Марк Лорънс
Императорът на тръните (36)

32.

— Дръж бебето, Йорг.

Миана бутна в ръцете ми нашия син, целия повит в пелени, лицето му червено, раззинал уста за поредния писък. Покатери се на колене върху пейката и надникна през прозорчето на каретата. Стените на Хонт чертаеха тъмна линия на запад.

Малкият Уилям напълни докрай дробовете си с въздух и потрепна леко, което винаги предвещаваше писък. Още не беше достигнал максималния си гласов потенциал, но бебешкият плач хитроумно е създаден така, че да къса сърцето на хората, на родителите най-вече. Пъхнах кокалчето на кутрето си в устата му и той го засмука ожесточено, забравил временно за писъците.

Катерин седеше до мен и наблюдаваше сина ми с неразгадаеми очи. Прегърнах го по-крепко — нагръдникът ми пътуваше на гърба на Барт, увит в агнешки кожи и намаслен плат и вързан за дисагите. Открил бях, че бебетата не ценят особено броните. Уилям изплю кокалчето ми и си пое дъх за нов писклив опит. Появил се бе на белия свят с червено лице, плешив, ако не броим няколко черни фъндъка, с мършави крайници и дебело тяло, приличаше повече на розова жаба, отколкото на човек, точеше лиги, вонеше и непрекъснато ревеше за нещо. И въпреки това аз обичах да го държа. Тази слабост, която заразява всички ни, която е част от направата ни, беше пробила и при мен. Макар че баща ми беше намерил начин да я отстрани от себе си, ако приемем, че изобщо е допуснал тя да впие ноктите си в него. Може би, докато съм растял, е станало по-лесно да ме отстрани.

Воят изригна от малката уста на Уилям, звук твърде голям за толкова дребно човече. Залюлях го, докато млъкна. Люлеех го и се чудех колко ли голяма сопа съм дал на света да ме млати с нея.

Загледах се в Катерин. Не бяхме говорили за съня от предната нощ. Имах безброй въпроси, но щях да ги задам насаме и по време, когато ще имам миг-два да обмисля и приема отговорите, които тя ще ми даде. Тя не вдигна очи да срещне погледа ми, вместо това гледаше бебето. Имаше момент, когато се бях притеснил, че Катерин ще му навреди, но сега това ми се струваше невъзможно.

— Наблизо има някой, който би убил това дете при първа възможност — каза Катерин, отклонила поглед, с тих глас, сякаш споменаваше някаква дреболия, глас, който почти се изгуби в трополенето и скърцането на каретата.

— Какво? — Миана се извърна от решетката, бързо, с опасен блясък в очите. Мислех, че не ни слуша, но тя, изглежда, следеше с особено внимание всичко, което си казвахме аз и моята леля.

— Мога да обясня какво имам предвид, Йорг, но искам да ми обещаеш, че въпросният човек няма да пострада нито от теб, нито от хората ти — каза Катерин.

— Е, трудно можеш да очакваш подобно обещание от мен, не мислиш ли? — Овладях с усилие напрежението в ръцете си и толкова по-добре, иначе като нищо можех да смачкам малкия Уилям. Миана посегна да вземе бебето, но аз го притиснах към гърдите си. — Така че защо просто не ми кажеш.

— Катерин! — Миана се пресегна през мен да хване ръката на Катерин. — Моля те.

За миг видях червената експлозия на Мианината огнена бомба в двора на Призрачния. Не ми се мислеше какво ще стане сега, ако Катерин й откаже.

— Този човек язди под Златния мир — каза Катерин.

Тоест гвардията щеше да убие всеки, които се опита да го нападне, и да преследва до дупка онзи, който успее да го убие. Точно както биха се намесили или отмъстили за всяко насилие срещу нашата карета.

— Ти не си единственият представител на баща ми. — Отдавна трябваше да се сетя, но когато открих Катерин в каретата на Анкрат, съвсем си загубих ума. — Намерил е заместник на лорд Носар.

Тя кимна.

— Ярко Ренар.

