ходят.

— Горгот!

Той спря пред вратата, която беше толкова висока, че дори той можеше да мине през нея, без да се навежда.

— Не им позволявай да те тормозят. Ако се опитат, разрешавам ти да ги изядеш. Ти идваш на Събора като Краля под планината. Стоте може и да не го знаят още, но скоро ще го научат.

При тези ми думи той кривна глава, после излезе след Макин.

Имах си свои причини да заведа левкротата на Събора, но колкото и основателни да бяха тези причини, именно шансът да представлява своя нов народ, своите тролове, беше убедил Горгот да дойде с мен, а той определено имаше нужда от убеждаване, защото нямах власт да се разпореждам с него. Което само по себе си беше друга основателна причина. Малцина около мен дръзваха да говорят свободно и да ми казват, когато смятат, че греша. В свитата ми имаше само един, с когото не можех да се разпореждам и който по-скоро би ми откъснал собственоръчно главата, отколкото да се подчини на заповед, противоречаща на инстинкта му. От време на време всеки има нужда от такъв човек до себе си.

Седях на един от деликатните столове в стаята, пред орехово бюро, толкова излъскано, че сякаш грееше със своя светлина, върху което бях подредил шахматния комплект от шатрата на Златната гвардия. Убих няколко часа да зяпам квадратите и да местя фигурите според привичните им ходове. Приятно ми беше да усещам тежестта им в ръката си, да ги плъзгам по мраморната дъска. Чувал бях, че Строителите правели играчки, които можели да играят шах. Играчки, малки като офицера в ръката ми, които можели да победят и най-добрия шахматист: светкавично избирали ходове, с които надвивали дори своите създатели. Офицерът издаваше приятен звън, когато потропвах с него по дъската. Потропвах ли, потропвах в ритъм и се чудех какъв е смисълът да упорствам с игра, в която играчките са по-добри от хората. Ако не можех да измисля по-добра игра, то механичните умове, останали ни от Строителите, щяха винаги да побеждават.

Холанд явно бе приел буквално молбата ми да не пуска никого при мен — никакви посетители, просители, покани. Седях сам в луксозния уют на стаята за гости и си спомнях. Имаше време, когато един лош спомен ми беше отнет. Носех го в медна кутийка и издържах доста дълго така, но накрая все пак отстъпих, принуден да си спомня. Затворените кутии, тайните те гризат ден след ден, година след година, докато не стигнат до кокал. И шепнат ли, шепнат стария напев — отвори кутията и виж опасността. Или я отваряш, или се чудиш, до полудяване, какво ще стане, ако я отвориш. Има други спомени, които бих искал да отдалеча от себе си толкова, че да ги забравя, но кутията ми даде един ценен урок — няма как да изрежеш нещо от себе си, без да загубиш друго. Дори най-лошият ни спомен е част от дълбоката основа, която ни крепи на този свят.

Накрая станах, бутнах и двата царя — и белия, и черния — и се метнах отново в леглото. Този път го оставих да ме погълне и потънах в белия мускус на нейните сънища.

Стоях във Висок замък, пред вратите на бащината си тронна зала. Познавах сцената. Знаех всички сцени, които Катерин ми разиграваше зад тези врати. Смъртта на Гален, но по-различна — Катерин пренаписваше безразличието ми от оригиналния сценарий под натиска на собствените си вчерашни дни, така че смъртта му се стоварваше като брадва и разсичаше и моя живот наред с нейния. Или ножът на татко, забит в гърдите ми в часа на най-голямата ми победа, когато отивам при него като син при баща, болезнено напомняне за отровната му омраза, нож, насочен право в сърцето ми.

— Вече не играя игрички — рекох.

Отпуснах ръце върху дръжките на тежките врати.

— Имах брат, от когото научих ценен урок. Брат Хендрик. Дивак беше той и не знаеше що е страх.

Едва споменах името му и той цъфна до мен, като дявол, когото си призовал със заклинание. Стоеше пред бащините ми врати, засмян такъв, нетърпелив, чак тропна с крак. Брат Хендрик, тъмен като мавър, черната му коса на плитки и възли, дълга под раменете, строен и атлетичен, дългокрак като трол, назъбен розов белег разсичаше лицето му от лявото око до ъгъла на устата, още по-стряскащ на фона на мръсната кожа.

— Брат Йорг — поздрави той и ми кимна.

— Покажи й как умря, братко — казах аз.

При което той взе че се ухили широко, моят брат Хендрик, и конотският копиеносец нападна отново от внезапно завихрил се дим. Конотското копие е грозно оръжие, назъбено двойно и тройно, с наточени зъбци почти по цялата дължина на острието. Копие, което не можеш да извадиш гладко от месото на човек.

Хендрик пое копието с корема си, точно както го помнех, с пълните подробности, чак до звънливия пукот на разкъсана метална ризница. Очите му се уголемиха, прословутата му усмивка стана още по-широка, но също и крива и алена. Висеше забоден на дългото копие, конотецът далеч извън обхвата на меча му, не че Хендрик имаше сили да го размаха.

— Дълбоко се съмнявам, че брат Хендрик ще успее да се измъкне от това копие — казах аз през призраците на писъци и спомена за трясъка на меч в меч. — Сигурно би могъл да събере смелост и сили и с голяма доза късмет, плюс гигантска болка, да се изниже от копието. Само дето около зъбците биха останали повече черва, отколкото в корема му. Би могъл да постъпи и така, вярно, но понякога единственият ти избор е да повишиш залога, да се хвърлиш в обратната посока, да притиснеш противника си още крачка-две напред по пътеката, която сам е избрал, по-далеч, отколкото е смятал да стигне.

Брат Хендрик захвърли меча, изтръска щита от сгъвката на лакътя си. Стисна с две ръце дръжката на копието, над зъбците, и го заби още по-дълбоко. Върхът изскочи черен и капещ от гърба му, наточени зъбци и цял метър дърво бяха минали през корема му, разкъсвайки всичко по пътя си, и така, с цената на две устремни крачки, брат Хендрик стигна до врага си.

— Гледай — казах аз.

Брат Хендрик заби чело в лицето на копиеносеца. Две червени ръце стиснаха врата на конотеца и го приближиха още. Хендрик падна, притиснал в хватка своя човек, зъбите му потънали дълбоко в беззащитното гърло. Димът погълна и двамата.

— Онзи копиеносец трябваше да си бие шута навреме — рекох. — Ти трябва да си биеш шута сега, Катерин.

Стиснах дръжките на вратата на тронната зала и дръпнах, но не метала, не. Изтеглих от тъмния порой на собствените си сънища, онези трескави сънища отпреди много време, когато лежах полумъртъв и гноясвах от трънните си рани. Скреж се разля от пръстите ми, полази по бронза, по дървото, и от всички снадки и болтове на вратите потече гной. Сладката й смрад ме върна в нощта, когато се събудих трескав от силната болка и заварих Инч, помощника на брат Глен, да ме опипва. Бях на девет тогава и не разбирах много, но начинът, по който той се дръпна, разкривеното му, а иначе кротко лице, капките пот по челото, сякаш и него, като мен, го мореше треска, всичко това ми помогна да се досетя. Инч се обърна, без да каже нищо, и тръгна към вратата, бързаше, но не тичаше. А трябваше да тича.

