Марк Лорънс
Императорът на тръните (57)

53.

Докато обикаляхме пътищата, с братята често си говорехме за смъртта. Тя бе странникът, който ни следваше неизменно. Говореха за смъртта, но по-често говореха за умирането, а най-често за това как да го избегнем. Брат Бърло задължително отваряше дума за светлината. Светлината, която човек виждал, когато лежал в кръвта си и повечето от нея била вън, а по-малкото — вътре.

— Чувал съм да казват, че в началото била слаба, като светлината на зазоряване. Поглеждаш към нея и откриваш, че си в тунел, братя, и тоз тунел е животът ти, тъмен тунел, в който си вървял от самото начало.

Редно е да спомена, че Бърло обичаше да чете. Не ти трябват четящи хора, когато си бандит на пътя. Главите на четящите са пълни с чужди мисли.

— Но по-добре хич не поглеждайте към таз светлина — казваше той. — Защото е сладка, вярно, много сладка, но от нея връщане няма, а погледнеш ли я, почва да те тегли. Седял съм до мнозина, дето лежат в кръвта си на прага на смъртта, и съм ги чувал да шепнат през напукани устни за светлината. Ни един от тях не оцеля да тръгне отново по пътя.

Така поне го разказваше Бърло Дебелака. Неговата светлина може и да е била сладка, братя. Но аз съм я виждал с очите си и нека ви кажа, че се появява като студена звезда в тъмна нощ. Сетне започва да се приближава, или ти се приближаваш към нея — това е едно и също, когато си на място, където няма време, — и тогава разбираш какво е. Бял глад, братя, изпепеляващият, нажежен до бяло пламък на пещ, която няма търпение да те погълне, да те свърши веднъж и завинаги.

Тази светлина ме погълна и ме изплю, далече от света.

Мислел си бях, че знам достатъчно за смъртта. Смятал я бях за нещо сухо. Но смъртта, в която аз паднах, беше океан, студен, безкраен и с цвят на вечност. И аз увиснах там, без време, без горе и долу. Чаках, и чаках, и чаках. Чаках да дойде ангел.

Мокра смърт беше моята.

Изплюх водата от суха уста. Вик се откъсна от гърдите ми и болката се върна, издълбоко, силна, нетърпима. Блесна светкавица, преплетените клони на шипката се откроиха черни на небесния фон. Дъждът биеше леден, а аз висях в прегръдката му и не можех да падна.

— Тръните. — За миг сетивата ми се бяха изключили.

Втора светкавица, преди ехото от първата да се е търколило до края си. Каретата лежеше преобърната край пътя, фигури се движеха около нея.

— В тръните съм.

— Никога не си излизал от тях, Йорг — каза тя.

Стоеше до мен, моят ангел, създание в женски облик, изтъкано от топлина, светлина и възможности.

— Не разбирам. — Болката още ме пронизваше, кожата ми се издуваше алена около стотици закривени тръни, но сега, когато тя беше до мен, болката беше просто и единствено болка.

— Напротив, разбираш. — Любов струеше от гласа й, чиста и непримесена с нищо друго.

— Животът ми е бил сън?

— Животът винаги е сън, Йорг.

— И… и нищо не е било истинско? Цял живот съм висял в тръните?

— Всички сънища са истински, Йорг, реални. Дори този.

— Какво… — Ръката ми помръдна и червена агония се разля по вените ми. След миг успях да продължа: — Какво искаш от мен?

— Искам да те спася — каза тя. — Ела. — И ми предложи ръката си. Ръка, в която цветовете се преливаха като по засъхналата корица на разтопено сребро. Хванех ли тази ръка, болката ми щеше да изчезне. Ангелът ми предлагаше избавление. Може би избавлението е това, винаги е било това. Протегната ръка, която да приемеш.

— На бас, че брат ми те е пратил по дяволите — рекох.

Нова светкавица… и след като угасна, вече нямаше ангел, а само ренарски войник, който носеше Уилям за глезените, както се носи прострелян заек. Носеше го към километричния камък, за да разбие в него главата му.

Природата е създала острите нокти, за да приковеш с тях плячката си, и острите зъби, за да я убиеш, но тръните… единственото предназначение на тръните е да те наранят. Тръните на бодливата шипка са създадени така, че да стигат до костите. Вадят се трудно. Ако превърнеш ума си на камък, ако се мяташ и дърпаш, ако чупиш и хапеш, ако направиш тези неща, ще се измъкнеш от шипката, защото тя не може да удържи човек, който не иска да бъде задържан. Ще избягаш. Може би няма да си цял, но ще избягаш с достатъчно от себе си, за да пълзиш. И пълзейки, аз се измъкнах от шипката. Стигнах до брат си.

Умряхме заедно. Както винаги е трябвало да бъде.

 

 

Студена каменна зала. Ехтяща. Таванът е почернял от дим. Скимтене, наситено с болка. Болката не е човешка, но въпреки това ми е позната.

— Още един — каза татко. — Все още има крак, на който да се изправи, нали, сър Райли?

Като никога сър Райли не отговори на своя крал.

— Още един, Йорг.

Погледнах към Верен, смазания Верен, който ближеше сополите и сълзите от ръката ми.

— Не.

Тогава татко взе факлата и я хвърли върху количката.