— Братовчедът Ярко. — Облегнах се назад и отпуснах пръсти, иначе рискувах да скъсам пеленките на Уилям. Не бях чувал нищо за Ярко след неуспешния му бунт в Ход година преди принцът на Стрела да похлопа на вратата ми. Спретнали си бяхме кървава малка война — гражданските войни по правило са такива, старите рани са гноили твърде дълго и изливат отровата и върху новите поколения. Потушаването на бунта отслаби Ренарските планини, както в човешка сила, така и финансово. Смятал бях, че финансирането на Ярко идва от Стрела, но нищо чудно баща ми да е харчил от собственото ми наследство за тази цел.

Ярко би дал дясната си ръка да се докопа до сина ми. Така де, убил бях брат му в Норлес, баща му — в Призрачния, и му бях отнел наследството. А и жаждата за отмъщение се предава по кръвен път в моето семейство. Сигурно яздеше предрешен като гвардеец. Вероятно бе убедил капитаните, че само така ще се опази от мен. Или пък капитаните го бяха скрили някъде в обоза, който пътуваше зад нас в края на колоната. Да го намеря нямаше да е лесно.

— Защо не си ни казала досега? — попита Миана, ръцете й стискаха Катеринините до побеляване. — Той можеше да нападне всеки от нас.

— Уилям не е под защитата на гвардията — казах аз. Ярко не би рискувал живота си, нападайки мен, но спокойно би могъл да убие сина ми и да разчита, че гвардията ще го защити от моето отмъщение. Подобна възможност сигурно му се струваше особено привлекателна. Голям майтап.

— Ще сложим и него под защитата на гвардията! — извика малко пискливо Миана. Катерин примижа, но дали заради неприятния звук, или защото Миана я стискаше силно, не разбрах.

— Децата не могат да бъдат съветници или представители — каза тя. Знаеше правилата не по-зле от мен. На пейката отсреща старците закимаха.

— Но… — Миана млъкна, когато й връчих детето ни и се придвижих към вратата. Подадох се наполовина през прага и ревнах на Макин да дойде. Той се появи след броени секунди.

— Искам ви всичките около каретата. Ярко Ренар е в златна броня и търси начин да се докопа до принц Уилям.

Макин хвърли поглед към най-близките гвардейци и отвърна:

— Лично ще го убия.

— Недей. Пази го мирът. — Казах го и се зачудих чий живот бих жертвал срещу смъртта на Ярко. Махнах на Макин да се приближи и се наведох още над разкаляните коловози, за да ме чуе само той. — От друга страна, винаги съм знаел, че не случайно държа Райк при себе си. Кажи му, че ако убие Ярко, ще получи сто златни дуката. И че като го убие, най-добре да си плюе на петите.

Макин кимна и обърна коня си.

Извиках след него:

— Сто златни и пет арабски жребеца. — Стори ми се някак подходящо.

— Ти! — извиках на най-близкия гвардеец. — Доведи ми Харан.

Мъжът със златния шлем кимна и пришпори коня си към челото на колоната.

— Дай ми Макин и Мартен и ще тръгна към Ренарските планини — тъкмо казваше Миана зад гърба ми.

— Бих ти дал не само тях, а Райк, Кент и Горгот в допълнение, но това пак няма да гарантира безопасността ви, Миана. Твърде далече сме и от дома ни делят земи, където не ни обичат.

Докато капитан Харан се довлече с още двама офицери от гвардията, Катерин и Миана спореха шепнешком, но разгорещено, а Уилям вмъкваше по някой негодуващ писък.

Харан вдигна забралото си.

— Крал Йорг.

— Искам да говоря с Ярко Ренар — казах аз.

— Ярко Ренар е под моя защита. Посъветвах го да стои далеч от теб, за да избегнем неприятности.

— О, мога да те уверя, капитане, че ще стане много по-неприятно, ако не го доведеш при мен.

Харан се усмихна.

— Йорг, водя близо петстотин от най-добрите императорски войници с изричната цел да попреча на теб да нараниш Ярко и да попреча на Ярко да нарани теб. Работата ни е да заведем поверениците си във Виен. По мои сметки имаш точно четирима мъже, които могат да въртят оръжие, така че защо не ни оставиш да си гледаме работата?

— За теб съм крал Йорг, капитан Харан.

Четиримата мъже, които беше споменал, междувременно се бяха приближили. Всъщност разполагах само с трима, защото Горгот сам си беше шеф и можеше да подкрепи както мен, така и гвардията.

Ударих с длан отстрани по каретата и тя спря с полюшване.