Ръцете ми, бели върху заскрежения бронз на дръжките, усещаха не студения метал, а тежестта на нагорещената маша, която грабнах от огнището. Не знам как съм намерил сили да стана от масата, където от дни ми пускаха кръв да ме изчистят, но явно съм се смъкнал някак, помня, че чаршафът падна на пода, а аз хукнах гол към напаленото огнище. Настигнах Инч при вратата и когато той се обърна, забих машата между ребрата му. Изквича както квичат прасетата, когато касапинът ги коли. Само една дума му казах. Едно име: Верен.

Подпалих лечебницата не за да се стопля, макар зъбите ми да тракаха от треската. Запалих я, за да бъда отново чист. Да изгоря всяка следа от ръцете на Инч и неговото зло. Да унищожа всеки спомен за собствената си слабост и провал.

— Идеята ми беше да остана там — прошепнах аз, много тихо. Тя щеше да ме чуе така или иначе. — Не помня как съм си тръгнал. Не помня колко близо са били пламъците.

Намериха ме в гората. Искал бях да отида при каменното момиче, да легна на земята, където бях погребал кучето си, и да чакам пролетта заедно с тях, но ме хванаха, преди да стигна дотам.

Вдигнах глава.

— Но не натам съм тръгнал тази вечер, Катерин.

Има истини, които знаеш, но които не искаш да изречеш гласно. Дори сам на себе си не искаш да ги кажеш, в мрака, когато всички сме сами. Има спомени, които уж виждаш, а всъщност не. Неща, които си отделил настрана, докато станат абстрактни и изгубят значението си. Някои врати, отвориш ли ги веднъж, остават отворени. Знаех това, знаех го дори когато бях на девет. И ето сега — врата, която бях затворил отдавна като капака на ковчег, чието съдържание не искаш да виждаш. Страх разтресе ръцете ми и аз стиснах здраво, за да не изпусна дръжката. Цялото ми същество се бунтуваше, но трябваше да изгоня Катерин от сънищата си и отново да стана господар на нощите си. А честността оставаше най-силното ми оръжие.

Натиснах дръжките на онези врати, целите в скреж и развала, дръпнах ги рязко и ме заболя, все едно забивах копие в червата си, кърваво копие, което потъва бавно и ме разкъсва. Вратите изскърцаха жално и се отвориха, но не към тронна зала, не към двора на баща ми, а към мрачен есенен ден и раздрана от коловози пътека, която криволичеше нагоре през долината към манастира.

— Проклет да съм, ако го направя!

Лъжеца отдавна беше прокълнат, но никой от нас не си направи труда да го изтъкне. Вместо това стояхме в калта, гърбехме се под поривите на влажния западен вятър и гледахме към манастира.

— Ще идеш там и ще ги помолиш да ти видят раната — повтори Бърло Дебелака.

Бърло въртеше меча добре и умееше да гледа страшно. Не беше веселяк, и как иначе с толкова сланина по себе си, но не притежаваше авторитета, с който брат Прайс ни облъчваше приживе.

— Проклет да съм, ако…

Брат Райк зашамари Лъжеца по врата и той се строполи по лице на разкаляната земя. Грамло, Родат, Сим и другите се скупчиха около Райк.

— Няма да види много — рекох.

Обърнаха се вкупом да ме погледнат, което даде възможност на Лъжеца да се надигне на четири крака, целият прашен от пътя и омазан с рядката кал. Може да бях убил Прайс с три камъка, но това не ме правеше нито по-голям, нито по-як. Бях кльощаво десетгодишно дете и братята не ме вземаха на сериозно. Фактът, че изобщо бях оцелял толкова дълго, се дължеше поравно на две неща — бях бърз с ножа и Нубанеца ме бе взел под крилото си. Щяха да минат още две години, през които сър Макин да ме намери и да се съюзи с Нубанеца в моя защита, преди братята да ме признаят за свой главатар и да приемат решенията ми, без да спорят на всяка крачка.

— К’во рече, джудже? — Райк още не ми беше простил, задето видях сметката на Прайс. Подозирам, че е искал сам да го направи и се е почувствал онеправдан от намесата ми.

— Няма да види много — повторих аз. — Ще го заведат в лечебницата. Тя обикновено се намира в отделна сграда. И ще го държат под око, защото не вдъхва доверие. Прилича на човек, който ще открадне бинтовете, докато го превързват.

— Ти пък к’во знаеш? — Гемт се засили да ме срита, но кракът му мина встрани от мен. Щото така се беше прицелил, да ме пропусне. За повече не му стискаше.

— Знам, че не държат златото си в лечебницата — казах.

— По-добре да пратим Нубанеца — рече брат Роу. Плю към манастира и гъстата храчка измина забележително разстояние. — Да облъчи с поганския си чар онези набож…

— Пратете мен — рекох.

Нубанеца не беше показал никакъв ентусиазъм във връзка с начинанието, което бе измъдрил Бърло Дебелака. Подозирам, че Бърло бе измислил удара по „Св. Себастиан“ само за да затвори устата на Райк, който не спираше да мрънка. Затова, както и за да даде някаква обща цел на братята, нещо, което да ги обедини, защото собствените му способности на главатар определено не успяваха.

— И к’во ше напраиш? Ше се разцивриш, та да те съжалят ли, к’во? — Гемт изпръхтя през нос, уж се смее. Маикал издаде същия звук, макар че със сигурност нямаше представа на какво се смее батко му.

— Да — казах аз.

— Е… там наистина има сиропиталище. — Бърло потърка четината си и в резултат тлъстата му гуша се сдоби с още няколко гънки.

 

 

Върнахме се две мили назад по пътя и си спретнахме лагер в дъбрава от разкривени брястове и елши, която вонеше на лисици. В мъдростта си Бърло беше решил да се появя в манастира малко след зазоряване, когато монасите са приключили с утринните си молитви.

Братята запалиха огньове между дърветата, а Гейнс извади казана от количката за главите и го нагласи над най-големия. Стъмни се и нисък облак захлупи нощта. Замириса на заешка яхния. Двайсетина бяхме. Бърло се разхождаше между огньовете и даваше нареждания — Сим и Гемт да наблюдават пътя, старият Елбан да иде при вързаните коне и да се ослушва за вълци.

Брат Грило взе да дрънка на своята петострунна лютня — е, стана негова, след като я отне от човек, който наистина можеше да свири — и нейде в мрака висок глас подхвана „Тъгата на кралицата“. Тази вечер пееше брат Йоб. Пееше само по тъмно, сякаш в сляпата нощ можеше да бъде друго момче на друго място и да изпее песните, които другото момче помни от детството си.