Търколих се назад пред лумналия пламък. Каквото и да диктуваше сърцето ми в онзи момент, тялото ми помнеше урока на нажежената маша и не ми позволи да остана при Верен. Воят откъм количката беше… в сравнение с него всичко, случило се преди, бледнееше. Наричам го вой, но си беше писък. Хора, кучета, коне. Когато болката е достатъчно силна, всички пищим еднакво.

Погледнах в пламъка и открих, че е същият изпепеляващ, нажежен до бяло пламък, който бях видял в края на своя тунел, сляп бял глад, сляпа бяла болка. Плътта знае своето и бяга от огъня, без значение какво имаш да кажеш ти по въпроса.

Но понякога плътта трябва да чуе.

— Аз.

Аз не можех да го направя, братя.

— Не мога.

Случвало ли ви се е да се засилите за скок от високо място, скок в бистър вир, да речем, и на самия ръб да откриете, че не ви е възможно, че не ви е по силите? Висели ли сте на четири пръста над пропаст, после на три, после на два, с пълното съзнание, че за нищо на света няма да се пуснете? Докато се държите, пък било и на един пръст, плътта не се отказва, независимо от всичко.

Горещината на онзи огън. Свирепият му плам. И Верен в него, гърчи се, пищи. Не можех да го направя.

Не можех.

А после… можах. Скочих. Пуснах се. Прегърнах кучето си. Изгорях.

 

 

Тъмно небе, силен вятър. Можеше да е навсякъде и всякога, но все пак знаех, че за пръв път идвам тук.

— Намери ме значи?

Уилям, седемгодишен, златни къдрици, мека детска плът, Верен свит на топка в краката му. Старото куче ме надуши и вдигна глава, опашката му тупна по земята веднъж, два пъти.

— Легни, Верен. — Уилям сложи ръка между дългите му уши.

— Намерих те. — Усмихнахме се един на друг.

— Не мога да вляза — каза той и посочи златните порти, които се издигаха зад нас.

Отидох при тях и ги докоснах. Усетих топлина, пълна с обещания. Дръпнах ръката си.

— Раят е надценяван, Уил.

Той сви рамене и погали нашето куче.

— Освен това не е истински — добавих. — Ние сме го измислили. Създали сме го несъзнателно, построили сме го от очаквания и надежда.

— Не е истински? — Той примигна.

— Не. Нито той, нито ангелът. Не че са лъжа, просто не са реални. Сън, сънуван от добри хора, ако щеш.

— Тогава какво е смъртта, ама наистина? — попита той. — Мисля, че имам право да знам. Мъртъв съм от години. А ти пристигна преди пет минути и вече знаеш всичко. Ако това не е истинско, тогава кое е?

Ухилих се, неизбежно беше. Забравил бях какво е да си батко.

— Не знам какво наистина е истинско. Но със сигурност е нещо по-дълбоко от това — казах и махнах към златните порти. — Нещо фундаментално. Чисто. Нещо, от което имаме нужда. Ако има рай, то той е по-добър от този и няма нужда от порти. Искаш ли да го намерим?

— Защо? — Уил се изтегна на една страна и продължи да чеше Верен между ушите.

— Видя ли малкия си племенник? — попитах.

Уил кимна и скри една срамежлива усмивка.

— Ако двамата с теб не направим това, той ще изгори. Той и всички други. И тук ще стане истинска навалица. Затова ми помогни да го намерим. — Без половинчати мерки. Без компромиси. Или спасяваш всички, или никого.

— Какво да намерим?

— Едно колело. Така си го представяше Фекслър. А по всичко личи, че тук очакванията ни имат значение.

— О, това ли? — Уил преглътна една прозявка и посочи.

Колелото беше на билото на възвишение, черно на фона на мораво небе, лежеше хоризонтално върху колона, която потъваше в камъка. Тръгнахме натам. Небето над нас изсветляваше, разсечено от цепнатини, през които се лееше белезникава светлина.

От върха се виждаха сухите земи, потъващи бавно към мрака.

— Съжалявам, че те оставих, Уил.

— Не си ме оставял, батко — каза той и тръсна глава, сякаш да се отърси от последната утайка на някакъв сън.

Сложих две ръце върху колелото. Студена стомана, лъскава. Строителска направа. Строителска стомана.

— Трябва да го завъртим назад и да го застопорим. Ще трябва да ми помогнеш. — Надявах се, че силите ще ми стигнат. Ръцете ми изглеждаха силни, гладки, атлетични. По някаква причина това ме изненада, сякаш не бях очаквал да са гладки, а нещо да е написано по тях, стари белези например. Имало ли е белези по ръцете ми преди? И да е имало, онова е било в миналото, а аз се бях пуснал от него. Решил бях да си тръгна от него. — Трябва да го завъртим.

— Е, ние сме майстори на бутането, нали така? — Уил опря ръце в стоманата. — Това ще ги спаси ли?

— Така мисля. Мисля, че може да спаси всички. Всички деца. Дори мъртвите. Дори сина на Мартен, Гог, Дегран, момиченцето на Макин, да ги освободи от хорските сънища и да ги прати там, където е истинското им място. Ако не друго, поне ще попречим на Строителските машини да изгорят от лицето на земята всички, които сме познавали някога.

— Звучи ми достатъчно добре.

И така, напрегнахме мускули да завъртим колелото.

Колело нямаше, разбира се. Нито златни порти, нито възвишение, нито сухи земи. Само двама братя, които се опитват да изправят кривото.