— Би ли ми подал онова там, лорд Макин? — И посочих арбалета на Нубанеца, привързан към седлото на Барт.

Взех арбалета, стъпих в калта, пресякох пътя и спрях на тревата отстрани. Наведох се да натегна тетивата. Всички ме гледаха.

— Гвардейците ти имат задачата да защитават мен, лорд Макин и моите съветници? — Не вдигнах поглед.

— Да — каза Харан.

— И при какви обстоятелства биха вдигнали ръка срещу мен?

Знаех правилата, но исках да ги чуя от Харан.

— Стрела — рекох, протегнал ръката си. Макин шляпна желязна стрела в дланта ми.

— Ако се опиташ да нараниш някой от Стоте, техните съветници или представители. — Жребецът на Харан изцвили нервно и удари с копито в калта.

— Макин, би ли бил така добър да се отречеш от клетвата си като мой знаменосец и свързаната с това закрила? Просто за да е ясно кой какъв е. — Сложих стрелата на мястото й.

— Отричам се.

Вдигнах глава, задържах погледа на Харан, претеглих го за последен път.

— Харесваш ми, Харан, но в тази карета е синът ми и вярвам, че Ярко Ренар ще се опита да го убие, понеже закрилата ми не се простира върху деца. Затова искам да говоря с братовчед си, да се разберем.

— Вече обясних, крал Йорг, че няма как да…

Прострелях го в лицето. Той се люшна на седлото и политна, но краката му се закачиха в стремената, затова не падна в калта, а провисна отстрани на коня си, перпендикулярно почти и много смешно. Добичето хукна в галоп покрай колоната, като влачеше Харан през оголения жив плет. Златният шлем се закачи в трънака и падна сред кървави пръски.

— Стрела — рекох, ръката ми протегната. Макин се отзова на секундата.

Заех се да натегна отново арбалета.

— Капитан Росон, нали? И капитан Девърс? — Въпросът ми ги свари с наполовина изтеглени мечове. — Защо ми вадите стомана, когато най-висшият ви дълг към империята е да ми осигурите защита? — Наоколо гвардейците посягаха към мечовете си, други пришпорваха конете си към нас да разберат за какво е врявата.

— Вие току-що простреляхте Харан! — изсъска Росон, онзи отляво.

— Да — съгласих се. — И ти ще си следващият. Предполагам, че ще убия двайсетина от вас с наличните си стрели, после ще трябва да вадя вече използваните от труповете ви, за да застрелям останалите. Е, налага ли се повторя въпроса си? На какво основание вадите стомана срещу мен? Убеден съм, че капитан Харан не би одобрил. За разлика от вас, той знаеше дълга си!

— Аз… — Капитан Росон се поколеба, острието му още не беше напуснало докрай ножницата.

— Дългът ви, капитан Росон, е да ме защитавате. А това трудно ще стане, ако ме насечете с меча си, нали така? Единственото основание да ме нападнете е ако застраша друг от вашите повереници. Но аз не правя нищо такова. Не, аз просто ще избия няколкостотинте гвардейци от охраната си.

— Крал Йорг… вие… не говорите сериозно — каза капитан Росон.

Не виждах как може да съм по-сериозен, но на някои хора им е трудно да се адаптират към необичайни обстоятелства.

Зънннн.

Росон се пльосна с тъп звук в калта. От два метра никакъв нагръдник, дори най-добрият, не може да спре стрела, излетяла от тежко оръжие като арбалета на Нубанеца.

Завъртях отново ръчката да натегна арбалета. Мускулите на дясната ръка започваха да ме болят.

— Капитан Девърс? Ще доведете ли Ярко Ренар да си поговоря с него? Нали помните — ако се опитам да го убия, спокойно можете да ме накълцате на малки парченца.

Росон се сгърчи в калта. Опита се да каже нещо, но от устата му излезе само кръв.

Миана и Катерин се бутаха при вратата на каретата. Гомст надничаше над раменете им. Осер Гант, изглежда, предпочиташе счетоводните си тефтери.

— Йорг! — Косата на Катерин се спускаше на тъмночервени къдри около лицето й, прекрасните й очи горяха. — Това са достойни мъже!

— Е, аз пък не съм. — Протегнах ръка с отворена длан. — Стрела.

— Мъже със семейства, животът е пред тях…

Миана мълчеше, лицето й бе напрегнато. Притискаше малкия Уилям към гърдите си.