— Не искаш да ограбим „Свети Себастиан“, така ли? — попитах тъмното.

То ми отговори с дълбокия глас на Нубанеца:

— Те са вашите свети мъже. Защо искате да грабите от тях?

Отворих уста, но бързо я затворих. Смятал бях, че искам просто да се харесам на братята и да излея част от гнева, който ме ядеше отвътре. Но имаше и нещо друго, сякаш… те наистина бяха свещеници, „светите“ хора на моя народ, онези монаси зад дебелите стени на своя манастир, които разнасяха златни кръстове от параклиса до църквата и обратно. Говореха на Бог и може би той им отговаряше, изглеждаха така ведри, ала дълбокият вир на ведростта им не бе потрепнал на повърхността си дори, безразличен към злото, което ме беше ударило. Исках да потропам на вратата им. С устата си щях да помоля за убежище, щях да изиграя бедното сираче, но в действителност щях да попитам друго. Защо. Каквото и да се бе строшило в мен, пружината му се беше натегнала толкова силно, че вече не можех да си затварям очите. Ако трябваше да разтърся света, докато зъбките му затракат, за да получа най-сетне отговор, щях да го направя. Защо?

Брат Йоб млъкна, изпял песента.

— Все е нещо. Нещо, което да направиш, някъде, където да отидеш — казах.

— Аз имам къде да отида — рече Нубанеца.

— Къде? — Ако не го бях попитал изрично, нямаше да ми каже. Каквито и мълчания да залагаш, Нубанеца няма да ги запълни доброволно.

— У дома — каза той. — Там е топло. Когато събера достатъчно пари, ще ида на Конски бряг, в Кордоба, и ще се кача на кораб през плитчините. Ще сляза в Кута, а оттам мога да стигна до дома и пешком. Пътят е дълъг, трае месеци, но минава през земи, които познавам, и народи, които познавам. Тук обаче, в тази ваша империя, човек като мен не може да тръгне на дълъг път, ако е сам, затова ще изчакам, докато съдбата поведе всички ни на юг.

— Защо изобщо си дошъл тук, щом не ти харесва? — Негодуванието му ме жилна, макар да знаех, че не е насочено към мен.

— Докараха ме. В окови. — Усетих, че се изляга по гръб на земята, макар че не го виждах в тъмното. Стори ми се, че чувам как оковите му дрънчат. Повече не каза нищо.

 

 

Утрото се промъкна между дърветата и избута мъглата. Ножовете и късия си меч оставих на Нубанеца. Не закусих. Къркорещият стомах щеше да ми е от полза при портата на манастира.

— И хубаво огледай кое къде е, Йорг — заръча ми Бърло, сякаш идеята аз да ида в манастира е била негова поначало.

Брат Райк и брат Хендрик ме гледаха мълчаливо, без друг коментар освен стърженето на точилата им по железните остриета.

— Разбери къде спи охраната — каза Кент Червения. Знаехме, че монасите имат охрана от наемници, конотци или войници от Ремс, изпратени от лорд Аджа, но издръжката и платата им поемаше абатът.

— И фнимавай, Йорх — изфъфли Елбан. Старецът твърде много се тревожеше. Човек би си помислил, че почнат ли да ти изтичат годинките, ще почнеш да се тревожиш по-малко, но не.

И така, тръгнах аз по пътя, а мъглата погълна братята зад мен.

След час, мокър от мъглата и с дебели подметки от кал, стигнах до завоя, откъдето бяхме оглеждали манастира предния ден. Изминах още няколкостотин метра, преди мъглата да ми покаже тъмен намек за сградата, и още десет крачки, преди намекът да се разреши във факт — цял комплекс сгради, разлял се по двата бряга на река Брент. Жалбите на водата стигнаха до слуха ми — бяха я хванали да върти воденичното колело, преди да се измъкне от капана му и да продължи нататък към долината на изток. Мирис на горящо дърво погъделичка ноздрите ми, едва доловим аромат на пържено месо го последва и стомахът ми изръмжа послушно.

Минах покрай пекарната, пивоварната, лавката, все строги каменни сгради, еднакви, ако не беше различната им миризма — на хляб, малц и бира. Всички изглеждаха празни, заради утринната молитва, която откъсваше дори миряните от работата им на нивите, в рибарниците и в свинарника. Пътеката към църквата минаваше през гробището, надгробните плочи до една бяха килнати, сякаш яздеха вълни в морето. Две гигантски дървета издигаха снага сред гробовете, сръгали настрана най-старите плочи. Два тиса, разгънали корени да смучат хранителен сок от отколешни трупове, ехо от една по-стара вяра, гордо изправени там, където хората се мятаха по сцената на живота си в служба на белия Христос. Спрях да си откъсна светлочервено плодче от по-близкото дърво. Плодът беше топчест, твърд и покрит с прах. Потърках го между палец и показалец, чудех се дали не държа в ръката си ехо от изгубената плът под краката си, от разложението на набожните хорица, превърнали се в хранилка на трупните тисове.

Църковен напев стигна до мен през гробището: монасите приключваха ранната си молитва. Реших да изчакам.

Бърло имаше планове да тръгнем на север със съкровището на „Св. Себастиан“. Да стигнем до брега, където в ясен ден човек можел да види през Тихото море и да зърне платната на половин дузина народи. Пристанище Немла може и да плащаше данъци на Ремс, но не се съобразяваше ни най-малко със законите на лорд Аджа. Там на власт бяха пиратските лордове и всичко беше за продан — от свещени реликви до човешка плът. Най-често купувачи бяха мъже от Островите, бретанци от Удавените земи, всичките моряци. Казваха, че ако всички бретанци слязат едновременно от корабите си, Островите няма да ги поберат.

Веднъж Нубанеца ми изпя с дълбокия си глас песен от Бретанските острови. В песента се пееше, че бретанците имали сърца от дъб, но според Нубанеца кръвта им била отвара от едно по-тъмно и по-древно дърво, от тис. От тиса идвали и дългите им лъкове, с които мъжете на Бретан били затрили повече хора в дългата си история, отколкото Строителите затрили с куршуми и бомби по време на краткото си владичество.

Изчаках до вратите на църквата да свърши песнопението, но макар да чувах гласове и скърцане на пейки, никой не излизаше. После всичко утихна и след още минута-две събрах смелост да бутна вратите и да вляза в тишината.

Един монах бе коленичил в молитва с лице към олтара, сам. Останалите явно бяха излезли през друга врата към манастирския комплекс. Светлината се лееше през прозорците от цветно стъкло и се сипваше шарена около монаха, едно зелено петно танцуваше по плешивината му. Докато го чаках да приключи с тормоза си над всевишния, ми хрумна, че не знам как да помоля за убежище. Имам много таланти, но актьорското майсторство не е сред тях, и макар бързо да подредих в главата си необходимите думи, знаех, че ще прозвучат фалшиво и пълни с цинизъм. Според някои „извинявай“ е най-трудната дума, но мен открай време ме затрудняваше друга — „помощ“.

Накрая реших да заложа на силните си страни. Не изчаках монахът да приключи с мълчаливото си мрънкане и не помолих за помощ.

— Дошъл съм да стана монах — рекох, с неизказаната уговорка, че по-скоро адът ще замръзне и раят ще пламне, преди аз да приема монашески постриг.

Мъжът се изправи бавно и се обърна да ме погледне. Цветовете на прозореца се хлъзнаха по сивото му расо. Гирлянд от черни къдрици обрамчваше лъскавия скалп на тонзурата му.

— Обичаш ли Бог, момче?

— Повече от това не мога да го обичам.

— Покайваш ли се за греховете си?

— Кой човек не го прави?

Имаше топли очи и кротко лице.

— А смирен ли си, момче?

— По-смирен от това не мога да бъда — рекох.

— Добре си служиш с думите, момче — усмихна се той. Бръчиците край очите му показваха, че често се усмихва. — Може би твърде добре. Бързият ум често се превръща в терзание, обръща човек срещу вярата му. — Събра пръстите на двете си ръце в кула.

— Във всеки случай, много си малък да станеш послушник. Върви си у дома, момче, преди родителите ти да са разбрали, че те няма.

— Аз нямам майка — казах. — Нито баща.

Усмивката му стана още по-мека.

— Е, това е друго нещо. При нас имаме сираци, спасяваме ги от развалата на пътя и ги учим в Божия промисъл. Ала повечето прибираме още в младенческа възраст, животът им не е лек, момчетата се трудят усилно, както на полето, така и в учебната стая, има и правила. Много правила.

— Дойдох тук да бъда монах, а не сирак, брат, а не син. — Не исках да ставам монах, разбира се, но кажат ли ми, че не мога да направя нещо, винаги се разпалвам. Съзнавах, че съм увреден, че не е нормално да се паля така при всяко „не“ и кръвта ми да се качва в главата за нищо, но да знаеш и да правиш са различни неща.

— Много от послушниците ни идват от сиропиталището. — И да беше усетил гнева ми, не го показа. — Самият аз съм бил оставен на стъпалата пред църквата преди много години.

— Ами може и аз да започна от сиропиталището тогава. — Вдигнах рамене, все едно съм склонен на отстъпки.

Той кимна. Гледаше ме с добрите си очи. Чудех се дали в главата му още звучи ехо от молитвите. Бог ли му отговаряше, или старите богове му шептяха от тисовете, или може би боговете на Нубанеца му подвикваха през проливите откъм пренаселените небеса над Африк?

— Аз съм абат Кастел — каза той.

— Йорг.

— Ела с мен и ако не друго, поне ще те нахраним. — Усмихна се отново, с онзи вид усмивка, който показваше, че ме харесва. — А ако решиш да останеш, ще видим дали можеш да обичаш Бог малко повече и да бъдеш малко по-смирен.

 

 

Онзи свой първи ден в манастира прекарах на нивите, вадех картофи с десетината сирачета, за които се грижеха понастоящем монасите от „Св. Себастиан“. Момчетата бяха на различна възраст, от малчугани на пет години до четиринайсетгодишни младежи, имаше ги всякакви, и кротки, и буйни, но всички до един бяха развълнувани, че е дошло ново момче, което да разчупи скучното им ежедневие, населено с кал и картофи, картофи и още кал.

— Семейството ти ли те остави тук? — Въпросите ги задаваше Орскар, останалите слушаха. Беше дребно момче, кльощаво, с щръкнала черна коса, някои кичури по-дълги, други по-къси, сякаш го е подстригвал слепец, имаше кал и по двете бузи. Едва ли беше на повече от осем.

— Сам дойдох — казах аз.

— Мен ме доведе дядо — рече Орскар, опрян на вилата. — Мама умря, а татко така и не се върна от войната. Почти не ги помня.

Едно по-високо момче изсумтя, когато Орскар спомена баща си, но не каза нищо.

— Аз дойдох да стана монах — рекох. Забих дълбоко вилата и извадих десетина картофа, най-големият се беше набучил на зъбците.

— Идиот. — Най-едрото от момчетата ме избута и хвана вилата ми за зъбците. — Нараниш ли ги, няма да изкарат и седмица. Трябва да вкараш вилата внимателно, под ъгъл, и да обърнеш пръстта. — Измъкна наранения картоф.

Представих си как се мятам отгоре му и го набучвам на зъбците, как средният се забива в адамовата му ябълка, а страничните разкъсват шията му. Зачудих се дали изобщо се сеща каква опасност го грози, както ми се муси над оръжието, насочено под такъв чудесен ъгъл към беззащитното му гърло. И той, като картофите, не би изкарал и седмица в моята компания.

— Кой иска да става монах? — Момче на моята възраст се приближи, влачеше чувал с картофи. Изглеждаше бледо под мръсотията, усмивката му беше напрегната, сякаш знаеше какви точно мисли ме занимават в момента.

— Все трябва да е по-добро от това — казах и сведох вилата.

— Лично аз бих изкукуригал — каза момчето. — Молитви, молитви и пак молитви. И всеки божи ден четат Библията. И постоянно преписват. Пишат ли, пишат, преписват чужди думи, но никога не измислят нещо свое. Искаш петдесет години да правиш само това? — Млъкна, видял един от миряните да наближава откъм живия плет.

— Стига приказки! Хващайте вилите.

И ние ги хванахме.

Оказа се, че копането има своя чар. Да изравяш вечерята си от земята, да обръщаш почвата и да вадиш от нея хубави твърди картофи, да си ги представяш печени, пържени, на пюре — всичко това е чудесно. Особено ако някой друг ги е садил, плевил и окопавал преди това. Физическият труд ти изпразва главата и отваря място за нови мисли, изпълзели от неподозирани кътчета на съзнанието ти. А в кратките мигове на почивка, когато сираците се съберат на група, подпрени на вилите, с кал по лицата, те залива чувство на другарство и стопля сърцето ти. Привечер вече смятах, че голямото момче, Дейвид, би могло отново да ме нарече „идиот“ и да оцелее.