Пренебрегнах думите на Катерин, а вместо това се обърнах към гвардейците и повиших глас да надвикам следобедния вятър.

— Капитан Харан ми харесваше, честно. Видяхте докъде го доведе това. Останалите почти не ви познавам. Новороденият ми син е в опасност. Убих лича заради него. Как мислите, дали ще ми трепне окото да ви избия до крак? Предлагам да ми доведете Ярко Ренар, иначе всичко това ще свърши зле.

Погледнат над арбалета, капитан Девърс изглеждаше блед и нещастен. Вдигнал бе забралото си и отдолу се виждаше мършаво лице с белези от битки и шарка, с къса тъмна брада.

— Доведете Ренар! — изрева той.

Докато чаках, се метнах на гърба на Барт и го поведох в малки кръгове. Конят ми беше обучен добре и миризмата на кръв не го притесняваше. Шлемът на капитан Харан се откачи от тръните на живия плет и аз го улових, преди да е паднал на земята. В едната си ръка държах шлема, в другата — арбалета, а Барт направлявах с колене.

Сър Кент се прехвърли от коня си на покрива на каретата. Изборът на правилната позиция беше спасявал Кент много по-често от бронята или умението му с меча.

— Доведи ми още капитани — казах аз и отново вдигнах арбалета си към Девърс.

— Не, чакайте! — Глупакът вдигна ръце, сякаш така би могъл да спре стрела! — Ще го доведат!

— Но ти няма да си тук да го видиш. — Натиснах спусъка, но преди да съм приложил достатъчно натиск, гвардейските редици се разтвориха и Ярко Ренар се появи на гърба на червена кобила, нагизден със златна броня. Насочих арбалета към него.

— Притесних се, че капитаните може да изпратят някой друг. На тяхно място така бих постъпил — уведомих го. — Просто за да проверят дали знам как изглеждаш. — Е, знаех как изглежда, макар да не се бяхме срещали никога.

Ярко не беше закръглен като брат си, нито притежаваше измамното му дружелюбно излъчване. Беше по-висок, по-широк в раменете, приличаше повече на чичо ми, изобщо беше типичният ренарски вълк.

Насочих Барт към него. Около мен ръце масово стиснаха по-силно дръжките на мечове.

— Дръж. — Дадох на капитан Девърс заредения арбалет, като се наведох да му прошепна съзаклятнически: — Ако ме нападне, застреляй го. Тук си да защитаваш мен, помниш, нали? Братовчедът Ярко си има свои защитници, онези, които са тръгнали с него от Ход.

Завъртях главата на Барт.

— Ярко, толкова се радвам, че реши да ни правиш компания.

— Братовчеде Йорг. — Конят му заобиколи капитан Росон, който още не беше умрял въпреки раната в гърдите.

Стиснах леко с колене и Барт скъси разстоянието. От празния шлем на Харан се стичаше кръв и попиваше в крачола ми.

— Не съм доволен от теб, Ярко — уведомих го.

— Нито аз от теб, братовчеде Йорг.

— Онзи твой бунт ме отслаби в лицето на враговете ми, Ярко. — Ако не бях загубил толкова войници в превземането на Ход, защитата на Призрачния срещу принца на Стрела нямаше да е така отчаяна. Битката се беше отразила зле и на Ход, а той си беше грозен и преди нея.

— Седиш на моя трон, братовчеде. — В очите му имаше нещо от студенината на баща ми и от безумието на чичо ми. Какво ли е било, когато Ярко се е явил във Висок замък да моли крал Олидан за услуга? Как ли е приел баща ми племенника си? Интересна среща, без съмнение, на която не бях имал привилегията да присъствам. — Управляваш моите хора — добави Ярко.

— И те много ме обичат. — Усмихнах се, за да го подразня. Ярко знаеше, че е вярно. Кралете, които носят победа, получават обичта на хората си, а платената цена скоро се забравя. Ренарци се гордееха, че кралството им се е превърнало в център на малка империя. Като поданици на чичо ми те бяха просто бележка под линия, с която никой не се е съобразявал, дребни риби. Да, били са по-щастливи, несъмнено, и в по-голяма безопасност, но хората са готови да платят скъпо за по-високо самочувствие, защото всички хора са такива — плиткоумни, тесногръди и кръвожадни.