Вечерните сенки паднаха върху нивите и ние се повлякохме към манастира. Нахраниха ни в трапезарията, монасите седяха на една дълга маса, миряните — на друга, а сирачетата се ръгахме около ниска квадратна маса. Ядохме картофени кюфтета, пържени в свинска мас с есенни зеленчуци. По-сладко не бях ял от… от никога. А момчетата си приказваха. Артур ни разказа как дядо му правел обувки, преди очите му да отслабнат. Орскар ни показа железния кръст, който му дал татко му, преди да замине. Кръстът беше доста тежък, с кръгче червен емайл в средата. Червеният емайл символизирал кръвта на Христос, обясни Орскар. А Дейвид сподели, че мисли да се запише войник при лорд Аджа, също като Билк и Питър, които видяхме да патрулират покрай Брент. Всички приказваха, често едновременно, смееха се, говореха с пълна уста, дърдореха всякакви глупости, на какви игри играели, какво били сънували, за отминали възможности и бъдещи евентуалности. Детски дрънканици, от които ти става леко на сърцето, каквито помнех от времето си с Уил. Сравнението само се натрапваше — сравнението между тези момчета и моите братя, едните ограничени от безброй писани и неписани правила и едновременно така свободни, другите отхвърлили игото на закони и съвест, но прикрити и кисели в думите си, всяка премерена и наточена грижливо, сякаш изричащият я е в капан, от който цял живот не може да се измъкне.

Сираците си имаха свое спално, солидна каменна постройка с покрив от плочи, чиста, макар и гола като монашеска килия. Лежах сред тях на сламеник и ми беше добре. Всички заспахме бързо. Сънят и честният труд са приятели. Ала аз се събудих в най-тъмния час и се заслушах в нощта, в мишките, които притичваха между сламениците, в похъркването и мънкането на спънати от съня езици, във врясъка на ловуващи сови и кикота на вода в мелницата. Мислех си за братята, уловени в капана на тъмни сънища, телата им пръснати между дърветата. Скоро щяха да се събудят, жадни за кръв, и да погледнат насам.

Един монах дойде да ни събуди преди зазоряване, за да се измием и да се приготвим за утринната молитва.

— Днес няма да работим! — прошепна Орскар до мен, докато се обличаше.

— Така ли?

— Неделя е, идиот такъв. — Дейвид вдигна капаците на прозорците с помощта на дълъг прът. Не стана по-светло.

— Неделята е за молитви — каза Алфред, миротворецът от нивата с картофи.

— И за учене — добави Артур, високо и сериозно момче на моята възраст.

 

 

Оказа се, че неделята е ден и за други уроци, не само тези, които монасите ни бяха подготвили. Преди това обаче изтърпях уроци по писане, лекции за житията на светци и упражнение по хорово пеене — лично аз кряках като сврака. Престарял монах дойде за последния урок, прегърбен около черно бастунче, очите му прибулени от перде, ала въпреки това будни под сивите ресни на косата му. Изглеждаше кисел, но момчетата май го харесваха.

— А. Ново момче. Как ти е името, младежо? — Говореше бързо, със силен глас, едва доловимо гъгнив от старостта.

— Йорг — рекох.

— Йорг, а?

— Да — казах аз. — Сър.

— Аз съм брат Уинтър. Без „сър“. И ще ви преподавам теология. — Млъкна и свъси вежди. — Йорг, викаш?

— Да, брат Уинтър.

— Не съм чувал за свети Йорг. Странна работа. Свети Алфред, свети Орскар, свети Дейвид, свети Артур, свети Уинтър… ти имен ден имаш ли, момче?

— Майка ми твърдеше, че свети Джордж ставал. Понеже Йорг звучало като Джордж.

— Кой, бретанският светец? — Понечи да се изплюе, но се спря навреме. — Той изпадна от небесата, когато морето погълна онези земи.

След което брат Уинтър остави на мира името ми и неговите лоши поличби и подхвана обещания урок по теология. Преподаваше забавно и на няколко пъти ме похвали за бързия ми ум, така че се разделихме като приятели.

Двата часа между следобедната молитва и вечернята ни бяха свободни, без уроци или друго. Лесно накарах Орскар да ми покаже манастира — кое къде е, различните сгради и прочие. Той ме разведе с бърза крачка, преди да се е стъмнило, стараеше се да ми угоди, все едно съм по-големият му брат и одобрението ми е по-ценно от всичкото злато в параклиса. Изкатерихме се по купчината дърва за огрев, струпана до старата постройка, където монасите раздават милостиня на селяните в гладни години, и оттам шпионирахме войниците, които си почиваха в постройката, когато не бяха на пост.

— Абатът казва, че нямаме нужда от толкова войници. — Орскар се спусна по купчината дърва и изтри нос в ръкава си. — Но Дейвид казва, че „Св. Гудуин“ — надолу към Фарфийлд — бил нападнат преди половин година и го опожарили. Чул го от послушник Йонас в ковачницата.

— Ако ви нападнат, не разчитай на войниците — казах му. — Тичай към реката и тръгни срещу течението й. И не спирай за нищо на света.

Измъкнах се в тъмното и тръгнах към пътя — там, където манастирската пътека се вливаше в него. Стана ми гадно, че съм изпързалял момчето, имах чувството, че съм го предал или нещо такова. Орскар незнайно защо се беше лепнал за мен, така както Маикал следваше Гемт с вечната си идиотска усмивка. Както Верен ходеше след Уилям и мен, час по час, доволен, че сме една глутница, щастлив, ако го погалим, и в екстаз, ако Уил го прегърне с малките си ръчички и зарови лице в козината му. Кучето стоеше неподвижно, уж просто търпи благосклонно прегръдката, уж не ни е следвало цял ден именно с тази надежда, но опашката му не можеше да излъже.

Елбан ме чакаше малко по-надолу по пътя, приличаше на призрак под лунната светлина.

— Какфи са нофините, Йорх?

Бяха пратили него, защото изглеждаше кротък, но ако трябваше да залагам, бих заложил на него срещу двамата най-добри войници на Аджа. Е, не и в честна битка, разбира се, но честните битки са рядкост.

— Новините са малко злато и повече войници, отколкото брат Бърло очаква, добре въоръжени и на стратегически позиции. Манастирът е построен за лесна отбрана.

— Тея новини нема да им аресат, Йорх. — Каза „аретат“, изгубил поредната си битка със „с“-то. Стори ми се притеснен, макар че се опита да го скрие зад свъсени вежди.

— Кажи на Бърло, че си само пратеникът — посъветвах го аз. — И стой далече от Райк.

— Значи ти нема да додеш с мене? — намуси се Елбан. Плъзна език по бледата плът на венците си.

— Има едно-две неща, дето си струват краденето. Ако успея да ги забърша, ще си плюя на петите и ще дойда при вас. Ако не, утре ще ви чакам тук по същото време и ще тръгнем заедно.

Оставих го да си повтаря под нос: „нема да им ареса“, „нема да им ареса“.

Бях преброил всичко на всичко дванайсет войници, повечето дърти като Елбан, че и по-дърти, а разпятието, което абатът носеше на вечерня, само по себе си беше достатъчно ценно да си пробваме късмета с охраната. Ала истината бе там, че въпреки жестоките уроци, които бях научил от баща си и тръните, в „Св Себастиан“, на нивите му, в параклиса му, в трапезарията и в спалното му бях чул друг шепот и макар да слушах със скептично ухо, исках да послушам този шепот още малко.