— Какво искаш от мен, Йорг? — Престори се, че преглъща прозявка.

— Забелязвам, че се главоболиш за наследството си, братовчеде, но изглежда си ми простил за баща си. — Вдигнах рамене и килнах глава настрани, уж съм озадачен. — И за сладкото си братле.

— Не съм ги забравил. — Мускули се събраха на възли покрай челюстта му.

— Дали не би ти харесало да имаш нещо, което да ти напомня за тях? За изгубеното ти наследство? За изгубената гордост. Предполагам е трудно да загубиш семейството си. — Извадих Гог от ножницата, с дръжката към братовчед си. Меча бях „наследил“ от чичо Ренар, чудесно оръжие и древно, изковано от Строителска стомана и попаднало в анкратски ръце благодарение на бащиния ми дядо, който нападнал и превзел Ренарските планини след разпадането на империята.

Ярко взе меча без капка колебание. Така де, по-добре да е в неговите ръце, отколкото в моите. Виждах омразата, която го гореше отвътре. За някои хора няма по-лоша отрова от подаръка, от демонстративното съжаление, което върви с него. Аз ли не го знаех.

— Разбира се — рекох, — ако нещо се случи, ако Ренарските планини проплачат за истински Ренар на трона, не на теб ще се падне да сложиш короната.

Мечът стоеше между нас, фамилното оръжие на Ярко.

Той се намръщи, черните му вежди се събраха.

— Говориш глупости, Анкрат. Моето право над титлата предхожда правото на твоето вресливо бебе.

Уилям извряска послушно, преди Миана да му запуши устата.

— Да, но макар да си хвърлил око на бащината си титла, Ярко, ще признаеш, че той има по-голямо право над нея от теб, нали така?

— Баща ми?… — Върхът на фамилния му меч, на острието, което аз бях кръстил Гог, се насочи към сърцето ми.

— Редно би било отдавна да отърва чичо от мъките му. Повечето хора биха го направили. Но ми е толкова приятно да си бъбрим. Толкова ми е приятно, че по няколко пъти в седмицата слизам в тъмницата. Той често те споменава, Ярко. Напоследък трудно му се разбира, но въпреки това оставам с впечатлението, че не е много доволен от теб.

Още една усмивка и той се пречупи. Бърз беше в ръката, признавам му го. Опитах се да отбия меча с шлема на Харан и успях в някаква степен, наведох се дори, ала въпреки това острието мина през косата ми.

Зъннн! И капитан Девърс изпълни дълга си.

Ярко се катурна назад през гърба на кобилата си, краката му се изплъзнаха от стремената и се вирнаха за кратко във въздуха. Е, нямаше как да не се разсмея.

Катерин скочи до него в калта, без да я е грижа, че ще си съсипе полата. Миана ме погледна безмълвно. Поглед на човек, който е получил каквото иска, макар да му е загорчало в устата, и го знае.

— Нямаше нужда да го убиваш. — Катерин вдигна поглед към мен с убийствена ярост в очите. Харесвам хората, които имат куража да показват гнева си.

— Капитан Девърс го уби — казах аз, взех арбалета от гореспоменатия и го преметнах през рамо.

— Ще прощаваш, брат Райк. — Връчих му юздите на Барт и се изхлузих от седлото. Няколко кичура отрязана коса се спуснаха заедно с мен.

Взех Гог от калта и го избърсах в плаща на Росон. Той ме гледаше блед като платно.

— Някой някога да ти е казвал, че съм добър човек, Росон?

Не ми отговори. Може би най-после беше умрял.

Горгот надвисна над мен, мълчеше и гледаше.

Вдигнах глава да го погледна.

— Може да съм израснал времето, когато убивах от единия каприз, Горгот, но едно е сигурно — за мен животът на сина ми не е каприз.

Прибрах Гог в ножницата и се качих в каретата. Миана чакаше там с Уилям, Осер с тефтерите си, Гомст с Божията справедливост. Вместо това аз се обърнах към Катерин, която още стоеше до Ярко в калта.

— Знаеш, че той трябваше да умре. Или ще го осъзнаеш след час, или след ден. Разликата между нас е, че аз го разбрах веднага, още щом ти ми каза за него. Ще осъзнаеш също, че по моя начин стана по-бързо, по-чисто и с по-малко странични жертви.