От баща си се научих да не обичам и да не правя компромиси, от тръните — че дори семейните връзки са фатална слабост, че един мъж трябва да върви сам, да чака търпеливо и да удари, когато е най-силен. Ала понякога ми се струваше, че с тези уроци ме свързват само белезите, които са ми оставили.

Докато се влачех назад към манастира, разбрах, че не злато и не смъртта на монаси искам от пътя, от братята си. Роден бях в богатство, знаех и как умират невинните. Не, търсех властта, която не ти е дадена даром по силата на обществените порядки, моралния кодекс, рицарската харта или правилата на войната. Исках да се науча на силата, която Нубанеца ми беше показал в занданите на татко, исках да ме изковат битки. И щях да намеря тези неща, без да се щадя, без да пестя усилия. Щях да вкарам братята си в пещта, където Стоте изковават мечовете си, и да видя какво ще стане.

Повтарях си всичко това, но зад тези думи оставаше нещо неизречено, неизречената и едва наполовина осъзната мисъл, че може би искам да си оставя вратичка назад, към златните дни, когато мама ме обичаше. В крайна сметка бях само на десет години, дете слабо, глупаво, неоформено. Бяха ми преподадени правилните уроци, но всеки учител знае, че за да постигне ученикът му траен напредък, дори най-трудните уроци трябва да бъдат затвърдени.

Уханието на бял мускус стигна до мен, до незнайното място, където сънуващият стои и гледа как кошмарите му се разгръщат. Тя стоеше с мен, невидима и непостижима, ала близо, почти лице в лице, докато аз издърпвах през нея нишката на старите си спомени. И знаех, че усеща заплахата, че отброява с ударите на сърцето си предстоящата й поява, макар да не знае нито естеството, нито посоката, от която ще удари тя.

Заварих войниците да слагат факли в железните скоби пред голямата зала. В сенките край стената вече се бяха събрали много монаси, повече, отколкото ми се струваше възможно да живеят в манастира. Явно не всички идваха да се хранят в общата трапезария.

— Къде изчезна? — Орскар връхлетя отгоре ми в мрака. Ако имах нож, щеше да се наниже на него.

— Епископът идва! — продължи той, без да изчака за отговор. Явно новината беше изключително важна по неговите стандарти.

— Епископ Мурило! Слугите му са изпреварили процесията и току-що пристигнаха да ни предупредят. На северния път е. Скоро трябва видим светлините им на билото на хълма Джедмайър. — Говореше и подскачаше от крак на крак, все едно му се пикае. Може и така да беше.

— Брат Майлс рече, че Ватиканът пратил личната карета на папата да го вземе. — Артур се беше приближил зад нас. — Мурило е тръгнал към Рим.

— Ще го издигнат в кардинал! Сигурен съм! — За осемгодишно момче Орскар явно силно се вълнуваше от църковната политика.

— Къде са другите? — попитах аз. Ако не броим Орскар и Артур, никой друг от сираците не беше излязъл да види шоуто.

Орскар примигна.

— Сигурно са го виждали вече. Той служи в „Свети Челе“. Идвал е тук и преди. Така каза брат Уинтър.

Не се впечатлих. Виждал бях епископи. Добре де, двама. Епископ Симон, който служеше в „Светата майка“ в Крат, и епископ Фер, който зае мястото му, след като една студена нощ ангелите завлекли Симон на небето. В каретата на Мурило сигурно имаше съкровища, които да зарадват моите братя. Ако другите момчета си бяха намерили по-добро занимание, значи имаха късмет.

— Той е внук на Белпанския дук, това знаеш ли го? — попита Артур.

— Кой, епископът?

Той кимна. Аз пък свих рамене. В орден, отдаден на простичкия живот и тежкия труд, абатите често се издигаха по трудния начин, от сирашка кошница, оставена пред портите на манастира. Епископите, от друга страна, със своите кадифета и дворци, често се сдобиваха с постовете си даром, грижливо наместени там, на съхранение един вид, от свои влиятелни роднини, които са ги изтръгнали от външните разклонения на знатното си семейство, за да не създават проблеми.

Чакането се проточи. Факлите започваха да гаснат, а времето за нощна молитва наближаваше стремително. Най-сетне видяхме процесията: въоръжени ездачи отпред, свещеници пешком, папската карета скърцаше, теглена от два яки коня, още свещеници се влачеха след нея, и накрая — още двама конници с лека броня и червен кръст върху белите табарди.

Каретата подскочи още няколко пъти по неравния терен, после спря между двойния шпалир от факли, които оформяха коридор към големите врати на съборната зала. Кочияшът, нисък мъж, джудже направо, с бухлати сиви вежди, седеше неподвижно на капрата, а конете във впряга стояха с наведени глави и пръхтяха. Най-натруфеният от тримата свещеници, които вървяха пред каретата, отиде да отвори вратичката й и подаде ръка на епископ Мурило, макар че той едва ли имаше нужда от помощ. Измъкна се през тясната врата, месата му опъваха червената одежда. Стъпи на земята и протегна ръка към тъмната вътрешност на каретата. Някой му подаде митрата. Учудих се, че има място за втори пътник. Мурило си сложи високата шапка и потта по ситните му черни къдрици моментално попи в червената ивица около основата й. Изпъчи се, стиснал ръце зад гърба си, и шкембето му щръкна. Не знам защо, но реших, че ще се оригне. Устата му беше месеста. Не се оригна обаче; вместо това изръмжа и тръгна към манастира. Главният свещеник и двама войници вървяха на крачка след него. Въпреки че беше дебел, епископът излъчваше гигантска енергия. Приличаше ми на глиган, който е хванал следа и души ли, души земята. Приличаше ми малко и на Бърло. Погледът му попадна върху Орскар, после и върху мен. Дебелите му устни трепнаха конвулсивно, което май трябваше да мине за усмивка, после Мурило прошепна нещо на войника до себе си, преди да хлътне в съборната.

 

 

Литургията на епископа продължи сякаш вечно, безкрайни молитви на латински в претъпканата зала. Ние, децата, стояхме пръснати сред монасите и виждахме само задната страна на бръснатите им глави. Святи или не, монасите не си падат по хигиената. Старият монах пред мен често-често пускаше миризливи пръдни, пред чието широко разпространение въжето около расото му беше безсилно. Зад ухото му се бяха впили два кърлежа. Този образ се е запечатал в съзнанието ми — кърлежите като подути тъмночервени перли.

Най-накрая дойде ред на причастието и дългата опашка, преди да ни освободят. Видях как абат Кастел, пръв на опашката, приема подадения му позлатен потир и отпива.

— Кръвта Христова — припя свещеникът, който поднасяше причастието под бдителния поглед на епископа.

Вино. Поне нямаше да е суха кора хляб.

Тътрехме се напред по-бавно, отколкото догаря свещ. Отново ми направи впечатление, че повечето сираци липсват, само Орскар и Артур бяха тук. Орскар — току пред мен, Артур — някъде назад на опашката. Вече наближавах олтара, когато видях абата да стои в сенките. Имаше вид на войник, когото са мобилизирали против волята му и който събира кураж да извади меча и да се хвърли в битка. Наконтеният епископ стрелна Кастел с отровен поглед. Може да изглеждаше дебел и мек, но при други житейски обстоятелства би паснал отлично сред моите братя, разбойниците. Имаше нещо кръвожадно в него. А при други житейски обстоятелства Кастел би бил различен вид жертва за мъже като Райк, Роу и Лъжеца.

Още трима монаси и идваше нашият ред. Двама. Един. Орскар пристъпи към олтара, жаден за виното на причастието. На сираците обикновено дават от плътта, не от кръвта на Христос. Изневиделица и адски бързо абатът пристъпи напред, грабна момчето и го изнесе на ръце от църквата. Орскар, онемял от изненадата на мълниеносното си похищение, не успя дори да изписка, преди вратата да се люшне след него. Всички останали бяха затаили дъх, стояха неподвижно и гледаха затръшналата се врата. Мурило, и без това червендалест, стана цикламен. Още миг мълчание, после епископът ме погледна, вбесен по непонятни за мен причини. Удари с жезъла си по пода. Свещеникът, с черно кадифено расо и шарф със сребърна бродерия, ме фиксира със студен поглед и ми подаде чашата за причастие, вече почти празна. Отпих. Виното се оказа кисело.

Още монаси на опашката, още причестявания, докато ние стояхме и чакахме. Виното още гореше върху езика ми, сякаш беше ферментирала жлъчка, а не ферментирало грозде. Обзе ме летаргия, разля се по стъпалата ми от студените плочи на пода, плъзна нагоре по краката и корема, докато мислите ми не потънаха в нея, а монотонните звуци на литургията не се изпразниха от съдържание. Накрая, доста след като полунощ отмина, епископът изрече думите, които всички деца копнеят да чуят по време на литургия.

— Ite, missa est. — Свободни сте.

Залитнах към вратата. Щях да падна, ако не се бях хванал за ръкава на един монах. Той се отърси от мен с каменна физиономия, все едно бях болен от нещо заразно. Църквата се разтягаше и мачкаше, стените и колоните танцуваха като отражения в езеро.

— Какво? — Отново усетих възкиселия вкус на виното върху езика си и с това думите ми се изчерпиха. Ръцете ми посегнаха към ножа, който би трябвало да виси в кания на колана ми. Ръцете ми знаеха, че съм в опасност.

— Йорг? — обади се Артур. Видях как го отвежда монахът с кърлежите и миризливите пръдни.

Стигнах някак до външните врати и се облегнах. Студеният нощен въздух трябваше да ми помогне. Вратите поддадоха, отвориха се бавно и аз се промуших през тях. Стиснаха ме силни ръце. Един от войниците на Мурило. Черна качулка, която ми отне света, ръце на гърлото ми. Отметнах рязко глава назад и чух как нечий нос се счупи. И се сринах в хаос, където нямаше горе и долу, където беше тъмно като в рог, където ръцете ми бяха вързани, където се давех, задушавах и повръщах в мрака.

 

 

Паметта ми дава само късчета от времето, което съм прекарал в покоите на епископа, но тези късчета са безпределно ясни. Никога не се бях опъвал на Катерин, когато тя ме придърпваше в кошмар. Сега тя се опитваше да избяга, а аз се опитвах да я задържа. Издърпвах всяко късче от онзи накъсани спомени през канала, който тя беше отворила — също като брат Хендрик и неговото конотско копие и аз нехаех дали ще ме разкъсат, стига част от болката да стигне до нея.

Миризмата на Мурило, на парфюм и пот. Отвратителната мекота на дебелото му тяло. Силата, с която извиваше крайниците ми до откат, толкова грубо, че болката стигаше до мозъка ми през мъглата на опиата, който ми бяха дали с виното, и изтръгваше тихи писъци покрай кърпата, която ми бяха натъпкали в устата. Накарах Катерин да гледа и да сподели преживяното, да сподели мръсотията, гадната воня на похотта му, удоволствието, което той извличаше от властта си, и моя ужас от пълното безсилие. Накарах я да чуе пъшкането му. Накарах я да разбере как мръсотията може да влезе в теб, толкова надълбоко, че дори с огън не можеш я изчисти. Показах й как това петно може да се разшири, да се разпростре върху отминали години и да зарази с мръсотията си детските спомени, да изпълзи и към бъдещето, да му отнеме цветовете и посоката.

Задържах я при себе си, потънал в кръв, мръсотия и болка, вързан, с кърпа на очите, полумъртъв от опиата и все пак благодарен, че са ме дрогирали, защото мисълта за ясното съзнание беше по-страшна от всичко.

Няма да твърдя, че съм оцелял заради гнева си. Онези отровни часове не предлагаха път за бягство, нито в смъртта, нито другаде, но ако смъртта беше възможност, ако можех да се измъкна в нея, то единствено гневът би могъл да ме спре. Действието на опиата отслабваше, главата ми започна да се избистря и тогава се роди жажда за мъст, роди се и нарасна, поглъщайки пътьом други дребни желания като това да избягам, да облекча болката си, да дишам.

От вериги е почти невъзможно да се измъкнеш. С оковите е по-лесно, но трябва да си счупиш крака. Въжетата не се късат, но ако си достатъчно упорит, можеш да ги изхлузиш. Ключът е в овлажняването. Процесът обикновено започва с пот, но скоро кожата ти се протърква и кръвта ти помага да измъкнеш разранената си плът от клуповете.

Епископът не се събуди. Докато освобождавах ръцете си — вързани зад гърба, — аз не издадох нито звук. Свлякох се от леглото по омазаните копринени чаршафи. Седнал на пода, се пресегнах към ножа за плодове, оставен на нощното шкафче, и с негова помощ и под светлината на загасващия в камината огън срязах въжето около глезените си. Излязох от стаята гол. Вече бях преживял най-големия срам. Взех ножа за плодове и машата от камината.

В малките часове на нощта манастирските коридори бяха празни. Вървях слепешком, от време на време прокарвах върха на ножа по стените. Чух църковно песнопение, макар че нямаше будни, които да пеят. И въпреки това го чух, прозирно и чисто в обещанията си, сякаш всички святи и добри неща бяха натъпкани в нотите му и преливаха през устата на ангели. Чувам го дори сега, когато си спомням за онези сираци, как копаехме на нивата, калта и картофите, уроците и игрите. Чувам го, сякаш долита глухо през затворена врата. И онази песен изстиска сълза от мен, братя мои, не болката, не срамът, не предателството, нито онзи последен, изгубен шанс за изкупление. Не, разплака ме красотата на онази песен. Една сълза по бузата ми, отронена бавна и гореща.

Излязох през вратата към конюшните, вдигнах резето и завъртях тежкия железен пръстен. Двамата войници от другата й страна се обърнаха отегчени. Повалих ги с два удара на машата — първо по лявото слепоочие на войника вдясно от мен, после по дясното слепоочие на онзи отляво. Фрас, фрас. Никакви войници не бяха, щом едно голо дете можеше да ги победи. Единият се строполи безмълвен, другият, май се казваше Билк, взе да се гърчи и да пъшка. Забих машата в гърлото му и я оставих там. Това го смълча.

Конюшните миришеха като всички други конюшни. В мрака, сред конете, можех да съм къде ли не. Движех се безшумно, заслушан в потропването на копита, в неспокойното пръхтене на разтревожени животни, в припкането на плъхове. Взех въже колкото можех да нося и един по-остър нож, от онези за обработване на кожа. Намотаното въже гъделичкаше рамото и гърба ми, докато се връщах по пустите коридори.

Оставих въжето пред вратата на епископа и се върнах за наръч слама и лампата на войниците. Едрите коне от впряга на епископската карета бяха прибрани в отделението до вратата на конюшнята. Когато отворих вратичката, по-големият пристъпи напред със сведена глава, полузаспал. Вързах въже около дебелия му врат и го оставих там. Съненото добиче щеше да си остане на мястото, сигурен бях. Не изглеждаше склонно да иде където и да било, поне докато някой не го пришпори.

Предполагах, че охраната на Мурило е настанена при войниците на лорд Аджа в сградата за раздаване на милостиня. По някое време монасите щяха да се размърдат за поредната молитва. Не знаех кога ще стане това, нито ми пукаше особено — така или иначе щях да убия всеки, който ми се изпречи на пътя. Все още се движех като насън, може би под влияние на отровата, която Мурило беше накарал свещеника да сложи тайно във виното за причастие.

Лампата се полюшваше и хвърляше тънки сенки по стените, копия на крайниците ми. Натъпках стиски слама под покривните стрехи, там, където можех да ги стигна, покачен на буре или перваз. Натъпках слама и между нацепените дърва за огрев, подредени до стената на съборната зала. Трудно е да подпалиш каменен манастир, но винаги е добре да заложиш на покрива. Сградата за гости, където спеше епископът, също предлагаше запалими материали — гоблени, дървени мебели, капаците на прозорците. Влязох в стаите на свещениците — двама спяха в стаята отляво на епископската, трима в отсрещната. Прерязах им гърлата, както спяха — затисках с една ръка устите им, докато другата прокарваше острия нож през кожа, месо, хрущял и сухожилия, през вени, артерии и трахеи. Като ги порнеш така, хората издават странни звуци, като от влажен мех, и се мятат в предсмъртна агония, но чаршафите и завивките заглушават шума. Поръсих слама върху леглата.

Главния свещеник, онзи, който беше сложил отровата в чашата, предназначена за Орскар, но изпита от мен, нарязах. Вече беше мъртъв, но аз нарязах хубаво лицето му, гледах как месото разцъфва под ножа. Отрязах устните му, избодох му очите и се молех, не на Бог, а на който там дявол се беше паднала душата му, молех се свещеникът да отнесе раните си в ада.

Когато се върнах в стаята на Мурило, вече не бях гол — облечен бях в алена одежда, скроена от кръвта на свещениците. Известно време го наблюдавах в леглото, черна буца в светлика на жарта, слушах го как диша и прохърква. Представляваше един вид гатанка, която да реша. Беше силен и можеше лесно да се събуди. Събудеше ли се, щеше да се наложи да го убия. А аз не исках да го убивам. Това би било твърде милостиво.

Накрая повдигнах внимателно завивките откъм краката му. Прокарах въже под глезените, така че от едната страна да остане метър свободна дължина, намотката — от другата. Примката на обесения е лесен възел. Използвах примката да събера глезените му, после стегнах възела. Тръгнах си с намотката, като развивах въжето след себе си.

По пътя към конюшните подпалих завивките на свещениците и купчините слама, които бях заложил по-рано. В конюшните отрязах излишното въже и вързах края му за врата на големия кон. Преди да го изведа, погледът ми попадна върху брезентова торба, която се валяше на пода. Беше паднала отнякъде и по пода около нея се валяха дълги пирони, от онези, с които сковават покривните греди. Наведох се, събрах пироните и взех торбата.

 

 

Брат Гейнс, когото Бърло пратил да наблюдава манастира, разказва, че съм излязъл от гробището, повел най-големия кон на света, а небето зад мен греело в червено и оранжево, пламъци ближели покривите на „Св. Себастиан“. Разказва, че съм се появил гол, целият в кръв, и той си помислил, че аз пищя, но после съм се приближил и той видял стиснатата ми уста. Брат Гейнс, който не беше набожен човек, се прекръстил и се дръпнал встрани да ми стори път. Проследил с поглед изопнатото въже и се дръпнал още назад, защото писъците ставали все по-силни и пронизителни. И от мрака, под заревото на горящия манастир, видял епископ Мурило, влачен за краката, оставящ кръв и кожа по каменистата пътека на гробището, бели кости стърчали изпод въжето, с което били стегнати счупените му глезени.

Накарах Катерин да сподели с мен онази нощ. Накарах я да гледа как братята яхват конете и ги пришпорват с викове към далечното оранжево сияние. Видя как вързах Мурило и как го обзема такъв ужас, че да забрави болката в натрошените си глезени. И й показах колко бавно можеш да забиеш тринайсет гвоздея в черепа на човек, чук-чук-чук. Как нощта избледнява в ден и братята се събират отново, целите в сажди, натоварили конете си с плячка. Братята ми бяха публиката. Някои ме зяпаха очаровани, най-вече Райк, с новия си железен кръст на врата, кръст с кръгче от червен емайл в центъра — червен като кръвта Христова. Някои ме гледаха с ужас, други ме гледаха нащрек, но всички гледаха, дори Нубанеца, чието лице беше празно, ако не броим дълбоките бръчки на скръб.

— Ние сме месо и мръсотия — казах им аз. — Никой не е чист и нищо не може да измие покварата ни, нито кръвта на невинните, нито кръвта на агнеца.

И така, братята гледаха, докато едно дете научаваше от опит какво може да направи отмъщението и какво не може. Двамата с Катерин гледахме как детето научава разни неща за човешкия мозък — как един обикновен железен гвоздей може да разхлопа дъските на човек, да го накара да се смее или да плаче, да му отнеме елементарни умения, или спомени, или елементарните задръжки, които ни позволяват да запазим човешкото в себе си, елементарното си достойнство. Накарах Катерин да види как нещо толкова простичко като забиването на гвоздей може да предизвика фундаментални промени — в епископа със закованата глава и в момчето, което размахва чука. А после я пуснах да си ходи. И тя избяга.

 

 

Сънищата ми отново щяха да си бъдат само мои. Вече не се занимавах с игрички.